Дан Симънс
Илион (18)

18.
Илион

Градът — Илион, Троя, Приамовият град, Пергам — е най-красив нощем.

Стените, всяка висока над трийсет метра, са осветени с факли и огрени от мангали по укрепленията, както и от огньовете на войската, лагеруваща в полето под града. Троя е град с високи кули и повечето от тях са осветени до късно през нощта, прозорците греят, във вътрешните дворове също е светло, терасите и балконите сияят от свещи, огнища и още факли. Илионските улици са широки и грижливо настлани — веднъж се опитах да пъхна острието на ножа си между плочите и не успях, — и повечето са осветени от отворените врати, факлите, забучени в скобите по стените, и от готварските огньове на хилядите нетроянски воини и техните семейства, които сега живеят там, всички съюзници на Илион.

Даже сенките в Илион са живи. Млади мъже и жени от по-долните класи се любят по сумрачните улички и сенчестите тераси. Охранени псета и хитри котараци се прокрадват от сянка на сянка из уличките и дворовете и притичват по краищата на широките пътища, където през деня са нападали плодове и зеленчуци, риба и месо, останали от пазарските колички изцяло на тяхно разположение, и после пак потъват в здрача на тесните улички и мрака под виадуктите.

Илионските жители не се страхуват от глад и жажда. При първия знак за появата на ахейците, много седмици преди да пристигнат черните кораби, в града бяха докарани стотици говеда и хиляди овце и стопанствата на площ от хиляда квадратни километра около града опустяха. Редовно карат още добитък и той стига до Илион въпреки вялите опити на гърците да го спрат. Същите хитри селяни и търговци, които продават храна на ахейците, снабдяват обсадените със зеленчуци и плодове.

Троя е построена на това място преди толкова много столетия главно заради водоносния пласт под нея — градът разполага с четири грамадни кладенеца, в които винаги има прясна вода — обаче Приам за всеки случай отдавна е заповядал да отклонят един приток на Симоент на север от Илион и да го отведат по лесно охраняеми канали и подземни водопроводи на територията на града. Гърците по-трудно се снабдяват с прясна вода от формално обсадените троянци.

Населението на Илион — може би най-големия град на Земята по онова време — се е удвоило от началото на войната. Първо в града потърсиха убежище селяни, рибари и други странстващи бивши обитатели на Илионското поле. След тях пристигнаха войските на троянските съюзници — воините често водеха със себе си своите жени, деца, старци, кучета и добитък.

Тези съюзници се състоят от различни групи: „троянците“, които не са от самата Троя — дарданци и други от по-малки градове и външни области далеч от Илион, включително верните бойци от земите под Ида и от северни райони като Ликия. Тук са и адрестейците и други воини от земи на много левги източно от Троя, както и пеласгите от Южна Лариса.

От Европа са дошли тракийците, пеонците и киконите. От южните брегове на Черно море са хализоните — обитатели на долината на Халис, свързани с халибските рудари от древните легенди. Чуват се песните и псувните на пафлагонците и енетите, народ от земите още по̀ на север по Черно море, от който може би произлизат бъдещите венецианци. От Централна Северна Мала Азия идват рошавите мизи — Еном и Наст са двама от тях, прекарал съм с тях известно време и според Омир те ще бъдат посечени от Ахил в речната битка — толкова ужасно клане, че Скамандър не само месеци наред ще остане червен, но и ще бъде задръстен от труповете на всички погубени от Пелеевия син, сред които Наст и Еном.

По буйната си коса, странните си бронзови доспехи и вонята се познават фригийци, меонци, карийци и ликийци.

Илион гъмжи от народ и е възхитително жив и шумен по цял ден, освен по два-три часа нощем. Това е най-красивият и величествен град на света — през тая епоха, по мое време или през който да било период от цялата история на човечеството.

Мисля си за това, докато лежа гол до Елена Троянска в леглото й; чаршафите ухаят на секс и на нашите тела и ветрецът лъха прохлада през завесите. Някъде тътне гръм — задава се буря. Елена се разшавва и прошепва името ми.

— Хок-ън-бе-рииии…

Дойдох в града привечер, след като се телепортирах от олимпийската болница на боговете. Знаех, че музата ме издирва, за да ме убие, и че ако тя не ме открие днес, Афродита ще ме намери, когато излезе от лечебната си вана.

Бях възнамерявал да се смеся с войниците и да догледам края на тоя дълъг ден на сражения — някъде навън на привечерното слънце и прах Диомед продължаваше да трепе троянци, — ала когато видях Хектор да крачи към града само с неколцина от обичайната си свита, се преобразих в един познат, Долон, копиеносец и верен следотърсач, който скоро щеше да бъде убит от Одисей и Диомед, и последвах Приамовия син. Знатният воин влезе през Скейските порти — главните порти на Илион, направени от яки дъбови дъски, високи колкото десетима мъже с ръста на Аякс — и моментално беше обсаден от троянските съпруги и щерки, разпитващи за мъжете, синовете, братята и любимите си.

Гледах как високият червен троянски гребен на Хекторовия шлем пори женското множество — главата и раменете на героя плуваха над морето от умолителни лица — и накрая спря, за да се обърне към растящата навалица.

— Молете боговете, троянки — само им рече той, обърна се и тръгна към Приамовия дворец. Неколцина войници кръстосаха дългите си копия и прикриха отстъплението му, възпирайки виещата женска гмеж. Аз стоях при последните четирима от стражата му и безмълвно го придружих в разкошния палат на Приам, известен, както казва Омир, с блестящите стаи с колонади от мрамор изгладен.

Ние, от стражата, се отдръпнахме до стената — нощните сенки вече се спускаха над вътрешните дворове и спалните — и застанахме на пост, докато Хектор за кратко се срещна с майка си.

— Не ми носи вино, майко. — Той отблъсна чашата, която една слугиня му поднасяше по нейно нареждане. — Не сега. Прекалено съм уморен. Виното ще изпие и сетните сили и смелост, които са ми останали. Освен това целият съм изцапан с прах и кърви от битката — страх ме е вино да лея за Зевс с ръце неумити.

— Защо си напуснал боя, сине, щом не си тук, за да молиш боговете? — попита майка му, жена, която редица години съм виждал да проявява топлота и добросърдечие.

— Ти трябва да ги молиш — отвърна Хектор и остави шлема си на стола до себе си. Наистина беше мръсен — лицето му бе покрито с прах и кръв, превърнати от потта му в червеникава кал — и седеше така, както може да седи само напълно изтощен човек, с лакти на коленете, сведена глава и глух глас. — В храма иди на Атина Палада, свикай почтените троянки и вземи пеплоса, който най-много от всички одежди обичаш. Сложи го върху колената на златната статуя на Атина и обещай й за жертва в храма дванайсет едногодишни юници, ако се съжали над Троя. Помоли суровата богиня да пощади нашия град, нашите троянски съпруги и безпомощни деца от кръвожадния Диомед.

— Дотам ли се стигна? — промълви Хекторовата майка, наведе се и хвана окървавената длан на сина си. — Накрая дотам ли се стигна?

— Да — потвърди Хектор, с мъка се изправи, нахлупи шлема си и излезе от залата.

Заедно с другите трима копиеносци последвах изнемощелия герой, който извървя шестте преки до дома на Парис и Елена — голям дворец с разкошни тераси, жилищни кули и уединени дворове.

Хектор профуча покрай стражи и слуги, изкачи се по стъпалата и рязко отвори вратата на спалнята на Парис и Елена. Почти очаквах да видя брат му в леглото с отвлечената му любовница — Омир пее, че няколко часа по-рано, след като спасяват Парис от стълкновението с Менелай, похотливите любовници се оттеглят в леглото — обаче Парис пробваше доспехите си, а Елена седеше наблизо и обясняваше на робините какво да бродират.

— Какво правиш, мамка ти? — озъби се Хектор на брат си. — Седиш си тук като женчо, като хленчещо бебе, играеш си с доспехите си, докато истинските троянски мъже гинат със стотици, докато врагът се тълпи около стръмната крепост и дъни ушите ни с чуждите си бойни викове! Тръгвай, проклет изменник такъв! Тръгвай преди Троя да е пламнала от вражески огън!

Вместо да възрази възмутено, царственият Парис само се усмихна.

— Заслужил съм си ругателствата ти, Хекторе. Ти ме похули с право.

— Тогава си стани от задника и обличай тия доспехи — грубо отвърна Хектор, но гневът в гласа му изведнъж се беше стопил, или от умора, или от спокойния отказ на Парис да се защити.

— Ще го направя, но първо ме изслушай. Искам да ти кажа нещо.

Хектор мълчеше и леко се олюляваше на обутите си в сандали нозе. Носеше шлема си под лявата си мишница, а в дясната си ръка стискаше дълго копие, взето от водача на нашата малка гвардия. Опря се на него като на тояга.

— Не останах в спалнята толкова време само от омраза и гняв към троянци — продължи Парис и посочи Елена и нейните робини, сякаш бяха част от мебелировката. — А от мъка.

— От мъка ли? — презрително повтори Хектор.

— От мъка — потвърди брат му. — От мъка заради днешното ми малодушие — въпреки че боговете не по моя воля ме отнесоха от двубоя с Менелай. И от мъка заради участта на нашия град.

— Тая участ не е написана върху камък — изсумтя Хектор. — Можем да спрем Диомед и неговите обезумели за кръв воини. Облечи си доспехите. Върни се на бойното поле с мен. Остава още около час до вечерта. Можем да убием много гърци под кървавите лъчи на залязващото слънце и още повече в прохладния здрач.

При тия думи Парис се усмихна и се изправи.

— Имаш право. Сега войната е най-доброто нещо дори за мен, най-великия любовник на света, а не най-великия воин. Съдбата и победата са променливи, Хекторе, ту насам, ту натам, като редица невъоръжени мъже под град от вражески стрели.

Хектор си сложи шлема и безмълвно зачака — явно нямаше вяра на обещанието на брат си да се върне в боя.

— Ти върви — рече му Парис. — Аз трябва да си сложа всички тия доспехи. Върви, ще те настигна.

Хектор не каза нищо, не искаше да тръгне без Парис, ала Хубавата Елена — а наистина беше хубавица — стана и тръгва по мраморния под. Сандалите й тихо шляпаха по хладния мрамор.

— Мили приятелю — с леко треперещ от вълнение глас промълви тя и го докосна по ръката, — мили ми девере, девер на омразна кучка, прокобна, коварна курветина, женски ужас, вледеняващ кръвта, о, как ми се иска майка ми да ме беше удавила в черното Йонийско море, когато съм се родила, вместо сега да съм причина за всичко това. — Не издържа, отдръпна ръка от Хектор и зарида.

Знатният Хектор запремигва, вдигна ръка, сякаш за да я докосне по косата, спря и засрамено се прокашля. Подобно на много герои, великият Хектор се чувстваше неловко в присъствието на други жени освен съпругата си. Преди да успее да отговори, Елена продължи — все още разплакана, хълцаше между риданията си.

— Или, благородни Хекторе, ако боговете наистина са ми предопределили всички тия ужасни години на кръвопролития, ще ми се съпруга да станех поне на герой-воин, а не на любовник, мъж с воля да прави нещо повече за своя град от това да води жена си в леглото през дългия следобед на гибелта на града си.

Парис пристъпи към нея, сякаш да я зашлеви, ала близостта му до високия Хектор го спря. Ние, пехотинците до стената, се взирахме в тавана и се преструвахме, че нямаме уши.

Елена погледна Парис. Очите й бяха зачервени и влажни. И продължи да говори на Хектор, сякаш брат му — нейният похитител и предполагаем втори съпруг — го няма в стаята.

— Той… е заслужил… искреното презрение на истинските мъже. Лишен е от устойчивост на духа, от смелост. Такъв е, такъв и ще… остане.

Парис запремигва и по бузите му плъзна червенина, сякаш го беше шамаросала.

— Обаче той ще получи отплата за малодушието си, Хекторе — продължи Елена и плю на мраморния под. — Кълна ти се, че ще получи отплата за слабостта си. Заклевам се в боровете.

Парис сърдито излезе.

Елена се обърна към изправения, покрит с мръсотия воин.

— Хайде, ела и седни до мен, девере. Теб мъка ти гложде душата най-много от всички — заради мене безсрамната, Хекторе. — Тя седна и потупа мястото до себе си. — Ние двамата сме свързани с обща участ, Хекторе. Зевс пося в гърдите ни семето на милион жертви, на гибелта на нашата епоха. Мили ми Хекторе. Ние сме смъртни. И двамата ще умрем. Ала после ще бъдем прославяни ние от бъдните хора…

Сякаш не желаеше да слуша повече, Хектор се обърна и изхвърча от стаята, като си сложи високия шлем и той заблестя на косите лъчи на привечерното слънце.

За последен път погледнах седналата със сведена глава Елена, изпих с очи съвършените й бели ръце, мекотата на гърдите й, прозиращи под тънката дреха, после вдигнах копието си — копието на следотърсача Долон — и тръгнах след Хектор и другите трима верни копиеносци.

Важно е да го разкажа така. Елена се разшавва, прошепва името ми, ала пак заспива. Моето име. Прошепва „Хок-ън-бе-рииии“ и сякаш ме пронизва в сърцето.

И сега, легнал до най-красивата жена в древния свят, навярно най-красивата жена в историята или поне жената, в чието име са загинали най-много мъже, си спомням още неща за живота си. За някогашния си живот. За истинския си живот.

Бях женен. Жена ми се казваше Сюзан. Запознахме се като студенти в Бостънския колеж, оженихме се скоро след завършването. Сюзан беше училищна психоложка, обаче рядко работеше, след като през 1972 година се преместихме в Индиана и аз започнах да преподавам в щатския университет. Нямахме деца, но не поради липса на опити. Сюзан беше жива, когато се разболях от рак на черния дроб и постъпих в болница.

„За Бога, защо си спомням всичко това тъкмо сега? След девет години почти без лични спомени, защо си спомням Сюзан? Защо ме пробождат острите късове от някогашния ми живот?“

Не вярвам в Бог с главно „Б“ и въпреки очевидната им материалност, не вярвам в боговете с техните малки „б“. Не вярвам, че са истинските сили във вселената. Обаче вярвам в курвенската богиня Ирония. Тя обхваща всички времена. Тя властва над хора, богове и Бог.

И чувството й за хумор е доста черничко.

Също като Ромео, легнал до своята Жулиета, аз чувам бурята, която наближава от югозапад, гръмотевицата отеква над двора, вятърът развява завесите на терасите от двете страни на голямата спалня. Елена се разшавва, ала не се събужда. Все още.

Затварям очи и се преструвам, че спя още няколко минути. Очите ми дращят, сякаш под клепачите имам пясък. Прекалено съм стар, за да бодърствам толкова дълго, особено след като три пъти съм се любил с най-красивата и чувствена жена на света.

След като оставихме Елена и Парис, последвахме Хектор до дома му. Героят, който почти никога през живота си не беше бягал от битка, бягаше от изкушението, което му предлагаше Елена — бягаше при жена си Андромаха и едногодишния им син.

През всичките си девет години на наблюдения и мотаене из Илион никога не бях разговарял с Хекторовата съпруга, обаче знаех нейната история. Всички в Илион я знаеха.

Андромаха също беше хубавица — не можеше да се сравнява с Елена или богините, вярно, ала беше красива в по-човешки смисъл — и произхождаше от царски род. Идваше от Тива в троянската област Киликия и баща й беше местният цар Еетион, обичан от мнозина и уважаван от всички. Малкият им дворец се издигал в подножието на Плак, насред гора, прочута с дървения си материал — великите Скейски порти бяха направени от киликийско дърво, както впрочем и обсадните кули зад гръцките редици на по-малко от три километра разстояние.

Ахил убил баща й, посякъл го в битка, когато повел хората си срещу външните троянски градове скоро след дебаркирането на гърците. Андромаха имала седем братя — нито един от тях воин, всички овчари и говедари — и Ахил ги убил в същия ден, намерил ги по пасищата, гонел ги из чукарите. Явно нямал намерение да остави жив мъжки наследник на киликийския царски род. Оная нощ Ахил поръчал на хората си да облекат трупа на Еетион в бронзови доспехи и да го изгорят на клада с всички почести, и да издигнат надгробна могила върху пепелта на стария цар. Ала телата на братята на Андромаха останали да лежат непогребани по нивите и в горите, храна за вълците.

Макар да взел богата плячка от десетки градове, Ахил поискал буквално царски откуп за Еетионовата царица, майката на Андромаха. И я получил. По онова време Илион още бил богат и можел да се пазари с нашествениците.

Майката на Андромаха се завърнала в пустите зали на двореца си в Киликия и там, както Хекторовата съпруга често разказваше за злочестата си съдба, „Артемида със лък я срази във двореца ни бащин“.

Е, в известен смисъл.

Артемида, щерка на Зевс и Лета и сестра на Аполон, е богиня на лова — вчера я видях на Олимп — обаче е и покровителка на родилките. По някое време в „Илиада“ разяреният Аполон се разкрещява на сестра си пред баща им Зевс, че гръмовержецът я оставял да убива родилки.

Майката на Андромаха умряла девет месеца след като била взета в плен от Ахил в деня, в който бил убит Еетион. Умряла, докато раждала детето на убиеца на съпруга си.

Хайде сега ми кажете, че не курвенската богиня Ирония управлява света.

Андромаха и бебето не си бяха вкъщи. Хектор тичешком обиколи стаите, а ние, четиримата копиеносци, останахме да пазим входа, без да се намесваме. Героят явно беше уплашен и видимо проявяваше по-силна тревога, отколкото го бях виждал да показва на бойното поле. Той се върна на прага и спря две влизащи слугини.

— Къде е Андромаха? Да не е отишла в храма на Атина с другите почтени троянки? Или е в дома на сестра ми? Или е на гости при съпругите на братята ми?

— Господарката отиде на крепостната стена, господарю, отвърна най-старата слугиня. — Всички троянки чуха за днешните ужасни сражения, за яростта на Диомед и злощастието на синовете на Илион. Жена ти отиде на голямата троянска кула да види какво става, да узнае дали нейният господари съпруг е жив. Тичаше като обезумяла, господарю, и дойката тичаше подире й с детето.

Едва успяхме да настигнем Хектор, който се втурна към Скейските порти. На една пряка от портата разбрах, че не бива да оставам с него. Това събитие, срещата на Хектор и Андромаха на крепостната стена, беше прекалено важно. Щяха да го наблюдават прекалено много богове. Музата можеше да е там и да ме причаква.

На неколкостотин метра от портите изостанах от подтичващите копиеносци и се смесих с навалицата на една странична уличка. Сенките вече се бяха сгъстили, захладняваше, но високите кули на Илион все още бяха осветени от залязващото червено слънце.

Избрах една от тях и се изкачих по витото вътрешно стълбище, все още в тялото на копиеносеца Долон.

Кулата беше построена като минаре — въпреки че до раждането на исляма оставаха хилядолетия — и аз бях сам на тесния кръгъл балкон. Слънцето блестеше в очите ми, обаче аз поляризирах зрителните си филтри и увеличих фокуса на божествените си контактни лещи, за да наблюдавам срещата на крепостната стена.

Андромаха се втурна по укреплението и се хвърли в обятията на съпруга си, който я вдигна и я завъртя във въздуха. Лъснатият му шлем отразяваше плътната привечерна светлина. Другите воини и съпруги се бяха отдръпнали, за да оставят своя вожд и жена му насаме. Наблизо остана само слугинята на Андромаха с едногодишното момченце на ръце.

Можех да подслушам разговора им с тазерния си микрофон, обаче предпочетох само да ги гледам, да виждам как се движат устните им, да изучавам израженията им. След облекчението да види съпруга си жив и невредим Андромаха се намръщи и заговори бързо и настойчиво. От Омировия разказ в общи линии си спомнях какво казваше — преразказ на неволите си, на самотата й след убийството на баща й и братята й. Всъщност даже можех да прочета по устните й някои нейни думи:

— Хекторе, ти си ми всичко, и татко, и майка почтена, ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща! Хайде смили се сега и не ме напущай. Не се връщай в Илионското поле, та да не умреш там и тялото ти да не бъде замъкнато зад колесница ахейска, дорде плътта ти изтлее от костите. Остани тук! Сражавай се тук. Защитавай града ни като се сражаваш от укрепленията.

— Не мога — отвърна Хектор и шлемът му проблесна, когато бавно поклати глава.

— Можеш — видях да възразява Андромаха със сгърчено от любов и страх лице. — Трябва. Задръж войската си при оная смокиня… виждаш ли я? Там нашият любим Илион е най-уязвим за тяхното настъпление. Трижди вече аргивците я нападаха там с надеждата да превземат града ни, трижди ги повеждаха най-храбрите им воини — двамата Аяксовци, Големият и Малкият, Идоменей и страховитият Диомед. Може би прорицател ги насочва към слабото ни място. Сражавай се тук, съпруже! Защитавай ни тук!

— Не мога.

— Можеш — извика Андромаха и се откъсна от прегръдките му. — Обаче няма да го сториш!

— Да — помръднаха устните на Хектор. — Няма.

— Знаеш ли какво ще се случи с мен, благородни Хекторе, когато ти загинеш от своята благородна смърт и станеш храна на ахейските псета?

Видях, че Хектор потръпва, но не отговаря.

— Ще ме отвлекат за курва на някой потен гръцки вожд! — толкова високо изкрещя Андромаха, че я чух от половин пряка. — Ще ме отведат в Аргос като робиня на Големия или Малкия Аякс, на Диомед или някой по-прост гръцки водач, за да ме чука, когато му скимне!

— Да — измъчено, ала твърдо отвърна Хектор. — Но аз ще съм мъртъв и затрупан с пръст, която ще заглушава виковете ти.

— Да, о, да — изкрещя Андромаха, като едновременно плачеше и се смееше. — Благородният Хектор ще е мъртъв. И твоят син, когото всички илионци наричат Астианакс, „господаря на града“, ще е роб на ахейските свине, продаден далеч от майка си, превърната в робиня и курва. Това ще е твоето благородно наследство, о, благородни Хекторе!

С тези думи Андромаха повика бавачката, грабна детето от нея и го вдигна като щит между себе си и Хектор.

Сега видях мъката, изписана на неговото лице, ала той протегна ръце към момченцето.

— Ела при мен, Скамандре — повика сина си той с името, което му беше дал, вместо прозвището, използвано от народа.

Детето се сгуши в майка си и се разплака. Чух хълцането му от кулата, на която стоях — на пет-шест покрива от сцената.

Беше заради шлема. Шлемът на Хектор. Полиран лъскав бронз, покрит с петна кръв и кал, отразяващ слънчевите лъчи и изкривяващ образа на парапета и самото дете. Шлемът с огненочервената конска грива и чудовищно лъскавите метални предпазители около очите и носа на героя.

Уплашено от баща си, момчето се притисна към майчината си гръд.

В такъв момент човек би очаквал Хектор да е съкрушен — да не получи сетна прегръдка от сина си? — но той се засмя, отметна глава и отново се засмя, весело и дълго. След малко Андромаха също се засмя.

Хектор смъкна бойния шлем от главата си и го остави на стената — металът заблестя на залязващото слънце. После грабна сина си а започна да го прегръща и да го подхвърля във въздуха, докато детето не запищя, вече не от страх, а от удоволствие. Гушнал сина си в извивката на силната си дясна ръка, с лявата Приамовият син притисна Андромаха към себе си.

Все още усмихнат, Хектор вдигна лице към небето.

— Чуй ме, Зевсе! Чуйте ме, всички безсмъртни!

Всички стражи и жени на крепостната стена се умълчаха. Над улиците се възцари неестествена тишина. Силният глас на Хектор стигаше чак до мен.

— Дарете сина ми обичен, както баща си да стане известен сред всички троянци! Тъй да е силен и храбър! И нека Скамандър, син на Хектор, някой ден Илион с мощ да владее, нека да казват за него „Той и баща си по храброст надмина“! Това е моята молитва, богове, и не искам друго от вас.

С тия думи Хектор подаде детето на Андромаха, целуна ги и се отправи обратно към бойното поле.

Признавам, че през часовете непосредствено след сбогуването на Хектор с жена му се чувствах зле. Настроението ми не се подобряваше от това, че знаех какво ще се случи — на другата година Андромаха наистина щеше да бъде прогонена от горящия град в земята, където щеше да се превърне в скъпа робиня на други мъже. Ахеецът, който щеше да я плени, Пир, обречен да стане прародител на молосийските царе и да получи гробница на герой в Делфи, щеше да откъсне Хекторовия син Скамандър, наричан от троянците Астианакс, „господар на града“, от гръдта на бавачката и да го хвърли от високата стена. Същият тоя Пир щеше да убие бащата на Хектор и Парис, цар Приам, на олтара на Зевс в собствения му дворец. Домът на Приам за една нощ щеше да бъде разрушен. Угнетяваща мисъл.

С това не се оправдавам за следващите си действия, а само отчасти ги обяснявам.

Скитах по илионските улици до късно вечерта. Никога през деветте си години като схоластик не се бях чувствал по-самотен и потиснат. Вече не бях преобразен като Долон, но все още бях облечен като троянски копиеносец — всеки момент готов да нахлупя шлема на Хадес и да се телепортирам с медальона. Скоро отново се озовах близо до двореца на Елена. Признавам, че през годините често бях ходил там — открадвах малко време между схоластичните си наблюдения, отивах тайно в града, за да я видя… да видя Елена, най-красивата и съблазнителна жена на света. Колко пъти бях стоял оттатък улицата срещу тоя многоетажен дворец, вторачен в него като влюбено момче, колко пъти бях чакал, докато запалят светлините в горните покои и тераси с напразната надежда просто да зърна тая жена?

Не щеш ли, от смахнатия ми унес ме откъсна по-смразяваща гледка — летяща колесница, която бавно се носеше над улиците и покривите, скрита за очите на смъртните, ала не и за моето подсилено зрение. От парапета се надвесваше моята муза. Никога не я бях виждал да лети толкова ниско над града или полето. Знаех, че търси мен.

Моментално си сложих шлема на Хадес и се скрих — поне се надявах — от богове и хора. Технологията май сработи. Колесницата на музата прелетя на по-малко от трийсет метра над мен, без да намали скоростта.

Когато отмина и закръжи над главното пазарище на десетина преки на изток, задействах левитатора си. Всички схоластици имаме такива левитатори, обаче ги използваме съвсем рядко. Понякога след объркващи сражения на бойното поле се издигах в небето, за да придобия по-цялостна представа за тактическото положение, и после отлитах в Илион — при дома на Елена, където няколко минути с надежда се взирах, преди да се телепортирам в казармата си на Олимп.

Но не и сега. Издигнах се над улицата и прелетях над копиеносците, които вардеха главния вход на двореца на Парис и Елена, над високата стена, и кацнах на един от балконите във вътрешния двор пред покоите на любовниците. С разтуптяно сърце влязох през отворената врата, като отметнах развяващите се завеси. Сандалите ми бяха почти безшумни по каменния под. Кучетата в двореца щяха да ме усетят — шлемът на Хадес не скриваше миризмата, — ала всичките бяха на приземния етаж и на двора, а не тук, където живееше царствената двойка.

Елена се къпеше. Прислужваха й три слугини и босите им ходила оставяха мокри стъпки, докато носеха топла вода по мраморните стъпала, водещи към вградената в пода вана. Обграждаха я тюлени завеси, но тъй като мангалите и висящите лампи бяха зад тях, тънката тъкан не скриваше гледката. Все още невидим, застанах точно пред леко помръдващата материя и вперих очи в къпещата се Елена.

„Та значи това са циците, станали причина да потеглят хиляда кораба“, помислих си и веднага се изругах, задето съм такъв идиот.

Да ви я опиша ли? Да ви обясня ли защо красотата й, нейната гола красота въздейства върху мъже, отдалечени на три хилядолетия в студеното време?

Няма да го сторя — и не от благоразумие или благоприличие. Красотата на Елена надхвърля скромните ми писателски способности. Виждал съм толкова много женски гърди — имаше ли нещо уникално в меката, налята гръд на Елена? Или нещо по-съвършено в триъгълника от тъмни косми между краката й? Или по-вълнуващо в белите й мускулести крака? Или по-удивително в млечнобелия й задник, силния й гръб и тесните й рамене?

Разбира се, че имаше. Само че аз не съм оня, който ще ви обясни разликата. Аз бях обикновен учен и — поне във фантазиите си от своя изгубен живот — навярно писател. Човек трябва да е по-велик поет от Омир, от Данте, даже от Шекспир, за да опише красотата на Елена.

Излязох от стаята на прохладната пуста тераса пред спалнята й и докоснах тънката гривна, която ми позволяваше да се преобразявам. Контролният панел на гривната само светеше, обаче аз доближих палеца към устата си и изредих съответните символи. В него бяха записани данните за всички мъже, които бях записал през последните девет години. Теоретично можех да се преобразя и в жена, ала никога не бях намирал причини да го направя и тая вечер също определено нямах такива.

Трябва да ви кажа нещо за преобразяването — това не е пререждане на молекули, стомана, плът и кост. Нямам представа от същността на процеса, въпреки че преди пет-шест години схоластикът от XXI век Хаякава, който не преживя дълго, се опита да ми обясни теорията. Хаякава постоянно подчертаваше запазването на материя и енергия — каквото и да значи това, — обаче аз не обръщах внимание на тая част от обясненията му.

Явно преобразяването се извършва на квантовото равнище на нещата. Какво не е така при тия богове? Хаякава ми каза да си представя всички човешки същества тук, включително нас с него, като постоянни вероятностни вълни. На квантово равнище, каза той, човешките същества — и всичко останало във физическата вселена — съществуват от един миг до следващия като разбиваща се вълна — молекули, памет, стари рани, чувства, мустаци, вонящ на бира дъх, всичко! Тия гривни, които ни даваха боговете, записвали вероятностните вълни и ни позволявали да прекъсваме и записваме оригиналите — и за кратко да сливаме своите вероятностни вълни със записаните, да пренасяме своите спомени и воля в новото тяло. Нямам представа защо това не нарушава любимия на Хаякава закон за съхранение на масата и енергията… обаче той все твърдеше, че било така.

Това узурпиране на чуждо тяло и поведение е причината ние схоластиците почти винаги да се преобразяваме във второстепенни фигури от битката за Троя, буквално копиеносци като безименния телохранител, чието тяло бях възприел след Долоновото. Ако трябваше да се превърнем в Одисей, да речем, или в Хектор, Ахил или Агамемнон, щяхме да приличаме на тях, обаче поведението ни щеше да си е нашето — абсолютно неподобаващо на героичния характер на истинската личност — и с всеки следващ момент, в който обитавахме фигурата, все повече щяхме да отдалечаваме събитията от тая разгръщаща се действителност, която до такава степен съответстваше на „Илиадата“.

Нямам представа къде отиваше истинската личност, когато се преобразявахме в нея. Сигурно вероятностната й вълна просто продължаваше да се носи на квантово равнище и не се разбиваше, докато не приключехме с нейното тяло и глас. Сигурно вероятностната вълна се записваше в гривната, която носехме, в някаква машина или божествен микрочип на Монс Олимпус. Не знам и това не ме интересува особено. Веднъж попитах Хаякава, малко преди той да разсърди музата и да изчезне завинаги, дали можем да използваме преобразяващите гривни, за да се превърнем в някой бог. Той се засмя.

— Боговете си пазят вероятностните вълни, Хокънбери. На твое място не бих се опитал да се правя на тях.

Сега задействах гривната и запрехвърлях стотиците мъже, които бях записал в нея, докато не открих оня, когото исках. Парис. Музата навярно отдавна щеше да прекрати съществуванието ми, ако знаеше, че съм сканирал Парис за бъдещо преобразяване. Схоластиците не се намесват.

„Къде е Парис в момента?“ С палец на активиращата икона се опитах да си спомня. Събитията от тоя следобед и вечерта — сблъсъка между Хектор, Парис и Елена, срещата на Хектор с жена му и сина му на крепостната стена — всичко това се случва в края на Шеста песен от „Илиада“. Нали? Не можех да разсъждавам. Гърдите ми се свиваха от самота. Виеше ми се свят, сякаш цял следобед бях пил.

Да, в края на Шеста песен. Хектор оставя Андромаха и Парис го настига, преди да излезе от града — или тъкмо когато брат му излиза от града. Какво гласеше любимият ми превод? „Парис се дълго не бави във своята къща висока“. Вторият съпруг на Елена облича доспехите си, както е обещал, и се втурва да настигне Хектор. Двамата заедно излизат през Скейските порти и продължават битката. Спомням си, че бях написал статия за една научна конференция, в която анализирах Омировата метафора на Парис, тичащ като жребец, откъснал се от въжето, с развяваща се като грива коса върху плещите, копнеещ да влезе в битка и така нататък, и така нататък.

„Къде е Парис в момента? След залез-слънце? Какво съм пропуснал, докато се скитах по улиците и зяпах циците на Елена?“

Това беше в Седма песен, а винаги бях смятал Седма песен от „Илиада“ за пълен миш-маш. Тя слага край на дългия ден, започнал във Втора песен с убийството на ахееца Менестей от Парис и пронизването на гърлото на Еионей от Хектор. Толкова за съпружеските прегръдки и бащинските ласки. После има още битки, Хектор влиза в двубой с Големия Аякс и…

Какво? Нищо сериозно. Аякс побеждаваше — той беше по-добрият воин, — обаче боговете пак се бяха скарали за изхода от двубоя, имаше много приказки от страна на гърци и троянци, много вилнеене, после Хектор и Аякс си размениха доспехите и се държаха като стари приятели, след това се договориха за примирие, докато съберат мъртвите за погребални клади, и…

„Къде е Парис тая нощ, по дяволите? Дали остава при Хектор и войската, за да надзирава примирието и да говори на погребалните обреди? Или постъпва в съответствие с ролята си и се връща в леглото на Елена?“

— На кой му пука? — попитах на глас, натиснах активиращата иконка върху гривната и се преобразих в Парис.

Все още бях невидим и носех шлема на Хадес, левитатора, цялото си снаряжение.

Смъкнах шлема и всичко останало, освен преобразяващата гривна и малкия телепортаторен медальон, който висеше на шията ми, и скрих вещите си под триножника на мангала в ъгъла на терасата. Сега бях просто Парис в бойни доспехи. Свалих ги и оставих и тях на балкона. Вече бях Парис само по мека туника. Ако музата прелетеше над мен, нямаше да мога да се защитя с друго, освен да се телепортирам.

Повторно влязох в банята. Когато разтворих завесите, Елена ме погледна изненадано.

— Господарю? — каза тя и първо забелязах предизвикателството в очите й, а после и сведения поглед, който можеше да означава извинение или покорство след предишните й сурови думи. — Оставете ни — нареди Елена на слугините и те побързаха да излязат с мокрите си крака.

Елена Троянска бавно се спусна по стъпалата от ваната. Косата й беше суха, освен мокрите кичури по ключиците и гърдите й, главата й продължаваше да е сведена, ала очите й бяха насочени към мен през дългите мигли.

— Какво желаеш от мен, съпруже?

Трябваше два пъти да опитам, преди гласът ми да проработи.

— Ела в леглото — казах накрая с гласа на Парис.