Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Анибаловият огън

Снегът беше засипал прорицалището на Дионис. Само една пътечка, изровена от Саине, като тясна клисура сред мраморни скали, водеше до мостчето над потока. Вековните мури се превиваха под тежестта на затисналите ги преспи. Бурята беше стихнала. Небето сияеше прекрасно синьо, без нито едно облаче. Слънцето се бе скрило зад надвисналата над храма канара и лъчите му огряваха снежните гугли на дърветата, които искряха като посипани със скъпоценности. Понякога пробягваше по отвесния дънер катеричка. Из снежните навеи изхвръкваше като взрив нощувал на топло глухар, ситнеше кълвач, писукаха синигери, недалеч виеше вълк, мучеше елен.

Саине нагреба вода от потока и побърза да се прибере. Защото съзря в клоните на отсрещната мура очите на дебнещия рис. Всъщност нямаше защо да се бои от него. Никой не е в състояние да се укрие от лошите му очи. Те виждат навред — дори през каменни стени. А телесната му течност, замръзнала, се превръща на безценни камъни.

И все пак беше нужна предпазливост. В такова време се намира по-трудно храна. Затова хищниците са по-свирепи. А гората гъмжеше от хищници: и вълци, и мечки, и рисове, та понякога и лъвове. Дори чакалите през зимата стават опасни.

Саине затвори след себе си вратата, прекоси мразовитата храмова зала и влезе в жилищното помещение. Димът от накладения огън се източваше право нагоре, към отвора в тавана, над който топлият въздух беше провъртял тясно кладенче в снежния покрив.

Омотан в мечия си кожух, старият жрец поеше увития върху раменете му смок с мляко от сребърно блюдо.

— Когато полагат мъртвия в гроба, душата му се въплъщава в първото срещнато живо същество. А в земята живеят змиите. В змиите се вселяват душите на умрелите. Нашият смок изпълзя от гроба на стария Дионисов жрец. Ясно, в него живее душата на жреца.

Саине знаеше наизуст тоя разказ. Чувала го бе стотици пъти, когато завареше баща си, улисан в грижи за свещената змия. Изслуша го и тоя път внимателно, сякаш го чуваше за първи път.

Мукатралис пусна смока в кошницата с вълна, която му бе отредена за сън, и се обърна към девойката:

— Лоши времена настъпиха, дъще! Такава бъркотия с боговете, че вече и най-опитните жреци не са в състояние да се оправят. А ние сме длъжни да пазим вярата на дедите. Не е достатъчно да съблюдаваме пролетните и есенните оргии-свещенодействия на Дионис. Това е за простосмъртните. Ние сме длъжни да бъдем чисти цялата година. Не е достатъчно да дъвчем листа на бръшлян, който е вечнозелен и осигурява безсмъртие на душата. Нашият храм се слави по целия свят. Дори Херодот говори за него. „Има едно прорицалище на Дионис — казва той, — което се намира в най-високата планина. Тамошната жрица дава отговор както в Делфи.“ А какво стана сега? Мокапор натрапи култа на Сбелсурд, лиши от сила Дионис.

— Сега е Спартак — поправи го Саине.

— Спартак пък доведе римляните — с техните богове, с боговете на всички завладени от Рим страни. Бях се надявал, че той ще се пребори с римляните. Излъгал съм се… Смаял съм се вече кому да предам тайната…

Напоследък главният жрец заговорваше все по-често за своята тайна, която трябвало да предаде в сигурни ръце, в ръцете на воин, не на жена, та била тя и жрица на Дионис.

Отвън се чу крясък на сойка. И Саине погледна през процепа на вратата. Сойката предупреждава — понякога за звяр, по-често за човек.

И го видя. Той едва се мъкнеше през дебелия сняг, като движеше с мъка нозете си, на които бе подложил за устойчивост борови клонки. Нещастникът падаше, пак ставаше и продължаваше да се мъкне напред. Ето, достигна пътечката, опита да пристъпи по нея, но изведнъж се строполи безчувствен на снега.

Саине го позна и се спусна към него. Извика баща си. Едва успяха да го вдигнат. Внесоха го вътре, положиха го върху леглото. Чак сега видяха кървавото петно на лявата му ръка. Съблякоха ризата му и наложиха раните му с бяла садина, която спира кръвта. Отвориха насила устата му, за да му налеят в гърлото отвара от билки против треска. Че какво ли нямаше в нея: и бъз, и мъжка папрат, и зарастличе. Разтриха със сняг премръзналите му крайници. И го завиха с цял куп кожи. Нямаше по-добри лечители на света от траките.

Спартак промълви тихо:

— Вода!

Саине му поднесе вино. Но той го изплю.

— Не ща вече вино! Заради него стана всичко…

И пак се отпусна.

Мина може би час, докато отново отвори очи. Опита се да се надигне. Девойката не го остави. Накара го да изяде първо сиренето и меда, които му бе донесла. Накара го да изпие кана горещ билков чай да се сгрее.

gladiatoryt_anibaloviyat_ogyn.jpg

Мукатралис пошепна:

— Виждам, иска ти се месо. Но при нас не ще намериш. Нямаме право. Само веднъж, при пролетната оргия, когато вкусваме плътта на Дионис. Иначе — само хляб и сирене, зеле, ряпа, лук и чесън.

Спартак се освежи скоро. Лицето му, до преди малко восъчножълто, възвърна руменината си. Дишането му се изравни.

— Успях да избягам! — промълви той.

— Откъде? — запита жрецът.

— От римляните.

Двамата го гледаха, без да разбират.

— Маркус Красиниус завзе с подлост Ямфорина — добави Спартак. — Докато бяхме пияни. Плени другарите ми. Опита и мен да зароби. — И пое дълбоко дъх. — Помогнете ми да се съвзема! Трябва да поведа медите от селата! Да нападна легионерите, докато още не са се свързали с другите кохорти. Да освободя Ямфорина и приятелите.

Мукатралис се обърна към дъщеря си:

— Видя ли, Саине? С римляните не можеш да останеш приятел. Те са или господари, или врагове — нищо друго…

Сетне положи ръка върху челото на ранения. В очите му светеше невиждана до днес надежда.

— Синко, ще те изправя на крака. И не само това. Ще ти дам и мощ, каквато днес никой не познава. — Пое дълбоко дъх. — Закълни ми се, че ще я използваш само срещу Рим!

— Заклевам се! — пошепна Спартак. — В паметта на баща ми и майка ми, които са на път към Вечността!

Мукатралис седна отново до леглото му.

— Ти ще бъдеш първият, който ще чуе този разказ.

Той спря за миг, сякаш се поколеба. После изведнъж додаде:

— Слушал ли си за Анибал, сина на Амилкар Барка?

Спартак се усмихна.

— За мен Анибал е по-велик от Александър. Защото Александър побеждаваше прогнили господарства, а пък Анибал се опита да срази най-мощната държава в света.

Мукатралис видимо остана доволен от отговора.

— А чувал ли си за битката при Тразименското езеро?

Спартак беше изучавал живота на великите пълководци. Нали беше син на резос, нали цял живот се бе подготвял за бъдещ резос? Беше чел и за тая битка: и за земетресението, с което римляните оправдаваха поражението си. Малко повече от век, а вече легенда, Анибал беше символ на борбата срещу Рим, надежда за всички уплашени от Рим, упование, че и Рим може да бъде победен.

— Не е имало никакво земетресение! — натърти жрецът.

— Тогава от какво се е напукала земята, от какво са полетели римските войници?

Мукатралис го изчака, загледан в пода, после заговори:

— Отдавна беше то, преди да се родите и двамата. Той се казваше Химилкон. Бил роб у римляните. И вдигнал бунт. Повел потиснатите срещу непобедимите. Робите се бият настървено, робите са жестоки, но се бият без ред, като тълпа, в която никой никого не слуша. Който иска да ги води, трябва първо да ги научи на ред. Железните римски кохорти, подчинени на една-единствена воля, пръснали в безреда тяхното множество. И Химилкон избягал, за да намери убежище тук, при Дионис. От него чух за пръв път мисълта: „Рим може да бъде бит само с неговия боен ред.“

Спартак неволно повтори след него:

— С неговия боен ред!

Старият жрец продължи:

— И той ми разкри тайната си. Показа ми нечуваната мощ на „фараоновия прах“. От него чух и това. Не земетръс е пръснал римляните при Тразименското езеро, а закопаните в земята от Анибаловата армия гърненца с „фараонов прах“, запалени точно когато са минавали римските легиони. От него чух и това, че с този прах древните фараони са разкъртили Херкулесовите стълбове, та водите на Океана да нахлуят в Средиземното море и да издавят гърците. Научих, че Александър спрял похода си в Индия пред река Хидасп, понеже индуските богове почнали да го обсипват с гръм и мълнии от градските стени. А всъщност това е бил все същият „прах на фараоните.“

Спартак слушаше притихнал, захласнат, с грейнали очи. Такава свръхестествена мощ!

— Защо тогава Анибал се е отказал от него? — запита той. — Защо не го е употребил и след това?

— Когато тръгнал от Картаген, той го натоварил на бойни слонове и кораби. Но слоновете загинали из Алпите, буря потопила корабите. Тъй Съдбата осуетила смелия план на пълководеца да срине непревземаемите стени на Рим.

Той посочи сребърния медальон, който висеше неотлъчно на гърдите му.

— И Химилкон ми разкри тази тайна!

Спартак разгледа сребърната плочка. Върху лицевата й страна беше изкована седемлъча звезда.

— Всеки връх — това е отделна планета. А всяка планета е символ на отделен метал. Седем планети и седем метала.

Той обърна медальона и Спартак разгледа осеяния му с гъсто писмо гръб.

— Финикийско — поясни жрецът. — Разказва с какви заклинания и от какви същности се добива магическият прах. Химилкон бил син на жрец. Още като дете, при безпощадната сеч след разрушаването на Картаген попаднал в робство както всичките си съграждани. И когато повел робите на бунт, при него дошъл някакъв стар картагенец, приятел на баща му, който му предал тази тайна, за да му помогне в борбата…

— Тогава защо се е оставил да бъде победен? — не се стърпя Спартак.

— В Италия няма индийска сол, главната съставка на праха. Индийската сол се копае в Индия. Има я в Либия и у нас. Запомни — край Егейско море, около Пангей.

Нямаше нужда от това напомняне. Спартак се бе превърнал само на слух и памет.

Мукатралис продължи:

— Химилкон обикна траките заради храбростта им. И надеждата отново изпълни сърцето му. Тъй рече той: „Само траките са достойни да премерят сили с Рим.“ Въоръжени с магическия прах, тракийските храбреци можеха да сразят Рим. И ние двамата се заехме да натрупаме колкото може повече от нето. И да разрушим не само Рим, ами и всяка крепост по пътя за Рим…

— И? — въздъхна Спартак.

— Възцари се Мокапор, който опита да ни натрапи Сбелсурд. Умря Химилкон. И аз повече не срещнах човек, годен да поведе траките…

Внезапно Саине скочи и надзърна през вратата. Бе чула отново сойката. Ослуша се. Спрял бе да чука и кълвачът. Не виеха вълците. Над гората лежеше тревожна тишина.

И скоро отвън долетя приглушен говор, проскърцване на снега от тежки човешки стъпки. На пътеката се появи Спарадок — пратеникът на Мокапор с липови кори на ходилата. Той се обърна и даде знак на тия, които го следваха, да се скрият. Но хората от храма ги видяха. Видяха как легионерите, все с подложки на краката, се разгънаха в полукръг, за да обградят светилището.

— Предатели! — възмути се Спартак.

И се обърна към жреца:

— Дай ми оръжие!

— В дома на бога няма оръжие — отвърна Мукатралис. — При това съпротивата е безсмислена.

— Тогава да се предам ли? Та да ме убият, та да ме направят роб, така ли?

— Не! — отвърна жрецът решително. — Последвай ме!

Той залости вратата, после отмести с дрянов кол плочата над подземието. Отдолу зейна черният отвор.

— И никакъв огън! — предупреди Мукатралис.

Пипнешком той слезе десетина стъпала, следван от девойката и младежа, свърна наляво и след още десетина стъпки опипа стената. Натисна някакъв каменен блок, който се отмести с мъчително проскърцване. Явно отдавна не бе използван. Не можаха да направят дори пет крачки, когато се блъснаха в нова преграда. Може би от есенните дъждове, може би от снежната виелица, тежък скален къс се бе откъртил и запушил изхода.

Напразни се оказаха усилията и на тримата. Пътят беше непроходим. А над главите им вече трополяха подкованите обувки на легионерите.

Бегълците се притаиха към стената, стиснали зъби. По челата им изби ледена пот. Сърцата забиха учестено. Щяха ли да открият враговете им входа на скривалището?

И те го откриха. Чу се радостно възклицание, после плочата се отмести. Саине взе мигновено решение. Без да каже ни дума, без да попита, без да предупреди, тя се спусна в склада и щракна огнивото. Запали праханта, хвърли я върху един мех, после се върна назад към задръстения изход, като дръпна каменната врата на мястото й.

— Що стори, чедо? — изпъшка жрецът.

— Лягайте! — извика в отговор девойката. И се хвърли по очи на пода.

Мукатралис може би не я чу. Или пък беше толкова потресен от станалото, че не я разбра.

— Не позволявам! — простена той. — Не давам да разрушиш дома на Дионис!

И с неподозирана пъргавина опита да отмести каменния блок, решен да предотврати взрива. Не успя. В същия миг грозен тътен ги оглуши. Въздушната вълна, проникнала през пролуката на полуотворената врата, ги блъсна в стената. Всичко се сля в едно — и трясък, и огън, и задушаващ дим.

Пръв се надигна Спартак. Замаян, задавен от кашлицата, той се озърна. И видя Саине, която се мъчеше да се изправи, омацана с кръв и сажди.

В черното подземие през разсейващия се прах струеше светлината на деня. В първия миг той не помисли нищо. После изведнъж се сети. Храмът вече не съществуваше, превърнат в грамада от размятани из гората развалини.

Саине припълзя до баща си. Спартак се изправи до нея. Старецът лежеше проснат по гръб, тъй както го бе блъснал взривът. От устата му се стичаше кървава струйка. И все пак беше жив, гледаше разбиращо.

— Саине! — прошепнаха през кървави мехури устните му. — Що стори, Саине?

Девойката го прегръщаше разплакана.

— Що стори, Саине? — повтори Мукатралис. — Оскверни светилището… Дионис ще си отмъсти… Саине…

Двамата поеха ранения и го изнесоха на открито, извън още неразсеяния дим, който дразнеше дробовете им, който ги задавяше.

Спартак видя един изпуснат меч и го грабна. След страшното преживяване беше забравил своята рана. Озърна се настръхнал да пресрещне редиците на легионерите. А не видя никого. Само тук-там изпод безредните руини се подаваха безжизнени трупове. Спартак усети парещ спазъм в гърлото. Такава мощ! Такава свръхестествена сила! Та има ли крепост, която да й устои?

Саине преглеждаше с разтреперани ръце безпомощно отпуснатия си баща. Външно не личеше никаква рана, дори никаква синина. Тласъкът беше разкъсал вътрешностите му. А такъв кръвоизлив не се лекува. Дори бялата садина не помага. Старецът беше обречен. Само Дионис би могъл да го спаси, ако поискаше. Човешкото знание тук оставаше безсилно.

И все пак Саине опита. Длъжна беше — и като жрица, и като дъщеря. Затърси сред разрушенията някое оцеляло гърне с отвара. Всички бяха натрошени. Намери само няколко китки изсушени билки. В един захвърлен шлем наля вода и ги накисна. Запали суха борина да свари отварата. След като я изстуди в снега, наля лечебното питие в устата на ранения. Уви го със заешки кожи. Повече от това не можеше да направи никой. Останалото беше във властта на Дионис.

Трябваше да се махат оттук! Час по-скоро! Да подирят човешко жилище, огнище, топлина, човешки грижи. Щеше й се да потърси по-опитен от нея врач, жрец на Асклепий или на Конника. Дано пък той знае нещо повече!

Слънцето вече се бе потулило зад отсрещния рид. Лъчите му се хлъзгаха по заснежения връх и го обагряха в ярка руменина сякаш снегът запламтяваше.

От два отрязани смърчови клона, така неокастрени, с иглите, направиха нещо като влачка, в която поставиха умиращия жрец.

Внезапно Саине дочу някакво стенание. Показа с ръка. Спартак се отклони от пътеката, стиснал здраво меча. На пет разкрача от нея лежеше окървавен десетникът Квинтус Публиус. Врагът е винаги враг, а траките не държаха пленници. Спартак замахна с меча, тъй както го изискваше бойният закон на племето му. Ала Саине го спря:

— Недей! Да не гневим Диониса с нова жертва!

И той свали оръжието си.

Само го запита грубо:

— Какво търсиш тук?

— Тебе! — отвърна Квинтус прямо, без заобикалки, по римски.

— Защо съм ти?

— Знам ли? Тъй заповяда префектът. Да те заведем жив или мъртъв.

Спартак се извърна, без да го погледне повече. Ала след две крачки се върна.

— Римлянино, размислих. Няма да те оставя тук, където ще те огризат вълците и рисовете. Ще те върна на префекта. Да му разправиш какво си видял. Когато го срещнеш, ще му кажеш да се прибира там, откъдето е тръгнал, за да не го слети същата участ.

Вдигна го и го положи в шейната до жреца.

Квинтус Публиус гледаше слисан.

— Аз чаках да ми отрежеш главата… И никога да не стигна до пенсия… И децата ми никога да не получат собствена земя… А ти… Да те благослови Божествената троица на Акропола…

Спартак и Саине хванаха отсечените клони и повлякоха двойния си товар надолу към най-близкото село.