Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

В двореца на Мокапор

Маркус Красиниус Алвио беше заел определените за гости покои, където го бе отвел дворцовият управител. Кохортата му пък се бе подслонила из градските къщи. Само личната му охрана се бе настанила в едно от казармените помещения на двореца, опразнено от войниците, които бяха последвали Спартак към светилището на Сбелсурд.

Върху нара в ъгъла на стражницата седяха един до друг десетникът Квинтус Публиус Либеон и синът му Мециус Публиус Либеон. Точно преди една година, петнадесет дни преди януарските календи през 677 година от основаването на Рим, или както казваха елините, през втората година на 193 олимпиада, младият легионер беше завършил петгодишното сурово обучение, което преминава всеки легионер, преди да поеме бранното поприще по пътищата на победоносния Рим.

Времето на войника е винаги заето. Малко му остава за приказка и размисъл. Всъщност той няма защо да приказва, още по-малко да умува. Неговото призвание е да се бие, да громи враговете на Рим, да завладява нови провинции, да докарва нови роби, които да орат, да копаят, да жънат — да хранят и легионерите, и патрициите.

Старият десетник и синът му бяха попаднали случайно в една кохорта. Противно на обичая. И макар че бяха все заедно, в поход и в бой, рядко имаха време да се видят, да разменят дума.

Тъй и сега, седнали един до друг, те повече мълчаха. Пък може би се бяха отучили да говорят. Само им беше приятно да бъдат един до друг, приятна им беше тая близост, защото не знаеха какво ги очаква утре, след час, след минута дори.

Бяха си отправяли все същите въпроси, както винаги: какво ли прави старата майка на Мециус, колко ли са пораснали петте му братя и двете му сестри Публия Прима и Публия Секонда. Нали в Рим жените нямаха лични имена и получаваха родовите имена на бащите си, а за да не бъдат смесвани, биваха наричани Прима — Първа, Секонда — Втора и тъй нататък?

— Дали още се крепи домът ни? — запита се сам Мециус, припомнил си седеметажната сграда на богаташа Крас, в една от чиито стаи майка му бе отгледала децата си. — Дали вече не се е срутил?

Квинтус Публиус сгърчи устни в сурова полуусмивка.

— Стояла е един век, ще стои още един. Да печелят Красовци!

И млъкна внезапно, досетил се, че бе изрекъл нещо нередно. Войникът няма право да одумва римското устройство.

Мециус отклони разговора:

— Догодина ще получиш пенсията, ще получиш и земята, що ти се полага. Тогава ще ги измъкнеш всички оттам. Ще дойде краят на нуждата. Върху наша земя, и с пенсия…

Баща му скръсти молитвено ръце.

— Да бъде благословена Троицата на Акропола: Юпитер Оптимус, Юнона Регина и Минерва. Да помагат Матер Магна Деум Кибела и синът й Атис, да бъде милостив и Митра. И Бендида-Артемида-Анаитис-Атаргатис, богинята на живота и водата, чийто символ е рибата. И всички останали богове и богини, и римски, и чужди…

Мециус наведе глава. Отрасъл в многоезичния Рим, където си бяха дали среща всички религии на света, той също така не знаеше кому да се моли — дали на древните семейни божества, на които се кланяше майка му: духовете на прадедите, пенатите — пазителки на живота и благосъстоянието на дома, ларите — покровители на полетата и пътищата и двуликия Янус, — който охранява вратите. На държавните ли сурови богове от Акропола, които толкова приличаха на елинските? Или на пълчищата чужди богчета и богинки, които нахлуваха на тумби във веротърпимия Рим? А войникът има нужда от вяра. Има нужда от покровител. Животът му винаги виси на косъм. Едни си избират отделен бог или богиня, други като Мециус и баща му предпочитаха да се осланят на всички вкупом, та случайно да не разгневят някой от тях, който е по-силен и по-сръдлив.

Квинтус се умисли.

— Хубаво нещо е земята, собствената земя! Защо тогава селяните бягат от нея. Защо нахълтват в Рим, та стана нужда Сула да отмени правото на пролетариите за евтин хляб? Легионерите ламтят за земя, а селяните стават легионери…

Мециус отвърна:

— Житото е евтино. И месото, и зеленчуците…

— Защо са евтини?

Мециус млъкна. Дотук стигаше разбирането му. Навярно такава е волята на боговете.

Баща му поклати глава.

— Защото на патрицианските имения работят роби.

И добави с въздишка:

— Слисал съм се, сине. Вече недоумявам кое е право и кое не е. Но виждам, робите съсипват плебса, съсипват селянията. Робите ще съсипят и мен, когато получа земята си. Знам, няма да ни изхрани и тя. А ние? Какво правим ние с теб? Ние ловим роби, за да работят земята на патрициите. За да поевтиняват житото и месото. За да отива земята пак у патрициите…

В помещението влезе разводачът, десетникът Септимус.

— Мециус Публиус Либеон! — извика той още от прага. — На пост!

Момъкът скочи, нахлупи шлема, грабна щита и копието и тръгна подире му, като едва погледна баща си. Вече не беше син, а войник, който изпълнява заповед. Той застана пред вратата, закова се неподвижен като статуя. В двореца беше тихо. Траките преминаваха на пръсти, смутени от дръзките гости, които въпреки заповедта на префекта с държанието си явно издаваха воинското си високомерие. Още по-смутени бяха от близката смърт на старата Хегезипила, при която от снощи бдеше неотлъчно Саине.

Мециус неволно се заслуша в разговора, който се водеше в стаята на префекта.

— Вече е на път! — каза Силвиус Красиниус, който бе препускал от Десудаба дотук, за да донесе новината. Той беше братовчед на префекта и пръв центурион в кохортата, най-довереният му човек.

— Само той ми липсваше! — изръмжа Маркус Красиниус. — Фортуна си играе мръсни шеги с мен. Все него изпречва на пътя ми.

Центурионът подметна:

— По-разглезен аристократ от него няма в целия Рим. Напарфюмиран — ще се задушиш от парфюма му. Начервен като хетера, отрупан с пръстени…

— В боя ги свалял.

— И четиристотин роби само у дома му в Рим. Нощем спели на улицата, защото вътре нямало място.

— За туй не му завиждам! — рече Маркус и повтори старата римска поговорка. — Колкото роби, толкова врагове!

Часовоят на вратата сви в недоумение вежди. Ето на̀, и благородниците недоволствуват от същото. Тогава защо има роби?

Александър Велики никога не подценявал противника си. Затова и Маркус Красиниус добави, макар и неохотно:

— Но и смел, не забравяй! И умен. И суров. Тежка служба ни предстои, драги. При такъв началник — трибун на кохортите, помощник на претора.

— Тук не е Рим — опита да го успокои братовчедът. — Тук опасностите дебнат отвред. Няма да му остане време за старите дрязги.

Самообладанието на Маркус стигна дотук:

— Не става дума за дрязги, за съперничество. Става дума за това, че аз не мога да го понасям, а трябва да му се подчинявам, да бъда любезен, покорен…

Но не! Дори пред най-близкия не биваше да издава чувствата си. Какво би казал, ако го видеше Александър?

— Трябва да питам авгура — усмихна се насила той. — Да поискам съвет от пилците му.

Силвиус не обичаше да се замисля много.

— Я остави! — рече той. — До утре я ти, я онзи…

И Маркус беше съгласен с тая философия.

— Наистина, докато Гайус Салвариус Астрагал дойде, могат да се случат хиляди случайности. Ами докато живеем, нека да си поживеем!

Легионерът Мециус стоеше неподвижен на поста си, все едно нечул нищо. А то не го и засягаше. Аристократите се борят за власт, всеки срещу всеки, като че ли могат да изядат всичко, което награбят; като че ли могат да отнесат със себе си в гроба всичко, което имат…

От стаята на Хегезипила, в другия край на коридора, излезе угрижена жрицата на Дионис. Маркус Красиниус я видя. Погледът му светна.

— Покани я! — обърна се той към братовчед си.

Силвиус Красиниус излезе да я пресрещне.

— Салве, вакханке! — поздрави я той почтително. — Префектът Маркус Красиниус Алвио те кани за малка беседа.

Тя го изгледа умислена.

— Добре!

И влезе подире му в стаята.

— Поздрав, Саине! — посрещна я Маркус.

Девойката се поклони.

— Извини ме, префекте! Нямам време. Хегезипила вече се отърва от грижите на земния свят. Трябва да уведомя Спартак, за да подготви тържеството.

Той я запита:

— Слушал съм много за вашите обичаи. И все пак — чудно ми е. Не тъгувате ли за умрелите?

Тя вдигна очи.

— Дали не тъгувам… Сърцето ми се къса… Но не бива… Това е все едно, че от студената и влажна землянка, където е студувала и гладувала, Хегезипила се е преселила в прекрасен палат… А нас е оставила в землянката… Трябва ли да плача за нея… Или за мен…

— Смяташ ли, че там е по-хубаво оттук?

Саине вдигна рамене.

— Отде да знам? Дори и Евридика не можа да се завърне от онзи свят, та да ни разправи какво е видяла. Но старите казват, че само там съществува истинско щастие. Тук ние виждаме неговото отражение, като лунната пътека в езерото.

Маркус се замисли. Чудна беше тази земя. Не само дивите варвари. Настройваше с мисли за смъртта и коравите римляни.

— А за нас оня свят е страшен. Студен и мрачен. Ако въобще го има. За нас всичко е тук, на земята.

— Тоя свят е сън. Истинският живот е онзи, където се пресели Хегезипила.

— А ние казваме: „Наслаждавай се, докато си жив!“

Забелязал неприкритото й желание да си тръгне, той рече:

— Почакай! Аз знам, че жриците на Дионис са прорицателки. Предскажи ми и моето бъдеще! Не много, не всичко. Поне това, което ме очаква наскоро.

Девойката разпери безпомощно ръце. Смяташе, че молбата му е искрена. Не допускаше, че това беше само предлог да я задържи, да продължи близостта с нея.

— Сега не мога, префекте. Предстои ни да изпратим Хегезипила. Три дни ще продължат погребалните веселби. Развеселена да си иде и изстрадалата Хегезипила. После, след като свърши тържеството, ела в Дионисовото светилище! Тук нямам сила.

Неочаквано той посегна да я хване за ръката.

— В такъв случай аз сам ще си го предскажа.

Тя се дръпна раздразнена:

— Тогава защо ме бавиш?

Той заговори тържествено, както бе слушал авгурите, които мърмореха неразбрано предсказанията си, докато следяха пътя на свещените гълъби:

— Маркус Красиниус Алвио ще стане велик военачалник. Ще завладее света. А преди това ще завладее най-красивата жена, което е все едно.

И посегна да я прегърне.

Саине се отскубна гневно от прегръдката му.

— Попитай по-напред какво ще кажат Парките! — пресече го тя. — А хубавата жена, за която говориш, е отровен плод. Не е за теб. Усойница е тя.

И с леко, неуловимо движение извади от пазвата си една истинска усойница, подхвана я с длани и я поднесе към лицето му.

Маркус Красиниус отстъпи пребледнял. Неволно посегна към меча, та с него да отблъсне зловещата заплаха, която съскаше насреща му и го пронизваше с втренчения си стъклен поглед. Очите му не можеха да се откъснат от блестящите капчици отрова, оцедена върху двете остри зъбчета.

— Махни я! — изхриптя той.

Без да се обръща, все едно каменна статуя до вратата, часовоят едва сдържа усмивката си. Рядко се случва такова удоволствие на войника — да види разтреперан пълководеца си.

В това време откъм двора се чу някакъв шум, тракане на оръжия, сподавена глъчка.

Саине излезе.

Преди още префектът да се прибере, Спартак влетя в двореца и без да поглежда настрана, забърза към майчината си стая, следван от пребледнялата жрица.

Остана вътре при нея само няколко минути. Саине чакаше отвън пред вратата. После той се показа. Беше още по-блед. Ръцете му потреперваха. Главата му се бе отпуснала върху гърдите.

Маркус Красиниус го пресрещна със съчувствен поглед. Спартак вдигна глава. Под очите му се виждаха две влажни следи. Той преглътна с мъка и рече:

— Префекте, споходи ни двойна радост. Отърваха се от света на мъките баща ми и майка ми. Още по-радостно е, че двамата заедно ще пътуват към Щастливите полета. Каня те на погребалното тържество.

Попаднал сред този чуден народ, Маркус Красиниус изведнъж пожела да го изучи, да проникне в душата му.

— Питах Саине — рече той, — питам и теб. Ти си образован мъж. Живял си в Атина. Вярваш ли, че има задгробен живот? И че той е по-щастлив?

Спартак не отговори веднага.

— Сега аз съм резос. Длъжен съм да вярвам в това, в което вярва племето ми.

— Радваш ли се, че родителите ти са се отървали от земните мъки?

— Принуден съм да се радвам, префекте. Мъча се да се усмихвам, а сърцето ми вътре се къса. Но трябва. Защото те наистина се избавиха от страданията.

Маркус Красиниус се замисли.

— А може би вие сте по-прави. За нас всичко е тук. И хубавото, и лошото. Затова бързаме да грабнем от живота всичко, каквото ни се удаде.

— Навярно затова ние не се боим от смъртта — отсече Спартак.

Римлянинът се изправи.

— Нима ние се боим?

Тракиецът поклати глава.

— Целият свят се прекланя пред мъжеството на римлянина. Само че вашето е друго, различно. Ние се бием, понякога за да загинем, да идем в хубавия живот. Вие се биете, за да оцелеете, за да живеете след това.

— И затова винаги побеждаваме — натърти Маркус. — Защото искаме да живеем.

Спартак вдигна нагоре умислен поглед:

— Смъртта винаги ни прави мъдреци, кара ни да размисляме. Да мислим за безсмъртието. Ние, траките, толкова жадуваме за безсмъртие, че забравяме всичко друго. Не сме годни да възприемем мисълта за смърт.

— А ние не! — отвърна Маркус. — Боговете ни са безсмъртни, държавата ни е безсмъртна. Но не и отделните хора…

Тия думи подсетиха Спартак.

— У нас е друго. Всеки се грижи за своята душа. Иска тя да бъде безсмъртна. Не понася друга мисъл. Моята личност стои над всичко. Ние жадуваме за свобода. И в безсмъртието виждаме свободата си. — Внезапно той прекъсна умело подхванатия от префекта разговор: — Извини ме, префекте! Трябва да вървя! Трудно се подготвя тракийско погребение.

Маркус Красиниус вдигна ръка за поздрав, след което се прибра в стаята си. Там се изтегна върху леглото и продължи мислено недоизречените си думи: „Траките жадуват за свобода, свобода до безвластие. А безвластието е признак на слабост. Слабостта пък е примамка за всеки завоевател. Безумци, не виждат ли, че в неудържимия си и безразсъден ламтеж за пълна свобода те стремглаво летят към робството? Не се ли досещат за какво съм тук и аз?“