Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научно-фантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научно-фантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

16.
Южното полярно море

Четиримата пътешественици в края на краищата решиха да похапнат.

Сави изчезна за няколко минути в един от осветените си тунели и се върна с по-топли ястия — пиле, стоплен ориз, чушки с къри и агнешко на скара. Само преди няколко часа гостите й насила бяха предъвквали храната, ала сега лапаха с ентусиазъм.

— Ако сте уморени, можете да пренощувате тук, преди да потеглим — предложи Сави. — В съседните стаи има меки легла.

Всички отговориха, че не са чак толкова уморени — в кратера Париж бе едва привечер. Деймън се огледа, преглътна хапката си печено агнешко и попита:

— Защо живееш в… — Обърна се към Харман. — Как го нарече?

— Айсберг — отвърна възрастният мъж.

Деймън кимна, задъвка пак, преглътна и отново погледна Сави.

— Защо живееш в айсберг?

Тя се усмихна.

— Точно този мой дом навярно е резултат от… да речем… старческа носталгия. — Видя, че Харман я наблюдава напрегнато, и прибави: — Бях в нещо като творчески отпуск на един айсберг като този, когато преди хиляда и четиристотин години без мен започна последният факс.

— Мислех, че при последния факс всички са били записани — рече Ада и избърса пръстите си в красивата жълтокафява ленена салфетка. — Милионите старостилни човеци.

Сави поклати глава.

— Какви ти милиони, мила моя! Когато постчовеците проведоха последния си факс, ние бяхме малко повече от девет хиляди. Доколкото мога да кажа, нито един от онези хора, мнозина от които — мои приятели, не беше възкресен след Хиатуса. От пандемията оцеляхме само евреите, нали разбирате, заради устойчивостта си на рубиконовия вирус.

— Какви са тези евреи? — попита Хана. — Или по-точно какви са били тези евреи?

— В общи линии, теоретично създадена раса — поясни Сави. — Полуизчезнала генетична група, образувана в резултат на културна и религиозна изолация в продължение на няколко хиляди години. — Тя замълча и погледна четиримата си гости. Само изражението на Харман предполагаше, че може би има някаква представа за какво говори възрастната жена.

— Всъщност това няма значение — тихо продължи тя. — Но тъкмо затова си чул да ме наричат „Скитницата еврейка“, Харман. Аз се превърнах в мит. В легенда. Изразът „Скитницата еврейка“ оцеля и след като значението му беше забравено. — Сави пак се усмихна, само че този път тъжно.

— Как си пропуснала последния факс? — попита Харман. — Защо постчовеците са те оставили?

— Не знам. Векове наред съм си задавала този въпрос. Може би за да послужа като… свидетелка.

— Като свидетелка ли? — повтори Ада. — На какво?

— През вековете преди и след последния факс на небето и Земята протекоха множество странни промени, мила моя. Постчовеците може би са решили, че някой — дори това да е само един старостилен човек — трябва да стане свидетел на всички тези промени.

— Какви са тези промени? — попита Хана. — Не разбирам.

— Да, мила моя, не разбираш, нали? Ти, родителите ти и родителите на родителите на твоите родители сте познавали свят, който като че ли изобщо не се променя, освен някои отделни хора — при това с постоянното темпо от един човек на сто години. Не, промените, за които говоря, не бяха забележими, естествено. Това обаче не е Земята, която са познавали първите старостилни хора и ранните постчовеци.

— Каква е разликата? — попита Деймън. Гласът му показваше на всички, че отговорът едва ли го интересува особено.

Сави впери в него ясните си сиво-сини очи.

— На първо място, нещо съвсем дребно, естествено, определено съвсем дребно в сравнение с всички други, но въпреки това важно за мен — няма други евреи.

 

 

Тя им показа тоалетните и ги посъветва да си свалят термокожите за пътуването.

— Няма ли да ни трябват? — попита Деймън.

— На аероскутера ще е студено — отвърна Сави. — Но ще издържим. И после няма да имате нужда от тях.

Ада си свали термокожата и се върна на дивана в голямото помещение. Когато Сави дойде, младата жена разглеждаше ледените стени и мислеше за всичко случило се. Сави носеше по-дебел панталон отпреди, по-здрави и по-високи ботуши, подплатена пелерина и ниско нахлупена шапка. Косата й бе завързана на сива опашка. Избелялата й тъмнозелена раница изглеждаше тежка. Ада никога не беше виждала жена да се облича точно така и стилът на старицата й хареса. Усещаше, че Сави изобщо много й допада.

Изглежда, допадаше и на Харман, но с оръжието на колана.

— Още ли смяташ да застреляш някой от нас? — попита той.

— Не — отвърна Сави. — Поне не сега. Но от време на време се налага да стрелям по други неща.

Докато излязат навън и стигнат до аероскутера, наистина им беше студено — вятърът продължаваше да вие и валеше сняг, — но под силовото поле на купола бе по-топло. Сави зае предното място, където на идване беше лежал Харман, а Ада се настани на своето място отдясно; забеляза, че когато старицата прокара длан над черния капак под ръкохватката, там се появи холографски контролен пулт.

— Откъде пък изникна това? — попита Харман от мястото си вляво от нея. Мястото между Деймън и Хана остана празно.

— Нямаше да можете сами да управлявате скутера на идване — поясни Сави, провери дали всички са готови, завъртя ръкохватката, машината забръмча, издигна се вертикално на двеста — двеста и петдесет метра над леда, направи обратен лупинг — силово поле ги държеше притиснати на местата им, ала имаха чувството, че между тях и ужасната смърт, очакваща ги долу при синия лед и черното море, няма нищо друго освен въздух — после зави наляво и се понесе нагоре към звездите.

Когато полетяха на северозапад вече с висока скорост и на сериозна височина, Харман посочи с лявата си ръка и пръстите му се притиснаха към еластичното силово поле.

— С този скутер можем ли да стигнем там?

— Къде? — разсеяно попита Сави, все още съсредоточена върху холографските дисплеи. После вдигна очи. — На п-пръстена ли?

Харман почти се бе обърнал по гръб и се взираше в полярния пръстен, движещ се от север на юг над тях — десетките хиляди елементи пламтяха поразително ярко в ясния рядък въздух на тази височина.

— Да — отвърна той.

Сави поклати глава.

— Това е скутер, а не космически кораб. П-пръстенът е високо. Защо искаш да отидеш там?

Харман остави въпроса й без отговор.

— Знаеш ли къде можем да намерим космически кораб?

Старицата отново се усмихна. Ада я наблюдаваше внимателно и забелязваше разликите в израженията й — усмивките с истинска топлота, студените и тези, които предполагаха нещо особено ледено или иронично.

— Може би — каза тя, ала някакви нотки в гласа й предупреждаваха да не я разпитва повече.

— Наистина ли си се срещала с постчовеци? — полюбопитства Хана.

— Да — потвърди Сави, като леко повиши глас, за да надвика бръмченето на аероскутера, който уверено се носеше на север — Наистина.

— Как изглеждаха? — с копнеж попита момичето.

— Първо, всички бяха жени.

Тези думи накараха Харман да запремигва.

— Жени ли?

— Да. Мнозина от нас подозираха, че на Земята идват само неколцина постчовеци, обаче ни се представят в различен вид. Само жени. Може да не е имало мъже. Може да не са запазили половете при контролираната си еволюция. Кой знае?

— Имаха ли имена? — обади се Деймън.

Сави кимна.

— Онази, която познавах най-добре… е, която вижах най-често… се казваше Мойра.

— Как изглеждаха? — повтори Хана. — Какво правеха?

— Предпочитаха да летят, отколкото да вървят — тайнствено съобщи Сави. — Обичаха да организират тържества за нас, старостилните хора. Често говореха с делфийски загадки.

В продължение на минута никой не каза нищо, само вятърът свиреше над поливъглеродния корпус и купола от силово поле.

— Често ли слизаха от пръстените? — накрая попита Ада.

Сави отново поклати глава.

— Не. Накрая съвсем рядко, през няколкото години преди последния факс. Но се говореше, че имали инсталации в Средиземноморския басейн.

— Какъв е този средиземноморски басейн? — попита Харман.

Сави се усмихна и на Ада й се стори, че старицата отново е весела.

— Хиляда години преди последния факс постчовеците пресушиха едно голямо море на юг от Европа — преградиха го между една скала, казваше се Гибралтар, и края на Северна Африка — и забраниха достъпа на старостилни хора до него. Голяма част беше превърната в ниви — поне така ни съобщиха постчовеците, — обаче преди да ме разкрият и изхвърлят, аз го обиколих и установих, че там има… хм, навярно най-точното определение е „градове“, ако нещо полупроводниково може да се нарече „град“.

— Какво е „полупроводник“? — попита Хана.

— Няма значение, дете.

Харман отново легна по корем, подпря се на лакти и поклати глава.

— Никога не съм чувал за този средиземноморски басейн. Нито за Гибралтар. Нито за… как се казваше? Северна Африка.

— Знам, че си открил няколко карти, Харман, и си се научил да ги разчиташ… в известен смисъл. Обаче те не струват. И са стари. Малкото книги, които постчовеците оставиха през тази постписмена епоха, бяха неясни… безобидни.

Харман отново се намръщи. Продължиха полета на север в мълчание.

 

 

Аероскутерът ги отведе от полярната нощ в слънчев следобед, далеч от мрачния океан, на височина, за която можеха само да гадаят, със скорост, за която можеха само да мечтаят. П-пръстенът избледняваше, небето постепенно синееше и е-пръстенът се показа на север.

Летяха над суша, скрита под високи бели облаци, после видяха снежни върхове и ледени долини. Сави спусна машината по-ниско на изток от върховете и полетяха на няколко хиляди метра над джунгла и зелена савана, все още толкова бързо, че само след минути върховете се смалиха в точици на хоризонта, после се появиха други планини.

— Това Южна Америка ли е? — попита Харман.

— Някога беше — отвърна Сави.

— Какво значи това?

— Че континентите доста са се променили след съставянето на картите, които си виждал — поясни старицата. — И впоследствие имаха други имена, даже по няколко. На твоите карти имаше ли суша, свързана със Северна Америка?

— Да.

— Вече я няма. — Тя докосна холографските символи, завъртя ръкохватката и аероскутерът се спусна още по-ниско.

Ада се надигна на лакти и се огледа. Машината летеше безшумно точно над върхарите на дърветата — сагови палми, гигантски папрати, древни дървета без листа. На запад се издигаха планини. Хълмистите пасища на изток бяха осеяни с още от тези примитивни дървета. Големи животни бавно се движеха — като ходещи камъни — край реки и езера. Тревопасни създания с невероятни муцуни бяха покрити с бели, кафяви, жълти и червени ивици. Ада никога не бе виждала такива.

Изведнъж едно такова стадо се хвърли в паническо бягство на трийсетина метра под аероскутера. Гонеха го пет-шест подобни на птици животни — грамадни, високи над два и половина метра, предположи Ада, с пъстра перушина, огромни клюнове и грозни лица. Тревопасните бягаха бързо — с шейсет, шейсет и пет километра в час, реши младата жена през секундите, преди скутерът да се отдалечи — ала птиците се движеха още по-бързо, навярно със сто километра в час, четири пъти по-бързо от дрошка и едноколка.

— Какво… — започна Хана.

— Форусракоиди — каза Сави. — След Рубикона аРНКистите се отдадоха на няколко века диви игри. Изглежда уместно, тъй като истинските форусракоиди са бродили из тези равнини и хълмове преди около два милиона години, обаче всичките тия рекомбинантни ужаси като вашите динозаври на север всяват хаос в екологията. Постчовеците обещаха да разчистят всичко през Хиатуса на последния факс, обаче не го направиха.

— Какво е „аРНКист“? — попита Ада. Животните — червеноклюните форусракоиди и техните жертви — бяха изчезнали в далечината зад тях. Сега на запад се виждаха по-големи стада от по-едри животни, преследвани от същества, напомнящи на тигри. Аероскутерът се издигна по-нависоко и зави към планините.

Сави уморено въздъхна.

— РНК художници. Рекомбинантни наемници. Социални бунтари и шегаджии със синтезатори и контрабандни регенови цистерни. — Тя погледна Ада, после Харман и се обърна назад към Деймън и Хана. — Няма значение, деца.

Продължиха да летят още петнайсет минути над джунгли, след това завиха на запад към една планинска верига. Около и между върховете под тях се носеха облаци, по скутера се сипеше сняг, ала силовото поле задържаше стихиите навън.

Сави докосна холографския образ и машината намали скоростта и зави на запад към при вечерното слънце. Летяха много високо.

— Божичко! — ахна Харман.

Пред тях два остри върха се издигаха от двете страни на тясна седловина, покрита с тревисти тераси и истински древни руини, каменни стени без покриви. Над тях двата върха бяха свързани с висящ мост, също от Изгубената ера, но очевидно не толкова древен. Освен него нямаше други пътища — шосето свършваше с каменна стена.

Аероскутерът закръжи във въздуха.

— Висящ мост — промълви Харман. — Чел съм за тях.

Ада я биваше да преценява големината на нещата и сега предположи, че мостът е дълъг около километър и половина, въпреки че пътят се беше разрушил на десетки места и отдолу се виждаше ръждиво желязо и гол въздух. Двете кули, по които се бяха запазили следи от стара оранжева боя, но иначе бяха предимно ръждиви, бяха високи над двеста метра и върховете им се издигаха по-високо от планините от двете страни. Кулите бяха покрити с нещо зелено, което отдалеч приличаше на бръшлян, ала когато скутерът се приближи, Ада видя, че „зеленината“ е изкуствена — зелени балони, стълбища и сфери от еластичен прозрачен материал. Всичко това обгръщаше кулите и тежките кабели на моста и висеше над разрушения път. От високите върхове се носеха облаци, сливаха се с мъглата, издигаща се от дълбоките каньони под руините, вихреха се около южната кула и скриваха шосето и висящите кабели.

— Как се казва това място? — попита Ада.

— Голдън Гейт при Мачу Пикчу — отвърна Сави и докосна пулта, за да приближи скутера.

— Какво значи това? — поинтересува се Деймън.

— Нямам представа.

Насочиха се към северната кула — мътнооранжева и ръждива под ярката слънчева светлина, — бавно и внимателно се издигнаха към върха и безшумно кацнаха.

Силовото поле се вдигна. Сави кимна и всички слязоха, почваха да се протягат и да се оглеждат. Въздухът беше студен и много рядък.

Деймън отиде при ръждивия ръб на кулата и се наведе, за да погледне надолу. Все пак беше израснал в кратера Париж и не се страхуваше от височини.

— На твое място нямаше да го правя — предупреди го Сави. — Тук няма булатория. Смъртта далеч от факсвъзел е окончателна.

Той се дръпна и едва не падна в бързината да се отдалечи от ръба.

— Какви ги говориш?

— Бях съвсем ясна. — Сави преметна раницата си на дясното си рамо. — Тук няма нито факс, нито булатория. Опитай се да останеш жив, докато не се върнеш там, където има.

Ада вдигна поглед към двата пръстена, които се виждаха в редкия въздух.

— Мислех, че постчовеците могат да ни прехвърлят отвсякъде, ако… изпаднем в беда.

— На пръстените — безизразно отвърна Сави. — Където булаторията те лекува. Където се възнасяш след петата двайсетилетка, за да се присъединиш към постчовеците.

— Да — тихо потвърди Ада.

Старицата поклати глава.

— Когато се случи нещо лошо, постчовеците не те прехвърлят по факса, за да те възродят. Всичко това са митове, меко казано. С други думи — глупости.

Харман отвори уста да се обади, но Деймън го изпревари.

— Аз съвсем наскоро бях там — гневно заяви той. — В булаторията. На пръстените.

— В булаторията, да — рече Сави. — Обаче не са те излекували постчовеците. Ако изобщо са там горе, на тях хич и не им пука за теб. Пък и се съмнявам, че още са там.

Стояха на върха на ръждивата кула, който се издигаше на повече от сто и петдесет метра над тревистата седловина и каменните руини. Вятърът от върховете ги брулеше и развяваше косите им.

— След последната си двайсетилетка всички отиваме при постчовеците… — тихо започна Хана.

Сави се засмя и ги поведе към една неправилна стъклена сфера, която се издигаше над западния край на древната кула.

 

 

Главните помещения водеха към други стаи, преддверия, стълбища, замръзнали асансьори и по-малки стаички. На Ада й се стори странно, че небето, оранжевите кули, висящите кабели, джунглата и пътят долу не се виждат зелени през материала, нито процеждащата се слънчева светлина — зеленото стъкло някак си вярно пропускаше цветовете.

Сави ги поведе надолу от един зелен модул към следващия, от една страна на двойната кула към друга по тънки тунели, които би трябвало да се люлеят под силния вятър, ала бяха неподвижни. Някои помещения стърчаха на десетина-петнайсет метра от кулата и Ада нямаше представа как зелената сфера е закрепена към бетона и стоманата.

Едни стаи бяха празни. В други имаше… артефакти. В едно помещение на планинския фон се очертаваха силуети на животински скелети. В друго имаше витрини с копия на машини, в следващото — плексигласови кубове със зародиши на стотици същества, нито едно от които човешко, ала всички смущаващо хуманоидни. В друга стая над и сред наблюдателите се движеха избелели холограми на звезди и пръстени.

— Какво е това място? — поинтересува се Харман.

— Нещо като музей — отвърна Сави. — Струва ми се, че повечето важни експонати липсват.

— И кой го е създал? — попита Хана. Старицата сви рамене.

— Едва ли са постчовеците. Не знам. Обаче съм съвсем сигурна, че мостът — или поне оригиналът на този мост, защото сегашният може да е копие — някога се е издигал над вода край един град от Изгубената ера на някогашното западно крайбрежие на континента на север оттук. Чувал ли си за такова нещо, Харман?

— Не.

— Може да съм го сънувала — с мрачен смях рече Сави. — След всички тия векове сън паметта ми понякога ми изневерява.

— Ти спомена, че си спала много през вековете — каза Деймън. На Ада й се стори, че младежът се държи малко грубо. — За какво говореше?

Сави ги спря при дълго вито стълбище в зелената стъклена тръба, висяща между кабелите, и посочи редица предмети, които приличаха на кристални ковчези.

— За вид криогенен сън — отвърна тя. — Само че не студен — което е глупаво, защото тъкмо това означава думата „криос“. Някои от тия пашкули още работят, все още замразяват молекулярното движение. Не чрез студ, а чрез някаква микротехнология, която черпи енергия от моста.

— От моста ли? — изненада се Ада.

— Цялото това нещо е слънчева електростанция — поясни Сави. — Или поне зелените части.

Младата жена погледна прашните кристални ковчези и се опита да си представи, че заспива в един от тях и чака… колко? Години, докато се събуди ли? Десетилетия? Векове? Потрепери.

Видя, че Сави я наблюдава, и се изчерви. Но старицата се усмихна. С искрено весела усмивка, реши Ада.

Изкачиха се по дълъг цилиндър от зелено стъкло, висящ на оръфан ръждив кабел, по-дебел от човешки ръст. Ада усети, че стъпва внимателно и се опитва да повдига тежестта си само със силата на волята си, тъй като се страхуваше, че общата им маса ще събори цилиндъра, кабела и целия мост. Отново забеляза, че Сави я гледа. Този път не се изчерви, а й се намръщи — беше й омръзнало от вниманието на старицата.

Изведнъж четиримата сепнато се заковаха на място. Като че ли бяха влезли в заседателна зала, пълна с хора — хора, стоящи покрай стените на помещението, мъже и жени в странно облекло, седящи на бюра и изправени зад контролни пултове, хора, които не се движеха и изобщо не погледнаха към тях.

— Те не са истински — заключи Деймън, приближи се до най-близкия човек — облечен в прашен сив костюм с някакво парче плат на шията — и го докосна по лицето.

Петимата тръгнаха от фигура на фигура, разглеждаха тези мъже и жени със странни дрехи, хора със странни прически и необичайни татуировки, накити, цвят на косата и кожата.

— Чел съм, че някога правели слугите с човешки вид… — започна Харман.

— Не — прекъсна го Сави. — Това не са роботи. Това са манекени.

— Моля? — не разбра Деймън.

Тя му обясни значението на думата.

— Знаеш ли на кого са копия? — попита Хана. — И защо са тук?

— Не — отвърна Сави и ги остави да обиколят фигурите.

В дъното на помещението, на разкошен дървен стол, тапициран с кожа, поставен в стъклена ниша, сякаш е гордостта на тази „изложба“, седеше мъж. Дори в това положение се виждаше, че е по-нисък от повечето други манекени. Носеше жълто-кафява туника, която приличаше на къса, стегната в кръста рокля от груб памук или вълна. Краката му бяха обути в сандали. Ниският мъж можеше да е смешен, ако лицето му — къса къдрава сива коса, орлов нос и проницателни сиви очи, дръзко вперени напред изпод тежки вежди — не бяха толкова властни, че Ада неволно се приближи предпазливо. Мускулите му бяха толкова издути, ръцете му бяха покрити с толкова много белези, късите пръсти спокойно, ала с толкова много сила бяха отпуснати върху дървените странични облегалки на стола — всичко в изваяната фигура оставяше впечатление за така спотаена сила и на волята, и на тялото — че Ада спря метър и половина от него. Мъжът бе забележимо по-стар, отколкото хората избираха да изглеждат на тази възраст — някъде между втората двайсетилетка на Деймън и старостта на Сави. Туниката му беше разтворена на гърдите и Ада виждаше посивяващите косми по широката му бронзова гръд.

Деймън забързано се приближи към витрината и каза:

— Познавам този човек. Виждал съм го.

— От торинската драма — прибави Хана.

— Да, да — съгласи се Деймън и щракна с пръсти в опит да си спомни. — Казва се…

— Одисей — довърши мъжът на стола, изправи се и пристъпи към стреснатия Деймън. — Одисей, син на Лаерт.