Дан Симънс
Илион (64)

64.
Ардис Хол

Деймън спа две денонощия — будеше се само когато Ада го хранеше с бульон и Одисей го къпеше. Отново се събуди за кратко следобеда, когато Одисей го избръсна, ала беше прекалено изтощен, за да говори или слуша. Не обърна внимание и на ревовете в небето, когато на другата вечер метеоритите се завърнаха, а после и на по-следващата. Не се събуди, когато нещо малко, ала летящо с няколко хиляди километра в час се заби в полето зад къщата, точно където Одисей седмици наред беше преподавал. От сблъсъка се образува кратер, широк четири и дълбок три метра. Трусът пръсна всички оцелели прозорци в Ардис Хол.

Деймън се събуди предобед на третия ден. Ада седеше на ръба на леглото му — нейното легло, както се оказа, — а Одисей се бе облегнал на касата на вратата със скръстени ръце.

— Добре дошъл, Деймън ур — тихо каза младата жена.

— Благодаря, Ада ур — отвърна той. Беше прегракнал и му се струваше, че трябва да положи прекомерни усилия само за да изхрипти няколко думи. — Харман? Хана?

— И двамата са по-добре — каза Ада. Деймън никога не беше забелязвал колко съвършено зелени са очите й. — Тази сутрин Харман стана и в момента закусва долу, а Хана отново се учи да ходи. Сега е на слънце на предната морава.

Деймън кимна и затвори очи. Изпитваше непреодолимо желание отново да се унесе в сънища. Така по-малко го болеше, а в момента дясната ръка ужасно го измъчваше и пареше. Той рязко вдигна клепачи и отметна завивката от ръката си, изпълнен със смразяващата увереност, че са я ампутирали, докато е спал, и че сега усеща само призрачна болка от призрачен крайник.

Ръката бе червена, подута, цялата в рани от страховитото ухапване на Калибан, зашити с дебел конец — но си беше на мястото. Опита се да я помръдне, да размърда пръсти. Болката го накара да ахне, ала пръстите му все пак се разшаваха, ръката му леко се повдигна. Той я отпусна върху чаршафа.

— Кой го направи? — попита Деймън след малко. — Шевовете. Слуги ли?

— Аз те заших — каза якият варварин.

— Слугите вече не функционират — каза Ада. — Навсякъде. Факсвъзлите още действат, затова получаваме вести. Слугите са извън строя, войниксите изчезнаха.

Деймън се намръщи. Опита се да разбере и не успя. Влезе Харман — подпираше се на бастун. Не беше обръснал брадата си и явно я оформяше. Седна на стола до леглото и стисна лявата ръка на Деймън. Младият мъж затвори очи за момент и отвърна на ръкостискането. Когато отново погледна, очите му бяха насълзени. От умората, помисли си той.

— Метеоритната буря утихва, всяка вечер е все по-слаба — каза Харман. — Обаче има жертви. Загинали. Само в Уланбат са убити над сто души.

— Загинали ли? — повтори Деймън. Тази дума от много отдавна не бе имала истинско значение.

— Трябва да се научите да погребвате мъртвите си — обади се Одисей. — Не да ги прехвърляте по факса за щастлив вечен живот като безсмъртни постчовеци на пръстените. Хората погребват мъртвите и се опитват да се грижат за ранените.

— А кратерът Париж? — успя да попита Деймън. — Майка ми?

— Добре е — успокои го Ада. — Този град не пострада. Имаме куриери, които ежедневно ни носят новини. Тя ти прати писмо, Деймън — бои се да се прехвърля по факса, докато положението не се успокои. Много хора се страхуват. След края на слугите, изчезването на войниксите и прекъсването на електричеството навсякъде, повечето хора не искат да пътуват, освен ако не им се налага.

— Защо няма електричество, но факсвъзлите още работят? Къде са войниксите? Какво става?

— Не знаем — отвърна Харман. — Обаче метеоритният дъжд не доведе до… как го нарече Просперо? Изчезване на вида. Можем да сме щастливи за това.

— Да — съгласи се Деймън, но си мислеше: „Значи Просперо, Калибан и смъртта на Сави са били истински, а не само сън?“ Отново помръдна дясната си ръка и болката отговори на въпроса.

Влезе Хана — само по бяла риза. По главата й бе набол мъх. Лицето й изглеждаше по-човешко и живо във всички отношения. Тя се приближи до Деймън, като внимаваше да не докосва ръката му, наведе се и силно го целуна по устните.

— Благодаря ти, Деймън. Благодаря ти — каза тя, когато откъсна устни от неговите. И му подаде мъничка незабравка, откъсната на двора. Той неловко я хвана с лявата си ръка.

— Моля — отвърна младият мъж. — Целувката ми хареса. — Наистина. Сякаш никога не се бе целувал — той, Деймън, най-големият женкар на света.

— Ето нещо интересно. — Хана разтвори другата си ръка и показа торински саван. — Намерих го долу до старата дъбова маса, обаче вече не работи. Опитах още два. Нищо. Даже саваните не работят.

— Възможно е гърцко-троянската бойна драма да е приключила — предположи Харман, вдигна извезаните вериги на тъканта към челото си, после захвърли савана настрани. — Може торинската история да е свършила.

Одисей, който гледаше през прозореца синьото небе и зелената морава, се обърна към тях.

— Съмнявам се — възрази той. — Подозирам, че истинската война тепърва започва.

— Знаеш ли нещо за торинската драма? — попита Хана. — Нали каза, че никога не си лягал под савана?

Гъркът сви рамене.

— Преди близо десет години двамата със Сави разпространихме торинските савани. Аз донесох прототипа от… отдалеч.

— Защо? — промълви Деймън.

Одисей разпери ръце.

— Войната наближаваше. Хората на земята трябваше да научат нещо за нея, за нейните ужаси и красота. Трябваше да научат нещо и за хората от историята, за Ахил, Хектор и другите. Даже за мен.

— Защо? — повтори Хана.

— Защото войната наближава.

— Ние не участваме в нея — посочи Ада.

Одисей скръсти ръце.

— Ще участвате. Още не сте на предните линии, но те идват насам. Ще участвате в този сблъсък независимо дали го желаете.

— Как може да участваме в него? — учуди се Ада. — Та ние не можем да воюваме. И изобщо не искаме да се научим.

— След няколко седмици шейсетина от младежите, които останаха тук, ще знаят нещичко по този въпрос — отвърна брадатият воин. — А когато настъпи моментът, от тях ще зависи дали ще пожелаят да воюват. Винаги е било така. — Той посочи Харман. — Ако щеш вярвай, обаче твоят скутер може да се поправи. Работя по въпроса и след десетина дни може би ще е готов.

— Не искам да гледам битки — настоя Ада. — Не искам да има война.

— И имаш всички основания — каза Одисей.

Ада сведе лице, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. Когато опря юмрук върху леглото, Деймън постави пръстите си до нейните и й подаде незабравката на Хана. После се унесе.

Събуди се в мрак и лунна светлина. На леглото до него седеше някаква фигура. „Калибан!“ Инстинктивно вдигна дясната си ръка и сви юмрук. Пред очите му избухнаха звезди от болка.

— Спокойно — каза Харман и се наведе, за да намести бинтованата му ръка. — Спокойно, Деймън.

Младият мъж се задъхваше, опитваше се да не повърне от болка.

— Помислих те за…

— Знам.

Деймън седна на леглото.

— Смяташ ли, че е мъртъв?

Силуетът до него поклати глава.

— Не знам. Самият аз се питам… мисля за това. За двамата.

— За двамата ли? — учуди се Деймън. — Сави ли имаш предвид?

— Не… Искам да кажа, да, и за нея мисля много… обаче имах предвид Просперо. Холограмата на Просперо, който каза, че е само ехо на сянка или нещо подобно.

— И какво?

— Мисля, че това всъщност беше самият Просперо — промълви Харман и се наведе към Деймън. — Мисля, че някак си е бил заточен в астероидния град на постчовеците, той го наричаше „моя остров“, също както Калибан беше заточен там.

— От кого?

Харман се отдръпна и въздъхна.

— Не знам. Напоследък не знам нищо.

Деймън кимна.

— Трябваше ни много време, за да научим достатъчно и да проумеем, че никой от нас не знае абсолютно нищо, нали, Харман?

Възрастният мъж се засмя. Но когато отново заговори, тихият му глас беше сериозен.

— Боя се, че сме ги освободили.

— Кого сме освободили? — прошепна Деймън. Допреди секунда изпитваше глад, вълчи глад, ала сега коремът му сякаш беше пълен с ледена вода. — Калибан и Просперо?

— Да.

— А може да сме ги убили — решително заяви младият мъж.

— Да. — Харман се изправи и го стисна за рамото. — Ще те оставя да поспиш. Благодаря ти, Деймън.

— За какво?

— Благодаря ти — повтори Харман и излезе от стаята.

Деймън изтощено се отпусна върху възглавниците, ала сънят не идваше. Той се вслушваше в нощните звуци, които долитаха през счупения прозорец: щурци, нощни птици, които не можеше да назове, жаби, крякащи в езерцето зад къщата, шумолене на листа под нощния ветрец, и усети, че се усмихва.

„Ако Калибан е жив, ще е адски жалко. Обаче и аз съм жив. Жив съм“.

После заспа — чист сън без сънища, който продължи, докато Ада не го събуди един час след изгрев слънце с първата му истинска закуска от пет седмици насам.

В една хладна, но красива вечер след четири дни Деймън се разхождаше сам в градината. По склона към него се спуснаха Ада, Харман, Хана, Одисей, Петър и младата Пиън.

— Скутерът е поправен — каза гъркът. — Или поне може да лети. Искаш ли да наблюдаваш изпитателния полет?

Деймън сви рамене.

— Не особено. Обаче искам да знам какво ще правите с него.

Одисей погледна Петър, Пиън и Харман.

— Първо аз ще отида на разузнаване. Ще видя какви са щетите от метеоритния дъжд в района, ще проверя дали машината ще може да ме закара чак до брега.

— А ако не може? — попита Харман.

Бе ред на брадатия воин да свие рамене.

— Ще се прибера пеш.

— Къде ще се прибереш? — сбърчи вежди Деймън. — И колко време ще ти трябва, за да стигнеш дотам, Одисей ур?

Гъркът се усмихна, ала очите му излъчваха ужасна тъга.

— Ех, само да знаехте — промълви той. — Само да знаехте. — И следван от двамата си млади ученици и Хана, варваринът се заизкачва по склона към къщата.

Харман и Ада тръгнаха с Деймън.

— Какво е намислил? — попита младият мъж.

— Отива да търси войниксите — отвърна Харман.

— И после?

— Не знам. — Харман вече не се нуждаеше от бастун, но казваше, че е свикнал с него, и сега го използваше, за да поваля бурените сред цветята.

— По-рано слугите плевяха градината — отбеляза Ада. — Аз се опитвам, обаче съм толкова заета с готвене, пране и всичко останало…

Харман се засмя и каза:

— Напоследък трудно се намират добри помощници.

И прегърна Ада през кръста. Младата жена му отправи поглед, който Деймън не можеше да разтълкува, ала знаеше, че е важен.

— Излъгах те — каза му Харман. — И двамата знаем, че Одисей ще нападне войниксите, ще им попречи да извършат онова, с което са се заели.

— Да — потвърди Деймън. — Знам.

— И ще използва тази война, за да подготви учениците си за истинската — продължи по-възрастният мъж, загледан в бялата къща на хълма. — Той се опитва да ни учи да се сражаваме, преди да започне истинската битка. Казва, че ще познаем началото — че войната ще започне като вихрени сфери, отварящи се дупки в небето, пренасящи ни в нови светове и прехвърлящи нови светове при нас.

— Знам — повтори Деймън. — Чувал съм го.

— Той е луд.

— Не е.

— Ще отидеш ли на война с него? — попита Харман. Явно самият той много пъти си бе задавал този въпрос.

— Не срещу войниксите. Освен ако не се налага. Първо имам да водя друга битка.

— Знам — отвърна възрастният мъж. — Знам. — И целуна Ада. — Ще се видим в къщата. — И се отдалечи сам по склона с едва забележимо накуцване.

Деймън изведнъж усети, че силите са го напуснали. Бяха стигнали до дъсчена пейка с изглед към долната морава и потъващата в привечерни сенки речна долина и той с облекчение седна. Ада се настани до него.

— Харман те разбра, но не и аз — каза тя. — Каква битка имаш да водиш първо?

Младият мъж засрамено сви рамене.

— Деймън? — Гласът й предполагаше, че ще седи тук, докато не й отговори, а в момента той нямаше сили да стане и да се отдалечи.

— На едно място, което се казва Ерусалим, има син прожекторен лъч, който се издига в нощта — накрая отвърна Деймън. — И в тази светлина са впримчени повече от девет хиляди души от народа на Сави. Девет хиляди евреи. Каквото и да означава „евреи“.

Ада го погледна неразбиращо. Деймън се сети, че тя още не е чула тази част от историята. Всички те бавно се учеха на изящното изкуство на разказвачеството — това запълваше осветените от свещи вечери с нещо друго освен миене на съдове.

— Преди обещаната от Одисей война да дойде тук, преди да нямам друг избор, освен да участвам в колосална битка, която не разбирам, ще освободя ония девет хиляди души от проклетата синя светлина — тихо, но решително заяви Деймън.

— Как? — попита Ада.

Той се засмя — спокоен, искрен смях, нещо, на което се беше научил през последните два месеца — и призна:

— Нямам абсолютно никаква представа.

После с усилие се изправи, позволи на Ада да му помогне и двамата един до друг се заизкачваха към Ардис Хол. Някои ученици вече палеха фенерите на масата, въпреки че оставаше час до вечерята. Тази вечер бе ред на Деймън да помага в кухнята и той се опитваше да си спомни за кое блюдо отговаря. Надяваше се да е за салатата.

— Деймън? — Ада беше спряла и го гледаше.

Той отвърна на погледа й. Знаеше, че младата жена вечно ще обича Харман и това, кой знае защо, го изпълваше с щастие. Навярно бе заради раните и изнемогата, ала вече не искаше да прави секс с всяка срещната жена. След метеоритната буря не бе срещал много нови жени.

— Как го направи, Деймън? — попита Ада.

— Кое?

— Да убиеш Калибан.

— Не съм сигурен, че съм го убил.

— Но си го победил — заяви младата жена почти свирепо. — Как?

— Имах тайно оръжие. — И докато изричаше думите, той осъзна верността им.

— Какво? — упорстваше Ада. Нощните сенки по полегатата морава бяха дълги и меки, нощното небе красиво сияеше над Ардис Хол, ала Деймън виждаше тъмните облаци, които се трупаха на хоризонта.

— Гняв — накрая отвърна той. — Гняв.