Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

9.
Илион и Олимп

Афродита ме превърна в шпионин. Знам с какво винаги сме наказвали шпионите ние, смъртните. Мога само да си представям какво ще ми направят боговете. Като се замисля май по-скоро не мога.

Тая сутрин, ден след като станах таен агент на богинята на любовта, Атина се телепортира квантово от Олимп и се преобразява в троянеца Лаодок. В изпълнение на Зевсовата заповед илионските воини да нарушат примирието тя намира стрелеца Пандар, син Ликаонов.

Аз си слагам шлема на Хадес и персоналния телепортаторен медальон, които ми даде моята муза, телепортирам се след Атина, преобразявам се в троянския водач Ехепол и тръгвам по дирите на богинята.

„Защо избрах Ехепол? Защо името на тоя второстепенен водач ми е познато?“ Сещам се, че на Ехепол му остават още само няколко часа живот, че ако Атина успее да използва Лаодок и да наруши примирието, в главата на тоя троянец, поне според Омир, ще се забие аргивско копие.

„Е, господин Ехепол може да си получи тялото и самоличността обратно преди да се случи това“.

В Омировата „Илиада“ това нарушаване на примирието става точно след като Афродита отмъква Парис от единоборството с Менелай, обаче в действителността на тая Троянска война неосъществилият се сблъсък между Менелай и Парис се е случил преди години. Това примирие е по-тривиално — представители на цар Приам се срещат с ахейците, за да се споразумеят за прекъсване на сраженията за празници, погребения или нещо подобно. Ако питате мен, една от причините за проточването на обсадата почти цяло десетилетие са тъкмо тия прекъсвания на битките — религиозните празници на гърците и троянците са толкова много, колкото на нашите индийци през XXI в. и колкото бяха официалните почивни дни на американските пощенски служители. Човек се чуди как успяват да се избиват помежду си сред всички тия тържества, жертвоприношения и десетдневни погребални обреди.

В момента ме вълнува въпросът — толкова скоро след като се бях заклел да въстана срещу волята на боговете (само за да се окажа още по-послушна пионка на тяхната воля) — с каква бързина и острота се отклоняват от Омировия разказ истинските събития на войната. Несъответствията в миналото, последователността на Прегледа на войските например или неосъщественият двубой между Парис и Менелай са второстепенни и лесно се обясняват с желанието на Омир да включи някои минали случки в краткия интервал на епоса, обхващащ десетата година от войната. Ами ако събитията наистина се развият другояче? Ами ако тая сутрин отида при… да речем при Агамемнон и пронижа с копието си (с копието на бедния обречен Ехепол естествено, обаче съвсем истинско копие) сърцето на царя? Боговете са способни на много неща, ала не могат да съживяват смъртни. (Нито мъртви богове, колкото и странно да звучи.)

„Кой си ти, Хокънбери, че да се бъркаш на Съдбата и да оспорваш волята на боговете?“ — пита един страхлив професорски глас, който съм слушал и на който съм се подчинявал през по-голямата част от истинския си живот.

„Това съм аз, Томас Хокънбери — разнася се отговорът от сегашната ми същност, колкото и фрагментарна да е тя, — и в момента ми писнаха тия побъркани от могъщество разбойници, дето се наричат богове“.

В новата си роля на шпионин, а не на схоластик, заставам достатъчно близо, за да чуя диалога между Атина — преобразена в Лаодок — и оня шут (обаче страхотен стрелец) Пандар. Обръщайки се като към друг троянски воин, Атина/Лаодок ласкае суетата на идиота, казва му, че Парис ще го обсипе с дарове, ако убие Менелай, и даже го сравнява с най-великия стрелец, Аполон — ако улучи жертвата.

Пандар се хваща на въдицата и кара неколцина свои приятели да го скрият с щитовете си, докато приготви лъка си и избере идеалната стрела за убийството. Векове наред схоластиците, учените, които са се занимавали с „Илиада“, са спорили по въпроса дали гърците и троянците са използвали отровни стрели. Повечето схоластици, сред които и аз, твърдяхме обратното — това поведение просто не ни се струваше достойно за високите стандарти на бойната доблест. Грешахме. Понякога все пак използват отрова. При това смъртоносна и бързодействаща. Което обяснява защо много рани, изброени в „Илиадата“, толкова бързо водят до фатален край.

Пандар стреля. Блестящо. Проследявам стрелата, която изминава стотици метри, описва дъга и се понася точно към рижия Агамемнонов брат. Тя ще прониже Менелай, който стои пред воините си и гледа как пратениците дрънкат на неутрална територия. Ще го прониже, ако не се намеси някой от божествените приятели на гърците.

Както и става. С подсиленото си зрение виждам Атина да изоставя тялото на Лаодок и да се телепортира при Менелай. Богинята играе двойна игра — примамва троянците да нарушат примирието и после тича на помощ на един от любимците си, Менелай. Невидима за приятели и врагове, ала видима за мен, тя отбива стрелата с ръка, тъй както майка отпъжда мухата от своята заспала рожба. (Струва ми се, че заимствам това сравнение, обаче толкова отдавна съм чел „Илиадата“, и в превод, и в оригинал, че не съм сигурен.)

Въпреки това обаче стрелата улучва целта. Менелай извиква от болка и пада. Стрелата стърчи от корема му, точно над слабините. Нима Атина се е провалила?

Настава смут. Приамовите пратеници избягват зад троянските редици, а ахейските им колеги бързат да се скрият зад гръцките щитове. Агамемнон, който до тоя момент е използвал примирието, за да направи преглед на войските си (тъй като прегледът е на сутринта след бунта на Ахил, може би той цели да демонстрира Агамемноновото върховенство), сега заварва брат си да се гърчи на земята, заобиколен от гръцки вождове.

Насочвам късата си палка. Въпреки че такива носят някои второстепенни троянски водачи, тя не е на Ехепол, а моя, стандартно въоръжение за схоластиците. Палката всъщност е тазер и микрофон, който улавя и усилва звука от над три километра разстояние, след което го праща в слушалките, които винаги нося в Илионското поле.

Агамемнон произнася невероятно хвалебствие на брат си. Виждам го да повдига главата и раменете му и го чувам да се заклева, че жестоко ще отмъсти на троянците за убийството на благородния Менелай, после започва да мрънка, че това щяло да обезсърчи ахейците, че въпреки кървавото отмъщение на Агамемнон те щели да се откажат от войната и да се качат на черните си кораби. В края на краищата, каква полза да спасяват Елена, щом нейният съпруг рогоносец е мъртъв? Прегърнал стенещия си брат, Агамемнон се прави на пророк:

— Мили ми братко, твоите кости ще гният близо до Троя и без да е свършено твоето дело. — Адски ободряващо. Тъкмо каквото иска да чуе един смъртник.

— Чакай, чакай, не бързай да ме погребваш, батко. Острата вража стрела не попадна на място опасно. Виждаш ли? Тя проби медния ми боен пояс и ме улучи в любовния прът, който и без това щях да изгубя, а не в ташаците или корема.

— А, да. — Агамемнон намръщено се взира в раната. Стрелата се е забила съвсем плитко. Гласът му звучи едва ли не разочаровано. Сега цялото хвалебствие става съмнително, като че ли доста се е потрудил върху него.

— Обаче стрелата все пак е отровна — изпъшква Менелай, сякаш се опитва да ободри брат си. Златният му шлем се е търкулнал на земята при падането — рижата му коса е сплъстена от пот и от нея стърчат сламки.

Агамемнон пуска раменете и главата на брат си толкова бързо, че Менелай насмалко да се строполи на земята, ако воините му не го подхващат, изправя се, вика своя глашатай Талтибий и му заповядва да намери Махаон, сина на Асклепий, негов личен лекар, при това адски добър, тъй като се предполага, че е усвоил занаята от дружелюбния кентавър Хирон.

Сега заприличва на бойно поле от всяка епоха — проснат на земята мъж крещи, кълне и плаче, когато болката потича през първоначалния шок от раняването, наоколо прикклякат приятелите му, безпомощни, безполезни, после пристига лекарят с помощниците си, дава нареждания, изваждат острия бронзов връх от разкъсаната плът, изсмукват отровата, превързват раната, а Менелай продължава да квичи като пословичната заклана свиня.

Агамемнон оставя брат си в ръцете на Махаон и отива да подбере хората си за сражение, въпреки че ахейците, макар и в отсъствието на Ахил, изглеждат гневни и кисели и нямат нужда от подкана, за да се отправят на бой.

Двайсет минути след необмисления изстрел на Пандар примирието приключва и гърците нападат троянските редици по над трикилометрова отсечка от прах и кръв.

Време е да напусна тялото на Ехепол, преди клетникът да умре с копие в челото.

 

 

Не си спомням много за истинския си живот на Земята. Не помня дали съм бил женен, имал ли съм деца, къде съм живял — освен мъгляви образи на пълен с книги кабинет, в който чета и подготвям лекциите си — и почти нищо за университета в Индиана, в който съм преподавал, освен образи на каменни и тухлени сгради на хълм с прекрасен изглед на изток. Една от странните особености на схоластика е това, че фрагментите от несхоластичните спомени се завръщат след месеци и години, поради което боговете не ни оставят да живеем толкова дълго. Аз съм най-старото изключение.

Обаче си спомням курсовете и лицата на студентите, лекциите си, дискусии около овална маса. Спомням си, че млада жена със свежо лице пита: „Но защо Троянската война е продължила толкова много?“ Изкушавам се да й посоча, спомням си също аз, че тя е израснала в епоха на бързи закуски и бързи войни, „Макдоналдс“ и Войната в Персийския залив, „Арбис“ и войната срещу тероризма, но че в древността гърците и техните врагове нямало защо да припират с воюването, също както и с разкошните пиршества.

За да не изгубя вниманието на студентите обаче, обясних на курса, че тия герои са се радвали на боевете — че една от думите им за битка е „харме“, която има еднакъв корен с „хайро“ — „радвам се“. Прочетох им откъса, в който двама изправени един срещу друг воини са наречени „хармеи гету-суной“ — „възрадвани в битка“. Изложих им гръцката концепция за „аристея“, двубой или сражения между малки групи, в които боецът може да покаже храбростта си, и подчертах значението на тоя вид война за древните, разказах им, че по-мащабните битки често спирали, за да могат войните от двете страни да наблюдават такива примери за „аристея“.

— Ъъъ… та значи, искате да кажете… ъъъ — заекна една студентка, чийто мозък явно буксуваше и заекването й илюстрираше оня досаден дефект на говора и мисленето, който се разпространяваше като вирус сред младите американци в края на XX век — че войната е щяла… ъъъ… да е много по-кратка, ако не бяха… ъъъ… спирали за тая арист… а бе, там както се казваше?

— Точно така — въздъхнах аз и погледнах стария стенен часовник с надежда за избавление.

Ала сега, след повече от девет години наблюдение на същата тая „аристея“ в действие, със сигурност мога да заявя, че тъкмо тия толкова любими и на троянците, и на аргивците двубои са една от причините за безкрайната и точеща се като сироп обсада. И подобно на повечето средни американци, пътували прекалено дълго във Франция, едно от най-големите ми желания сега бе да се върна към бързата закуска — или в тоя случай, към бързата война. Малко бомби, малко въздушни десанти, бум-бам, мерси мадам, и айде вкъщи при Пенелопа.

Само че не и днес.

 

 

Ехепол е първият троянски водач, който загива при ахейското нападение.

Може би защото още е замаян и объркан, след като бях заел тялото му, обаче когато неговата група троянски воини се приближава към гръцкия отряд начело с Несторовия син Антилох, добър приятел на Ахил, нещастният Ехепол се забавя да вдигне дългото си копие и Антилох пръв нанася удар. Бронзовият връх минава през гривата на шлема на Талисиевия син, забива се в черепа му, изважда едното му око и изкарва мозъка измежду зъбите му. Ехепол рухва като крепост, както обича да казва Омир.

Сега пред мен се разкрива сцена, на каквато често съм ставал свидетел, но която никога не престава да ме интригува. Гърците и троянците се сражават на първо място за честта, вярно, обаче веднага след това идва плячката. Тия хора са професионални воини — убийството е техният занаят и плячката е възнаграждението им. Голяма част и от честта, и от плячката е изисканото, прекрасно изработено защитно снаряжение на повалените им врагове — щит, нагръдник, наколенници, боен пояс. За гръцките герои тези трофеи са същото, каквото е броят на победите за сиукския воин, при това много по-доходно. В най-добрия случай защитното снаряжение на вожда е от бронз и често е обковано със злато и украсено със скъпоценни камъни.

И така, започва битката за снаряжението на убития вожд Ехепол.

Ахейският пълководец Елефенор се втурва напред, улавя Ехепол за глезените и повлича окървавения труп през гората от копия, мечове и щитове. През годините съм виждал Елефенор из ахейския стан, наблюдавал съм го да се бие в по-незначителни сражения. Той е грамаден, с великански плещи, яки ръце, тежки бедра — не е най-умният от Агамемноновите бойци, но е едър, силен, смел и полезен здравеняк. Та Елефенор, син Халкодонтов, миналия юни навършил трийсет и осем години, водач на абантите и господар на Евбея, замъква Ехеполовия труп зад напредващите ахейски нападатели и се захваща да го съблича.

Тогава Агенор, троянски воин, син на Атенор и баща на Ехеклей (които съм виждал по улиците на Илион), се промъква между сражаващите се ахейци и зърва голите ребра на Елефенор, който се е навел ниско под закрилата на щита си и досъблича тялото на убития. Агенор се хвърля напред и забива копието си в здравеняка, пробива ребрата му и превръща сърцето му в безформена каша. Елефенор повръща кръв и се строполява на земята. Дотичват още троянски бойци и отблъскват ахейската атака, докато Агенор освобождава върха на копието си и се заема да свали бойния пояс, наколенниците и нагръдника на Елефенор. Други троянци замъкват полуголото тяло на Ехепол обратно към троянските редици.

Сражението се завихря около тия две жертви. Ахеецът Аякс, Големия Аякс, така нареченият Аякс Теламонов от Саламин, който не бива да се бърка с Малкия Аякс, водач на локрийците, с оръжие си пробива път напред, прибира меча си в ножницата и с копие пронизва съвсем младия троянец Симоесий, който се е приближил, за да прикрие отстъплението на Агенор.

Само преди седмица със Симоесий — бях преобразен като троянеца Стенел — бяхме пили вино и си бяхме разправяли мръсни истории в тихите градини зад яките стени на Илион. Шестнайсетгодишното момче — така и беше останало неженено, дори никога не беше спало с жена — ми обясни, че баща му Антемион го нарекъл на река Симоент, която тече точно край скромния им дом на километър и половина от крепостните стени. Когато черните кораби на ахейците се появили на хоризонта, Симоесий още не бил навършил шест и допреди няколко седмици баща му не позволявал на чувствителното момче да се сражава с войската извън стените на Илион. Симоесий ми призна, че ужасно го било страх да не умре, преди да е докоснал женска гръд и да е почувствал какво е да си влюбен.

Големия Аякс надава рев и замахва с копие — отблъсква настрани щита на Симоесий и го улучва над дясната гръд, промушва рамото му и бронзовият връх изскача от разкъсания му гръб. Момчето се свлича на колене и смаяно се вторачва — първо в Аякс, после в стърчащото от гърдите му копие. Теламонидът стъпва със сандал върху лицето му, освобождава копието си и оставя трупа да се просне по очи върху окървавената пръст. После удря по нагръдника си и изревава на хората си да го последват.

Застанал на не повече от осем метра оттам, троянецът Антиф запраща копието си към Големия Аякс, ала не попада в целта и улучва в слабините ахееца Левк, който помага на Одисей да извлекат тялото на друг троянски водач. Копието излиза през ануса на клетника заедно със сиво-червените му черва. Левк се строполява върху трупа на троянеца, ала не умира веднага, гърчи се, дърпа копието и се опитва да го изтръгне от слабините си, но само успява да изсипе още вътрешности в собствения си скут. И през цялото време, докато се бори с копието, Левк крещи и стиска окървавената ръка на приятеля си Одисей.

Накрая Левк умира и очите му се изцъклят. С едната си ръка продължава здраво да стиска копието на Антиф, с другата се е вкопчил в ръката на царя на Итака. Одисей се отскубва от мъртвеца и рязко се обръща кръгом с пламнали под ръба на бронзовия му шлем очи в търсене на жертва — без значение коя. Той мята копието си и се втурва след него. В просеката, която героят отваря в троянските редици, навлизат още ахейци.

Копието му убива Демокоонт, незаконен син на илионския цар Приам. Бях в града през онова утро преди девет години, когато Демокоонт пристигна на помощ на обсадената Троя. Всички знаеха, че Приам е поставил младежа начело на прословутите си конюшни в Абид, град на североизток от Троя на южния бряг на Хелеспонта, за да не се мярка пред очите на жена му и законните му синове. Отглежданите в Абид коне бяха най-бързи и най-расови на света и се говореше, че Демокоонт смятал за чест да го назначат за главен коняр на толкова ранна възраст. В момента младият троянец обръща глава към безумния боен вик на Одисей. Бронзовият връх го улучва в лявото слепоочие и излиза през дясното, поваля го и прикована разбития му череп към една прекатурена колесница. Демокоонт буквално така и не разбира какво го е сполетяло.

Троянците вече отстъпват по целия фронт, огъват се пред яростта на Одисей и Големия Аякс, като се опитват да отнесат знатните си жертви, ако е възможно, или ги оставят на бойното поле.

Хектор, най-великият и най-доблестен илионски воин, скача от колесницата си и навлиза сред отстъпващите редици в опит да им въздейства с копието и меча си, окуражава троянците да не отстъпват, ала точно там ахейската атака е прекалено силна и даже Хектор се огъва, като през цялото време насърчава хората си. Докато отстъпват, троянците се съпротивляват, бият се с мечове и хвърлят копия.

Преобразен в обикновен троянски копиеносец, аз отстъпвам по-бързо от повечето и се движа извън обсега на копията, без да се боя от малодушието си. Малко по-рано се бях скрил от погледа на смъртните и бях избързал напред, за да видя Атина зад ахейските редици — към нея скоро се присъедини Хера, като и двете богини бяха невидими за хората — ала боят се беше завързал прекалено внезапно и се бе развихрил толкова свирепо, че след смъртта на Ехепол бях напуснал фронта и следях събитията с помощта на подсиленото си зрение и тазерния си микрофон.

Не щеш ли всичко замръзва. Въздухът се сгъстява. Копията спират в полет, течащата кръв секва. Хора, на които им остават секунди живот, получават отсрочка, за която така и няма да разберат. Всичко се вцепенява, всякакво движение се преустановява.

Боговете пак си играят с времето.

Пръв се появява Аполон. Колесницата му се телепортира недалеч от Хектор. После пристига богът на войната Арес, гневно разговаря с Атина и Хера и прелита с колесницата си над бойното поле, за да кацне близо до Аполон. Към тях се присъединява Афродита и се озърта към мен — към мястото, където се преструвам, че съм замръзнал като другите смъртни — само за миг, след което се усмихва и влиза в разговор с двамата си протроянски съюзници Арес и Аполон. С периферното си зрение виждам, че богинята сочи и жестикулира към бойното поле като някакъв цицест Джордж Патън[1].

Боговете са тук, за да се бият.

Аполон вдига ръка, звукът с трясък се възобновява, времето връхлита като цунами от прах и движение и клането продължава.

Бележки

[1] Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, участвал във Втората световна война. — Б.пр.