Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Префектът се забавлява

Маркус Красиниус Алвио, новият префект на кохортата, нямаше настроение. Напуснал бе удобствата и развлеченията на Рим, непрекъснатите му пиршества и любовни приключения, само за да оправи сметките си, да изплати дълговете, що бе натрупал за три години безгрижен живот, след като се бе принудил да продаде и робите си. А римлянин с по-малко от десет роби е вече бедняк. Богатството му и преди това бе намаляло много. Проклетият Сула, диктаторът, който до края си не можа да се отърве от гнусната си болест, не бе пощадил и баща му, както не пощади никого от привържениците на победения Марий. Вмъкнал бе и него в проскрипцията, в черния списък на ония, които бе намислил да погуби, за да им заграби имотите. Така беше тогава — който убиеше записания в проскрипцията нещастник, получаваше голяма награда. Робите така откупуваха свободата си. С отнетите имоти Сула бе оземлил сто и двадесет хиляди свои ветерани, а четиридесет хиляди роби бе освободил. И всички те, наричани вече Корнелиевци, представляваха стоманената му опора дори до смъртта му. Тогава в тия мрачни времена бе натрупал богатства и влияние бащата на вечния Маркусов съперник — в състезания, в любовни похождения и избори, — бащата на Гайус Салвариус Астрагал. Така стана, че именно от него Маркус Красиниус трябваше да иска заем. А без залог никой не дава ни ас. Без лихва — също. Та нали и неподкупният Цицерон вземаше петдесет процента лихва годишно за заемите, които раздаваше? Ей тъй, докато Маркус Красиниус се усети, имотът му премина у Астрагал.

Не му оставаше нищо друго. Постъпи във войската — както обезземлените селяни и плебеите, както стотиците други патриции, които се надяваха в битки и победи да натрупат богатство. Или да добият военна мощ — което е едно и също, както бяха доказали и Сула, и Марий. Добре поне че получи тоя чин; добре че още имаше хора, които тачеха старите нрави. Защото напоследък взе да се надига изметът на обществото. Всеки, който натрупаше пари, можеше да стане патриций. Търговци на добитък, закупчици на налози и конфискувани земи, собственици на гладиаторски школи — щом успееха да скътат четиристотин хиляди сестерции, биваха приемани без възражение в съсловието на конниците. Дори и освободени роби. А оттам само една крачка ги отделяше от сенаторската тога.

За родения край Тибър има само две достойни занятия: войната и политиката. Науката подхожда на гръцките роби. За изкуството Цицерон казва, че е израждане. С изкуство се занимава само тоя, който не е годен да командва. Трудът пък е занятие за робите. Платон твърди, че физическият труд помрачава ума. Аристотел пък казва: „За свободния гражданин е само политиката, за която робите и селяните не са способни.“ За оратора Цицерон робите, занаятчиите и надничарите са „градската измет“. Затова и Маркус Красиниус Алвио бе почнал с политиката. Опитал бе да послуша пак стария Аристотел, който препоръчваше: „За да управляваш народа, трябва първо да го презираш. Само така се укрепва властта над презряното стадо.“ Ала и това знание не бе помогнало. Имаше някаква тънкост, която още не бе налучкал. Или пък в душата му все още се бяха запазили някакви скрупули, които най-много му пречеха.

Затова постъпи във войската. Ала и тук не му потръгна. Проклетницата Фортуна все му се чумереше. Вместо да го пратят против Митридат, в Мала Азия, където бяха струпани богатствата на света, го отправиха срещу траките. Тук, където нямаше нито разкошните градове на Изтока, нито статуи за отмъкване, нито злато, нито скъпоценности. Оттук можеха да се грабят само роби. Но напоследък и робите поевтиняха. Един кон струва колкото пет роби. И най-лошото — Апиус Клаудиус Пулхер, преторът на провинция Македония, — държеше на мира с тракийските племена. Изчакваше новите легиони, които бе поискал от Рим, бързаше да дозастрои започнатите пътища, преди да се хвърли в голямото настъпление срещу твърдоглавите варвари. Така се случи, че Маркус Красиниус нямаше право дори да лови и роби. Оставаше му само заплатата на префект. А каква беше тя в сравнение с мечтите му, в сравнение с онова, което други получаваха?

Преди двадесетина дни траки бяха нападнали стана на неговата кохорта, когато легионерите му се забавлявали с избягали от племето си красавици. Агриани ли бяха, лееи ли бяха, меди ли — Маркус Красиниус все още не можеше да се оправи с имената им — бяха избили много хора, а останалите едва се бяха спасили. Консулът наказа със смърт заместника му, а самия Маркус Красиниус, който по това време беше на доклад в Амфиполис, отправи обратно да даде хубав урок на нападателите. С радост бе тръгнал тогава младият префект. Знаеше, трудно се открива тракийското злато, проклетите варвари при опасност го заравят дълбоко в земята. Ала все пак този малък поход беше за предпочитане пред празното безделие в умиротворена Македония.

gladiatoryt_prefekt.jpg

И изведнъж — нова заповед, донесена от двама контубернала, адютанти на консула, с която му се нареждаше да спре там, където е стигнал.

Няма що, подчини се. Той беше римлянин. И ето лагерът вече беше готов, дървената стена — издигната, ровът край нея — изкопан и запълнен с отклонена от реката вода, постовете — разставени, кожените палатки — опънати.

Тогава Маркус Красиниус намисли да се поразтуши. Защо водеше със себе си своите частни гладиатори? В Рим този разкош можеха да си позволят само милионери като Крас. Но тук, където с едно пресягане се хваща гладиатор, имаха право на такива развлечения и простите префекти. Всеки заловен тракиец е роден гладиатор. Няма нужда да го обучаваш. Дай му ножа и го пускай на арената. Само гледай противника му да е от съседното племе, което винаги е враждебно.

Нямаше място, нито пък време да се строи арена. Приспособиха една широка яма сред лагера, покрай която се наредиха легионерите, а върху походен стол седна самият префект с тъмносиня къса туника, поръбена със сърма, и бели ботуши от сърнешка кожа. Току-що беше излязъл от банята си. Не е истински римлянин онзи, който не се къпе поне всеки ден — и в мир, и на война.

Протръбиха войнишките рогове, забиха барабаните и на арената излязоха двамата гладиатори, с къси мечове и с бели туники, по които кръвта личи по-ярко.

Маркус Красиниус не харесваше нито рециариите, които се бият с мрежи и тризъбци срещу въоръжените с мечове мирмилони; нито ликвеаторите, които със своите ласа и тризъбци правят истински сражения със сабеносците секуратори. Не му доставяха удоволствие и траките, чиито махайри и малки щитове-пелти бяха противопоставяни на самнитите с къси прави мечове, с щитове и наръкавници. Всички те бяха много тържествени — като трагедиите в театъра, като истинския живот.

Маркус Красиниус предпочиташе андабатите. Крилата на техните шлемове, спуснати ниско пред лицата, са надупчени, но толкова нарядко, че гладиаторите почти не се виждат един друг. Техният бой наподобява повече игра на сляпа баба. Няма по-смешно зрелище от това — бой на живот и смърт между слепци.

Префектът познаваше добре единия от тях — тракиеца Севт. Другият беше отскоро заловен при разузнаване. Изглеждаше добре сложен, като атлет, с изпъкнали мускули и бързи рефлекси. В борбата на андабатите са нужни най-бързи рефлекси.

Легионерите зареваха:

— До смърт! До смърт!

Омръзнала им беше скуката, приискали им се бяха и на тях по-остри преживявания. А може би и нещо друго — приискало им се бе да видят как тече чужда кръв, а не тяхната; как умират други, докато те се превиват от смях.

Внезапно Севт се изправи с вдигнат меч и разкрачени нозе.

— Аве, Маркус Красиниус Алвио! Отиващите на смърт те поздравяват!

След това, както е редно, трябваше да започне боят. Но Севт наруши реда.

— Господарю! — продължи той. — Аз знам, че гладиаторът не е човек. Но дори спрямо животните понякога има милост. Прати ме да се бия с когото искаш, изправи ме срещу мечка, срещу лъв или тур! Само не срещу тогова…

И посочи противника си.

Тълпата се разкиска.

— Уплаши ли се, тракиецо?

Вперил в упор очи в очите на префекта, Севт добави:

— Защото е мой роден брат!

При тези думи Маркус Красиниус трепна. И може би щеше да отмени двубоя. Но се досети друго. Тук не беше неговият римски дом, където имаше право на всяка прищявка: и жестокост, и великодушие. Тук той не беше само Маркус Красиниус Алвио. Тук той представляваше Рим с неговата сила и суровост. Префектът нямаше право да се разнежва. Той беше длъжен да докаже, че римляните имат нерви от желязо.

Припомни си всичко и за тоя Севт. Колко ядове му бе създал. Колко пъти Маркус го бе изправял срещу най-свирепите гладиатори, колко пъти го бе давал под наем — все с надежда, че ще се отърве от него. И все напразно. Севт му бе донесъл много печалби, но и много ядове. Купил го бе кажи-речи без пари. Тогава вратът му беше украсен с меден нашийник, на който пишеше: „Дръж ме, защото съм беглец!“ И досега на челото му личеше дамгата с нагорещено желязо, която се полага на бягал роб. Маркус се надяваше, че като гладиатор вироглавецът няма да бяга. Излъгал се бе. Пет пъти бе плащал да му го докарват ловците на роби.

Право каза самият Севт — гладиаторът не е човек. Той е последното стъпало на човешкия род. Аристотел нарича робите „говорещ добитък“. Цицерон също така дели оръдията на труда на три групи: обикновени — рала, мотики, чукове; полуговорещи — животните и говорещи оръдия — робите. Всеки стопанин прави с добитъка си онова, което намери за изгодно: или го оставя за оран, или го отправя в кланицата. Тъй и с робите: едни запазва за работа, другите изпраща гладиатори. И както никой каруцар не позволява на коня си да върши каквото си ще, както не го оставя да спре насред пътя, а му налага волята си, така и собственикът трябва да покаже на добичето гладиатор, че му е господар. Маркус не хокаше и не биеше робите си. И баща му някога беше като него. Обичаше тихото мълчаливо послушание. Затова само изрядко, само за сплашване наказваше някого със смърт. После цяла година в дома му цареше мир и покорство, тъй както трябва да бъде във всеки порядъчен дом.

— Млъкни, куче! — извика привидно разгневен Маркус. — Няма ти да ме учиш на ум. Пращам ви да се биете. И ще се биете!

Двама войници, поели работата на служителите в цирка — лорариите, слязоха на арената и с нажежени копия подтикнаха бойците един срещу друг. Братята си казаха нещо на тракийски — сбогом ли, прошка ли — и ненадейно почнаха боя. Размахаха мечовете във въздуха, задебнаха се настръхнали.

Внезапно занемяла при гнева на префекта, тълпата се оживи неусетно. Взеха да избухват взривове от смях при всеки празен замах на меча.

— Севт, наляво! — провикваше се някой.

— Не, надясно! — намесваше се втори.

И смехът отново започваше, когато двамата гладиатори, оказали се гърбом един към друг, размахваха оръжия в противни посоки, без да се виждат.

Скоро някой се досети, че те не само не се виждат, ами повече хитруват. Затова лорариите ги избутаха с нажежените копия един срещу друг. Въздухът замириса на печено месо.

Двубоят се разпали изведнъж. Дали бе кипнала варварската им кръв, забравила братство и роднинство, или пък зачервеното желязо бе свършило работата си? Мечовете се развъртяха по-чевръсто, по-насочено. Все по-често взеха да чаткат по противниковите щитове, все повече алени нарези оставяха по голите ръце и гърди. При вида на кръвта тълпата сякаш полудя, раздели се на две и всяка половина взе да подсказва на своя избраник какво да прави. Тук-там както в римския амфитеатър почнаха обзалагания и наддавания.

Внезапно, дали наистина бе случайно, противниковият меч отхвърли шлема на Севт и той, останал без него, с ловък замах изби оръжието на брат си, блъсна го с щита и го притисна с коляно към земята. После, опрял острието в гърдите му, вдигна поглед към префекта. Така победителят очаква заповед — да пощади победения или да го заколи. В Рим жриците на Веста, пазителката на домашното огнище, дават тоя знак. Тук това право принадлежеше на префекта.

И той изказа волята си. Със стиснат юмрук насочи палец към земята. Това значеше смърт.

— Убий го! — закрещяха легионерите. — Убий го!

Досега Севт все се бе надявал, че ужасът може да го отмине. Не винаги тълпата иска просто клане. Обикновено тя предпочита убийство в бой при равни сили.

Ала вече нямаше никаква надежда. Оставаше последното. Той вече премерваше колко крачки го делят от префекта, преценяваше дали ще свари да ги изтича и да забие меча си в гърлото му, преди да го пронижат копията на легионерите, когато с рязък замах брат му грабна с две ръце меча му и го натисна в сърцето си.

Севт се хвърли върху му. Прегърна го, разплака се като дете.

— Братко! — прошепна умиращият. — Така трябваше! Аз не мога да бъда роб. Като теб…

И издъхна.

Севт се изправи. Усетили какво става в душата му, десетина легионери го пресрещнаха с копията си. Ала той не се хвърли безсмислено насреща им. Само вдигна юмрук и го насочи към префекта.

— Помни! — изкрещя диво. — Ще ми платиш!

Надзирателят мигом го зашиба с камшика си. После го овързаха с въжета и го откараха в землянката на робите, където вцепиха краката му в дървени букаи и го захвърлиха безчувствен на пода.

Маркус Красиниус тръгна с развалено настроение по „Виа принципалис“ — главната улица. Където и да е, както и да е, колкото голям да е лагерът, той си има своята „Виа принципалис“, която води към „преториума“ — центъра с палатката на пълководеца. Наоколо бяха разположени палатките на отделните десетници, пред които блестяха под заревото на залеза изправените на пирамиди копия, щитове и шлемове, намазани с масло да не ръждясват. Свикнал с благовонията на римските хубавици и контета, Маркус все още изпитваше едва потискано желание да запуши носа си при тая воня на войската — на гранивото масло от оръжията и на войнишките обувки.

Пред входа седеше невъзмутим писарят с перото и мастилницата си, готов като войник на пост всеки миг да запише заповедта на командира и да я предаде на застаналите до него бегачи вестоносци.

Маркус Красиниус повдигна платнището. Още от прага го посрещна папагалът му с радостен крясък:

— Салве! Здравей! Салве! Салве!

Маркус Красиниус се отпусна върху походното легло. Още като момче се чувствуваше горд със способността си да заспива мигновено по всяко време. Знаеше, такъв е бил и Великият Александър. Блазнеше се от това сравнение. Смяташе го знак на Фортуна, с който му предсказваше славата на Александра.

Внезапно той дочу някаква глъчка край „Порта принципалис“ — главния вход. Облече туниката си и излезе навън. Скоро пред него застана десетникът Квинтус Публиус Либеон. Като Александър и Маркус Красиниус се мъчеше да помни всичките си войници. Познаваше отлично и тоя. Та той беше най-старият легионер в кохортата. Служил бе, бил се бе за републиката почти двадесет и четири години. Догодина щеше да получи пенсия и да се прибере в Рим. Земята, която му се полагаше, и пенсията щяха да му осигурят сносни старини. Но сега все още беше войник. Още една година беше длъжен да тича, да се подчинява, да учи и другите на подчинение.

Квинтус се закова на място с вдигната за поздрав ръка.

— Салве, префекте! — поздрави той. — Дойде една тракийка. Жрица на Бакхус.

— Защо е дошла?

— Да говори с теб.

Маркус махна с ръка.

— Доведете я!

И се прибра вътре. Отпусна се в леглото.

Но скочи начаса, когато стражите въведоха облечената в сърнешка кожа красавица. Хубостта, благородното й държание, сподавената тревога в очите неволно предизвикаха у него чувство на уважение. С добре усвоен жест той я покани да седне на столчето до него. И сам застана насреща й, след като заръча да й донесат храна. Беше забелязал колко уморена и гладна е гостенката му.

После, припомнил си напълно етикета на Рим, поставил ръка пред устата си, защото иначе е неприлично, Маркус Красиниус се обърна към нея:

— Бъди добре дошла! Тук, в лагера, не мога да ти предложа нещо по-добро. Римският военачалник като простия легионер, докато е в поход, яде само овесена каша и ръжени сухари. — След това запита: — А ти коя си и за какво ме търсиш?

Видял, че тя не разбира латинската му реч, той повтори въпроса си на гръцки. Всеки римлянин от добро семейство е длъжен да владее и този език. Нали затова елините се хвалеха, че макар и победени от Рим, ще победят Рим с културата си?

— Аз съм Саине — отговори девойката. — Жрица при оракула на Дионис в планината Орбел.

„Служителка на Дионис-Бакхус! — помисли си Маркус. — Менада!“ Толкова бе слушал за Дионисовите оргии. И ето, пред него стоеше не някоя проста вакханка, а жрица!

— Каквото пожелаеш, ще бъде изпълнено, ако не е насочено против дълга ми като воин и римлянин.

Без да се докосне до храната, Саине пристъпи направо към целта си. Разправи му всичко: от тръгването на Спартак за Атина до изречената от Котис воля на Сбелсурд.

— Син на резоса! — повтори на себе си префектът. — Толкова ли вярва Мокапор на жреца си? Че дори сина си да пожертвува?

Всеки обича да се подиграва на чуждото суеверие.

Саине усети съчувствие в гласа му. И побърза да дрбави:

— Сбелсурд не е наш бог. Чужд бог е той, на далечните даки и гети, на дентелетите. Лъжливи са жреците му у нас. Лошо се говори и за жреца Котис.

— Какво се говори, Саине?

— Че изпраща при Сбелсурд само враговете на резоса.

— И сина му ли?

Тя вдигна рамене.

Маркус Красиниус се замисли. Мисли дълго. Той беше човек на своето време — време, когато се рушаха старите религии и се раждаха нови, когато умираха старите богове, а върху пиедестала на всеки от тях се изправяха десет нови. Когато едни от хората, преситени от живота, се отдаваха на атараксията — пълното вътрешно равновесие, без вълнения и без злоба, откъсвайки се от живота. А други мечтаеха да се слеят с Единствения бог — Световния разум. Маркус Красиниус се луташе мъчително от една крайност към друга, от едно учение към друго. Ту смяташе, че за родения римлянин нищо не подхожда повече от гордата поза на стоиците; ту още на другия ден това отричане от себе си, от най-сладките страсти, му се струваше жалко и обидно. И той преминаваше изцяло към другата крайност — насладата, която според хедонистите представлява най-висшето благо, а стремежът към нея — цел в живота. След това съвсем неочаквано вниманието му се насочваше към надеждата на питагорейците за безсмъртието на душата и хармонията на числата, която обуславя съществуването на Вселената. Понякога замечтаваше за идеалната Платонова държава, която ще се ръководи от философите; после изведнъж разбираше, че по-скучна уредба от нея не би могла да съществува. Подиграваше се с гаданията на авгурите, които по птичите курешки опитваха да гадаят за най-великите събития, а не можеше да се отърве от гъгнивите предсказания на скитащи ясновидци.

Той вдигна поглед.

— Спартак има ли много приятели?

Саине кимна.

— Обичат ли го хората?

Тя пак потвърди.

— Медите предпочитат Спартак пред баща му.

Колебанията на префекта се бяха свършили. Той вече бе решил за себе си. Не биваше да изпусне тоя случай. Най-голямата слабост на непобедимите траки беше раздорът. Нямаше по-благодатна страна, където с по-голям успех да се приложи старата римска мъдрост „Разделяй и владей!“. И тоя път всичко издаваше разкола. Рим трябваше да се възползува от него. И ведно със славата за Рим Маркус Красиниус да спечели слава и за себе си. Да спечели и още нещо.

Големият пълководец се познава по това, че умее да хване случая, когато му се представи. Без да мисли много, без умуване, дръзко, дори предизвикателно.

Ако Маркус Красиниус тръгнеше открито срещу Ямфорина, медите щяха да му устройват клопки и засади на всяка крачка. Сега, воден от тракийка, която знаеше и най-затънтените пътечки, той можеше да ги изненада. Предполагаше, че отнесената от Дизатралис вест ги е успокоила. Безгрижно се бяха отдали на подготовката за зловещото си тържество. А изненадата, когато е пълна — това е равно на победа. Имаше само една опасност — самата жрица да ги отведе в капана. Затова от предпазливост още при първото подозрение той щеше да я убие. Щеше да раздели кохортата на манипули така, че да не попаднат едновременно в засада. Който не рискува — не печели. Маркус Красиниус щеше да рискува, но с разум и предвидливост. Тъй както би сторил и самият Александър.

Той посегна към ръката на младата жрица.

— Саине, аз ще спася Спартак!

Тя го погледна с топлина, с доверие и благодарност.

Окуражен от тоя поглед, той посегна да я притегли към себе си.

— Но ти трябва да ми се отплатиш, Саине!

Девойката се дръпна назад. В същия миг на входа застана старият легионер.

Префектът пристъпи към нея с победоносна усмивка, посегна повторно.

И внезапно отскочи назад. Едва сдържа зад стиснатите зъби вика си на ужас. Изпод кожената й дреха се бе подала една люспеста главичка, която изсъска заплашително, опипвайки въздуха с раздвоено езиче.

Пепелянка!

Той я позна по черния зигзаг на гърба и рогчето на муцунката. Тракия беше блаженото място, където някога живеели боговете, където се бе излекувал куцият Хефест, след като Юпитер го хвърлил от висините. Ала в тая блажена земя змиите като че ли бяха повече от всички зверове и всички птици заедно.

Маркус успя да се овладее. Той беше истински римлянин. Дори се усмихна.

— Води ни, Саине! Не се бой!

А в себе си бе решил да пречупи волята на тая дива жрица.