Дан Симънс
Илион (42)

42.
Олимп и Илион

В мига, в който виждам Тетида, Афродита и моята муза да влизат във великата зала, импулсивно понечвам да се телепортирам от Олимп, обаче си спомням, че богинята на любовта трябва да притежава способността, която ми е дала — да виждам и проследявам пертурбации в квантовия континуум. Прибързаното ми квантово бягство може да привлече вниманието й. Пък и още не съм приключил работата си тук.

Придвижвам се настрани, заобикалям зад високите богове и богини, на пръсти се скривам зад една дебела колона и заднешком напускам великата зала. Чувам гневните викове на Арес, който настоява да узнае какво се е случило на Илионското бойно поле в негово отсъствие, после чувам Афродита да казва:

— Татко мой Зевсе, докато още се лекувах от ужасните рани, аз бях помолена да напусна лечебните вани и да дойда тук, защото ми беше съобщено, че на свобода вилнее смъртен човек, който е откраднал телепортаторен медальон и шлема невидимка, изкован от самия бог Хадес. Боя се, че този смъртен в момента нанася огромни щети.

Божественото множество избухва в рев от въпроси и викове.

Свършено е и с последното ми преимущество. Все още скриван от полето на шлема, аз се затичвам по дългия коридор, завивам наляво на първото разклонение, после свивам надясно по друга галерия. Нямам представа накъде съм се насочил, знам само, че единствената ми надежда е да се натъкна на Хера. Рязко спирам на поредното разклонение, чувам, че ревовете от великата зала се усилват, затварям очи и се моля — не на тия просташки богове. Моля се за пръв път, откакто бях деветгодишен и майка имаше рак.

Отварям очи и виждам, че Хера прекосява друго разклонение на стотина метра наляво от мен.

Сандалите ми издават шляпане, което отеква в дългите мраморни коридори. Високите златни триножници хвърлят светлина по стените и таваните. Вече не ме е грижа за шума — трябва да я настигна. По галериите кънтят нови ревове от развълнувания съвет във великата зала. За миг се чудя как Афродита ще скрие съучастничеството си, защото тъкмо тя ме е въоръжила и ме е пратила да шпионирам и да убия Атина, обаче после се сещам, че богинята на любовта е ненадмината лъжкиня. Ще умра, преди да имам възможност да разкажа на някого истината. Афродита ще е героинята, която е предупредила другите богове за моето предателство.

Хера крачи бързо. Изведнъж спира и се озърта през рамо. И без това съм спрял. Сега заставам на пръсти и се опитвам да не се издам. Зевсовата съпруга се намръщва, оглежда се в двете посоки и плъзга ръка по високата шест метра метална врата. Металът забръмчава, вътрешните ключалки изщракват и вратата се завърта навътре. Трябва да побързам да се вмъкна в стаята преди Хера да я затръшне. Още по-мощен рев от великата зала заглушава шляпането на сандалите ми по камъка. Богинята вади гладко сиво оръжие — нещо като мидена черупка със смъртоносни черни отвори — от гънките на одеждите си.

В стаята са само дребният робот и ракът. Роботът отстъпва заднешком от Хера, явно очаква какво ще се случи, и поставя странно човешки изглеждащата си длан върху грамадната коруба. За пръв път разбирам, че другият предмет също трябва да е робот. Каквито и да са, тия машини не са част от Олимп — убеден съм в това.

— Аз съм Хера и дойдох веднъж завинаги да избавя вас, глупавите моравеки, от мъките ви — казва богинята. — Никога не съм харесвала такива като вас.

Още преди да заговори, аз вече се колебая. В края на краищата това е Хера, съпруга и сестра на Зевс, царица на боговете и най-могъща от всички богини, може би освен Атина. Сигурно беше заради израза „такива като вас“ от изречението „Никога не съм харесвала такива като вас“. Роден съм в средата на XX век, живял съм през XXI век и съм чувал този израз прекалено често.

Каквато и да е истинската причина, аз насочвам тазерната си палка и прострелвам надменната кучка.

Не съм сигурен, че петдесетте хиляди волта ще са достатъчни за богиня, обаче явно й стигат. Хера се сгърчва, пада, задейства овоида в ръцете си и взривява осветителните тела на тавана. Настава пълен мрак.

Прибирам тазерния електрод и го зареждам, обаче помещението няма прозорци и цари непрогледна тъмнина. Правя крачка напред и за малко да се препъна в тялото на Хера. Тя явно е в безсъзнание. Внезапно два лъча прорязват мрака Смъквам шлема на Хадес и се виждам под светлината на фаровете.

— Махни тая светлина от очите ми — казвам на дребния робот. Светлината като че ли идва от гърдите му. Лъчите се изместват.

— Човек ли си? — пита роботът. Трябва ми секунда, докато осъзная, че говори на английски.

— Да. — Родният ми език звучи странно в устата ми. — Какво си ти?

— Ние сме моравеки — отговаря дребната фигура и се приближава, насочила лъчите към Хера. Клепачите й вече пърхат. Навеждам се, вдигам сивото оръжие и го пъхвам в джоба на туниката си.

— Казвам се Манмът — продължава роботът. Тъмната му глава не стига даже до гърдите ми. Не виждам очи на металното, но напомнящо на пластмасово лице. На мястото на очите обаче има тъмни ивици и имам чувството, че ме наблюдава. — Моят приятел е Орфу от Йо — прибавя той. Гласът му е тих, смътно мъжки, и ни най-малко не е металически или роботски. Манмът посочва напуканата коруба, която заема почти цялата стая.

— Орфу… жив ли е? — питам аз.

— Да, но в момента няма очи и манипулатори — осведомява ме дребният робот. — Обаче му предавам разговора чрез радиовръзка и той казва, че му е приятно да се запознае с вас. Ако имал очи, вие сте щели да сте първият човек, кого вижда.

— Орфу от Йо — повтарям. — Една луна на Сатурн не се ли казваше Йо?

— Всъщност е на Юпитер — поправя ме машината Манмът.

— Е, много ми е приятно да се запозная с вас, обаче трябва веднага да се махаме оттук. По-късно ще си поговорим. Тая крава ще се свести всеки момент. Някой скоро ще я потърси. Точно сега боговете са доста развълнувани.

— Крава — повтаря роботът и поглежда надолу към Хера. — Много смешно. — После насочва лъчите на прожекторите си към вратата. — Вратата, изглежда, се е заключила след влизането на кравата. Имате ли нещо, с което да я отключите или взривите?

— Не — отвръщам. — Но няма нужда да минем през вратата, за да излезем оттук. Дай ми ръка… лапа… каквото и да е.

Роботът се колебае.

— Да не би случайно да искате квантово да ни телепортирате оттук?

— Знаеш ли за квантовото телепортиране?

Дребната фигура отново насочва фаровете към неподвижната коруба, която се извисява над главата ми.

— Можете ли да вземете и двама ни със себе си?

Мой ред е да се поколебая.

— Не знам. Не, струва ми се. Толкова огромна маса… — Хера се размърдва и изпъшква в краката ни — е, в моите крака и в хуманоидно изглеждащата ходова част на Манмът. — Дай ми ръка — повтарям. — Ще те телепортирам от Олимп и ще се върна за приятеля ти.

Дребният робот отново отстъпва.

— Преди да тръгна, трябва да съм сигурен, че можете да спасите Орфу.

В коридора отекват гласове. Нима вече ме търсят? Най-вероятно. Може би Афродита им е разкрила възможностите на шлема на Хадес или просто се разгръщат и претърсват, все едно преследват невидим човек? Хера пак простенва — вече идва на себе си.

— Майната му — казвам, смъквам наметалото си и свалям левитатора, който е част от снаряжението ми. — Светни ми тук, моля те. — Дали трябва да казвам „моля“ на робот? Естествено тоя Манмът не каза, че е робот — бил моравек. Каквото и да значи това.

Първият ремък на левитатора е прекалено къс за грамадния рак, обаче опъвам трите каиша и закрепвам токите за цепнатини в корубата. Тоя нещастен Орфу изглежда така, все едно терористи години наред са го използвали като мишена, за да се упражняват в стрелба. По смътно металната му наглед повърхност няма място, което да не е надупчено.

— Добре — казвам. — Да видим дали ще се получи. — И включвам левитатора.

Тоновете неподвижна материя се разклащат, отново се сгромолясват на пода, но после се издигат на около двайсет и пет сантиметра над мрамора.

— Да видим сега дали тоя медальон може да пренесе толкова голяма тежест. — Не ми пука дали Манмът ме разбира. Подавам му тазерната палка. — Ако кравата се разшава, преди да се върна, или някой друг влезе в стаята, насочи палката и почукай ето тук. Това ще спре поне един.

— Всъщност аз трябва да взема две неща, които ни откраднаха, и може би ще имам по-голяма нужда от онова устройство за невидимост, което носехте — отговаря роботът. — Ще ми го дадете ли назаем? — И ми подава палката.

— Мама му стара — изругавам пак. Гласовете вече са точно пред вратата. Разхлабвам бронята си, смъквам кожената качулка и я подхвърлям на Манмът. Дали малкото устройство на Хадес работи и с машини? Да му кажа ли, че Афродита може да ме вижда даже с него? Сега не е моментът. — Как да те намеря, когато се върна? — питам го.

— Елате до отсамния бряг на езерото през следващия час. Аз ще ви намеря.

Вратата се отваря. Дребният робот изчезва.

По-рано просто бях притиснал към себе си Найтенхелзър и Патрокъл, за да влязат в телепортаторното поле. Сега се облягам на корубата, обгръщам я с ръка, представям си целта си и завъртам медальона.

Ярко слънце и пясък под краката ми. Орфу се е телепортирал с мен и сега виси на двайсет и пет сантиметра над пясъка, което е добре, защото има и камъни.

Намирам се при Агамемноновия стан на брега, обаче в тоя късен утринен час около шатрите е пусто. Въпреки буреносните облаци в небето сноповете слънчеви лъчи огряват плажа и пъстрите шатри, обагрят дългите черни кораби и ми показват, че ахейските стражи смаяно отскачат назад при нашата внезапна поява. Чувам рева на битката на неколкостотин метра зад стана и знам, че гърците и троянците още се сражават пред ахейския отбранителен ров. Сигурно Ахил предвожда контранастъплението.

— Тая коруба е свещена за боговете — извиквам аз на стражите, които са клекнали зад копията си. — Да не сте я докоснали под страх от смъртно наказание. Къде е Ахил? Идвал ли е тук?

— Кой пита? — събира кураж най-високият и космат страж и вдига копието си. Смътно познавам в него Куней, вожд на ениенците и перебите от Додона. Нямам представа защо стои на пост в Агамемноновия стан тъкмо днес и в момента нямам време да разбера.

Повалям го с тазера и поглеждам кривокракия му помощник.

— Ще ме заведеш ли при Ахил?

Гъркът коленичи и отсечено скланя глава. Другите се поколебават и след малко последват примера му.

Питам го къде е Ахил.

— Богоподобният Ахил цяла сутрин крачи край вълните, зове спящите ахейци и буди вождовете с пронизителния си вик — отговаря той. — После предизвика Атридите на двубой и ги победи и двамата. Сега е с великите вождове, готвели война, казват, срещу самия Олимп.

— Заведи ме при тях — заповядвам аз.

Докато ме извеждат от стана, хвърлям поглед назад към корубата на Орфу от Йо. Тя продължава да виси над пясъка. Останалите стражи стоят на почетно разстояние. Засмивам се.

Дребничкият помощник ме поглежда, обаче не му обяснявам нищо. Просто за пръв път от девет години крача свободно в Илионското поле като Томас Хокънбери, без да се преобразявам в никого. Усещането е приятно.