Дан Симънс
Илион (33)

33.
Ерусалим и Средиземноморският басейн

Сави поведе Деймън и Харман надолу по стълби и стълбища и накрая се спуснаха на една от тесните улички. Сиянието на звездите и неутриновият лъч им осигуряваха светлина, колкото да не се блъскат в стените и да не падат в кладенците, докато тичат, въпреки че сенките във входовете и прозорците бяха мастиленочерни. Деймън скоро се задъха и изостана. Никога не беше тичал, дори като дете. Това бе пълен абсурд.

Вече по-близо, на по-малко от една пряка в лабиринта от сгради с плоски покриви, пъплеха стотиците бързащи войникси.

— Итба ал-Яхуд! — дереше се гласът от тонколоните, които Сави беше нарекла „мюезини“.

Старицата ги поведе по една павирана улица, после по друга, по-тясна и по-тъмна, през открито пространство, осеяно със сияещи човешки кости, и накрая влязоха във вътрешен двор, който бе още по-тъмен от улицата. Тропотът на лапите и дращенето на манипулаторите на тичащите в нощта войникси се приближаваше.

— Итба ал-Яхуд! — сякаш още по-настойчиво призоваваха мюезините.

„От нас тримата само Сави е еврейка, каквото и да значи това — помисли си Деймън. Дробовете му горяха и едва се държеше на крака. — Ако с Харман се отделим от нея, войниксите ще ни оставят на мира, сигурно даже ще ни помогнат да се приберем у дома. Няма защо да споделяме нейната съдба“.

Той рязко спря на прашния паваж. Харман се вмъкна черния правоъгълник на един вход и му махна с ръка да побърза. Младият мъж погледна през рамо, заслушан в шума зад себе си — като дращене на нокти или тракане на кухи кокали в камък, — и на светлината на синия лъч видя първите десетина войникси: тичаха по улицата, която те току-що бяха пресекли.

Сърцето му се сви — не беше свикнал да изпитва страх и в момента мисълта да направи каквото и да било сам му се стори ужасяваща — и той се втурна в тъмния вход след Харман и старицата.

Сави ги поведе по все по-тесни, все по-стари и изтъркани стълбища. Четири етажа надолу извади фенерче от раницата си и го включи, тъй като до тях вече не достигаше отразена светлина. Деймън видя мръсно платно, метнато върху дупка, която му се стори прекалено тясна, за да се провре през нея.

— Бързо — прошепна старицата, отметна зеблото настрани и се вмъкна в отвора. Деймън чу ехо като от кладенец. Харман незабавно последва Сави в мрака.

Младият мъж долови дращене от разрушената къща над тях, но стъпките на войниксите не отекваха по стълбището. Поне засега.

Той се наведе над дупката, провря тесните си рамене и установи, че виси над бездънен черен кръг с диаметър по-малко от метър и двайсет, после размаха ръце, напипа железни скоби на отсрещната стена и със сумтене се провря през отвора — древната мазилка драскаше кожата му. Краката му увиснаха в празнотата. Скоро намери опора върху ръждивите стъпала и се заспуска след Сави и Харман.

Студен въздух докосна лицето му. Пръстите и ходилата му неуверено се местеха от скоба на скоба, отдолу се чуваше шепот — и изведнъж скобите свършиха и той падна от около метър и половина върху тухлен под.

Харман му помогна да се изправи. Деймън видя кръга на фенерчето на Сави — осветяваше кръгъл тунел от древни камъни и тухли.

— Насам — прошепна Сави и отново се затича, наведена заради ниския таван. Мъжете я последваха — гледаха светлия кръг на фенерчето, вместо собствените си крака.

Стигнаха до разклонение. Сави се консултира с ориентиращата функция на дланта си и зави по левия коридор.

— Не чувам войниксите зад нас — отбеляза Харман. Тихият му глас отекна в тясното пространство. Най-висок от тримата, той трябваше да се навежда най-много.

— Над нас са — каза Сави. — Следват ни по улиците.

— Близката мрежа ли използват? — попита Деймън.

— Да. — Тя спря на следващото разклонение и този път избра средния от трите по-малки прохода. Сега вече и тримата трябваше да се наведат ниско, за да влязат.

Харман отново стрелна с очи Деймън — явно въпросите за близката мрежа събуждаха любопитството му, — но не попита нищо.

— Следват вас, нали разбирате — прибави Сави. На силния лъч на фенерчето лицето й изглеждаше още по-старо, почти като череп.

— А не теб, така ли? — изненада се Деймън.

Тя поклати глава.

— Мен ме няма в никоя мрежа. Войниксите изобщо не знаят, че съм тук. Вие двамата обаче присъствате и в далечната, и в близката мрежа. Струва ми се, че най-близкият факспортал е Мантуа. Те знаят, че не сте стигнали чак там.

— Къде отиваме сега? — прошепна Харман. — При скутера ли?

Сави отново поклати глава. Сивата й коса беше мокра от потта или изпаренията и полепваше по черепа й.

— Тези тунели не излизат извън стария град. И войниксите вече са извадили скутера от строя. Насочвам се към трактора.

— Какъв трактор? — попита Деймън, но вместо да му обясни, Сави се обърна и продължи напред.

След стотина крачки кръглият тухлен тунел се превърна в тесен коридор, а след още трийсетина крачки се изкачиха по стълбище и стигнаха до стена.

Сърцето на Деймън се опита да изскочи през гърдите му.

— Какво ще правим? — изпъшка той. — Какво ще правим? Какво ще правим? — Извърна се от светлината и напрегнато се заслуша в мрака.

— Ще се катерим.

Деймън се обърна и видя, че Сави се мушка в нов вертикален кладенец, още по-тесен от онзи, по който се бяха спуснали. В следващия миг светлината над тях угасна.

Харман подскочи към най-долното стъпало, не успя да го хване, тихо изруга, подскочи пак, хвана го и се изтегли. Деймън едва го виждаше. Възрастният мъж се наведе и му подаде ръка.

— Хайде, Деймън. Бързо. Войниксите сигурно вече са горе.

— Тогава защо се качваме там?

— Хайде. — Харман го хвана за ръката и го издърпа нагоре.

Войниксите пробиха стената на сградата точно когато тримата човеци се качваха на трактора.

Грамадната машина заемаше по-голямата част на огромна постройка, която според Сави някога била черква. Когато излязоха по стълбището от подземието, Деймън спря — не разбираше какво вижда. Тракторът приличаше на великански паяк — шестте колела, всяко високо поне три и половина метра, бяха свързани с нещо като спици, в центъра на които сияеше с млечна светлина сферична кабина, напомняща на бяло яйце в средата на паяжина.

Тропането по вратите и стените започна още преди Сави да се покатери по тънката метална стълба, висяща от спиците.

— Бързо — каза тя. Вече не шепнеше.

Трети поред — отново — Деймън си помисли, че много я бива да дава излишни нареждания. Един закован прозорец на двайсетина метра височина се пръсна и петима войникси се вмъкнаха в сградата. Режещите им манипулатори се забиваха в камъка като пикели. Безоките ръждивочервени куполи над корубите им тромаво се завъртяха надолу и се насочиха към трактора и тримата човеци, които се опитваха да се вмъкнат в сферичната кабина. От отсрещната стена се посипаха камъни и през образувалия се отвор влязоха още десетина войникси.

Сави докосна един избелял червен кръг от долната страна на сферата, въведе цифри в появилия се малък жълт енергиен диск и част от стъкленото кълбо се плъзна настрани с високо скрибуцане. Тя се вмъкна вътре и Харман я последва. Деймън сви крака в кабината миг преди първият войникс да се понесе по прашните камъни към него.

Отворът в сферата се затвори. В средата имаше шест контурни седалки от напукана кожа и двамата с Харман заеха страничните, докато Сави прокарваше ръка по някакъв плосък метален клин, щръкнал над предната седалка. Около нея запулсира меко сияещ проекторен пулт. Старицата докосна червена виртуална шайба, завъртя яркожълт кръг покрай един зелен плъзгач и пъхна ръката си в регулаторно гнездо което я обхвана плътно.

— Ами ако не запали? — попита Харман и Деймън го номинира за майстор на реторични въпроси в неподходящи моменти. Няколко войникси се покатериха по високите черни колела и заподскачаха като грамадни скакалци върху стъкленото кълбо. Младият мъж потръпна и се приведе.

— Ако не запали, ще умрем — отвърна Сави и завъртя виртуалния регулатор надясно.

Нямаше рев на двигател, нито бръмчене на жироскоп, а само тихо, едва доловимо жужене. Но предните прожектори на трактора се включиха и оживяха десетки виртуални дисплеи.

Войниксите върху кабината удряха и деряха стъклото… но изведнъж се подхлъзнаха и паднаха на земята от над пет метра височина. Незабавно скочиха на крака и отново започнаха да се опитват да се покатерят по кълбото, ала кой знае защо, вече не можеха да намерят опора върху повърхността, върху която бяха стояли само допреди секунди.

— Това е силово поле, дебело само микрони — измърмори Сави. Вниманието й беше насочено към светещите иконки на виртуалния пулт. — С нулево триене, за да не се събира сняг и дъждовна вода, обаче явно помага и срещу войникси.

Деймън се обърна да погледне съществата, които се катереха по грамадните колела, удряха металната решетка и дърпаха спиците и скобите, и викна:

— Трябва да се махаме оттук.

— Да. — Сави натисна виртуалния регулатор и тракторът проби стената на древната черква, пропадна няколко метра, преди невероятните му колела да намерят опора, и се понесе напред. Уличката бе малко по-тясна, но това изобщо не забавяше машината — стени на по няколко хиляди години се срутваха покрай тях. Излязоха на Давидовата улица и старицата зави наляво, на запад, в посока, противоположна на синия лъч, който продължаваше да пронизва небето зад тях.

Стотици войникси се втурнаха подире им, десетки други се хвърлиха пред увеличаващия скоростта си трактор — опитваха се да се покатерят на кабината. Тежката машина ги газеше. Петима-шестима се бяха вкопчили в спиците и дращеха въртящите се колела.

— Могат ли да повредят нещо? — попита Харман.

— Не знам — отвърна Сави. — Наближаваме Шо’Орфу Яфа — Яфската порта. Да видим дали ще успеем да се избавим от тях.

Тя зави и събори една ниска арка. Падащите камъни събориха войниксите от трактора, ала Деймън се обърна и видя, че повечето от съществата се изправят сред развалините и се присъединяват към преследвачите. Скоро напуснаха стария град и набраха скорост по чакълестия хълм, на който бяха оставили аероскутера — но на мястото на летящата машина имаше каменна грамада, висока десетина метра, заобиколена от четирийсетина войникси. Съществата незабавно напуснаха поста си и се втурнаха да им пресекат пътя. Сави прегази няколко, заобиколи други и излезе от някаква древна магистрала, която водеше на запад.

— Здрава машина — отбеляза Харман.

— Към края на Изгубената ера са строили здрави машини — каза старицата. — С наноподдръжка би трябвало да са почти вечни. — Тя извади лещите за нощно виждане на термокожата си от раницата си и угаси фаровете. Деймън се беше стегнал — взираше се в мрака и слушаше хрущенето на пръснатите по пътя ръждиви останки — навярно изоставени древни транспортни средства — под големите колела. Вече не виждаше преследващите ги войникси, а само отдалечаващия се син лъч, пронизващ небето над тъмния хълм в Ерусалим, но знаеше, че съществата са по петите им.

Сави каза, че до брега на някогашното Средиземно море имало петдесетина километра. Изминаха разстоянието за по-малко от десет минути.

— Вижте — рече тя и намали скоростта. После си свали очилата за нощно виждане и включи фаровете.

Поне петстотин войникси се бяха строили в клин до мястото, където сушата рязко се наклоняваше надолу към сухия Средиземноморски басейн.

— Ще завием ли? — попита Харман.

Сави поклати глава и увеличи скоростта. По-късно Деймън си мислеше, че звукът от сблъсъка на машината с толкова много войникси с толкова висока скорост наподобява градушка по метален покрив — преди години бе гледал градушка в Уланбат. Само че много силна градушка.

Тракторът стигна до някогашния бряг. Сави им викна да се държат и машината литна във въздуха за няколко секунди — над пропастта между брега и някогашното море. После шестте огромни колела се блъснаха в земята, ресорите поеха удара и тракторът се понесе в Басейна. Фаровете изсичаха бели конуси в мрака.

Деймън се обърна и видя оцелелите войникси, осветени от далечния син лъч. Бяха се строили на брега.

— Няма ли да ни последват? — попита той.

— В Басейна ли? Категорично не — отвърна Сави и намали на по-разумна скорост.

Движеха се по гладък път от червена глина през зелени ниви. Над пшеницата, царевицата, слънчогледа и лена се издигаха черни метални кръстове и на всеки кръст се гърчеше голо човешко тяло.