Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

17.
Марс

— Стабилизира се — каза Манмът на Орфу по кабелния канал. — Скоростта на въртене се понижи до едно завъртане на шест секунди. Отклонението от курса наближава нула.

— Ще се опитам да прекратя въртенето — отвърна Орфу. — Съобщи ми, когато полярната шапка попадне във визирния кръст.

— Виж, недей. По дяволите, това е ужасно. — Манмът се опитваше да ориентира съда към бялото петно на полярната шапка на Марс сред виелица от премятащи се останки и все още нажежена плазма.

— Така е — обади се Орфу от трюма. — И аз съм в същото състояние.

— Нямах предвид теб.

— Знам. Обаче това не променя нещата. Бих дал половината си томове на Пруст, ако можех да си върна поне едно от шестте си очи.

— Ще те включим към някоя видеокамера — обеща Манмът. — Проклятие! Пак се премятаме.

— Остави подводницата да се премята, докато не наближим атмосферата — отвърна йониецът. — Пести горивото и енергията ни. И това с видеокамерата няма да стане. След като ме включи тук, направих анализ на щетите и не липсват само очите и камерите. Когато корабът беше улучен, аз гледах към носа и проблясъкът изгори всички канали чак на органично равнище. Вътрешните ми оптични нерви са изпепелени.

— Съжалявам — каза Манмът. Гадеше му се — не само от премятането. След малко добави: — Почти всичките ни консумативи са на изчерпване — вода, въздух, гориво за реактивните раници. Сигурен ли си, че искаш да останем сред тези отломки?

— Така е най-добре. На радара се виждаме просто като един от множеството късове от унищожения космически кораб.

— На радара ли? — учуди се Манмът. — Видя ли какво ни нападна? Това беше колесница, по дяволите. Смяташ ли че колесниците имат радари?

Орфу буботещо се засмя.

— А ти смяташ ли, че колесниците могат да изстрелват енергийни копия като онова, което изпари една трета от кораба, включително Корос и Ри По? Да, Манмът, видях колесницата — това беше последното, което видях. Обаче дори за миг не вярвам, че наистина е било колесница с великански мъж и жена, препускащи във вакуума на космоса. Ъхъ. Адски ефектно… прекалено ефектно.

Манмът нямаше какво да му отговори. Щеше му се Орфу да спре премятането — подводницата отново се отклоняваше от курса, — но всичко друго сред падащите останки се премяташе и беше логично и те да правят същото.

— Искаш ли да поговорим за Шекспировите сонети? — попита Орфу от Йо.

— Ебаваш ли се с мен? — Моравеките обичаха древните човешки разговорни думи и изрази, колкото по-мръсни, толкова по-добре.

— Да — потвърди Орфу. — Определено се ебавам с теб, приятелю.

— Я чакай, я чакай — каза Манмът. — Отломките се нажежават до червено. Ние също. Йонизираме се. — Беше доволен, че гласът му е останал спокоен. По-големите късове от унищожения кораб пред тях сияеха в мътночервено. Носът на „Смуглата дама“ също. Външните й сензори започваха да съобщават, че температурата на корпуса се повишава. Навлизаха в атмосферата на Марс.

— Време е да се стабилизираме — заяви Орфу, като правеше всичко възможно с частичния софтуер на Корос III и допълнителните дюзи, монтирани на подводницата. — Спряхме ли да се премятаме?

— Не съвсем.

— Не можем да чакаме повече. Ще завъртя тая купчина старо желязо, преди да сме изгорели.

— Тая „купчина старо желязо“ се казва „Смуглата дама“ и може да ни спаси живота — студено отговори Манмът.

— Добре де, добре — съгласи се йониецът. — Съобщи ми, когато визирният кръст на задния видеомонитор попадне върху лимба на Марс над полюса. Тогава ще започна да компенсирам премятането. Господи, какво не бих дал да си върна едно от очите. Извинявай, няма да го повтарям повече.

Манмът следеше монитора. Поради разширяващия се облак отломки, през последните трийсетина минути единствените сигурни данни, които можеше да предаде на Орфу, идваха от самия Марс. Виждаха се дори двете малки луни. Дюзите кухо запулсираха и повредената подводница бавно се завъртя. Предната камера изгуби Марс и показа червена плазма, нажежен до бяло течен метал и милиони сияещи парчета, които някога бяха представлявали техния космически кораб и спътниците им.

Оранжево-червено-кафяво-зелената грамада на Марс изпълни задната камера и визирният кръст, който Орфу бе поискал от Манмът да начертае на монитора, започна да се издига нагоре, нагоре, пресичайки изпъстреното с облаци крайбрежие, синьото море, после бялата…

— Полярната шапка — каза Манмът. — Горният лимб.

— Добре — отвърна Орфу. Всички дюзи засвистяха. — Сега виждаш ли полюса на задната камера?

— Не.

— Някакви познати звезди?

— Не. Корпусът обаче продължава да се йонизира.

— Ще използвам дюзите на кърмата като спирачни ракети — съобщи йониецът.

— Корос Трети възнамеряваше да използва дюзите на носа, за да понижи скоростта преди навлизането в атмосферата — възрази Манмът. Кърмата ставаше все по-тъмночервена.

— Пазя ги за навлизането в самата атмосфера — отвърна Орфу.

— Защо?

— Ще видиш.

— Ако тези дюзи останат на местата си, няма ли да избухнат, когато се нажежат при навлизането?

— Възможно е — изсумтя другият моравек.

— Подводницата здравата е очукана — продължи Манмът — Има ли вероятност корпусът да се разпадне?

— Естествено, че има. — Орфу запали тежките йонни дюзи.

Ускорението притисна Манмът в креслото му. След трийсет секунди ревът и вибрациите спряха. Разнесе се силен тропот — пръстенът с дюзите за контролиране на височината бе изхвърлен в космоса.

Покрай задната камера профуча огнено кълбо — камерата на носа вече показваше гледката зад тях, тъй като навлизаха в атмосферата с кърмата напред.

— Определено стигнахме атмосферата. — Манмът забеляза, че гласът му вече не е толкова спокоен. Никога не бе навлизал в истинска планетна атмосфера и от мисълта за толкова плътно натъпкани молекули му се пригаждаше още повече. — Изхвърлените дюзи току-що се нажежиха до бяло и избухнаха в пламъци. Кърмата започва да сияе. Главният пръстен на носа също, макар и по-слабо. Изглежда, кърмата поема основната част от топлината и ударната вълна. Леле — падаме зад някакви горящи отломки, като че ли сме в силна метеоритна буря.

— Добре — рече Орфу. — Дръж се.

 

 

Останките от моравекския космически кораб се забиха в сгъстената марсианска атмосфера точно така, както Манмът го бе описал на Орфу — като метеоритна буря. По-големите отломки имаха маса няколко метрични тона и широчина десетки метри. Стотици огнени кълба профучаха по бледосиньото марсианско небе и глухият им екот разцепи тишината в северното полукълбо. Те прекосиха северната полярна шапка и като ято огнени птици продължиха на юг над морето Тетида, като оставяха дълги опашки от плазмена пара. Сякаш по-скоро летяха, отколкото падаха.

В продължение на стотици милиони години Марс почти не беше имал атмосфера — около осем милибара, предимно въглероден диоксид, за разлика от плътната земна атмосфера с налягане от хиляда и четиринайсет милибара на морското равнище. В резултат на непонятен за моравеките процес планетата бе тераформирана за по-малко от век и атмосферата й беше достигнала напълно годните за дишане осемстотин и четирийсет милибара.

Огнените кълба профучаха в неправилен строй над северното полукълбо. Някои от по-малките отломки — достатъчно големи, за да навлязат в атмосферата, ала достатъчно малки, за да бъдат отклонени от плътния въздух — започнаха да падат на около осемстотин километра южно от полюса. Ако човек ги наблюдаваше от космоса, сякаш някакво божество изстрелваше картечен откос грамадни трасиращи куршуми по северния океан на Марс.

„Смуглата дама“ беше един от тези трасиращи куршуми. Стелт материалът около кърмата и две трети от корпуса изгоря и се вля в плазмената опашка зад падащата подводница. Външните антени и сензори го последваха. После корпусът започна да се овъглява, отлюспва и цепи.

— Хм… — обади се от ускорителното си кресло Манмът, — не трябва ли да помислим за разтваряне на парашутите? — Достатъчно добре бе запознат с плана на Корос за кацане, за да е наясно, че парашутите от бъкивъглеродни влакна трябва да се разтворят на височина петнайсетина хиляди метра и плавно да ги спуснат в океана. Последните образи на марсианския океан преди камерата на кърмата да изгори го бяха убедили, че са по-ниско от петнайсет хиляди метра и продължават да падат много бързо.

— Още не — изсумтя Орфу. Йониецът нямаше ускорително кресло в трюма и гравитацията явно му се отразяваше. — Засечи височината с радара.

— Радара го няма — съобщи Манмът.

— Сонарът работи ли?

— Ще проверя. — Колкото и да беше удивително, той наистина работеше и показваше, че плътната — е, течната — повърхност е на разстояние от осем хиляди и двеста метра, осем хиляди… седем хиляди и осемстотин. Манмът предаде информацията на Орфу и прибави: — Вече ще разтворим ли парашутите?

— Отломките не разтварят парашути.

— И какво от това?

— Наистина ли искаш да те засекат всичките им сензори?

Чии сензори? — изсумтя Манмът, но разбираше какво иска да каже Орфу. И все пак… — Пет хиляди метра — съобщи той. — Скорост три хиляди и двеста километра в час. Наистина ли сме готови да се блъснем във водата с тая скорост?

— Не — отвърна йониецът. — Дори да останем живи след сблъсъка, ще бъдем погребани под стотици метри тиня. Не каза ли, че този северен океан е дълбок само неколкостотин метра?

— Да.

— Сега ще завъртя кораба.

Моля? — После обаче Манмът чу мощното изтътване на реактивния пръстен — само някои дюзи — и жироскопите бясно се завъртяха.

„Смуглата дама“ мъчително се запремята. Вятърът и триенето се опитваха да разкъсат корпуса, отнесоха и последните сензори и пробиха десетки отсеци. Манмът изключи виещите аларми.

Една от последните работещи видеокамери на носа показа падащите в океана отломки и плазма и европейският меровек предположи, че след секунди ще дойде техният ред.

— Парашутите! — почти викна Манмът. — Моля те!

— Не — отсече йониецът и запали главните дюзи, които трябваше да изхвърлят в орбита.

Промяната в скоростта запрати Манмът напред и натискът към опасващите го колани го накара с носталгия да си помисли за ускорителния гел, който бяха използвали при маневрата в енергийната тръба на Йо. Около падащата подводница като коринтски колони се издигнаха нови стълбове пара и океанът изпълни видеоекрана. Дюзите ревяха и понижаваха скоростта им. Манмът видя как целият пръстен отхвърча зад тях в мига, в който дюзите угаснаха. Намираха се само на хиляда метра над океана и повърхността му изглеждаше твърда като леда на Европа.

— Парашу… — започна той. Вече не се срамуваше, че моли приятеля си.

Двата грамадни парашута най-после се разтвориха. Всичко пред Манмът почервеня, после потъна в черен мрак.

Забиха се в морето Тетида.

 

 

— Орфу? Орфу? — Около Манмът цареше тъмнина и тишина. Моравекът се опитваше да задейства контролните си дисплеи. Еконишата му беше невредима, притокът на диоксид продължаваше. Удивително. Вътрешните му часовници съобщаваха, че от сблъсъка са изтекли три минути. Скоростта им бе нула. — Орфу?

— Уффф — разнесе се по кабелния канал. — Будиш ме всеки път, щом се опитам да поспя.

— Как си?

— По-точният въпрос е къде съм — избуботи йониецът. — Измъкнах се от нишата. Даже не съм сигурен, че още съм в „Смуглата дама“. Ако съм вътре, корпусът тук е пробит — потънал съм във вода. Солена вода. Чакай, може просто да съм се изпуснал.

— Все още си свързан с комуникационния кабел — отбеляза Манмът, без да обръща внимание на последните му думи. — Сигурно още си в трюма. Получавам информация от сонара. Затънали сме в тинята на дъното, но само на няколко метра и на осемдесетина метра от повърхността.

— Чудя се на колко ли части съм — замислено рече Орфу.

— Не мърдай — нареди Манмът. — Ще се изключа от кабела и ще сляза при теб.

— Как бих могъл да мръдна, приятелю? Всичките ми манипулатори и камшичета са се възнесли в оня голям моравекски рай на небето. Аз съм рак без щипци. Не съм съвсем сигурен за корубата си. Манмът… почакай!

— Какво има? — Манмът тъкмо откопчаваше коланите си и изключваше кабелите за виртуален контрол.

— Ако… някак си… се добереш до мен, стига вътрешният коридор да не е сплескан и люковете да не са непоправимо изкривени или запоени от топлината при навлизането в атмосферата… какво ще правиш с мен?

— Ще видя дали си добре — отвърна Манмът и освободи оптичните проводници. И без това всички монитори бяха черни.

Помисли, приятелю — продължи Орфу. — Ще ме извлечеш оттук, ако не се разпадна в ръцете ти, и после какво? Няма да мина през вътрешните ти коридори. Даже да ме измъкнеш от подводницата, пак няма да се побера в твоята екониша и определено не мога да се прилепя към корпуса. Нима ще извървиш хиляда километра по океанското дъно, като ме носиш на гръб?

Манмът се поколеба.

— Аз все още функционирам — каза йониецът. — Или поне все още мога да влизам в контакт. Даже имам приток на диоксид и електрическа енергия. Трябва да съм в трюма, дори да е наводнен. Защо не ремонтираш „Смуглата дама“ и не ни закараш някъде на по-удобно място, преди да помислим за нещо друго?

Манмът премина на външно дишане и няколко пъти дълбоко си пое дъх.

— Имаш право — накрая отстъпи той. — Да видим кое как.

 

 

„Смуглата дама“ умираше.

Манмът беше работил в тази подводница повече от един земен век и знаеше, че е издръжлива. Със съответната подготовка можеше да понесе налягане от много метрични тонове на квадратен сантиметър и натиска на ускорението в енергийната тръба от 3000 g, ала яката малка подводница бе толкова здрава, колкото най-слабата й част, а енергийната тежест на атаката в марсианска орбита беше надхвърлила този толеранс.

По корпуса имаше пукнатини и непоправимо обгорели места. В момента се бяха забили с носа надолу в над три метра тиня и твърдо морско дъно и само няколко метра от кърмата стърчаха над тинята. Корпусът беше огънат, люковете на трюма бяха изкривени и не можеха да се отворят, десет от осемнайсетте баластни резервоара бяха пробити. Вътрешният коридор между контролната кабина на Манмът и трюма бе наводнен и частично разрушен. Почти целият стелт материал беше изгорял, наред с всички външни сензори. Три от четирите сонарни антени бяха извън строя и четвъртата можеше да праща сигнал единствено напред. Работеше само един от четирите двигателя и маневрените дюзи бяха унищожени.

Още по-голям проблем представляваха щетите, нанесени на корабните енергийни системи: главният реактор беше повреден от токов удар по време на атаката и работеше с осем процента от капацитета си. Клетките работеха с резервна енергия. Това бе достатъчно за животоподдържащия минимум, но хранителният преобразувател беше непоправимо повреден и имаха вода само за няколко дни.

И накрая, кислородният преобразувател не работеше. Горивните клетки не произвеждаха въздух. Много преди водата и храната им да свършат, Манмът и Орфу щяха да останат без кислород. Европейският меровек имаше вътрешни източници на въздух, ала само за един-два з-дни. Можеше да се надява само, че тъй като Орфу месеци наред работеше в космоса, нещо толкова дребно като липсата на кислород няма да му навреди. Реши да попита йониеца за това по-късно.

Съобщения за повреди се получиха и от оцелелите ИИ системи. Ако прекараше поне един месец на ледения док в „Конамара Хаос“, обслужвана от десетки ремонтни моравеки, „Смуглата дама“ можеше да бъде спасена. Иначе дните й, независимо дали се измерваха в марсиански слънца, земни дни, или европейски седмици, бяха преброени.

Манмът установи връзка с умълчалия се Орфу по кабелния канал — боеше се, че приятелят му ще престане да съществува съвсем ненадейно, — представи му положението в положителна светлина и изстреля перископен буй. Буят се изстрелваше от онази част на кърмата, която все още се намираше над тинята, и работеше.

Самото устройство бе по-малко от дланта на Манмът. Разполагаше с различни видео и инфосензори. Заприижда информация.

— Добра новина — съобщи европейският меровек.

— Консорциумът на Петте луни е пратил спасителна експедиция — избуботи Орфу.

— Не чак толкова добра. — Вместо да свали невизуалните данни, Манмът ги обобщи, за да накара приятеля си да слуша и разговаря. — Буят работи. Нещо повече, комуниканционните и навигационните сателити, които Корос Трети и Ри По спуснаха в орбита, още са там. Питам се защо… онези които ни нападнаха… не са ги унищожили.

— Ние бяхме нападнати от старозаветен бог и неговото гадже — отвърна Орфу. — Те може да не благоволяват да обръщат внимание на комуникационни сателити.

— Мисля, че повече приличаха на гръцки, отколкото на старозаветни божества — възрази Манмът. — Искаш ли да чуеш данните, които получавам в момента?

— Естествено.

— Според навигационния сателит се намираме в южните краища на Хризе Планиция, част от северния океан, само на около триста и четирийсет километра от брега на Ксанте Тера. Имаме късмет. Тази част от Ацидалия и Хризе е като грамаден залив. Ако траекторията ни беше неколкостотин километра на запад, щяхме да паднем върху хълмовете на Темпе Тера. На същото разстояние на изток е Арабия Тера. Още няколко секунди полет на юг над планините на Ксанте Тера и…

— Щяхме да сме частици от горните пластове на атмосферата — довърши Орфу.

— Точно така — потвърди Манмът. — Но ако успеем да измъкнем „Смуглата дама“, можем да влезем направо в делтата на Валес Маринерис, ако се наложи.

— Вие с Корос трябваше да кацнете в другото полукълбо отбеляза йониецът. — На север от Монс Олимпус. Задачата ви беше да проведете разузнаване и да доставите това устройство в трюма на Олимп. Не ме убеждавай, че подводницата е в достатъчно добро състояние, за да ни пренесе около полуостров Темпе Тера…

— Не е — призна Манмът. Всъщност щяха да извадят невероятен късмет, ако „Смуглата дама“ останеше цяла и продължеше да функционира достатъчно време, за да стигнат до най-близката суша, ала нямаше намерение да го каже на приятеля си.

— Има ли някаква друга добра новина? — попита Орфу.

— Ами, на повърхността е прекрасен ден. Навсякъде наоколо има вода, докъдето стига погледът на буя. Умерено вълнение. Синьо небе. Приятна температура…

— Търсят ли ни?

— Моля? — не разбра Манмът.

— Някой… издирва ли ни?

— Да — отвърна европеецът. — Пасивният радар показва няколко от онези летящи машини…

— Колесници.

— … няколко от онези летящи машини, кръстосващи над морето в хилядите квадратни километри, в които паднаха останките от космическия кораб.

— Значи ни търсят — заключи Орфу.

— Не се регистрира радарно или неутрнново търсене — посочи Манмът. — Абсолютно нищо в енергийния спектър…

— Могат ли да ни намерят, Манмът? — безизразно попита йониецът.

Манмът се поколеба. Не искаше да лъже приятеля си.

— Могат — каза накрая. — Почти със сигурност, ако използваха моравекска техника, но те явно не използват. Просто… гледат. Може би с просто око и магнитометри.

— Обаче лесно ни откриха в орбита. И ни улучиха.

— Да. — Нямаше съмнение, че колесницата и нейните пътници са разполагали с устройство за фиксиране на целта, идеално функциониращо на разстояние осем хиляди километра.

— Прибра ли буя?

— Да — потвърди Манмът. Последваха няколко секунди мълчание, нарушавано само от скърцането на повредения корпус, съскането на вентилацията и шума на различни помпи, напразно опитващи се да изпразнят наводнените сектори. — В наша полза са няколко фактора — накрая каза той. — Първо, в цялото поле с останки има десетки тонове метал от космическия кораб. Първите сблъсъци не бяха чак толкова далеч на юг от полярната шапка. Второ, ние потънахме с носа надолу и единствената част от подводницата, която се подава над тинята, все още е обвита в разкъсани парчета стелт материал. Трето, енергията ни е на изчерпване и почти не може да се засече. Четвърто…

— Да? — окуражи го Орфу.

Манмът мислеше за изчерпващата се енергия и оскъдните запаси въздух и вода.

— Четвърто — продължи той, — те все още не знаят защо сме тук.

Орфу тихо избуботи.

— Съмнявам се, че и ние знаем, приятелю. — И след около минута мълчание прибави: — Е, имаш право. Ако не ни открият през следващите няколко часа, може би имаме шанс. Или има още лоши новини?

Манмът се поколеба.

— Имаме известен проблем със снабдяването с въздух — накрая призна той.

— Сериозно ли е?

— Изобщо не произвеждаме въздух.

— Е, значи все пак е сериозно — рече йониецът. — С какъв запас разполагаме?

— За около осемдесет часа. За двамата естествено. Или над два пъти повече, ако е само за мен.

Орфу избуботи по интеркома.

— Само за теб ли? Да не се каниш да ми спреш кранчето, приятелю? Органичните ми части имат нужда от въздух, както ти е известно.

Манмът не отговори веднага.

— Мислех, че… ти си вакуумен моравек… Искам да кажа.

— Мислил си, че прекарвам дълги месеци в космоса, без да се връщам на Йо — въздъхна Орфу. — Аз произвеждам кислород с вътрешните си горивни клетки, като използвам енергия от фотоелектрическите панели върху корубата ми.

Манмът усети, че пулсът му се забавя. Шансовете им да се спасят рязко се увеличаваха, ако Орфу наистина не се нуждаеше от корабния въздух.

— Само че фотоелектрическите ми панели бяха отнесени — тихо прибави йониецът — и след атаката горивните ми клетки не произвеждат диоксид. Съществувам единствено благодарение на притока на кислород от кораба. Съжалявам, Манмът.

— Виж — побърза да го успокои другият моравек. — И без това имах намерение да продължа да снабдявам с въздух и двамата. Това не е проблем. Пресметнах — при сегашната консумация разполагаме с осемдесетина часа. И мога да я понижа още. Цялата контролна кабина и моята екониша са наводнени. Ще разпределя запасите ни. След осемдесет часа ще изплуваме за въздух. Дотогава търсенето трябва да е приключило.

— Сигурен ли си, че ще успееш да изкараш „Смуглата дама“ от тинята? — попита Орфу.

— Абсолютно — твърдо го излъга Манмът.

— Тогава предлагам да се спотайваме на дъното в продължение на… да речем… три слънца, три марсиански дни, около седемдесет и три часа, и да видим дали търсенето им наистина ще приключи. Или дванайсет часа след последния радарен контакт с тях. Което дойде първо. Така ще имаме ли достатъчно време да се измъкнем от тинята и да изплуваме на повърхността, преди да изчерпим кислорода и енергията си?

Манмът погледна виртуалната си стена, цялата червена от алармени сигнали.

— Седемдесет и три часа би трябвало да ни оставят предостатъчно време — отвърна той. — Обаче ако се махнат преди това, трябва да изплуваме на повърхността и да се насочим към брега. На повърхността „Дамата“ може да развива двайсетина възела и ще ни трябва близо ден и половина, за да се доберем до сушата, особено ако сме придирчиви и търсим подходящо място.

— Просто ще трябва да избягваме да сме придирчиви — каза Орфу. — Добре, изглежда, че през следващите два дни ни очаква скука. Искаш ли да поиграем покер? Носиш ли виртуалните карти?

— Да — засмя се Манмът.

— Нали не би обрал един сляп моравек?

Европеецът, който бе започнал да сваля масата със зелено сукно, рязко спря.

Майтапя се, за бога — успокои го Орфу. — Видеовъзлите ми ги няма, обаче все още ми е останало достатъчно памет и части от мозъка. Дай да поиграем шах.

 

 

Три слънца се равняваха на седемдесет и три цяло и осем десети часа и Манмът не искаше да остане толкова дълго на морското дъно. Реакторът губеше енергия по-бързо, отколкого беше предвидил — помпите изразходваха повече енергия, отколкото бе планирал — и всички животоподдържащи системи функционираха на ръба.

През първия период на сън той превключи на вътрешна енергия, взе лостове и режещи инструменти и се спусна по тесните коридори в трюма. Вътрешните пространства бяха наводнени, вертикалната галерия тънеше в пълен мрак. Манмът включи нараменните си лампи и заплува по-ниско. Водата беше много по-топла от морето на Европа. Изкривени греди запречваха последните десетина метра. Той ги преряза с оксижена. Трябваше да провери състоянието на Орфу.

На два метра от херметичния шлюз на трюма трябваше да спре. Сблъсъкът бе огънал задната стена и почти я беше сплескал към предната. И без това тесният коридор сега бе широк по-малко от десет сантиметра. Виждаше люка на трюма — затворен, огънат и изкривен — ала не можеше да стигне до него. Трябваше да пробие едната или и двете дебели стени и после навярно да отвори люка с оксижена. Това щеше да му отнеме шест-седем часа и имаше един основен проблем — оксиженът работеше с кислород, точно като тях двамата с Орфу. Кислородът, който отделеше за рязането, щеше да намали запаса им от въздух.

Няколко минути Манмът плува с главата надолу в мрака. В двата лъча от нараменните му лампи пред фотоклетките му се носеше тиня. Трябваше да вземе решение. Щом се събудеше и разбереше какво става, Орфу щеше да се опита да го разубеди. И логиката диктуваше да се остави да бъде разубеден. Даже да си пробиеше път през стените за шест-седем часа, йониецът имаше право — Манмът нямаше да успее да премести грамадния моравек, докато се намираха на морското дъно. Дори да му окажеше първа помощ с инструментите и системните данни, с които разполагаше за собствената си поддръжка, те можеха да се окажат негодни за огромния вакуумен моравек. Ако наистина можеше да измъкне „Смуглата дама“ от тинята и да изплува на повърхността, тогава щеше да е най-подходящият момент да помогне на Орфу — дори да се наложеше да пробие външния люк на трюма или самия корпус. Поне щяха да разполагат с достатъчно диоксид. И можеше да извади йониеца, да намери начин да го прикрепи към горната страна на корпуса на слънце и въздух.

Манмът се обърна, заплува нагоре по задръстения с тиня и останки коридор и се вмъкна през шлюза в личната си кабина. И прибра режещите инструменти — за по-късно.

Тъкмо се бе настанил на ускорителното кресло, когато по кабелния канал се разнесе гласът на Орфу:

— Буден ли си, Манмът?

— Да.

— Къде си?

— На пулта. Къде другаде?

— Да. — Мощният глас на йониеца звучеше уморено и старчески. — Значи съм сънувал. Стори ми се, че усещам вибрации. Помислих си, че може да си… не знам.

— Заспивай — рече Манмът. Моравеките спяха, макар и само за да сънуват. — Ще те събудя за пускането на буя след два часа.

 

 

Изстрелваше буя за няколко секунди на всеки дванайсет часа, бързо оглеждаше небето и спокойното море и го прибираше. В края на първите четирийсет и осем часа летящи машини продължаваха денонощно да кръжат в небесата, ала по на север, по-близо до полюса.

Манмът се чувстваше сравнително удобно. Контролната му кабина и свързаната с нея екониша бяха невредими, само слабо бяха наклонени. Ако искаше, можеше да се раздвижва. Още няколко обитаеми помещения бяха наводнени, включително научноизследователската лаборатория и някогашното работно място на Урцвайл, но въпреки че помпите скоро ги изпразниха, той не си направи труда да ги пълни с въздух. Всъщност първото, което беше направил, след като с Орфу начертаха план за действие, бе да свърже диоксидната си тръба и да източи кислорода от еконишата и контролната кабина. Каза си, че така пести кислород, ала знаеше, че причината отчасти са угризенията му, задето живее в комфорт, докато Орфу се мъчи — мъките му бяха екзистенциални естествено — в тъмната вода в трюма. Засега нищо не можеше да направи по този въпрос — не и докато три четвърти от корпуса на повредената подводница бяха под тинята, — но влезе в пълната с вакуум лаборатория и сглоби комуникатори и други неща, които щяха да му трябват, ако успееше да освободи йониеца.

И себе си, помисли си Манмът, макар че за него отделянето от „Смуглата дама“ не означаваше свобода. Всички морски криоботи от Европа носеха в себе си зрънце агорафобия — истински ужас от открити пространства — и техните еволюирали моравекски потомци я бяха наследили. На втория ден, след осемдесетата партия шах, Орфу попита:

— „Смуглата дама“ има някаква аварийна система, нали?

Манмът се бе надявал йониецът да не знае този факт.

— Да — призна той.

— Каква?

— Малка спасителна капсула — намусено отвърна Манмът. — Не много по-голяма от мен. Предвидена е главно за оцеляване при огромно налягане и за изплуване на повърхността.

— Но има буй, двигател, автономна животоподдържаща и навигационна система, нали? Вода и храна?

— Да. И какво от това? — „Ти и без това няма да влезеш вътре, а не мога да те тегля зад капсулата“.

— Нищо.

— Не ми се мисли за напускане на „Смуглата дама“ — откровено рече Манмът. — Пък и в момента не се налага. Остават още два дни.

— Добре.

— Говоря сериозно.

Добре, Манмът. Просто съм любопитен.

Ако в този момент Орфу се бе засмял, Манмът спокойно можеше да се вмъкне в спасителната капсула и да се изстреля. Сърдеше се на йониеца, че изобщо повдига този въпрос.

— Искаш ли да изиграем още една партия шах? — попита Манмът.

— Не и през този живот — заяви Орфу.

 

 

Шейсет и един часа след сблъсъка радарът засичаше само една колесница, но тя кръжеше само на осем километра над тях и десет на север. Манмът колкото можеше по-бързо прибра перископния буй.

Послуша музика по интеркома — Брамс. В наводнения трюм Орфу навярно правеше същото.

— Някога питал ли си се защо и двамата сме хуманисти, Манмът? — ненадейно попита йониецът.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш — хуманисти. Всички моравеки са еволюирали или като нас в хуманисти с нашия странен интерес към древния човешки род, или в по-интерактивни типове като Корос Трети. Тъкмо те изграждат моравекските общества, Консорциума на Петте луни, политическите партии… и така нататък.

— Изобщо не съм забелязал — призна Манмът.

— Поднасяш ме.

Манмът се умълча. Започваше да разбира, че за близо век и половина съществувание е успял да остане невеж за почти всичко важно. Познаваше само студените морета на Европа — които никога вече нямаше да види — и тази подводница, която след няколко часа или само ден щеше да престане да съществува като функциониращо тяло. Заедно с Шекспировите сонети и пиеси.

Едва устоя да не се засмее по кабелния канал. „Какво може да е по-безполезно?“

Сякаш отново прочел мислите му, Орфу попита:

— Какво би казал за това положение Бардът?

Манмът сканираше данните за енергията. Не можеха да чакат седемдесет и три часа. Трябваше да се опитат да се освободят през следващите шест. И дори тогава, ако не успееха да се измъкнат, реакторът можеше окончателно да престане да функционира, да се претовари и…

— Манмът?

— Извинявай. Бях задрямал. Какво питаше за Барда?

— Той сто на сто има какво да каже за корабокрушенията — рече Орфу. — Струва ми се, че си спомням доста корабокрушения у Шекспир.

— О, да — потвърди Манмът. — Доста корабокрушения. В „Дванайсетата нощ“, „Бурята“, списъкът продължава. Обаче се съмнявам, че в пиесите има нещо, което може да ни помогне в тази ситуация.

— Разкажи ми за някои корабокрушения.

Манмът поклати глава във вакуума. Знаеше, че Орфу просто се опитва да го разсее от действителността.

— Ти ми разкажи за своя любим Пруст — помоли той. — Разказвачът Марсел случайно споменава ли дали се е губил на Марс?

— Всъщност да — с едва доловим намек за буботене отвърна йониецът.

— Шегуваш се.

Никога не се шегувам за „A la recherche du temps perdu“ — заяви Орфу с глас, който почти, ала не съвсем, убеди Манмът в сериозността на приятеля му.

— Добре де, какво казва Пруст за оцеляването на Марс? — След пет минути Манмът отново щеше да изстреля перископния буй и да изкара подводницата на повърхността, дори колесницата да кръжеше на десет метра над тях.

— В том трети на френското издание, том пети на английския превод, който свалих за теб, Марсел казва, че ако неочаквано се озовем на Марс и ни пораснат криле и нова дихателна система, това няма да ни направи нови същества — отвърна Орфу. — Стига да използваме същите сетива. Стига да запазим старото си съзнание.

— Майтапиш ме — рече Манмът.

Никога не се майтапя за възприятията на героя Марсел в „A la recherche du temps perdu“ — за пореден път заяви Орфус глас, който показваше на Манмът, че йоннецът все пак се майтапи, ала не точно за това странно споменаване на Марс. — Не прочете ли изданията, които ти пратих в началото на пътуването ни?

— Прочетох ги — каза Манмът. — Наистина. Просто прескочих последните две хиляди страници.

— Е, това не е нещо необичайно — призна приятелят му. — Виж, ето един откъс, който следва цитата за крилете и новия бял дроб на Марс. На френски ли го искаш, или на английски?

— На английски — побърза да отговори Манмът. Толкова близо до ужасната смърт от задушаване нямаше желание да се измъчва допълнително и с френски.

„Единственото истинско пътешествие, единственият извор на младостта — изрецитира Орфу, — не е в пътешествията из чужди земи, а в придобиването на нови очи, във виждането на вселената с очите на друг, на стотици други, и във виждането на стотиците вселени, които вижда всеки от тях, които е всеки от тях“.

Манмът наистина за миг забрави за неминуемото им задушаване и се замисли над тези думи.

— Това е четвъртият и окончателен отговор на загадката на живота, нали, Орфу?

Йониецът мълчеше.

— Ти каза — продължи Манмът, — че първите три пътя били неуспешни за Марсел. Той се опитва да повярва в снобизма. Опитва се да повярва в дружбата и любовта. Опитва се да повярва в изкуството. И нито едно от тях не се е получило като трансцендентна тема. Това е четвъртият път. Този, по който… — Той не успя да намери точната дума или израз.

— Съзнанието напуска границите на съзнанието — промълви Орфу. — Въображението захвърля оковите на въображението.

— Да — въздъхна Манмът. — Разбирам.

— Трябва. Сега ти си моите очи. Трябва да гледам вселената през твоите очи.

Европейският меровек не отговори веднага, замислен в тишината, нарушавана само от свистенето на диоксида.

— Хайде да опитаме да извадим „Смуглата дама“ на повърхността — рече той накрая.

— Ами перископният буй?

— Да вървят по дяволите, даже да ни причакват. Предпочитам да умра в бой, отколкото да се задуша в тая тиня.

— Добре — съгласи се Орфу. — Ти каза „да опитаме“ да извадим „Дамата“ на повърхността. Съмняваш ли се, че ще успееш да ни измъкнеш от тинята?

— Нямам никаква представа дали ще успеем да се освободим — призна Манмът: вече мислено превключваше виртуални ключове, задействаше реактора и запалваше дюзи. — Но ще опитаме след… осемнайсет секунди. Дръж се, приятелю.

— Тъй като щипците, манипулаторите и камшичетата ми ги няма, предполагам, че говориш метафорично — отвърна Орфу.

— Дръж се със зъби — посъветва го Манмът. — Шест секунди.

— Аз съм моравек — малко възмутено заяви йониецът. — Нямам зъби. Какво си…

Изведнъж кабелният канал беше заглушен от рева на всички дюзи, скърцането на поддаващите степи и ужасяващото пъшкане на „Смуглата дама“, която се мъчеше да се освободи от тинестата прегръдка на Марс.