Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (10)

10.

МОК беше замесен от друго тесто и Динго не можеше да се сравнява с него.

В трудни моменти големият шеф беше способен незабавно да се мобилизира и да вземе най-правилното решение. Благодарение на това свое качество успяваше да се измъква и от най-заплетените ситуации.

И тъкмо затова МОК бе непобедим. Сега той спокойно се разхождаше из огромния салон, който заемаше почти целия партер на каменната къща. Това помещение бе като същинска гробница и от него се излъчваше призрачна прокоба. Стените бяха иззидани от сиви камъни и навсякъде по тях висяха картини, изобразяващи битки или съблазнителни голи жени. Между тях бяха окачени старинни оръжия: алебарди, мускети, аркебузи, шпаги и саби. В ъгъла бяха изправени рицарски доспехи, напомнящи за ужасите на отминали времена.

Докато обикаляше из салона, МОК често се спираше пред тях и ги заговаряше, сякаш под тежкото желязо се криеше жив човек.

— Само с теб мога да говоря спокойно — казваше той. — Имам ти доверие, защото зная, че единствен ти няма да ме предадеш. Единствен ти мълчиш като гроб, добри ми рицарю, и аз изключително ценя това твое качество, макар понякога да ми се иска да си жив! Чуваш ли, Марциал?

Той прегърна доспехите и леко ги потупа. Мълчаливият му събеседник кимна с шлема си.

— Да, зная, че ти ме разбираш, Марциал — развълнуван продължи МОК. — И никога няма да ме предадеш, както сториха другите. Ти не си като тях, скъпи ми приятелю. Никога не си бил и няма да бъдеш като О’Хара и като Ел Гранде.

Изведнъж МОК се изправи, замълча и наостри уши. В очите му гореше пламъкът на умопомрачението. Сви юмруци, сякаш за отбрана. После протегна дланите си към рицарската броня и разтвори пръсти. Сякаш се опитваше да се предпази от някакъв зъл дух.

— Каза ли нещо, Марциал? Наистина ли проговори? — задъхан произнесе МОК. — Да не те е съживил сатаната, приятелю? Или може би Ел Гранде? Да не сте се съюзили двамата с намерението да ме погубите?

При тези думи целият се разтрепери и гърлото му се сви от страх. Продължаваше да стои с протегнати ръце към рицарските доспехи.

Внезапно в тишината се разнесе сподавен глас.

Същият, който беше чул преди малко. И ако първия път не бе повярвал на ушите си, сега вече в него не остана никакво съмнение.

Злокобният глас прозвуча глухо, но изпълни целия салон, така че не можеше да се установи от коя посока идва.

— Ти ме уби, МОК! Уби ме, както и останалите. Но сега дойде и твоят час. Свършено е с теб, МОК!

МОК беше приковал поглед в рицарската броня. На фона на слабата светлина желязото сякаш излъчваше тайнствено сияние. Изпаднал в умопомрачение, МОК не можеше да разбере дали бронята действително се движи, или това бе плод на въображението му.

Разнесе се злокобен смях.

Смехът сякаш наистина идваше иззад спуснатия шлем на доспехите.

— Искаше и мене да погубиш, подобно на всички останали, които считаше за опасни, нали МОК? Защо ли сега страхът толкова те заслепява, след като край тебе винаги е витаел призракът на смъртта. Ти уби много хора, за да си спокоен, но ето сега дойде и твоят ред.

Отново се разнесе зловещият смях.

МОК не беше в състояние да разсъждава. Гледаше втренчено в железните доспехи и не знаеше какво да мисли. Постепенно се свлече на колене пред тях и започна да клати глава в недоумение.

— Но какво лошо съм ти сторил, Марциал? — проплака той. — Аз винаги съм бил най-добрият ти приятел. Сигурно е станало някакво недоразумение.

— Не, МОК! Няма никакво недоразумение. Сега най-после ще си разчистим сметките, лукав дяволе, и ти никога вече няма да предаваш своите приятели.

В действителност МОК познаваше по-добре от всеки друг особеностите на своя дом, но в момента бе изгубил разсъдъка си. Парализиран от страх, той трепереше с цялото си тяло.

— Скъпи мой Марциал — въздъхна той, — винаги съм те считал за най-добрия си приятел. Не си ли спомняш как основахме бандата в Юма? Нима си забравил колко много държахме тогава един на друг? Бяхме неразделни като братя, скъпи Марциал.

— Нищо не съм забравил, МОК. Спомням си всеки миг. Особено онези часове, когато няколко разярени мъже ме хванаха и ме разпънаха на дървото. И по-късно, когато поставиха примката на шията ми. Както виждаш, помня всичко. И досега виждам пред очите си тайните ти знаци, с които искаше да ми кажеш да не се страхувам от нищо. Като благочестив проповедник уж се опитваше да усмириш бандитите. Да, МОК, ти говореше, но и пръста не си помръдна за мен. Вярвах ти до последния миг, дори и когато поставиха въжето на шията ми. Бях сигурен, че ще ме измъкнеш от бесилото.

Гласът звучеше все по-заплашително:

— Но когато застанах на прага на смъртта, ти ме удостои само с бегла усмивка. И досега всичко е пред очите ми. Ти си един проклет предател! Радваше се, че най-сетне са ме хванали, за което всъщност добре се бе погрижил. Аз нямах желание да продължавам повече играта, тъй като не исках безразборно да се избиват хора. Ти обаче държеше да си великият МОК! Единственият! Затова и погуби Карл О’Хара. Повече нямаше нужда от приятелите си, защото предпочиташе да задържиш единствено за себе си съкровището, което заедно заграбихме. Но дори и това ти се видя малко и поиска Лили О’Хара също да е твоя. Тук вече сбърка и това беше началото на твоя залез, МОК! Сега вече ще те унищожа! Успокой се, нямам намерение да те убивам. Смятам да разчистя сметките си с теб по друг начин. Ще ти дам шанс, МОК. Хайде, обърни се, предателю!

Мок продължаваше да стои на колене пред рицарската броня.

Не мислеше да се обръща. Отдавна бе разбрал, че не говори с Марциал, който някога беше четвъртият участник в бандата от Юма, когато тя будеше ужас из целия югозапад.

От дълго време насам личността на МОК беше раздвоена, поради което той често общуваше с празните рицарски доспехи и в състояние на умопомрачение разговаряше с Марциал.

Но всичко това беше продължило, докато гласът заговори. В същия момент МОК бе дошъл на себе си и през цялото време мисълта му трескаво работеше.

С крайчеца на окото си бе забелязал сянката на вълка, който се бе вмъкнал заедно с Ел Гранде и веднага разбра кой е неканеният гост.

Откакто Динго си бе тръгнал, МОК не можеше да се освободи от чувството, че ще се случи нещо лошо.

Сега вече знаеше какво е то. Усмихна се и се наведе още повече пред рицарската броня.

— Марциал — въздъхна той, — нека продължим този разговор. Ще бъде жалко, ако се унищожим взаимно. Опитай се да разбереш това!

Бавно се изправи и с протегнати ръце се приближи към рицарската броня, като същевременно поддържаше впечатлението, че разговаря с възкръсналия Марциал.

Сложи ръце върху железните му рамене и леко разклати бронята, която проскърца. Долепи се още по-плътно до желязното тяло, което в дрезгавия полумрак приличаше на жив човек. МОК отново се усмихна. Винаги бе смятал, че нищо не бива да го свари неподготвен, и за всеки случай навсякъде се беше запасил с оръжие.

Когато чу за първи път гласа, се бе изплашил не на шега и дори бе загубил ума и дума. Постепенно всичко му се изясни и сега вече знаеше, че разговаря със същество от плът и кръв.

— Марциал! — изкрещя той. — Не можеш да постъпиш така с мен, стари ми приятелю!

Дяволски добре играеше играта си.

Ръцете му вече бяха потънали в двете кухини на бронята, но те действаха с такава ловкост, че Ел Гранде не успя да забележи нищо.

Старецът не подозираше какво ще последва, но внезапно си спомни за други ситуации, когато МОК объркваше противниците си по същия начин.

Големият шеф беше дяволски човек. Враговете му разбираха това едва когато вече беше твърде късно и той избухваше като динамит.

Едновременно с това той беше неумолимо педантичен и всеки път грижливо заличаваше и най-дребните следи зад себе си.

Затова и никой досега не бе успял да разгадае тайната му. Възнамеряваше и този път да постъпи по същия начин, след като завинаги затвори устата на Ел Гранде.

— Обърни се, МОК! — властно произнесе Ел Гранде. — Излишно е да разиграваш повече тази комедия. Можеш спокойно да задържиш оръжието, което току-що измъкна от бронята. И няма нужда да се правиш, че разговаряш с Марциал. Освен ако съвсем не си се побъркал. Да не би да си изгуби разсъдъка, МОК?

МОК бавно се обърна и погледна Ел Гранде, сякаш се събуждаше от дълбок транс.

Със светкавично движение мушна ръце в джобовете на якето си. Направи го толкова бързо, че не се разбра точно какво оръжие бе взел от бронята.

А и на Ел Гранде му беше все едно.

Той се усмихна снизходително и каза с почти дружелюбен тон:

— Излишно си напълни джобовете, МОК. Това няма да ти помогне да се изплъзнеш. Свършено е с тебе!

Вълкът изръмжа. Стоеше леко приведен, с изпънати напред лапи и настръхнала козина.

— Ако аз не успея да се справя с теб, ще те довърши Вариор — продължи Ел Гранде. — Във всеки случай това е краят ти, МОК. Но ако желаеш, преди това можем да изпием по една чашка. Тъкмо по-удобно ще пътуваш към ада.

— Добра идея — спокойно отвърна МОК. — Не е лошо да си пийнем преди път. Какво предпочиташ, стари хитрецо?

— Какво ще кажеш за едно хубаво вино?

— Идеално. Тъкмо преди няколко дена получих една пратка от Калифорния. Виното е превъзходно. Намира се отсреща в нишата. Сам ли ще се обслужиш, или предпочиташ аз да ти сервирам?

— Донеси го ти. Не искам да те изпускам от очи, тъй като действията ти са непредвидими.

— Както желаеш, Порфиро.

— Продължавай да ме наричаш Ел Гранде. Нямам никакво желание да чувам собственото си име от такъв мерзавец като теб.

МОК повдигна рамене:

— Както обичаш, амиго.

— Никакво амиго! Старите времена отдавна отминаха.

МОК се усмихна коварно:

— Превърнал си се в истински тигър.

— Точно така. След малко сам ще го почувстваш.

— Мога ли вече да донеса виното, Ел Гранде?

— Отивай, но не забравяй, че съм зад теб и нито за миг няма да те изпусна от око.

МОК прекоси салона и спря пред каменната стена между две големи картини. Натисна един дървен лост и част от стената се разтвори, движена сякаш от невидим дух. В дъното на нишата се показа етажерка, на която бяха подредени множество бутилки с вино, шампанско, уиски, текила и други напитки. На един рафт бяха отделени наченатите бутилки.

— „Сан Педро Валей щар“^[1] — обясни МОК със самодоволна усмивка. — Убеден съм, че ще ти хареса.

Докато бившият му съдружник отваряше бутилката, Ел Гранде не откъсваше поглед от него. Познаваше го добре и знаеше, че трябва да го дебне като истинско куче. Неведнъж беше виждал как шефът му убива своите жертви и знаеше на какво е способен. Тогава обаче бе гледал на това с безразличие. Всъщност той с нищо не се отличаваше от МОК и винаги бе стоял на едно и също стъпало с него. И двамата бяха престъпници. Така както бяха престъпници Марциал Комес и Карл О’Хара. Големият шеф бе отстранил последните двама от пътя си и се бе опитал да направи същото с Ел Гранде.

Може би това беше единствената му грешка. И сега щеше да заплати за нея. Наистина ли? Ел Гранде все още не беше напълно сигурен в това.

МОК напълни две чаши.

— Не се бой, Ел Гранде, виното не е отровно.

— Дори и така да е, отпий първо ти.

— Станал си прекалено недоверчив.

— Винаги съм бил такъв.

Ел Гранде посегна с лявата ръка към своята чаша. Не допускаше и най-малката непредпазливост. Дори и при най-невинната грешка можеше да заплати с живота си.

— Значи си дошъл да ме убиеш, така ли, Ел Гранде? — попита МОК след като отпи първата глътка. — Добре те разбирам. При тези обстоятелства и аз бих постъпил като теб. Струва ми се, че ние винаги сме мислили за смъртта като за нещо, което засяга другите, но не и нас самите.

При тези думи МОК се усмихна иронично. Ел Гранде кимна спокойно:

— Такава ни е била работата. Или пък навикът. Все едно как ще се нарече. А може би по-скоро това е нашата същност. Но ето че сега всичко се обръща против нас и ние взаимно ще се унищожим.

— И кой е виновен за това, Ел Гранде? Как мислиш?

— Всички ние. Марциал, Карл, ти и аз. Но ти се оказа най-печен. За малко и мен да очистиш. Слава богу, че не успя. Напоследък имах доста време да размисля над това.

МОК се усмихна коварно.

— Да не би да си помисли, че можеш да изчезнеш с Лили и двамата да заживеете щастливо с парите от съкровището, което не е само ваше? Не, Ел Гранде, това няма да стане. Въобразяваш си, че ме държиш в ръцете си и си убеден, че можеш да ме убиеш по всяко време, но се лъжеш. Искаш ли да ти кажа какво ще стане? Лили ще бъде моя. Както и цялото съкровище. Двамата с нея ще отидем да живеем някъде другаде, вероятно в Бразилия. Там жените все още са полуробини. Лили ще бъде моята робиня за любов. Отсега предвкусвам какво славно време ни очаква.

Гореща вълна на негодувание обля Ел Гранде. С мъка се въздържаше да не избухне.

— МОК, ти си свиня!

Големият шеф се усмихна.

— Имало ли е нещо между вас, Ел Гранде? Известно ми е, че не си лишен от скрупули, и ми се струва, че никога не би ти хрумнало подобно нещо. Ти отвлече Лили, за да си я гледаш като идол и изобщо не мислиш за себе си, нито за парите. Обзалагам се, че на светец като тебе и през ум не са минавали такива мисли.

Ел Гранде не можеше повече да се владее. МОК беше прав и тъкмо това го вбесяваше до такава степен, че изгуби контрол върху себе си.

Внезапно нададе вик и измъкна револвера си от кобура. Но с всеки изминат миг той усещаше, че решителността му го напуска и че не е в състояние да направи онова, което бившият му съдружник би сторил, без да му мигне окото.

МОК седеше насреща му напълно спокоен. Дори не се и опита да посегне към оръжието, което преди малко бе скрил в джобовете си.

— Стреляй, Ел Гранде! — изрече той с леден глас. — Хайде, давай, приятелю! Но какво ще спечелиш от това? Чуй ме, ще ти направя едно предложение. Какъв е смисълът да се изтребваме един друг?

Ел Гранде не знаеше как да разбира думите му.

— Ние сме два стари вълка — продължи МОК. — Нямаме какво да губим. И без това ни остава да живеем броени години. Нашето време си отива и ние нищо не можем да променим. Но докато все още дишаме, трябва да се наслаждаваме на живота. А това може да стане, ако още веднъж се съюзим. За последен път. Не го ли направим, и двамата ще загинем. Откакто си тук, не преставам да мисля за това, повярвай ми, амиго. Ако не предприемем нещо, и двамата ще загубим играта. Има един мъж, който ще ни унищожи, ако не му подложим крак.

Ел Гранде се намръщи. Мислеше трескаво. Приличаше на вълк, подушил плячката. Ръката му бавно отпусна револвера. Вариор изръмжа.

— Кого имаш предвид?

— Името му е Ласитър.

Ел Гранде отчаяно напрягаше мислите си. Напоследък паметта често му изневеряваше.

— Ласитър — повтори МОК. — Преди да отведеш Лили от хасиендата, той беше с нея.

— Да, сега вече си спомням! — възбудено извика Ел Гранде. — Какво стана с него? Предполагам, че моят слуга Бартомас отдавна го е убил. Изобщо какво е ставало там през цялото това време? Впрочем, ти откъде знаеш, че съм отвлякъл Лили?

МОК само предполагаше, тъй като нищо не знаеше със сигурност. Може би единствено това, че Ел Гранде лесно можеше да бъде излъган. И ето че старецът наистина се хвана на въдицата. Сега вече по-лесно можеше да се приближи до целта.

— Къде скри Лили, приятелю?

— На сигурно място. Заведох я в новото си скривалище. Там е и всичко останало. Знаеш какво имам предвид. Но кажи ми какво е станало с Ласитър.

— Ще ме заведеш ли в скривалището, амиго?

Чувстваше, че вече здраво е хванал в ръце своя бивш съдружник и думата „амиго“ не слизаше от устата му.

— Само ако сме двамата, ще успеем да хванем Ласитър, амиго — съзаклятнически шепнеше МОК. — Ласитър е враг и на двама ни. Междувременно успях да науча някои неща за него. Това копеле иска всичко да ни грабне изпод носа: Лили и нашите долари. Ще ме заведеш ли в скривалището? Нека още веднъж да пояздим заедно както в доброто старо време. Съгласен ли си, амиго?

— Добре, МОК. Ще пояздим заедно както в доброто старо време.

Взе чашата и я изпразни на един дъх.

Големият шеф остави своята чаша на масата, бръкна в джобовете на якето си и извади две метални топки, големи колкото кокоше яйце.

— Погледни това специално изобретение! Достатъчно беше само да драсна с нокът по серния прах върху капсулата и тогава ти и твоят Вариор щяхте да излетите във въздуха.

— А ти?

— Вероятно и аз.

— И въпреки това щеше да го направиш?

— Забрави ли нашата стара поговорка, приятелю? За да не ти се случи нещо лошо, трябва винаги да си с единия крак в гроба. Защо мислиш, че бандата ни винаги побеждаваше? Този път целта ни е Ласитър. Така ще го подредим, че ще се опомни чак в ада. Нито за миг обаче не трябва да забравяме, че този човек е извънредно опасен. А сега нека се приготвим за път. Утре сутринта потегляме. Само двамата. И когато се справим с Ласитър, ще натъпчем и останалите в чувала.

Ел Гранде се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Двамата стари дяволи отново сключиха съюз, тъй като целта им отново бе обща. Имаше време, когато се бяха справяли с цели войскови части и ги бяха избивали до крак. Можеше ли да им се опре сега един-единствен човек?

За тях Ласитър вече бе мъртъв.