Дан Симънс
Илион (59)

59.
Илионското поле

Манмът навярно пръв забеляза какво става в небето, морето и земята около Илион, но той го очакваше. Не знаеше какво ще се случи… ала определено не каквото виждаше в момента.

„Какво виждаш?“ — попита по теснолъчевия канал Орфу.

„О…“ — ахна Манмът.

В небето над Илион се беше появила въртяща се сфера с диаметър неколкостотин метра. След миг точно над бойното поле се материализира втора, разположена между града и Хълма на трънените храсти. Моравекът бързо се обърна и видя трета сфера да изплува над ахейския стан, после четвърта — на няколко километра навътре в морето пред десетките бягащи ахейски кораби. Пета се появи на север от града, шеста — на юг.

„Какво виждаш?“ — повтори Орфу.

„Хм…“ — заекна приятелят му.

Всички сфери сияеха в пъстри цветове, но изведнъж се покриха с фрактални изображения, после всички се превърнаха в многобройни образи на Монс Олимпус, гледан от различно разстояние, от различни ъгли и в различна перспектива. Една от сферите се спусна в Илионското поле и марсианската повърхност на стометровия кръг плавно се сля с троянската земя. Грамадното кълбо на запад се сплеска в кръг и потъна, докато марсианският океан не се изравни със Средиземно море. Водата заплиска между двата свята. Ахейските кораби се опитаха да спуснат платна, мъжете престанаха да гребат, но витите кораби не можеха да спрат навреме и преминаха през кръга от кипяща турбулентност в марсианския северен океан, на фона на който се извисяваше заснеженият Монс Олимпус. Накъдето и да погледнеше, Манмът виждаше марсианския вулкан, въпреки че сферите бяха започнали да се преобразяват в кръгли портали високо в небето над Илион.

„Какво става?“ — извика Орфу по теснолъчевия канал.

„О…“ — отново започна Манмът.

Десетки черни летящи обекти преминаха през кръглите портали в небето, през кръга в морето зад моравеките, дори през портала на равнището на земята — вече по-скоро дъга, отколкото кръг, тъй като основата му потъваше под пръстта на Троя. Летящите обекти се стрелкаха в небето като гигантски стършели — бяха черни, заострени, не много по-големи от Орфу. Движеха се с видими пулсови двигатели. Машините имаха куполообразни кабини с черни стъкла и от тях стърчаха антени и оръжия — ракети, оръдия, бомби, лъчеви прожектори. Ако това бяха колесници от ново поколение, боговете светкавично бяха преминали към свръхмодерна техника.

„Манмът!“ — изрева Орфу.

„Извинявай“ — отвърна дребният моравек. Почти заеквайки, той побърза да опише хаоса в небето, морето и полето наоколо. Едва успяваше да говори едновременно с развиващите се събития.

„Какво правят Ахил, Хектор и другите гърци и троянци? — попита йониецът. — Бягат ли?“

„Някои. Но повечето ахейци около мен и троянците при твоя хълм тичешком влизат в най-близкия кръгъл портал“.

„Влизат в портала ли?“ — повтори Орфу от Йо. Манмът никога не беше чувал приятеля си толкова изумен.

„Да. Ахил и Хектор започнаха първи, викаха нещо, размахваха копия и щитове и просто… ами… втурнаха се вътре. Предполагам, че са видели Монс Олимпус, сетили са се какво е това и просто са го… нападнали“.

„Да нападнат марсиански вулкан?!“ — повтори Орфу още по-слисано.

„Нападнаха Олимп, дома на боговете — поясни Манмът, който също изглеждаше поразен. — Боже мой!“

„Какво става?“

„Кръглият портал зад нас — заекна Манмът. — През него минават десетки гръцки кораби…“

„Да, вече го каза“.

„Но през портала се виждат стотици кораби“.

„Гръцки ли?“ — попита йониецът.

„Не. Повечето са зекски“.

„На зелените човечета?!“ Орфу говореше като дефектно устройство за синтезиране на глас, като че ли за пръв път изричаше думи.

„Хиляди зелени човечета. Стотици кораби“.

„Фелуки ли?“

„Фелуки, ония големи шлепове, с които пренасяха камъните за главите, по-големи платноходи, по-малки кораби… всички плават към Монс Олимпус и се смесват с ахейските кораби“.

„Защо? — попита Орфу. — Защо зеките плават към Олимп?“

„Не питай мен! — извика Манмът. — Аз само работя тук… опа“.

„Какво «опа»?“

„Небето е пълно с огнени жилки като метеорити, падащи от космоса“.

„Да не би боговете да подновяват бомбардировката?“

„Не знам“.

„От каква посока идват?“

„Моля?“ Ако го бяха направили с челюст, тя щеше да увисне. Небето представляваше мрежа от огнени жилки, осеяна с кръгли портали, през които се виждаше Монс Олимпус и черни машини, сновящи почти над земята. Хиляди ахейци и троянци се бяха втурнали в първия портал след Ахил и Хектор, десетки хиляди троянци и техни съюзници заемаха отбранителни позиции на стените на Илион и в полето пред Скейските порти. Биеха гонгове и барабани. Въздухът кипеше от енергия, отекваха ревове. Ахейци тичаха към своя ров и слънцето се отразяваше в лъскавите им доспехи. Хиляда троянски стрелци на укрепленията опънаха лъковете си и насочиха стрелите си към небето. Десетки черни кораби отплаваха от ахейския стан. Манмът не можеше да се върти достатъчно бързо, за да наблюдава всичко.

От каква посока падат метеоритите? — попита Орфу. — От запад на изток, от изток на запад или от север на юг?

„Какво значение има това, по дяволите? — изсумтя приятелят му. — Не, почакай, извинявай. Идват от всички краища на небето. Пресичат се на синия фон“.

„Някои насочват ли се към Илион?“

„Не, струва ми се. Не пряко. Чакай, виждам нещо в края на една от жилките… Увеличавам… божичко, това е…“

„Космически кораб ли?“ — попита Орфу.

„Да! — ахна Манмът. — Опашки, корпус, двигател… прилича на космически кораб от анимационен филм, Орфу. Следва го стълб от жълта енергия. Другите метеорити също са кораби… някои са увиснали… един се спуска. Опа!“

„Пак ли «опа»?“

„Увисналият космически кораб като че ли каца, заедно с четири-пет от по-малките черни летящи машини“.

„Нима?“ — Гласът на йониеца звучеше спокойно, дори може би весело.

„Кацат на хълма до теб! Почти отгоре ти, Орфу! Стой там! Идвам!“ Манмът се затича на четири крака към хълма, където жълтата струя на космическия кораб вдигаше прах и камъчета на трийсет метра във въздуха. Не виждаше Орфу в прашния облак.

„Никъде няма да ходя — успокои го Орфу. — Но не пресилвай сервомеханизма си с бързане, приятелю. Струва ми се, че знам кои са новопристигналите“.