Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (6)

6.

В същото време Лили се намираше в една пещера. В тази си част Сиера Гуадалупе беше осеяна с много такива пещери, издълбани в скалите. Досега тя не знаеше това. През цялото време се чувстваше твърде странно и й се струваше, че е попаднала в някакъв друг свят.

Беше тръгнала по своя воля с Ел Гранде, но сега се отнасяха към нея като към пленница.

А колко мил бе Ел Гранде! И колко дружелюбно се бе отнесъл към нея!

Беше се оказал чудесен човек. Истински идалго, благородник в пълния смисъл на думата!

И сега, когато разумът му беше замъглен, в сърцето си носеше всичко онова, което отличава благородника от всички обикновени хора.

Няколко светилника осветяваха вътрешността на пещерата.

Ел Гранде беше застанал пред нея и се усмихваше нежно. В очите му нямаше и следа от умопомрачение. Сякаш не беше същият мъж, който бе взел Лили от хасиендата.

От колко ли време се намираха тук?

О’Хара не бе в състояние да прецени.

Някъде дълбоко в паметта й внезапно се разтваряха огромни черни дупки. Тя затваряше очи и притискаше с юмруци слепоочията си, за да избистри мислите и да възвърне спомените си.

— Погледни ме, Лили — обърна се той към нея. — Погледни ме в очите. Не отклонявай погледа си нито за миг, чуваш ли! Така… Отпусни се. Чувстваш ли как постепенно олекваш… и потъваш в мен? Усещаш ли някаква безтегловност? Чудесно! Продължавай.

Лили гледаше втренчено горящите му очи и не разбираше нищо от думите му.

Беше готова да го следва навсякъде и да се подчинява изцяло на волята му.

Дали всичко това не бе някакъв лош сън? Сякаш беше изгубила способността да различава кое е реално и кое не. Дори не усети как бавно се отпусна на земята. Като на сън чуваше гласа му и в унес виждаше изразителните черти на лицето му, надвесено над нея.

В този миг нахлуха спомените и съживиха стари картини и образи.

Ел Гранде препускаше в галоп към тяхното ранчо. Когато я видя, сне шапката си и я размаха във въздуха. Влезе в двора и с един скок се озова на земята. Запъти се към нея и я прегърна. После протегна ръка на баща й. Двамата мъже се приближиха, засмяха се и се потупаха по рамото. Защо ли бяха толкова щастливи?

Лили изпита приятно чувство на сигурност. Знаеше, че никой нищо лошо не може да й стори в присъствието на баща й и на мексиканския идалго. През цялото време изпитваше безпределна гордост и блаженство. Беше попаднала в магически кръг, от който не можеше да се измъкне.

Гласът на Ел Гранде идваше някъде от далеч. Чуваше го като шепот, дори и още по-тихо, но въпреки това долавяше всяка негова дума.

А думите му проникваха до най-дълбоките кътчета на съзнанието й.

— Разбрах кой съм, Лили. Да, сега вече зная кой съм. Люлял съм те на коленете си. Баща ти беше моят най-добър приятел. Ако знаеш само колко радостни мигове сме изживели заедно! Хубави времена бяха, но, уви, всичко отдавна вече е минало. Останаха ми само спомените. Благодаря ти, Лили, че ми ги възвърна. Няма го вече Ел Гранде. Няма го и кастелан^[1] Порфиро. Сега съм само един старец и смъртта се оглежда в очите ми. И този старец се нарича Ел Бланко. Ето какво остана от мен, скъпа. Една сянка и нищо повече!

Последните му думи прозвучаха като стон.

Лили отвори очи и веднага дойде на себе си. Вече нищо не си спомняше от съня.

— Мислех, че отдавна си мъртъв — прошепна тя.

Той кимна, но лицето му остана неподвижно.

— Всички смятат, че съм разстрелян в Агуа Приета.

— А излиза, че си жив.

— Отнесох четири куршума, Лили.

— И как остана жив? — побърза да попита тя.

— Под пелерината си носех защитна жилетка. Благодарение на нея куршумите не ме раниха смъртоносно.

— Но нали те погребаха, Ел Гранде?

Мъжът се усмихна и поклати глава:

— Гробарят беше мой приятел, на когото можех напълно да разчитам. В ковчега имаше само камъни и нищо друго. Бях тежко ранен, но се оправих. Моите хора се погрижиха за мен.

Засмя се, но смехът му се превърна в суха кашлица. Сякаш буца заседна на гърлото му. По всичко личеше, че е на края на силите си.

— Не се чувствам добре — продължи той с пресипнал глас. — От мен остана само една развалина. Дори и чудо не би могло да ме спаси. Говорих с много лекари, но всички са на едно мнение. Не ми остава повече от половин година живот. И после край. Свършено е със стария Ел Гранде.

Лили разтърси глава и скри лицето си с ръце.

Отначало не можеше да разбере какво става, но сега чувстваше с цялото си същество как предишните й сили се възвръщат. Внезапно почувства онази дива лудост, която винаги я обземаше в критични ситуации. Усети парлив вкус в устата си. Сърцето й биеше силно.

Още от дете я наричаха Дивата Лили. Спомняше си всяка подробност от онова време. Възрастните я галеха нежно по главата. И никога не се сърдеха на многобройните й лудории. Каквото и да стореше, те се отнасяха към нея с любов. Всички я обичаха.

— Няма да умреш, Порфиро! Чичо Порфиро!

Като малка тя го наричаше така.

— Уви, детето ми, скоро ще умра! — прошепна той и нежно я погали по главата. — Такава е волята на Бог. Скоро ще си отида от този свят, малка моя Лили, и ще те оставя сама! Показах ти голямото съкровище, така че вече знаеш къде е скрито. Сега то е твое, моя малка Лили. Не! Моя Дива Лили! Но преди това ме изслушай внимателно, за да разбереш истината. Преди да последвам дедите си, ще се изповядам за последен път, тъй като искам душата ми да е чиста.

Въздъхна дълбоко. В очите му се отразяваше пламъкът на свещите.

— Какви чудесни времена бяха! — започна Ел Гранде със задгробен глас. — Най-бурният период от живота ми. Имах чувството, че протегна ли ръка, ще докосна небето и звездите. Бях сигурен, че щастието никога не ще ме изостави и дори за миг не се замислях, че и аз ще остарея един ден. Бях влюбен в живота и тази любов ми даваше сили. Мислех си, че съм непобедим. Разбира се, всичко това бе само една илюзия, но това разбрах едва по-късно. И с твоя баща се случи същото, Лили. И той вярваше, че е непобедимият герой от приказките, но нито той, нито аз успяхме да избягаме от съдбата си. Изглежда, че и двамата сме си играли с дявола. Времето не може да се върне назад, но аз не съжалявам за това.

Говореше с монотонен глас.

Лили имаше чувството, че духът му вече е отлетял в отвъдното.

— Баща ми беше бандит — прошепна тя. — Отдавна го зная. Зная също така, че се опитваше да се брани от един свят, който бе престанал да разбира. Беше честен човек. Помагаше на невинни хора и това никой не би могъл да отрече.

Унесен, Ел Гранде кимна в знак на съгласие. Отново се бе вглъбил в себе си и мислите му неудържимо препускаха назад в миналото.

— Имаш право, Лили. Баща ти беше почтен човек. Дори и като бандит.

— Както и ти, чичо Порфиро. Отдавна го знаех.

Той се усмихна. Така можеше да се усмихне само човек, когото вече нищо не би могло да изненада, човек, който очаква смъртта и не се учудва от нищо.

Беше устоял на всички превратности на времето — от висотата на славата и благоденствието до падението и нищетата. И въпреки всичко имаше достатъчно смелост да признае грешките си.

— Тук сме вече от три дни — прекъсна мислите му Лили. — Безпокоя се за Ласитър и за Бартомас. Зная само това, което ни съобщиха твоите съгледвачи от племето якви. Радвам се, че негърът е освободил Ласитър и двамата са станали приятели. Предполагам, че сега отчаяно ме търсят. Ласитър ме обича, Ел Гранде! Той е единственият мъж, когото бих могла да обикна истински. Никога досега не бях изпитвала подобни чувства в прегръдките на мъж. Колко пъти трябва да ти го повторя? Защо не го доведеш тук? Ако не си съгласен, тогава ме пусни. Ще отида при него.

Ел Гранде я гледаше със снизхождение.

— Трябва да останеш тук и да чакаш, Лили.

— Да чакам ли? Какво да чакам, по дяволите?

— Животът ни е предопределен, Лили. Ще стане това, което е написано върху колелото на съдбата. Огромното колело, което се върти, без никога да спира.

Единствен той бе способен да реди такива думи. И само как ги произнасяше! Тонът, с който говореше, смразяваше кръвта във вените. Едновременно приличаше на величествен пророк и на демон.

Лили изпитваше към него страхопочитание, примесено с омраза. Тези две чувства се бореха в нея и я измъчваха.

Вече трети ден беше пленница на този чудовищен мъж, който някога е бил най-близкият приятел на баща й. По-скоро пленница на един престъпник, ако искаше да бъде безпристрастна.

Но, от друга страна, за нея този човек беше най-изключителният и най-достойният за любовта й.

Противоречивите й чувства я измъчваха.

Думите му отекваха в душата й.

„Всичко ще стане така, както…“

Отвън долетяха глухи удари на там-там. Старецът повдигна глава. Устните му нашепваха неразбираеми думи.

Лили се сви, сгъна лакти върху коленете си и наведе глава.

Изглеждаше отчаяна.

В действителност мисълта й трескаво работеше. Вниманието й изцяло бе погълнато от ударите на там-тама, които често чуваше, откакто бе затворена в пещерата. До известна степен бе започнала да схваща значението им. От самото начало се опитваше да долавя разликата в ритмите и да я разгадава. Несъмнено това бяха някакви сигнали и тя вече бе успяла да отгатне някои от тях.

Заслуша се внимателно, но този път не можа да разбере смисъла на посланието. Все пак, нещо й подсказваше, че е дошъл моментът Ел Гранде да действа.

Двама индианци от племето якви влязоха в пещерата. Бяха облечени в прости ленени дрехи. Лицата им излъчваха едновременно нежност и твърдост. Лица, върху които бе изписано вековното страдание на народа им.

Двамата якви се казваха Джако и Тума.

Лили ги познаваше от първия ден на пленничеството си. Досега те бяха влизали само три пъти в пещерата.

Започнаха да разговарят с Ел Гранде на език, който тя не разбираше, но въпреки това успя да схване смисъла на няколко отделни думи. Във всички езици има срички с еднакво значение. Лили беше чела много и добре знаеше това.

Почувства някаква сянка върху себе си и повдигна очи. Пред нея се бе изправила внушителната фигура на Ел Гранде. В същия момент отнякъде изскочи озъбено и космато четириного същество, което дишаше учестено.

Това беше Вариор, опитоменият вълк.

— Трябва да вървя, Лили — каза Ел Гранде с неочаквано спокоен глас. — Засега това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Може би скоро ще разбереш защо постъпвам така.

След тези думи той се обърна и излезе от пещерата. Вълкът тръгна с него.

Внезапно старецът се спря на изхода на пещерата, но не се обърна. Лили се загледа в широкия му гръб. Имаше чувството, че го вижда за последен път.

— Възможно е да не се върна — глухо произнесе той. — Не зная. А и кой ли би могъл да знае, момичето ми? Не забравяй огромното колело, за което ти разказах!

Той отново тръгна. Вълкът го последва.

— Къде отиваш? — извика Лили.

— На края на колелото — отвърна той. Гласът му почти не се чу, но въпреки това Лили О’Хара разбра последните му думи.