Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (7)

7.

Докато Ел Гранде излизаше от пещерата, мислите на Лили летяха в друга посока. Ласитър!

Сигурна беше, че през цялото това време той не бе престанал да я търси.

Беше убедена, че образът й нито за миг не бе напускал сърцето му.

Откакто беше в пещерата с Ел Гранде, мисълта за този невероятен мъж не й даваше покой. Старецът й бе показал мястото, където беше скрил съкровището.

Спомняше си всяка негова дума: „След като си отида от този свят, всичко ще ти принадлежи, детето ми. Ти го заслужаваш, защото си единствената невинна душа в цялата тази мръсна игра.“

От дълго време насам тя беше посветена във всички тайни.

Известно време баща й беше съдружник на МОК и главатар на прословутата банда от Юма. Третият водач бе Ел Гранде.

След като разбра, че не може да разчита повече на тях, МОК заповяда да ги ликвидират. Опита се да ги унищожи, но Ел Гранде бе успял да се измъкне. Баща й обаче — не. Приятелят му се бе снабдил с предпазна жилетка и благодарение на нея бе останал жив.

А сега бе дошъл часът за разплата.

Лили нито за миг не се съмняваше в това.

Как ли щяха да се развият събитията?

С помощта на Ел Гранде тя успя да избяга от лапите на МОК. Ако не беше старецът, нямаше да притежава и това огромно състояние, скрито дълбоко в недрата на планината.

Навремето бе заподозряла баща си в трупане на мръсни пари. По-късно подозренията й се бяха потвърдили и тогава бе научила за МОК.

Отдавна можеше да е приключила с това проклето псе сър Едмонд Хаскил. Нямаше нищо по-лесно от това да го предаде на властите.

За жалост не го стори.

Искаше да запази съкровището само за себе си. Нямаше желание да го дели с когото и да било, най-малкото с Хаскил.

Богатството щеше да бъде своеобразно обезщетение за всички унижения, които бе преживяла.

Уви! МОК все още беше жив и нямаше да се успокои, докато не си прибере обратно огромното съкровище.

Тази мисъл не му даваше покой нито денем, нито нощем.

Същото нещо се отнасяше и за останалите участници в играта, които живееха в очакване на поредния му ход.

Ел Гранде!

Ласитър!

Лили!

И много други.

О’Хара беше убедена, че и Ласитър бе тук заради парите. Странно, но не му се сърдеше за това. В нейните очи той беше нещо по-различно. Отличаваше се от останалите лешояди. Явно беше замесен от друго тесто.

Лили му прощаваше всички грехове — минали и бъдещи.

Обичаше го.

Седеше унесена в мечти. Двамата якви я наблюдаваха и нещо си шепнеха. Лили не ги чуваше. Мислите й летяха надалеч. Там долу в низината, край езерото, където бе оставила любимия си. Сякаш сънуваше някакъв прекрасен сън и се молеше той никога да не свърши.

Лили погледна нагоре. В момента, в който повдигна глава, двамата индианци застанаха нащрек. Очевидно пазеха изхода на пещерата и я охраняваха.

Девойката се изправи и се запъти към тях. Двамата червенокожи се приближиха един към друг и преградиха изхода с телата си.

— Пуснете ме да мина — каза тя. — Предполагам, че сте кавалери и освен това порядъчни мъже. Мисля, че ме разбирате.

Тя се усмихна и те й сториха път. Беше им заговорила на испански, тъй като бе убедена, че Джако и Тума ще я разберат. Премина спокойно между тях и излезе навън.

— Само да не ви хрумне да бягате, сеньорита — подвикна единият след нея. — Опитате ли се, няма да стигнете далече.

Лили ги погледна през рамо и им отвърна с усмивка:

— Зная това, амигос. Не виждам обаче защо трябва да бягам.

Скри се между скалите. Двамата мъже се спогледаха и си намигнаха.

— Хубава жена, Джако! — промълви единият. — Направо да я схрускаш!

Джако и Тума си приличаха като две капки вода.

— И аз мисля така, Тума — отвърна другият. — Но не ни е позволено, приятелю. Знаеш какво каза шефът. Никога не бих си позволил да я докосна. Никога.

Тума тъжно и замислено поклати глава.

— Знам, братко. Но и тя не би ни се дала лесно. Дива е като пантера. Със сила нищо няма да постигнем.

— Тогава да опитаме с нежност, Тума.

— Да, с нежност може.

Двамата се загледаха към скалите, зад които бе изчезнала жената. Внезапно се чу писък. Беше гласът на Лили.

— Помощ! Помощ!

Хукнаха веднага. Бяха готови да й помогнат, но когато съзряха великолепното й тяло, дъхът им секна.

Не знаеха какво да правят. За подобно нещо Ел Гранде не ги бе подготвил.

Не можеха да откъснат очи от вълшебната и същевременно дяволска гледка!

Там долу, на брега на потока, откъдето вземаха вода за миене и готвене, лежеше Лили. Съвсем гола!

Двамата индианци я гледаха с разширени очи. Досега никога не бяха виждали такава екзотична красота. Господи, каква прелестна бяла жена! С дълги крака и стегнати гърди, изваяна сякаш от мрамор.

Дали не им бе подготвила някаква изненада?

Лили се бе обърнала по гръб и стенеше. Надигна се бавно. Лицето й се изкриви в болезнена гримаса. Опита се да им се усмихне.

— Моля ви, помогнете ми!

От смущение индианците не знаеха какво да правят.

О’Хара безпомощно разпери ръце.

Тялото й отново полетя напред.

Изящната линия на гърба й се изви като опъната струна. Прешлените се очертаха под бялата й кожа. Цялата трепереше.

— Моля ви, приятели! Не ме оставяйте сама! Помогнете ми!

Изглеждаше безкрайно изтощена, сякаш беше на края на силите си.

Джако и Тума се спогледаха и плахо се приближиха. Спряха пред голата девойка. Не смееха да я погледнат. Спомниха си изричната заповед на шефа в никакъв случай да не се приближават до нея. Беше им наредил да я охраняват, но да не я докосват дори с пръст.

Наистина ли беше изпаднала в беда, или искаше да ги прелъсти?

Двамата якви нямаха голям опит с жените и не знаеха какво да правят.

Лили се отпусна безпомощно назад и цялата й прелест се разкри пред младите мъже.

Дрехите й бяха на няколко крачки от нея.

Лежеше съблазнително на земята като плод, очакващ да бъде откъснат.

В същото време мислите й летяха към Ласитър.

* * *

Вече един ден и една нощ Ласитър висеше завързан за ствола на дървото. Слънцето отново жареше безмилостно израненото му тяло.

Беше изгубил представа за времето и пространството.

Хармън Йорк застана пред него и изкрещя:

— Къде е Лили?

Пак същия въпрос, на който Ласитър не можеше да отговори! Той наистина не знаеше къде е тя. Всеки път се опитваше да обясни тази проста истина, но бандитът не му вярваше. И гневът му стигаше до изстъпление.

— Ще те смажа от бой, човече! — ръмжеше разбойникът. — Няма да ти позволя да си играеш с мен! Ще те смачкам като гнида, чуваш ли!

Ласитър не се съмняваше, че злодеят ще изпълни заканите си. И то много скоро. Чувстваше, че силите му отпадат. Губеше и воля за живот.

Поне нищо нямаше да издаде. Всъщност какво ли знаеше той? По дяволите, каква глупава ситуация! Хем да казваш истината, хем да те бият като животно.

Трябваше постепенно да се приготви за смъртта. Явно часът й наближаваше. Погледът му се плъзна покрай Хармън. В далечината стояха останалите бандити. Виждаше ги сякаш през мъгла. Лицата им танцуваха пред очите му. Разпозна единствено исполинските черти на Бартомас.

За няколко секунди успя да задържи погледа си бистър, след което отново притвори очи.

Злодеят не се шегуваше. Биеше го зверски. Цялото му тяло се разкъсваше от болки.

И при всеки удар Йорк задаваше все същия въпрос:

— Къде е Лили?

Ласитър мълчеше. Дори и да знаеше, вече не беше в състояние да произнесе дори една-единствена дума. Някакво яростно упорство бе заключило устата му като с катинар.

Главата му увисна напред. Йорк изрева:

— Къде е Лили?

Ласитър усещаше, че губи съзнание. Беше на края на силите си.

Внезапно се разнесе металически глас:

— Спри, Йорк! Прекаляваш!

Чу се тропот на копита. Към тях се приближи конник. Ласитър се опита да го разпознае. Видя едър черен жребец и едно лице с дълга черна брада.

Стори му се, че сънува.

Още ли бе на този свят?

И откъде бе изникнал този непознат мъж?

Навярно самият Господ-Бог го беше изпратил.

Не можеше да повярва на очите си.

Гласът на Хармън идваше отдалеч. По тона му Ласитър разбра, че и разбойникът бе изгубил ума си.

— Ернесто! Дон Ернесто! Откъде идвате? — извика бандитът силно изненадан.

Брадатият мъж дръпна юздите и черният жребец се закова на място.

Нямаше никакво съмнение. Това наистина бе той!

Конникът беше един от най-добрите приятели, които Ласитър някога бе имал.

Дон Ернесто Секула! Богатият мексикански идалго. Вечният авантюрист, който нямаше страх нито от Бога, нито от Дявола.

Откъде ли идваше?

И какво ли търсеше тук, в това затънтено място?

Какво ли бе замислил този тайнствен мъж, от когото всеки момент можеше да се очаква най-невероятна изненада?

Във всеки случай, Ласитър можеше да си отдъхне. Беше се появил приятел, на когото можеше да разчита.

Очевидно дон Ернесто имаше голям авторитет пред Хармън Йорк. Разбойникът бе навел глава и гледаше в земята.

Познаваха ли се?

Дон Ернесто седеше гордо изправен на седлото. Каква безупречна стойка! И какъв великолепен жребец яздеше! Ездачът и животното изглеждаха като далечно ехо от отминалите времена, от вековете на рицарите и турнирите. Дългото му черно наметало се бе разтворило отпред. Тежък патрондаш от черна кожа, обкована по ръбовете със сребърни кабзи, се спускаше на кръста върху гърдите му. Сребърни бяха и дръжките на револверите, както и широкият приклад на пушката, която се подаваше от калъфа до седлото.

Дон Ернесто гледаше пренебрежително надутия бандит, който все повече се снишаваше пред него.

Йорк почтително му се поклони. Явно, нещо в миналото им ги свързваше и негодникът не можеше да го забрави.

— Добре дошъл, дон Ернесто! — изхриптя разбойникът.

Изведнъж Ласитър почувства прилив на нови сили. Надеждата възвърна предишното му самообладание. Не се съмняваше, че нещо щеше да се случи.

— Чух, че сте били гости на затвора в Хермозило — каза Ернесто със сподавен глас. — Освен това разбрах, че някакво си копеле на име Ласитър ви създава големи главоболия. Ето защо тръгнах по следите ви. Не беше лесно да ви намеря, но все пак успях.

Погледна към окървавения мъж, завързан на дървото.

— Оставете го на мен.

— Но аз… — опита се да му възрази Йорк.

Ернесто го прекъсна с леко движение на ръката, бръкна под широката си черна пелерина, извади издута кожена кесия и я хвърли в краката на разбойника.

— Не приемам подаръци, Хармън. Ще купя пленника.

Гласът му не търпеше възражения.

Дяволски дързък беше този необикновен човек. И изобщо, имаше ли нещо, което можеше да го спре?

Бандитът се двоумеше. Погледна Ласитър. Очевидно го терзаеха съмнения. Лукавият му поглед на няколко пъти измина разстоянието между кесията и вързания на дървото.

— Вътре има хиляда сребърни песос — каза дон Ернесто. — Давам ти ги като награда за това, че успя да заловиш тази мръсна твар. Какво? Не ги ли искаш? Помисли си, Йорк! Та това са хиляда сребърни песос!

В гласа му звучеше заплаха. Харман не знаеше какво да прави. Обстоятелствата го притискаха.

— Сам ли сте, дон Ернесто? — колебливо попита той. — Доколкото ви познавам, обикновено не се движите сам. Предполагам, че и сега водите зад себе си опашка.

Ездачът се усмихна иронично на глупавия му въпрос.

— Не, Хармън — процеди през зъби той с леденостуден глас. — Не ме вземай за новак. Ако наистина ме мислиш за такъв, опитай, но те уверявам, че нещата бързо ще ти се изяснят. Какво има, Йорк? Смелостта ли те напусна? Избирай! Или вземи парите, или си признай, че нямаш намерение да ми предадеш пленника, и нареди на хората си да стрелят. Решавай, Йорк! Нямам време за губене. Познаваш ме добре и знаеш, че нито съм малодушен, нито пък ще ти се моля. Имаш две възможности: да вземеш хилядата песос или да се бием. Ако желаеш, опитай второто. Може пък да ти излезе късметът.

Хармън се обърна назад.

Мислеше за Лили и за голямата плячка.

— Защо не ми оставите пленника, дон Ернесто? — въздъхна той. — За какво ви е на вас? Бихме могли да сключим добра сделка. И за вас ще е изгодна, повярвайте ми!

— Виждам, че си се забъркал в някаква каша, но не искам да знам каква е тя — презрително отвърна дон Ернесто. — Интересува ме единствено този мерзавец Ласитър. Нареди да го развържат и ми го дай. Хайде, че търпението ми се изчерпва. И престани да ме мотаеш, защото не отговарям за последствията!

Говореше с такова презрително спокойствие, сякаш пред него стоеше последният пеон^[1]. И Хармън Йорк, този прочут крал на бандитите, търпеше всичко това! Ласитър не вярваше на очите си.

Дон Ернесто бръкна под пелерината си и извади сребърен джобен часовник. Отвори го и от часовника се разнесе тъжна мелодия. Чуваше се звънът на малките камбанки, монтирани в механизма му. Ласитър добре познаваше тази мелодия. Звучеше песента на свободата, пята от привържениците на Бенито Хуарес.

Тя беше спомен от кървавите времена, когато мексиканците с яростно ожесточение се бяха били срещу поставения от французите кайзер Максимилиян и неговите легиони.

— Докато свърши песента, да си ми предал пленника! — дон Ернесто се усмихна. — Вече те предупредих, така че последствията са ти известни.

Йорк смирено отпусна камшика.

— Бартомас! — извика той.

Огромният негър се приближи с нож в ръка.

— Отвържи го! Не искам хората ми да си цапат ръцете с тази мърша.

Последните думи бяха насочени към Ернесто. Явно Хармън Йорк се опитваше да го провокира, ала дон Секула не му обърна никакво внимание.

Докато го развързваше, Бартомас скришом намигна на Ласитър. Когато най-после стъпи отново на земята, освободеният едва се задържа на краката си. Пъстри кръгове се въртяха пред очите му. Въздъхна дълбоко и събра всички сили, за да прикрие слабостта си. Не му се искаше да доставя удоволствие на бандитите.

Извърна се и отправи гневен поглед към дон Ернесто.

— Какво искаш от мен, копеле такова? Доколкото си спомням, ние с теб отдавна си разчистихме сметките.

Трябваше да продължи играта, подета от Ернесто. Не биваше да дават повод и за най-малкото съмнение.

— Търся те вече половин година, Ласитър! — отвърна дон Секула с гневно изражение. — Кончита иска главата ти и аз ще й я дам. Още тази вечер ще я търкулна в краката й. И тогава най-после ще си платиш за всичките нещастия, които си й сторил, долен мерзавецо! Не те очаква нищо добро!

Приятелят му толкова се бе вживял в ролята си, че Ласитър почти му повярва. Огледа се.

— Мога ли поне да се облека, копеле такова?

Лицето на брадатия мъж се изкриви в жестока гримаса.

— Мери си думите, приятелче! Ако още веднъж ме наречеш копеле, ще накарам да ти отрежат езика, кучи сине! Вземай си парцалите и бързо се обличай. Доведи и коня си. Хайде, крайно време е да тръгваме!

Ласитър събра останките от дрехите, които бандитите бяха съблекли от гърба му. От панталона и ризата бяха останали жалки парцали, но и това му стигаше, колкото да прикрие голотата си.

Под седлото на коня имаше други дрехи. Най-вече специалното му яке с многобройни тайни джобове. Там бяха скрити и добрите му приятели: един „Елиас“ и един „Ягуар“ — револверите, с които никога не се разделяше. Ако му бяха подръка, когато разбойниците го бяха нападнали, щеше да им създаде големи неприятности.

Но откъде можеше да знае, че нещата ще се развият точно така? Дори самият Бартомас бе изгубил ума и дума. Последните събития го бяха изненадали дори повече отколкото Ласитър. Негърът познаваше тези мъже от дълго време. Всички те бяха хора на Лили О’Хара и следователно трябваше да работят за нея. Но ето че нещата се бяха развили в съвсем друга посока.

И този глупав Хармън Йорк с тъпото си упорство! Всичко щеше да е много по-различно, ако бе повярвал на Ласитър.

Слава богу, че новият му приятел извади късмет и бе успял да отърве кожата. Поне засега.

Кой ли можеше да предвиди какво ще стане оттук нататък? Всичко беше в ръцете на съдбата.

Как ли дон Ернесто Секула бе попаднал тук?

Дали някой не го бе осведомил?

Възможно бе Кончита Луцеро да изпълняваше специално поръчение, възложено й от Бригада Седем.

Толкова много въпроси, на които Ласитър гореше от нетърпение да намери отговор!

Бързо нахлузи дрипите си. С тях приличаше на гладен просяк. Независимо от това се чувстваше великолепно, сякаш току-що бе спечелил голяма награда.

От край време Ласитър повтаряше, че човек трябва да живее като тигър в джунглата и никога да не губи спокойствието си. Ако нямаш нищо за ядене, гладувай! Прекрасни и вълнуващи са часовете на търпеливо очакване, когато нямаш с какво да залъжеш куркащите си черва. Струва си да се живее заради тези мигове. И когато изведнъж намериш плячка, нахвърляш се и се засищаш за дълго време. До следващия глад.

Хармън Йорк сякаш бе отгатнал мислите му, тъй като подхвърли многозначително:

— Ще ви се наложи да укротявате тигър, дон Ернесто! Съветвам ви да бъдете внимателен.

Ернесто се усмихна невъзмутимо:

— Доведи коня му! И донеси всичките му неща. Хайде, побързай или ще те накарам да се размърдаш!

— Няма ли поне да го завържете? — извика бандитът. — Този звяр ще ви разкъса при първия удобен случай.

— Не се грижи за мен, Йорк. По-добре направи каквото ти казах. Хайде, побързай!

Хармън въздъхна и стрелна Ласитър с кръвожаден поглед. Идваше му да се нахвърли върху него и да го удуши, но се овладя. Възпря го страхопочитанието му към дон Ернесто.

Секула хвърли поглед към Бартомас и каза:

— И ти ще дойдеш с нас, омбре!

Негърът покорно кимна с глава. Опита се да каже нещо, но никой не го разбра. Очите му блестяха.

— Добре е, че вземате и него — подхвърли Хамър. — Не мога да понасям тази отвратителна чернилка и се радвам, че ще ми се махне от главата.

Пет минути по-късно малката дружина напусна долината. Бандитите ги проследиха с поглед, докато тримата изчезнаха от хоризонта.

Дон Ернесто яздеше между Бартомас и Ласитър.

— Запазете спокойствие, приятели! — каза той. — Играта продължава. С нищо не трябва да се издаваме. Е, можем да си говорим, само че по-тихо. Сигурен съм, че тези глупаци не ни изпускат от погледа си.

— Поставяш ме пред хиляди загадки, на които не мога да си дам отговор, приятелю — прошепна Ласитър. — Съвсем съм объркан. Не мога да разбера кое е истина и кое — не. Имам да ти задам куп въпроси. Първо ми обясни кой вятър те довя насам.

— Не, най-напред ще трябва да благодариш на Бартомас — отвърна Ернесто. — Без неговата помощ никога нямаше да намеря пътя до тук. Той беше човекът, който ми изпрати съобщение.

Донът се усмихна.

Ласитър гледаше изненадан ту единия, ту другия.

— Но как е успял? Аз мислех…

Имаше намерение да зададе безброй въпроси, но дон Ернесто го прекъсна с леко движение на ръката и по лицето му се изписа многозначителна усмивка.

— Ще започна от самото начало, амиго — спокойно заговори изисканият идалго. — Моля те само да не ме прекъсваш. Ще се опитам да ти разкажа всичко, възможно най-точно и ясно. Готов ли си да ме изслушаш, стари приятелю…

Ласитър кимна.

— Целият съм в слух, Ернесто. Ужасно съм любопитен.

Препускайки един до друг, тримата представляваха странна гледка: безмълвният черен великан, мексиканският идалго и дрипавият мъж от Бригада Седем.

Бяха толкова различни, а се разбираха така чудесно!

Дон Ернесто започна разказа си с тих глас, взирайки се неотклонно в хоризонта. Никой не биваше да се усъмни, че разговарят.

— Минаха четири месеца, откакто се видяхме за последен път, Ласитър. Спомняш ли си как изчезнахме с Кончита, след като пратихме за зелен хайвер Златната змия и Симона Кендал? Тогава се влюбих в Кончита Луцеро. Месец по-късно, когато отново се срещнахме в Невада, ти забеляза това и се държа като истински приятел. Всъщност защо ли ти разказвам всичко това? Разбира се, че си спомняш. Откакто се кръстосаха пътищата ни, не можем да се оплачем от скука. Бяха чудесни времена, нали, приятелю? Имам чувството, че отново се връщат тези прекрасни стари времена!

Тихичко се засмя, но така, че нито мускулче не трепна по лицето му. Ако някой го наблюдаваше отстрани, никога нямаше да забележи, че в този момент дон Ернесто разговаря с двама приятели.

— Да, доброто старо време… — отвърна Ласитър. — Радвам се, че се харесахте с Кончита. Надявам се, че сте щастливи.

— Най-щастливата двойка, която можеш да си представиш, амиго! Но не излагаме на показ отношенията си. Напоследък не зная какво ми става, но не мога да намеря миг покой, Ласитър. Когато чух, че си се появил отново в Сонора, веднага потеглих към Хермозило. Кончита искаше да дойде с мен, но не й позволих, защото е бременна. Очаква бебе след три-четири месеца. Представяш ли си? Само след три или четири месеца ще стана баща!

Изведнъж той дръпна юздите на коня си, удари се по челото и гръмко се засмя. Вече му беше безразлично дали ще го види някой.

— Хей, амиго, като казах три-четири месеца ми хрумна една мисъл! Я ми кажи кога за последен път преспа с Кончита?

Ласитър не остана длъжен на грубоватата шега:

— Ако е така, само можеш да се гордееш, Ернесто! Това би било голяма чест за теб!

Двамата избухнаха в смях. Приближиха конете и се потупаха по рамената.

Изумен, Бартомас беше дръпнал юздите на коня си и бе опулил очи. Това, което ставаше, му беше напълно непонятно. А и как ли иначе, след като не познаваше миналото на двамата?

— В такъв случай синът ми ще има двама бащи! — през смях извика Ернесто. — Не както при всички останали, а нещо съвсем по-различно.

— Кой, твоят син ли?

— Естествено! Какъв искаш да бъде при такива бащи?

Още веднъж се потупаха по рамената и се засмяха от сърце. Но веднага след това отново възвърнаха сериозното си изражение.

— Кончита знае, че тръгнах да ти помогна. В Хермозило се обърнах към някои стари приятели и веднага научих онова, което исках да зная. Дори не се наложи да търся следите ти. Познавам Ел Гранде от четири години. Никога досега не ми беше минало през ум, че е бандит. Голям дявол се оказа! Най-малко от него съм очаквал подобно нещо. Но чакай първо да ти разкажа как ме упъти Бартомас. Беше разбрал, че сам не ще успее да ти помогне, и затова тайно бе дал знак на съгледвачите от племето якви. Те непрекъснато се навъртат покрай хасиендата. Въобще, подозирал ли си подобно нещо, Ласитър? Бас държа, че нищо не си забелязал. Няма що, Ел Гранде винаги е бил предпазлив човек. Странно, но с него винаги сме изпитвали приятелски чувства един към друг. Никога и през ум не ми е минавало, че може да има нещо общо с известния МОК.

След тези думи той отново подкара коня си.

След малко продължи:

— Както вече ти казах, с Ел Гранде бяхме приятели. И все още го смятам за порядъчен човек, въпреки че нищо не зная за тайните му. Като си помисля, стигам до извода, че добре ме е използвал, но въпреки това нищо лошо не мога да кажа за него, нито пък го упреквам за нещо. Един господ знае как се е озовал в този дяволски кръг. Чувал ли си нещо за тази история, приятелю?

Ласитър повдигна рамене и отвърна:

— Подочух това-онова. Бях изпратен да намеря Лили О’Хара, тъй като получихме информация, че е шеф на бандата от Юма. Носеше се слух, че е изчезнала с огромно съкровище. Дотук успях да установя, че е точно така.

— Не, тя никога не е била шеф на тази банда — възрази Ернесто Секула. — Тази лъжа нарочно бе разпространена от хората на Цампано. Проверих лично и мога да те уверя, че Лили е напълно невинна. Тя…

— Невинна ли? — прекъсна го Ласитър и се изсмя. — Ама и ти си един Тома неверни!

Ернесто разбра намека и също се засмя.

Но изведнъж отново стана сериозен и каза:

— Лили е била въвлечена в тази игра. Събрах нужните сведения и установих, че Карл О’Хара и Ел Гранде са въртели сделки с МОК. Но въпреки всичките ми усилия, не успях да разбера кой е този МОК.

— Лили също не знае. Или поне така твърди.

— Ти вярваш ли й, Ласитър?

— Не зная — повдигна рамене той. — Засега не съм си отговорил на този въпрос. Лили е твърде особен човек. Не се съмнявам, че спести много от тайните си и се чудя защо не ми се довери. Дали аз не сбърках в нещо? Ако можех да разбера къде се крие сега! Търсих я цели два дни, но из тези планини няма начин да не се изгубиш, ако не ги познаваш добре. И досега се питам как изобщо се добрах до хасиендата.

— И аз се учудвам, амиго.

— Просто имах късмет.

— Точно така, имал си късмета на търпеливия. Нали знаеш поговорката, че търпеливият винаги има късмет? Но къде ли е сега Лили?

Ласитър си задаваше същия въпрос.

— Този Ел Гранде ми се видя малко побъркан — замислено каза той. — Ще ми се да зная какво е намислил да прави. Все пак, не може вечно да се крие с Лили из планините.

— Той и няма такова намерение — допълни дон Ернесто. — Замислил е съвсем друго нещо. Достатъчно добре го познавам. Способен е да ти поднесе невероятни изненади. Много хора го подценяват. Аз също бях един от тях. Винаги съм го смятал за почтен фермер, както и Карл О’Хара, и страшно бях изненадан, когато разбрах с какво се е занимавал в действителност. Трябваше ми много време, за да проумея как стоят нещата.

— Ще ги намерим — каза Ласитър. — Питам се само откъде да започнем.

— В такъв случай, нека отново се доверим на късмета си — предложи дон Ернесто.