Дан Симънс
Илион (5)

5.
Ардис Хол

Вечеря за дванайсет души на масата под осветеното с фенери дърво: месо от елен и глиган от гората, пъстърва от реката, телешко от пасищата между Ардис и телепортаторната площадка, червено и бяло вино от лозята на Ардис, млечна царевица, тиква, салата и грах от градините и хайвер, пратен по факса от едно или друго място.

— Кой има рожден ден и коя двайсетилетка празнува? — попита Деймън, докато слугите поднасяха ястията на дванайсетимата гости на дългата маса.

— Аз имам рожден ден, обаче двайсетилетката не е моя — отвърна красивият къдрав Харман.

— Моля? — неразбиращо се усмихна Деймън, взе си малко тиква и предаде съда на жената до себе си.

— Харман празнува ежегодния си рожден ден — поясни Ада от мястото си начело на масата. Деймън изпита физическа възбуда — младата жена изглеждаше фантастично със загара и черната си копринена рокля.

Той поклати глава. Все още не разбираше. Ежегодните рождени дни не се записваха и още по-малко се празнуваха.

— Значи всъщност не празнувате рождена двайсетилетка, така ли? — обърна се Деймън към мъжа и кимна на носещия се над земята слуга да напълни чашата му с вино.

— Не, но празнувам рождения си ден — усмихнато повтори Харман. — Деветдесет и деветия.

Деймън смаяно се вцепени, после припряно се огледа, осъзнал, че това трябва да е някаква шега между тези провинциалисти — определено безвкусна шега. Човек не се шегуваше с деветдесет и деветата си година. Разтегли устни в усмивка и зачака продължението.

— Харман говори сериозно — спокойно го осведоми Ада. Другите гости мълчаха. От гората се обаждаха нощни птици.

— Хм… извинете — измънка Деймън. Харман поклати глава.

— С нетърпение очаквам годината. Имам да върша много неща.

— Миналата година Харман извървя сто и шейсет километра до Атлантическия пролом — рече Хана — млада късокоса приятелка на Ада.

Сега вече Деймън се увери, че се шегуват с него.

— Никой не може да стигне до Атлантическия пролом.

— Аз стигнах — възрази Харман, който ядеше царевичен кочан. — Отидох само на разузнаване — както казва Хана, навлязох само на около сто и шейсет километра и после се върнах на северноамериканското крайбрежие — обаче изобщо не беше трудно.

Деймън пак се усмихна, за да покаже, че се включва в шегата.

— Но как може да сте стигнали до Атлантическия пролом, Харман ур? Наоколо няма факсвъзли. — Нямаше представа къде се намира Атлантическият пролом, нито какво обхваща Северна Америка, не бе и съвсем сигурен за местонахождението на Атлантическия океан, ала беше убеден, че нито един от триста и седемнайсетте факсвъзела не е край Пролома. Неведнъж се бе прехвърлял през всеки от тях и никога не беше зървал легендарния Пролом.

Харман остави кочана.

— Вървях пеш, Деймън ур. Проломът минава точно по четирийсетия паралел от източното северноамериканско крайбрежие чак до земята, която човеците от изгубената ера наричали Европа — струва ми се, че Испания е последната държава, до която стига Проломът. Развалините на древния град Филаделфия — вие може би го знаете като възел сто двайсет и четири, имението на Ломан ур — е само на няколко часа път от Пролома. Ако имах кураж — и си носех достатъчно храна, — можех да стигна чак до Испания.

Деймън кимна и се усмихна. Нямаше абсолютно никаква представа какви ги дрънка този човек. Първо неприличните хвалби с деветдесет и деветата година, сега пък всички тези приказки за паралели, градове от Изгубената ера и ходене пеш. Никой не ходеше пеш повече от неколкостотин метра. Защо им беше това? Всичко, което можеше да интересува човек, се намираше близо до факсвъзел, а до онези няколко отдалечени странности — като Ардис Хол на Ада — можеше да се стигне с едноколка или дрошка^[1]. Естествено Деймън познаваше Ломан — наскоро бе празнувал третата двайсетилетка на Оно в огромното имение на Ломан, — но всичко друго от монолога на Харман му се струваше празни приказки. Този човек явно се бе побъркал в последните си дни. Е, скоро за това щяха да се погрижат последното булаторно прехвърляне и Възнесението.

Деймън погледна Ада с надеждата, че тя ще се намеси и ще смени темата, ала домакинята се усмихваше, сякаш се съгласяваше с всичко, казано от Харман. Деймън се огледа за помощ, но другите гости слушаха учтиво — дори с очевиден интерес, — като че ли тези брътвежи бяха част от обичайните им провинциални разговори на маса.

— Пъстървата е много вкусна, нали? — обърна се той към жената отляво. — Вашата вкусна ли е?

Жената, която седеше срещу него, набита, рижа и навярно към края на третата си двайсетилетка, опря силно издадената си брадичка върху малкото си юмруче и попита Харман:

— Как беше? В Пролома, искам да кажа?

Къдравият, почернял от слънцето мъж се поколеба, но другите на масата, включително младата блондинка, от чиято пъстърва се бе поинтересувал Деймън и която не беше обърнала внимание на въпроса му, настояха Харман да отговори. Накрая той се съгласи с грациозно махване с ръка.

— Ако никога не сте виждали Пролома, той представлява възхитителна гледка дори от брега. Широк е осемдесетина метра — цепнатина, която продължава на изток, докъдето ти стигат очите, постепенно се стеснява към хоризонта и накрая заприличва на светлинна, вмъкната между океана и небето.

— Навлизането в него е… малко странно — продължи той. — Там, където свършва Проломът, пясъкът на плажа не е мокър. В него не се плискат вълни. Отначало цялото ти внимание е съсредоточено върху единия или другия край — когато навлизаш, забелязваш рязката граница на водата, все едно че стъклена стена отделя пътника от вълните. Трябва да докоснеш преградата — никой не може да устои. Еластична, невидима, съвсем слабо поддаваща на силен натиск, хладна от водата от другата страна, но непроницаема. Продължаваш нататък по сухия пясък — през вековете морското дъно е било навлажнявано само от дъжд и затова пясъкът и пръстта са плътни, озовалите се там морски животни и растения са изсъхвали почти до степента на фосилизиране. След десетина метра отсечените водни стени от двете страни се издигат високо над главата ти. В тях се движат сенки. Виждаш рибки да плуват край преградата между въздух и вода, сетне сянка на акула, последвана от бледо сияние на пихтиести същества, които не можеш точно да разпознаеш. Понякога морските създания се приближават до преградата на Пролома, докосват я със студените си глави, после бързо се отдалечават, сякаш нещо ги е уплашило. На около километър и половина навътре водата се издига толкова високо, че небето помръква. На петнайсетина километра водните стени от двете страни се издигат на повече от триста метра. В ивицата небе над главата ти се появяват звезди, даже денем.

— Не! — възкликна един слаб мъж с пясъчноруса коса в отсрещния край на масата. Деймън си спомни името му — Лоус. — Шегуваш се.

— Не се шегувам — настоя Харман и пак се усмихна. — Вървях четири дни. Нощем спях. Когато храната ми свърши, трябваше да се върна.

— Как разбираше дали е нощ, или ден? — попита приятелката на Ада, атлетичната млада Хана.

— Денем небето е черно и има звезди, но океанът от двете страни запазва пълния светлинен спектър, от яркосин високо горе до почти черен към дъното, на равнището на Пролома.

— Намери ли нещо екзотично? — попита Ада.

— Няколко потънали кораба. Древни. От изгубената ера или още по-стари. И един, който може би беше… по-нов. — Той отново се усмихна. — Отидох да проуча един от корабите — грамаден ръждив корпус, стърчащ от северната стена на Пролома, наклонен настрани. Влязох през една дупка, изкачих се по някакви стълби, продължих на север по наклонения под, като си светех с малък фенер, и в едно просторно помещение — струва ми се, че се е наричало „трюм“ — изведнъж стигнах до преградата на Пролома, от тавана до наклонения под, водна стена, сякаш оживяла от риба. Притиснах лице към студената невидима стена и видях ракообразни, мекотели, морски змии и форми на живот, покриващи всяка повърхност, хранещи се едни с други, докато от моята страна — сухота и стара ръжда, и единствените живи същества бяхме ние с едно бяло сухоземно раче, което явно беше мигрирало също като мен, от брега.

Повя вятър и зашумоли в листата на високото дърво над тях. Фенерите се разлюляха и плътната им светлина затанцува по копринените и памучните дрехи, косите, ръцете и топло осветените лица около масата. Всички унесено слушаха. Даже Деймън установи, че се е заинтригувал, въпреки че всичко това бяха глупости. Факлите по алеята мъждукаха и пращяха от внезапно надигналия се вятър.

— Ами войниксите? — попита жената, която седеше до Лоус. Деймън не си спомняше името й. Може би Ема? — Повече ли са, отколкото на сушата? Часови ли са, или самоходни?

— Няма войникси.

Всички ахнаха. Деймън бе обзет от същото ненадейно смайване, както и от съобщението на Харман, че празнува деветдесет и деветата си година. Зави му се свят. Сигурно виното беше по-силно, отколкото си мислеше.

— Няма войникси — повтори Ада не толкова с почуда, колкото с копнеж, и вдигна чашата си с вино. — Наздравица. — Слугите се понесоха към гостите, за да напълнят чашите. Всички се включиха в тоста. Деймън запремигва, за да прогони замайването си, и се насили учтиво да се усмихне.

Ада не произнесе наздравица, но всички, дори след миг самият Деймън, отпиха глътка вино, сякаш вече го беше направила.

До края на вечерята вятърът се усили, появиха се облаци и скриха пръстените, въздухът замириса на озон и над тъмните хълмове на запад се спуснаха завеси от дъжд, затова празненството се премести на закрито и после приключи — двойките се оттеглиха в спалните си или в различни крила и стаи за развлечения. Слуги пуснаха камерна музика в южната зимна градина, остъкленият плувен басейн в дъното на имението привлече неколцина гости, на верандата на втория етаж имаше среднощна шведска маса. Няколко двойки отидоха да се любят в спалните си, докато други намериха уединени кътчета, за да развият торинските си савани и да се отправят към Троя.

Деймън последва Ада, която бе завела Хана и Харман в библиотеката на третия етаж. Ако искаше планът му за съблазняването на Ада до края на уикенда да успее, трябваше да прекарва с нея всяка свободна минута. Знаеше, че съблазняването е и наука, и изкуство — съчетание от умение, дисциплина, близост и възможност. Главно близост.

Докато крачеше до нея, той усещаше топлината на кожата й през загара и черната й коприна. Долната й устна, след десет години отново забеляза Деймън, беше влудяващо пълна, червена и създадена за хапане. Когато младата жена вдигна ръка, за да покаже на Харман и Хана височината на библиотечните лавици, Деймън се опияни от мекото движение на дясната й гръд под тънкия копринен плат.

И преди бе влизал в библиотека, но не толкова голяма. Помещението бе дълго поне трийсет метра и високо петнайсетина, с мецанин около три от стените и подвижни стълби на двата етажа за достъп до по-високите и по-далечни томове. Имаше ниши, маси с големи разтворени книги, тук-там места за сядане, даже лавици над грамадния френски прозорец на отсрещната стена. Той предположи, че съхраняваните там физически книги преди много векове, може би даже преди хилядолетия, са били обработени с нанохимикали против разлагане — та тези безполезни вещи бяха направени от кожа, хартия и мастило, за Бога — но в това помещение с махагонова ламперия, дискретно осветление, древни кожени мебели и мрачни стени, покрити с книги, все пак миришеше на старост и разложение. Нямаше представа защо Ада и другите от семейството поддържат този мавзолей в Ардис Хол, нито защо Харман и Хана искат да го разгледат тази вечер.

Къдравият мъж, който твърдеше, че е в последната си година, и настояваше, че е влизал в Атлантическия пролом, удивено спря.

— Това е прекрасно, Ада. — Той се качи по една от стълбите, плъзна я покрай лавиците и протегна ръка да докосне дебел кожен том.

Деймън се засмя.

— Да не смятате, че четящата функция се е възстановила, Харман ур?

Мъжът се усмихна, но изглеждаше толкова самоуверен, че за миг Деймън почти очакваше да зърне златния поток от символи по ръката му. Никога не бе виждал изгубената функция в действие, естествено, ала баба му и други старци му я бяха описвали, преразказвайки удоволствията на своите прародители.

Не потекоха думи. Харман отдръпна ръка.

— Не ви ли се ще да притежавате четящата функция, Деймън ур?

Деймън отново чу смеха си в тази странна вечер и внезапно усети, че двете млади жени са се вторачили в него с лица изразяващи нещо средно между изумление и любопитство.

— Не, разбира се — накрая отвърна той. — Че защо? Нима тези стари неща могат да ми кажат нещо за днешния ни живот?

Харман се изкачи още по-високо по стълбата.

— Не сте ли любопитен защо на Земята вече няма постчовеци и къде са отишли?

— Ни най-малко. Отишли са си в своите градове на пръстените. Всеки го знае.

— Защо? — попита Харман. — Защо са си отишли, след като дълги хилядолетия са насочвали делата ни и са бдели над нас?

— Глупости — навярно малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, заяви Деймън. — Постчовеците продължават да бдят над нас. Отгоре.

Харман кимна, сякаш чуваше нещо ново, и премести стълбата с няколко метра по месинговата релса. Главата му стигаше почти до долната страна на мецанина.

— Ами войниксите?

— Какво войниксите?

— Някога питали ли сте се защо толкова много векове са били неподвижни и сега са се задействали?

Деймън отвори уста, но нямаше какво да отговори.

— Това, дето войниксите не са се движили преди последния факс, е пълна глупост — накрая успя да измънка той. — Митове. Приказки.

Ада се приближи към него.

— Някога питал ли си се откъде са дошли те, Деймън?

— Кой, миличка?

— Войниксите.

Той топло и сърдечно се засмя.

— Не, разбира се. Войниксите винаги са били тук. Те са вечни, постоянни, неизменни — движат се, понякога не се забелязват, обаче винаги присъстват, също като слънцето и звездите.

— Или пръстените? — тихо прибави Хана.

— Точно така. — Деймън се зарадва, че го е разбрала.

Харман извади един тежък том от лавицата.

— Ада ми каза, че сте голям лепидоптеролог, Деймън ур.

— Моля?

— Специалист по пеперудите.

Деймън усети, че се изчервява. Винаги му ставаше приятно, когато оценяваха способностите му, даже непознати, даже не съвсем нормални непознати.

— Едва ли съм точно специалист, Харман ур — просто колекционер, който е научил нещичко от чичо си.

Харман слезе от стълбата и занесе тежката книга на една от масите.

— В такъв случай това би трябвало да ви заинтригува. — Той разтвори книгата. Показаха се лъскави страници с цветни изображения на пеперуди.

Онемял, Деймън се приближи. Чичо му му беше казал имената на двайсетина вида пеперуди, от други колекционери бе научил имената на още някои. Той се пресегна и докосна изображението на западната платноходка.

— Западна платноходка — каза Харман и прибави: — Рterourus rutulus.

Деймън не разбра последните две думи, но смаяно зяпна възрастния мъж.

— И вие ли сте колекционер?

— Нищо подобно. — Харман докосна един познат златисточерен образ. — Монарх.

— Да — смутено потвърди Деймън.

— Червен адмирал, седефка, обикновена синя, Феб Парнаски — заизрежда Харман, като последователно докосваше изображенията. Деймън знаеше три от тях.

— Вие познавате пеперудите — заяви той.

Харман поклати глава.

— До този момент изобщо не съм подозирал, че различните видове имат имена.

Деймън се вторачи в ръката му.

— Значи имате четяща функция.

Харман отново поклати глава.

— Вече никой не притежава такава функция. Както и комуникатор, геопозициониране, инфодостъп и автопрехвърляне от факсвъзли.

— Тогава… — окончателно объркан, заекна Деймън. Дали тези хора не се подиграваха с него? Беше дошъл да прекара уикенда в Ардис Хол с добри намерения… е, с намерението да съблазни Ада, обаче напълно доброволно… а пък сега тази… злонамерена игра?…

Сякаш доловила растящия му гняв, Ада постави тънките си пръсти върху ръката му.

— Харман няма четяща функция, Деймън ур — тихо каза тя. — Просто наскоро се научи да чете.

Деймън зяпна. Това му се струваше също толкова абсурдно, колкото и да празнуват нечий деветдесет и девети рожден ден или да дрънкат за Атлантическия пролом.

— Това е умение — спокойно поясни Харман. — Също както вие сте усвоили имената на пеперудите или прословутите си методи на… женкар.

Последната дума накара Деймън да запремигва. „Толкова ли е известно другото ми хоби?“

— Харман обеща да ни научи на този трик… на четмо — обади се Хана. — Може да ни е от полза. Аз например искам да науча повече за леярството, за да не се изгоря, когато се заема с него.

„За леярството ли?“ Деймън не знаеше какво означава тази дума и нямаше представа какво общо има тя с изгарянето или с придобиване на четяща функция. Той облиза устни.

— Тези игрички не ми харесват. Какво искате от мен?

— Трябва ни космически кораб — отвърна Ада. — И имаме основание да смятаме, че ти можеш да ни помогнеш.