Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Смъртта на първожреца

Пещерата се огряваше само от едно лоениче, чиито бледи сияния трепкаха по стените и люлееха разкривените сенки на влезлите хора. Върху купчина мръсна слама седеше облечен в дрипи с вериги за ръцете и нозете, със сплъстени коси Котис, старият жрец на Сбелсурд. Очите му, зачервени, мигаха непривикнали към светлината. Но лицето му, сякаш издялано от орехово дърво, не трепваше пред мъчителите.

Сложил ръце на кръста, Мокапор го гледаше присмехулно и дръзко.

— Е, първожрецо! — прекъсна той накрая тишината. — Знаеш ли защо съм дошъл?

Котис мълчеше.

Резосът се усмихна.

— Най-сетне дойде денят на моето отмъщение.

— А до днес не отмъщаваше ли? — прекъсна го с дрезгав глас затворникът.

— Не! До днес само се подготвях.

Неволна сянка премина по лицето му. Той напрегна сили и изрече думите, които бе обмислял на път за пещерата:

— Ти уби сина си!

Жрецът гледаше с дръзка недоверчивост.

— Така е, развратнико! — натърти Мокапор. — Онзи ден по моя заповед ти самият определи Спартак за посредник със Сбелсурд.

Непроницаемото лице на Котис внезапно омекна, удължи се. Очите му се разшириха.

— Лъжеш! — изхриптя той.

— И днес, както е обичаят, твоят син, омразният плод на престъпната ти любов, замина при Сбелсурд с три копия в гърдите.

Той преглътна. Ех, де да беше така! Но се овладя. Ако не на сина, трябваше да отмъсти поне на бащата. Дори с лъжа.

— Той замина, ала не като желан посланик до бога. Умря не веднага, а след дълги мъки. Сбелсурд не го намери достоен.

— Лъжеш! — изкрещя повторно Котис. — Кой тогава е по-достоен от Спартак?

Мокапор пристъпи крачка към него.

— Вече съм задоволен.

Ала не успя да възпре неволната въздишка.

— Наказах те и аз! Отнех ти най-милото, както ти някога ограби мен. Ти, когото от прост отшелник ктист направих пръв жрец в Медика.

— Защото ти бях нужен. Защото с мен замести умрелия Котис. А не ти се щеше народът да открие смъртта му, за да го мисли безсмъртен. Заради предсказанието на стария Котис…

— Не е важно защо. Направих те втори по могъщество след мен, за да се крепим взаимно.

Първожрецът го прекъсна отново с тихия си глас:

— Тъй беше рекъл предишният Котис: „Умре ли първожрецът, ще умре и твоята власт.“ Ей затова ти бях нужен…

— А ти ми отне любимата жена. А ти, за да ме доунищожиш, подло се свърза с враговете ми — с тези, от които трябваше да ме браниш. Предаде и мен, и Медика. Попречи ми. Ако не беше ти и твоето предателство, аз щях да обединя под един скиптър и медите, и дентелетите, и синтите, и скодриските. Това щеше да бъде само началото. После щях да присъединя и сатрите, и сердите, и бесите. Можех да създам едно велико тракийско царство като някогашната държава на одрисите. И да я противопоставя на ненаситните римляни. — Задъхваше се от гняв и отчаяние. — Разколът — това проклятие за тракийските племена. А бях на път да го преодолея. Ако ти не бе издал плановете ми на бесите. И те нападнаха сердите, стреснаха дентелетите. Останаха само скодриските. Но те са диви, жадни само за плячка. С тях стигнахме до Елада. Но се отказах от тях. Защото в Додона разграбиха и опожариха храма на Зевс, а в Делфи — храма на Аполон. Ей затуй, проклетнико, те приковах тук. Сигурен съм, че и то ти е малко. И смъртта на Спартак ти е малко. Ще докарам Хегезипила. И нея да осъдиш — и нея да изгорят на кладата при погребението на сина ви…

— Чудовище! — почти изхлипа жрецът. — Какво ти бе сторил Спартак? Не те ли тачеше като свой баща?

— Нищо не ми е сторил. И аз го бях приел за свой син и наследник. Ако не беше ти. Ти, който пося омразата на бесите към мен. И омразата на Дионисовия им жрец, на могъщия Вологез. Всички служители на Дионис из цяла Тракия, във всички племена са противници на резосите. Не признават друга власт над своята. Аз щях да направя Спартак свой наследник. Но научих, че тоя проклетник Вологез замисля поход срещу мен, че крои заговори сред царедворците да ме свали. И да сложи на мое място твоя син. Това реши съдбата му.

Първожрецът стисна устни.

— Ако наистина си убил Спартак, тогава убий и мен! Тялото е тъмница за душата, затворена заради своята греховност. Убий ме да освободиш тая затворница! Тя вече е изкупила многократно греха си, отдавна постигна безсмъртието, отдавна престана да угажда на телесните желания. Готова е да се слее със Сбелсурд.

— Не! — зла усмивка сгърчи устните на резоса. — Ти няма да умреш. Ти ще живееш, ще ми служиш до смъртта си и ще се каеш…

В пещерата връхлетя помощникът на Котис, който всъщност беше неговият тъмничар, и извика задъхан от уплаха:

— Спартак идва с цяла стотня войници!

— Млъкни! — изкрещя му Мокапор.

Не успя да го превари. Котис вече бе чул. Тържествуваща усмивка грейна върху изпитото му лице.

— Лъжец! Значи Спартак е жив. Спартак те гони…

— Млък! — с един ритник резосът го простря на пода. — Спартак идва, но няма да те завари жив!

И заби акинакето си в гърдите му.

После с бързи стъпки излетя навън, метна се на коня и препусна към долината, където го чакаха верните му хора. В светилището на Сбелсурд нямаше право да идва никой друг освен резоса и богослужителите.

Само след минута в пещерата влезе Спартак и се хвърли върху обления в кръв първожрец. Положи ухо на гърдите му. Сърцето още биеше.

— Махнете веригите! — заповяда той нетърпеливо.

Един як ковач пристъпи с клещите и разчекна железните гривни. Спартак вдигна отпуснатото тяло и го изнесе навън, та го положи върху наръч сено. Насипа в раната прахан и я превърза с разкъсаната си риза. Наля в устата му вино.

Спътниците му бяха притихнали смутени, загърнати в шарените си зейри, под които опитваха да крият от ръждата щитовете и кривите си махайри. Само копията стърчаха настръхнали над главите им. От мрачното небе се сипеше порой от мокър сняг и дъжд, който се натрупваше по боровите клони, но не се задържаше дълго върху им, а се свличаше на едри парцали по земята.

По заповед на Спартак войниците направиха носилка, положиха в нея ранения и поеха към Ямфорина. Котис дишаше тежко, на пресекулки. Беше жив, но вече личеше, че не му остава да живее още много.

По едно време той отвори очи, размърда устни. Спартак даде знак да го оставят на земята и коленичи до него.

— Сине — промълви старият жрец, — благодаря на Сбелсурд, че ме дари с тая радост — да те нарека така! Вече мога да умра.

— Няма да умреш! — пошепна Спартак. — Майка ми те чака. Ще те изцерим…

— Ще отнесеш благословията ми, сине! Защото никой вече не може да ми помогне… Та аз ли не знам това, посветеният на Сбелсурд Лечителя… Първо се лекува душата, после тялото… Защото болестта идва от душата… Душата оздравява от словото… Щом тя придобие мъдрост, лесно добива и здраве… Но като всеки лек — и мъдрост също с мярка… Премине ли мярката, добие ли премного мъдрост, тя вече не иска да остане в тялото, което е ковчег за душата… И бърза да се слее със Сбелсурд…

Котис отново отпусна глава.

— Синко! — пошушна той. — Искам да ти кажа нещо… Искам всичко да ти кажа…

— После, в Ямфорина…

— Не, не! Сега! Нямам време… Чуй ме, сине!… Да знаеш… За да ме съдиш… И за да не ме осъдиш много строго…

Спартак сложи ръка на челото му.

— Не се вълнувай!

Но Котис не спря, продължи да говори, повече да шепне, да фъфли:

— Млад бях тогава… Жаден за живот… Жаден за власт и сила… Той ми я предложи… Свързахме се двамина алчни за власт… Затова може би… Ходил бе Мокапор при дентелетите, видял бе техния Сбелсурд… Харесал го бе… Щом на небето има един бог — значи и на земята трябва да има един резос… Сбелсурд укрепва властта на царете… Старият Котис, предшественикът ми, му бе служил, вярно… С безброй чудеса бе укрепил вярата в Сбелсурд. И в Мокапор… Но всяка дружба до време… Спречкали се бяха резосът и първожрецът… Веднъж Котис казал пред народа: „Умра ли аз, ще умре и властта на Мокапор…“ И когато Котис се преселил при Сбелсурд — сам или с чужда помощ, — Мокапор се бе сетил за предсказанието… Аз заместих мъртвия… Облякох одеждите му… Взех името му.

Той млъкна, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— Проклет да бъде денят, когато му издадох тайната на татула… Страшна тайна… Служех му честно… Докато видях Хегезипила… Аз пък бях от „чистите“… Нямах право на жени, нямах право да ям месо, да пия вино… Тогава разбрах, че не съм получил власт, а съм станал роб… И душата ми се разбунтува… Можех да се надявам само на едно — на неговата смърт… Затова потърсих помощта на бесите… На Дионисовите жреци, вечните врагове на Сбелсурд… И на резосите… Не успях… Подцених ума и коварството му…

Той едва шепнеше. Гърдите му дишаха мъчително.

— Разбрах го много късно… Когато се събудих… Окован във вериги… Подучил помощника ми да сложи татул и в моето ястие… Както преди това слагахме на другите…

Вече нямаше сили и за шепот. Само по движението на устните му Спартак се досещаше какво иска да му каже.

— Така живея оттогава… Понякога, когато му трябвам, той ми дава татул… И после ми втълпява да говоря това, което той ми заповяда… Това е тайната на татула… Убива волята… Прави те пълен роб…

Тревожен звук от рог прекъсна думите му. Из въздуха запрехвърчаха стрели и копия. Чу се звън на кръстосани мечове.

Спартак скочи, досетил се, че ги напада Мокапор. Размахвайки махайрата, той се втурна нататък, където вече се водеше боят. Но скоро разбра, че е обграден отвред. Даде заповед за отстъпление.

Понесли ранения на ръце, Спартаковите привърженици побягнаха по гористия склон. Достигнаха билото и селото с вкопаните в земята отшелнически жилища. Ктистите тъкмо бяха натрупали насечените за зимата пънове върху дръвника. И избърсваха брадвите със сухи парцали.

Дизатралис извика на първия, когото видя:

— Тарула, помагай!

— Какво искаш? — запита оня.

— Да задържим Мокапор, докато Спартак отнесе баща си в Ямфорина.

Стотина облечени в бяло мъже застанаха зад Тарула.

Той се обърна към тях:

— Дизатралис иска да се бием срещу Мокапор.

Те зашумяха възмутени.

Тогава Тарула отвърна решително:

— Борбите между властниците не ни засягат.

— Как да не ви засягат? Котис беше ваш брат, а Спартак е негов син!

Тарула го изгледа кротко.

— Наистина Котис беше от нашите. Но се полакоми за власт и сила. За първенство. Защото при нас първенци няма, защото при нас всички са равни. Котис стана първожрец. Котис наруши обета си за непорочност. Той вече не е ктист.

Дизатралис усети как кипва господарската му кръв.

— Щом не щеш за Котис, тогава — заради мен! Вие сте мои селяни, в моя земя. И аз ви заповядвам да се биете!

— Нито земята е твоя, нито ние сме твои, нито ти можеш да ни заповядаш, а само бог…

Избухливият аристократ беше готов да замахне с меча си, ако Спартак не го бе отклонил:

— Остави ги! Да не губим време!

Без да трепне, Тарула пошепна, но тъй твърдо, че всички го чуха:

— Който точи меч, меч ще го прониже!

Вече отдалеч, тръгнал подир Спартак, Дизатралис се закани с вдигнат юмрук:

— Ще се върна някой ден и тогава ще залича бърлогата ви от лицето на земята!

— Ако такава е волята на Единния! — отвърна с поклон към изток ктистът.

Отстъпващите достигнаха съседната височина, обградена отвред с гора, и се спряха. Приготвиха се там да пресрещнат нападателя.

Отскачайки от мерещите се в него стрели, Спартак огледа околността. Чак сега си даде сметка колко глупаво се бе намъкнал сам в капана, в лапите на многократно по-силен противник. Той преценяваше бързо. Убеден беше, че няма друг изход. Принуден беше да приеме обсадата. И да чака. Саине щеше да се разтревожи. Щеше да прати други траки; щеше да прати, ако трябва, и римляните.

Но щеше ли да издържи дотогава раненият Котис, щеше ли да ги дочака Хегезипила?

В смътно предчувствие той пропълзя до баща си. Разбра го още преди да чуе сърцето му. Старият бе мъртъв.

Пареща сълза изпълни очите му. Но той я преглътна. Та нали Котис вече се бе отървал от тоя свят, от всичките му мъки, от болките и страданията? Нали сега Конникът отнасяше душата му в Блажените полета? Нима ще плаче, когато е длъжен да ликува? От векове траките се веселят при смъртта на близкия човек…

А защо той не можеше да се зарадва? Или пък никой никога не се е радвал, а всичко е било преструвка… Понеже тъй го изисква обичаят… И тоя обичай… Не е ли само опит да бъде надхитрен животът… Измислен от нещастните хорица, да оцелеят, да устоят, да не бъдат смазани от скръбта… Лъжлива утеха — както казваше Аргиларий Философ… И все пак утеха…

Пръв се досети гърбавият Стак. Той изтича пред всички и прикрит зад щита, се провикна с цяло гърло:

— Хей, войскари на Мокапор! Чуйте! Котис е мъртъв! Помните, ли неговото предсказание? „Умре ли първожрецът, ще умре и властта на Мокапор.“ Свърши се вече властта на Мокапор! Резос е Спартак!

Изкусно метната стрела се впи в бедрото му и той едва успя да се дотътри при другарите си, които побързаха да го превържат.

Сред обсадителите се дочу някаква глъчка. Ропот ли беше това, последвал думите на Стак?

Ала не! Захващаше се нова битка. Някой бе нападнал хората на Мокапор в гръб. Спартак реши да не губи ни минутка. Поведе и той сподвижниците си в пристъп. Боят отново пламна още по-ожесточен. По пелтите затрещяха ромфеите — дългите мечове, що се носят само на рамо; зазвънтяха махайрите; зачаткаха акинаките; кръстосаха се дългите тракийски копия; засвистяха медновърхите стрели.

Мокапор пак трябваше да отстъпи, оставил на полесражението много убити и ранени; оставил още повече бегълци, разколебани от напомнянето на гърбавия Стак.

Тогава Спартак видя избавителите си. Те не бяха нито римляните, нито съгражданите му. Насреща му стояха тия, за които бе слушал толкова хули — горяните. Дрипави, недохранени селяци, нахлупили на главите си вместо шлемове дебели лисичи ушанки, облекли кожуси от зубри, които пазят като истински брони, с грубоковани мечове, с обгорени колове вместо копия и щитове от изплетена леска, върху която беше опъната пак зуброва кожа.

Пред всички стоеше разкрачен, подпрял се на окървавената си ромфея, едър червенокос мъжага, чието лице беше нарязано от белези. Върху гърдите му висеше на златна верижка иконка от мрамор, изобразила Тракийския конник, който поразява глигана — символа на злото.

Спартак го изгледа с възхищение.

— Бойните белези са знак на благородство — рече той. — Мъж без белези не е мъж. Ти изглежда си достигнал върха на благородството.

Горянинът се усмихваше спокойно.

— Кой си ти? — запита го Спартак.

— Терес Бунтовника. Чувал ли си това име, благородни Спартак?

Терес Бунтовника! Че кой не бе слушал за него от Синтия на юг до Сердика на север, от Доберус на запад до Бесапара на изток? В тия размирни времена, когато всеки резос гледаше как да прилепи към владенията си повече земи от съседите, когато от запад и юг настъпваха римляните, горите бяха пълни с размирници, които се криеха из непроходимите усои и нападаха всеки, който им падне. Един от тях, най-дръзкият, беше Терес. Някога Мокапор отвлякъл жена му. Но Терес догонил похитителите и ги избил до крак. То се знае, повече не се върнал в селото си. Заживял из пущинаците. И оттам правеше пакостните си набези — ту стадо на резоса ще отмъкне, ту някой планински дворец ще му запали. И когато накрай търпението на Мокапор прелееше и той се спуснеше подире му с войската си, Терес се прехвърляше или в земите на дентелетите, или при синтите, или при одомантите, или при сатрите, при сердите, а най-често при вечните врагове на Мокапор — бесите. И Мокапор прекъсваше гонитбата. Не му се щеше да нахлува в чужди земи, заради един прост разбойник война да захваща.

— Защо ме спаси, Терес? — запита Спартак.

Бунтовникът отвърна с дръзката си усмивка:

— Видях те на зор. — Но изведнъж стана загрижен. — Аз съм приятел на всеки, който се бие с Мокапор.

Спартак пристъпи към него.

— Благодаря ти! И бързам да те поканя гост за погребалното тържество на баща ми. Ако пък ти хареса, остани с юнаците си при мен.

Терес поклати глава.

— Туй няма да го бъде! Приятел мога да ти стана, слуга — не!

— Че аз за слуга ли те каня, Бунтовнико?

— Резосът има или слуги, или врагове. Средно няма.

gladiatoryt_pyrvozhretsa.jpg

Макар изпълнен с благодарност за навременната помощ, Спартак неволно усети как гневът задавя гърдите му. Видя насреща си истински тракиец — различен от елина и от римлянина, които обичат родината си. Тракиецът обича само рода си, само селото си. Мрази аристократите, които искат да му внушат идеята за отечество, отмята се от тях. Предпочита да стане разбойник, чужд наемник, но да не слугува никому. Това бяха те, тракийските селяни. Денем хрисими и покорни. Плащат всичко, що поиска властникът: и данъци, и ангарии. Дават повече, отколкото им поискат. А нощем догонват с бързите си коне бирниците и ги съсичат. И си вземат обратно всичко. И надвземат. На другия ден — отново мирни и покорни копачи.

Спартак се обърна да приготви баща си за път, без да отговори. Вместо него в разговора се намеси сприхавият Дизатралис:

— Е, какво? Щом не щеш да дойдеш, да те смятаме ли враг на Спартак?

— Не! — поклати глава Бунтовника. — Той ще бъде резос долу, аз — горе, в планината.

Обади се и гърбавият Стак:

— Истински тракиец си ти, Терес. Горд, непокорен. Ала вече не може така. Не може все разединени. Трябва да се сплотим всички. Иначе ще станем роби.

Бунтовникът вирна глава.

— Не е ли все едно: и при римляните, и при резоса — все роб…

— Ти не знаеш какво е робство — прекъсна го сърдито Дизатралис. — Затуй говориш така.

— А ти не подозираш какво е безправието на тракийския селяк. Затова и ти приказваш тъй. Знаеш ли, младежо, чувал ли си? След като бяха заробени от римляните, сега македоняните плащат половината от данъците, които плащаха на цар Филип. Знаеш ли това, а?

— Има безправие. Има повече безправие. Има пълно безправие…

— А свободата е само една. Или си свободен, или не си. Ония там, из Елада и Италия, нямат избор. Ние тук имаме планините си. Имаме си Родопа, имаме Донакс, имаме Орбел. Докато са те, никой насилник не ще ни покори напълно.

Дизатралис кипеше от гняв при тия дръзки слова. Ала нямаше какво да възрази. Знаеше, ако не беше Терес, те всички сега щяха да бъдат трупове, съсечени от Мокапор. И още нещо. Той беше аристократ наистина, мощен, втори след резоса. Но селски аристократ, разбираше се със селянията. Стори му се, че проникна в душата и на тоя бунтовен селяк.

Затова замълча и той.

Нагласил мъртвеца в носилката, Спартак дочу последните думи на горянина. Но и той се въздържа. Пък и не знаеше какво да отговори. Разколебал се бе. Имаше много истина в тия думи.

Терес довърши мисълта си:

— Ако ли загатваш за римляните, не ние ги докарваме. Водят ни ги първенците, резосите, които се боричкат. Ние и да се спречкаме, и да се бунтуваме, много вреда няма. Малки хора — малки поразии. Опасни сте вие, дворяните. Големи хора — големи поразии…

Спартак неволно се почувствува виновен. Оня римлянин, когото остави в Ямфорина, изглеждаше честен воин, който държи на думата си. И все пак… Макар че не той го бе викал.

Той положи ръка върху рамото на Бунтовника:

— Терес, почети погребалното тържество на баща ми. И да останем приятели… Или още по-добре — съюзници!