Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

По времето на Сатурналиите

Не бяха свикнали с такива снегове злощастните легионери — снегове, каквито даже местните варвари не помнеха. И с такива мразове! Войниците бяха метнали на гърбовете всичките си дрехи, бяха се намотали кой с каквото намерил. Едни бяха нахлузили върху ледените си брони тракийски зейри, мечи кожи, гръцки хламиди или римски аболи. Нанизали ремъците на шлемовете по ръцете си, те бяха нахлупили върху главите си тракийски ушанки и вълчи калпаци. Не бяха свикнали със занемарените просеки в гората, по които не можеха да се разминат две коли. Рим с неговата сила, с неговата непобедимост — това бяха и неговите пътища, поддържани и охранявани, настлани с камък, означени с крайпътни знаци — пътища, по които кохортите се носеха от граница до граница, от сражение към сражение, по които не заглъхваше кънтежът на желязната римска стъпка.

А на това отгоре и Дизатралис, след като ги бе пропъдил от опожарената Ямфорина, през целия път не ги оставяше на мира. С набързо сбрания си отряд той ги причакваше из клисурите и сриваше отгоре им градушки от камъни. Друг път от гъсталака неочаквано излиташе облак отровни стрели. Трети път зад ариергарда връхлитаха като вълци кръвожадните траки, посичаха де когото стигнеха и изчезваха безследно.

Не стигаше това, ами отново заваля снегът. По-право не заваля, а направо се стовари върху им като лавина. Ако това не беше римска кохорта и ако не я водеше тъй славолюбив началник, навярно всички щяха да оставят костите си из снежните навеи.

Чак привечер, убедил се най-сетне, че не ще достигнат главния лагер, Маркус Красиниус заповяда да бъде изграден временният стан и да се приготвят за нощувка. Това пък беше другата сила на римската армия. При нужда и без нужда, винаги, легионерите нощуват в укрепен лагер, за да не ги изненада никой. За по-малко от час разпънатите палатки бяха оградени с палисада от прясно отсечени борови дънери, върху която застанаха часовите.

През нощта никой не ги закачи. Но каква нощ беше тя! Виелицата натрупваше върху палатките толкова много сняг, че трябваше всеки половин час да го изтърсват, за да не ги сплеска или събори. Пред страха, че варварите ще се възползуват от бурята, за да си разчистят сметките, половината от войниците дебнеха цяла нощ по стените.

Като че ли единствен префектът спа добре. И тъй трябваше да бъде. Който е тръгнал по стъпките на Александър, е длъжен по всичко да прилича на Александра.

На заранта той се събуди бодър и отпочинал. Ала когато излезе извън палатката и нагази в натрупания сняг, през който легионерите риеха проходи за минаване, настроението му съвсем се развали. Когато пък видя от стената, че оставаше по-малко от човешки бой, за да я затрупа съвсем, Маркус Красиниус направо посърна. При такъв сняг варварите можеха лесно да прескочат оградата му. А за тръгване отново на път беше направо глупост и да се мисли. Виелицата не преставаше. При това гората бе свършила и ако тръгнеха така, без път, преди да е спрял валежът, кой знае къде щяха да се натикат, в какви ли преспи и клопки?

Имаше и още нещо. Центурията, с която беше тръгнал десетникът Квинтус Публиус подир избягалия Спартак, още не се бе върнала. Не се върна и изпратената по следите й десетка начело с младия Публиус. Определените срокове бяха изтекли, ала центурионът Силвиус Красиниус склони братовчед си да ги изчака още един ден. При това нямаха и друг изход. Щат не щат, трябваше да чакат.

За да не простинат хората му, префектът нареди да не прекратяват ежедневните си занятия. Легионерът не бива да се отпуска телесно, не бива да мисли. Цяла заран премръзналите мъже размахваха мечове, мятаха копия, прехвърляха се през огради, засипани със сняг, мокри като кучета. Когато спираха за кратка почивка, изпод броните им излизаше пара.

Дойде и обяд. Тръбата прекъсна упражненията, прикани ги към баките. Маркус Красиниус се прибра в преториума. Щракна с пръсти и зачака. Никой не се отзова. Той повтори повикването. Пак без отговор.

— Пробникът! — извика префектът ядосан.

Старият роб пристъпи спокойно, сякаш незабелязал свирепия му поглед и ръката, готова да го зашлеви.

— Префекте — рече той тихо. — Днес е четиринадесетият ден преди януарските календи, днес започват Сатурналиите. Забрави ли това?

Маркус го изгледа недоволно. После погледът му омекна. Значи тъй, и Сатурналиите! Само те му липсваха! В цялата тая каша. При все това не възрази. Никой в Рим не дръзваше да се противопостави на традицията. Сатурналиите са спомен от Сатурново време, когато всички били равни. През тези три дни робите престават да бъдат истински роби. Сядат на една трапеза с господарите си. Дори имат право да ги хулят безнаказано. Три дни в Рим има нещо като свобода и братство. После всичко тръгва постарому.

— Добре! — рече Маркус. — Доведи робите!

След малко, донесли храната, в палатката му влязоха боязливо готвачът, Стак и старият пробник.

— Има още! — обади се Стак.

— Кои са пък те?

— Гладиаторите.

— Хайде, нека дойдат и те! — махна с ръка префектът.

Ала не дойдоха. Отказаха да седнат на една маса с поробителя си. Предпочетоха да мръзнат в издълбаната под снега пещера.

Стак пръв опита да влезе в ролята:

— Римлянино! — рече той. — Налей ми вино!

Макар че всяка година бе участвувал в туй представление, което за него беше повече шега, разнообразие в охолния живот на патриция, тоя път префектът се забави. Имаше нещо в гласа на тоя проклетник, което не му се хареса. Тоя роб не играеше на Сатурналии.

— Преди това го опитай за отрова! — подсети го Стак.

Маркус посегна да пие, ала гласът на роба го спря:

— Колко удобен момент! Сипваш отровата тъкмо при празника на Сатурн и накарваш господаря си да я изпие вместо теб…

Той се смееше, а по гърба на Маркус Красиниус полазиха тръпки. Всъщност какво струваше на тоя изрод както го приказва, тъй и да го стори? Какво струваше на мнозина други да му помогнат? Всеки негов роб с удоволствие би го отправил да се окъпе в Лета. Колкото роби, толкова врагове… Пък не само робите…

Той остави настрана неначенатия рог с вино.

Стак ненадейно промени разговора:

— Римлянино! Вие, господарите на света, богати ли сте?

— Що за въпрос! — сопна се префектът. — Кой друг може да се похвали с нашите богатства?

— А откъде открадна тая златна чаша?

Маркус Красиниус замахна да го удари и може би щеше да му пръсне черепа, ако Стак не бе отскочил неочаквано пъргаво настрана. После заговори замислено:

— Виждаш ли тия сплетени тела на зверове и чудовища? То не е само за украса, римлянино, а има магически смисъл. То е да даде на тоя, що пие от нея, сила, ловкост и смелост. Ала само за траките. За римляните е магия на омраза…

После на един дъх пресуши чашата. Избърса устата си с ръка и запита дръзко:

— Щом като сте толкова богати, какво дирите тук? Защо искате да заграбите нашата страна, да ограбите нашата бедност?

Маркус Красиниус вече си бе възвърнал самообладанието. Не замахна. Ако не беше празникът, би го разпънал на кръст начаса. През Сатурналиите са позволени всякакви дързости. Ала и господарите, пък и умните роби знаят, че след три дни тия дързости се плащат. Навярно гърбавият е някакъв варварски философ. За Маркус да станеш философ, трябва или да ти липсва нещо, или да си грозен. Каквито са били Сократ и Езоп. Нали и Езоп е тракиец? Прав е бил Александър, дето е бесел философите.

В този миг от укреплението проехтя тревожният рог на караула. Маркус Красиниус скочи на крака, грабна меча и изхвръкна навън. Това вече не беше шега. Из палатките излитаха почиващите легионери, полегнали за малко така с броните си. Те нахлупваха шлемовете вместо ушанките и грабваха копията си от пирамидите.

Префектът се изкачи на три скока върху наблюдателната площадка до Порта принципалис. Тогава видя идващите — десетина едва различими в снежната завеса сенки. Той ги позна. Бяха легионерите, които отидоха да търсят изчезналата центурия. Те влачеха като шейна един клон, в който лежеше човек.

— Отворете! — заповяда той. — Мециус Публиус да дойде веднага!

Едва пристъпил в преториума, преди да изгони робите, след него влезе младият легионер, подкрепил с лява ръка баща си, който едва се удържаше на крака.

— Квинтус! — възкликна префектът. — Къде е центурията, която ти поверих?

Старият десетник направи усилие да заеме войнишката си стойка с вдигната за поздрав десница.

— Славни префекте — опита той да заговори отривисто по войнишки. — Заповядай да ме посекат! Не успях да я запазя. Бакхус ни порази!

— Говори ясно! — сряза го Маркус.

И той заговори:

— Пратениците на Мокапор ни отведоха до светилището на Дионис. Аз подредих бойците по правилата. Обградих храма отвред, тъй че птичка да не се измъкне. После извиках жреца. В храм не се влиза без негово разрешение. Нищо че е варварски. И като не получих отговор, натиснах вратата. Залостена отвътре. Заповядах да я изкъртят.

Изведнъж Квинтус се олюля и ако не го бе подхванал синът му, щеше да се строполи на земята.

— Сложи го на леглото! — заповяда префектът.

Александър също е бил грижлив към войниците си. Когато в пустинята му предложили шлем с вода, той я излял. Щом няма за другите, няма да има и за Александър.

Десетникът отново отвори очи. Понечи да стане, но префектът го задържа.

— Слушам те!

И Квинтус продължи:

— Оскверних божия дом. И той ни наказа. Храмът литна във въздуха сред огън и трясък… — Той притвори очи, облиза пресъхналите си устни: — Когато се свестих, видях само купчина развалини. И всички — избити. Цялата центурия. До крак…

— А траките? Водачите ви?

— И те! Само аз бях жив. Ранен, но жив.

Дишаше тежко.

— Или не, не само аз! От подземието се измъкна Спартак. И вакханката. Носеха на ръце жреца на Бакхус. И той ранен…

— После?

— Спартак поиска да ми отсече главата. Но вакханката го спря. Защо ли, не знам. Сложиха ни с жреца в една влачка. Отнесоха ни в съседното село. Стоплиха ни, нахраниха ни.

Десетникът внезапно спря смутен.

— Мога ли да кажа и това?

— Говори всичко!

— Тогава чуй! Много страни съм пребродил, такова село за пръв път срещам…

— Какво?

— Такива селяни. Никой няма нищо свое.

— Роби ли са?

— Не. У тях всичко е общо. И ниви, и градини, и крави, и овце. И къщите. Не се женят. Месо не ядат. Вино не пият.

Маркус мълчеше. Вместо него се обади първият центурион.

— Тогава защо живеят?

— Аз също ги запитах. И знаете ли какво ми отговориха? — Без да изчака въпроса им, си отвърна сам: — Всичко е суета! От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Ще останат само делата, които си вършил.

Слисан от чутото, Силвиус Красиниус неволно запита:

— А кой ги управлява? Кой им нарежда кога да работят? И какво да работят?

— Всичко решават общо.

— А кой ги командва в боя?

— Те не се бият. Нямат оръжия. За тях е грях да убият дори животно, камо ли човек.

Маркус Красиниус не изтрая.

— Няма такива! Всички траки са пияници и главорези. Цял свят го знае.

Тогава от ъгъла, където се бе сврял, непитан се намеси гърбавият Стак:

— В Тракия има всичко. В Тракия има пияници, каквито няма другаде. В Тракия има и главорези, каквито няма другаде. В Тракия се е родил резосът Зимсем, който карал враговете си да ядат децата си. В Тракия се е родил и Орфей. В Тракия, който иска, може да има сто жени, които не ще — живее без жени. Десетникът е попаднал сред ктистите, богопочитателите, чистите.

— Че как ги търпят вашите резоси?

— Те никому не пречат.

— А като не щат да се бият?

— У нас никой никого не праща насила да се бие. Отива на бой този, който иска.

Маркус Красиниус го прекъсна рязко, след което се обърна към легионера:

— Квинтус Публиус, остави тия залъгалки! Кажи ми къде е Спартак!

— Остана там. А старият жрец умря. Аз оздравях и Спартак ме пусна. Тогава срещнах Мециус…

Маркус Красиниус запита:

— Защо те пощади Спартак?

— За да ти предам думите му.

— Е, какво каза тоя варварин?

Квинтус се досещаше какво ще последва. Тежка е участта на вестоносеца. Мнозина бяха загубили главите си заради лоша новина. Пребледнял, той повтори дръзките думи:

— Да се върнеш там, откъдето си дошъл. За да не те слети нашата участ! — И отпусна ръце. — Това е, префекте! Затова съм дошъл. Да ти предам тия думи. И да си получа наказанието!

Маркус Красиниус удари ръкохватката на меча си.

— Ще ме заплашва! Той, мръсният варварин! — И седна на походния стол, подпрял глава с юмруци. — Върви си!

Двамата вече излизаха, бащата облегнат върху рамото на сина си, когато префектът ги спря:

— Какво каза ти? Я повтори! Храмът литнал. Сред огън и трясък, така ли? Но как? Целият ли се вдигна непокътнат, или се разлетя на парчета?

— На парчета, префекте. Всеки камък отделно. И всеки войник.

— И огън ли видя?

— И огън!

— И чу гръм?

— Чух!

— А мирис? На какво миришеше?

— Някаква задушлива мъгла. Като под Етна.

— Добре! Свободни сте и двамата!

Маркус Красиниус се замисли отново. Всеки римски военачалник изучава военна история, чете спомените на знаменити завоеватели. Всеки, който мечтае за слава и бойни подвизи, е длъжен да знае какви са били предишните битки, каква е била стратегията на неприятелите, какви бойни хитрости са прилагани.

Щом чу как се е сринал храмът на Дионис, той си спомни. Никой римлянин и никога нямаше да забрави преживения преди повече от век ужас, когато омразният Картагенец опустошаваше Италия. Много папируси бяха изписани за това позорно време. Славата се добива в победите, но бойният опит се печели в пораженията. Добър пълководец е този, който се поучава от пораженията — и от чуждите, и от своите. И там, сред старите папируси, има един, който описва битката при Тразименското езеро. Казано е така: „Тогава земята се разтресе. През десет крачки изригна малък вулкан. И когато грозният тътен отшумя, храбрите римляни лежаха мъртви. А над тях се бе разстлал задушлив дим, като дима на Етна.“

Нима бе възможно? Анибаловото оръжие, чиято тайна, беше изчезнала ведно с Картагенеца — в ръцете на тия варвари, в ръцете на Спартак! Траките са неуки. Колкото и да са храбри, могат да бъдат надхитрени. Ала когато към смелостта им се притури и умът на Спартак, и оръжието на Анибал… Наистина, тежка задача ти се е паднала, Маркус Красиниус Алвио! Много тежка!

Той не се отчайваше тъй бързо. Това беше най-ценното у него. Добрият военачалник не губи вяра до смъртта си. Изненадата, мъката от поражението, болката заради загубената центурия само разбудиха гнева му.

Той удари с юмрук по коляното си.

— Ще запомнят кой е Маркус Красиниус Алвио! Ще им платя за избитите легионери! Ще опустоша Медика!

И стана.

— Сега да се поразтушим! — И се обърна към братовчед си: — Искам гладиаторски бой! Да се отморят и хората ни! Ще се бият Севт и Терес!

Стак видя, че е озлобен, но пак се осмели. Не можа да остане безразличен.

— Господарю, забрави ли Сатурналиите?

Префектът го сряза с жестока насмешка:

— Тъкмо затова! Сатурн не е небесно божество. А подземно. Той иска човешки жертви. И ще ги има.

Легионерите посрещнаха с рев на доволство новината за предстоящото забавление. Само за десетина минути те утъпкаха в снега една малка арена. По оградата останаха само часовите. Всички свободни от наряд се струпаха пред преториума.

А бурята не стихваше. Усилваше се. Вече не виеше, а ревеше. Поемаше цели преспи и ги стоварваше върху дървената палисада, затрупваше палатките, навяваше преспи около пирамидите с копията и щитовете.

Войниците докараха и гладиаторите, разтриха със сняг премръзналите им снаги, за да ги сгреят, и ги блъснаха долу.

Терес Бунтовника изпъчи гърди. Белезите по накълцаното му лице почервеняха от гняв.

— Аз гладиатор не ставам, казах ви!

То се знае, никой не му обърна внимание. Силвиус Красиниус им подхвърли две махайри и две пелти. После се обърна към братовчед си:

— Стой по-настрана! Този тракиец е луд.

Маркус Красиниус вирна глава.

— Да почват!

Не се боеше от меч. Гадателят му бе предсказал да се пази от отрова. За него бяха опасни ястията и питиетата, стрелите и копията, ако са намазани с отрова. Махайрите бяха чисти, следователно безвредни за него.

Севт пое своето оръжие, готов за бой. Терес не мръдна, опрял гръб в снежната стена със скръстени ръце на гърдите. Не познаваше римляните и умението им да се справят и с най-твърдоглавите гладиатори. Две нажежени копия го подкараха към захвърлената махайра.

Ала и римляните не го познаваха. Изведнъж той се наведе, грабна оръжието и го запрати отново срещу префекта. Маркус Красиниус едва свари да отскочи настрана. Свистящото острие прелетя на два пръста от врата му и се заби в щита на застаналия до него воин.

Префектът трепереше от гняв.

— Дайте му друг меч! Да се бият! А сетне ще разпъна на кръст победителя!

Не довърши. Стражите се развикаха, несварили да надуят роговете. По стените се бяха нахвърлили някакви сенки, зачаткаха мечове, заохкаха ранените.

— На оръжие! — изкрещя префектът.

Ала и преди неговата заповед всички се бяха втурнали към копията, мечовете и щитовете си в пирамидите. Те бяха римски легионери, не някаква варварска сбирщина. Войната беше техният занаят. Цели пет години се обучава легионерът, преди да бъде подготвен за бой.

Дори в тая суматоха Маркус Красиниус успя да погледне към гладиаторите. И се досети какво замисляха. Двама такива юначаги в тила му можеха да сторят страшни поразии.

— Оковете ги! — заповяда той.

Десетина легионери се метнаха отгоре им, свързаха им ръцете, заключиха краката им в дървени букаи и ги захвърлиха на снега.

Префектът се изкачи на стената, където бе почнало сражението, за да прецени размера на заплахата. Съсече един нападател, блъсна други надолу, в дълбокия сняг. И погледна. Мигновено разбра. Незабелязани, нечути през грохота на бурята, траките бяха издълбали тунели в дълбокия сняг, по които бяха достигнали дървените укрепления. И сега извираха оттам като из мравуняк. Катереха се по изправените стълби и се прехвърляха върху стените, изтласкваха с дързостта и многочислеността си оределите защитници. От гората пък летеше градушка от запалителни стрели и топки. Тук-там пламваха палатки. Префектът знаеше — на война траките опожаряват противниковите бойни машини и лагерите им със смола и сяра.

Той се оттегли към преториума, откъдето имаше възможност да наблюдава най-добре полесражението и да го ръководи, да праща подкрепления в застрашените участъци. Адютантите му се изправиха до него, готови да отнесат всяка негова заповед. Стояха в пълна готовност ветераните, главният резерв, със замръзнали безизразни лица, претръпнали от безброй сражения, сякаш не ги очакваше смъртта, а зрелище в цирка. Така с часове плебеите чакат гладиаторските битки.

Край Порта принципалис се водеше най-ожесточеният бой. Изглежда, там беше съсредоточен главният удар. По палисадата се катереха все нови и нови пълчища, които изтласкваха защитата.

Тогава Маркус Красиниус видя Спартак сред нападателите. Видя го как настъпва решителен и непреклонен, без ярост, без вик, различен от своите войници, които се биеха настървени, сякаш опиянени от кръвта, като побеснели демони. Спартак се сражаваше така, както занаятчията върши своята работа, както дърварят сече гората — хладнокръвно, обмислено и размерено. Всеки негов удар беше пресметнат, без пропуск.

Маркус Красиниус, един от познавачите на военното изкуство, който ценеше римските легионери, тези майстори на меча, изведнъж призна, че вижда образеца на воина. Така би нападал самият Марс, ако простосмъртните имаха щастието да го видят. Пред Спартак пътят неусетно се разчистваше, опустяваше.

— Ветераните в боя! — заповяда Маркус. — Срещу Спартак!

И манипулата се отправи натам като чудовищна метална гъсеница. Зачатка желязо о желязо. Римското „Баритус!“, тракийските бойни рогове, бесните им крясъци, воят на бурята — всичко се сля в някакъв неразчленим грохот като водопад. Вече нямаше кой да гаси пожарите. Една след друга палатките се сгромолясваха в пламъци.

Съвсем случайно Маркус Красиниус зърна какво прави Стак. Но беше много късно. Той вече беше отвързал Терес Бунтовника. И преди префектът да стигне до тях, освободеният роб грабна един меч и се хвърли в боя. С удара на щита си Маркус Красиниус простря Стак безжизнен в снега и се върна тичешком към преториума. Севт, останал неотвързан, крещеше като полудял и в безсилна ярост гризеше веригите си.

Префектът се огледа. Сега в резерв оставаха само той и петимата контубернали. А той знаеше, армия без резерв — това значи, че вече няма армия. Терес сякаш се равняваше на цяла манипула. Личеше си от пръв поглед, че няма ума на Спартак, неговата проницателност и съобразителност. Имаше само сила, която му заместваше всичко. Той въртеше ромфеята си като побеснял. Не винаги улучваше, но мощта и издръжливостта му допълваха неточните удари и честите пропуски. Тъй пред тоя устрем старите легионери неволно отстъпиха. Варварите ги изтласкваха настойчиво. Изринаха ги от стените, притиснаха ги отвред. А из снежните тунели мравките не се свършваха.

Маркус Красиниус Алвио разбра. Това беше краят. Защитниците му, скупчени край него, бързо редееха. Като истински римлянин той не биваше да падне жив в ръцете на врага. Защото дори ако се предадеше, не можеше да чака пощада.

Оставаше му едно — да защити и своята, и римската чест. Маркус Красиниус опря меча си в земята с острието нагоре, готов да се наниже сам върху него. Но Силвиус Красиниус дотича навреме и го дръпна настрана. Накара го да се ослуша. И Маркус го чу. Към рева на сражението се притури нов рев от стотици гърла. Че защо го спря братовчед му? Та това бяха пак бойните викове на траки. Навярно нови подкрепления на Спартак.

Но не. Не бяха негови подкрепления. Защото нападателите се разколебаха, задните им редици се обърнаха да посрещнат новата заплаха.

— Това е Мокапор! — възкликна радостен Силвиус Красиниус.

Наистина беше той. Маркус изкрещя от радост. Разколът беше почнал. Вече се биеха траки срещу траки. На него му оставаше само да запази кохортата си, за да оцелее, да запази сили, докато варварите се избиват взаимно, за да им наложи после своите условия.

Защитниците на укреплението се окопитиха, нападнаха и те. Притиснати от две страни, спартаковци се смутиха. Яростта им се изпари. Някои вече почваха да мятат щитовете си на гръб, готови да побягнат.

За техен ужас тогава в сражението се вмеси нова сила. Маркус Красиниус чу отчетливото римско „Баритус!“ — бойния възглас на тичащите легионери, който заглуши врявата на сражението.

Враговете му се объркаха съвсем. Напразно Спартак ги зовеше, напразно се опитваше да ги обедини около себе си, да окаже, макар и отчаяна съпротива. Маркус разбра замисъла му. Варваринът искаше да превземе изцяло лагера и оттам да се защитава срещу външните нападатели.

Сега отново пролича слабостта на тракиеца, неотразим в нападението, безпомощен в отбраната. Маркус, който отдавна знаеше ахилесовата му пета, сега се убеди напълно. Ако не те разгроми с първия удар — той отстъпва, бяга, за да те издебне друг път. Но не приема решителната битка.

Неочакваните съюзници стягаха обръча си — по снега, по подснежните проходи.

„Ба-ри-тус!“

Маркус ги позна. Пък не беше трудно да ги познае. Настъпваше другата кохорта, която бе останала край Стримон. Позна и вожда им — Гайус Салвариус Астрагал. Гневът смени радостта от спасението, сбръчка челото му. По-добре да бе загинал! Но да загине с чест, вместо да бъде спасен — и то от тогова, когото най-малко би желал да срещне тук. И то сега, когато с помощта на Мокапор щеше и без него да се справи с варварската напаст.

Траките вече бягаха безредно. Само няколко групи опитваха да се измъкнат в ред. Едната с Терес, другата начело със Спартак.

Префектът изкрещя заповедта си:

— Дръжте Спартак! Не го изпускайте!

И цяла манипула се спусна нататък, прекъсна му пътя за отстъпление, обкръжи го ведно с десетина души от бранителите му. Битката се разгоря отново, още по-жестока и настървена. Ясно, това беше цветът на Спартаковата войска. Всеки от тях се равняваше на петима обучени легионери. Но колкото и да бяха храбри и решени на всичко, те не устояха срещу натиска на превъзхождащите ги противници. И падаха един след друг, облени в кръв.

Една стрела улучи Терес Бунтовника в окото. Копие прониза ръката му, която изтърва меча. Ала той нямаше време да се занимава с подобни дреболии. Така, с щръкналата стрела, Бунтовника размаха с лява ръка щита си. Размаха го с такава стръв, че никой не устоя насреща му. Изтласка десетината римляни, които опитаха да му преградят пътя, и скочи от палисадата подир съплеменниците си.

Боят беше завършил. Само трима души начело със Спартак оказваха отчаяна съпротива. Захвърлил щита си и грабнал още един меч в лявата ръка, Спартак не спираше да се бие. Оръжията му бляскаха като светкавици и всяко от тях успяваше да намери жертвата си, за да я порази. Сякаш не ги размахваше един човек, а два демона с четиридесет очи.

„Какъв ненадминат гладиатор! — помисли си с възхита Маркус Красиниус. — Всяка школа би дала хиляди сестерции, за да го получи.“

— Искам го жив! — извика той.

Спартак беше останал сам. Обграден от цяла манипула. Скрити зад щитовете си, легионерите настъпваха безпощадно. Мечовете му чаткаха обезсилени по протегнатите напред щитове. А човешкото множество, оковано в желязо, продължаваше да го притиска, да го задушава в стоманената си хватка. После по знак на префекта стотина мъжаги се метнаха отгоре му и го затиснаха с тежестта си.

В същия миг последният метнат от траките камък перна Маркус Красиниус в главата и го свали на земята в несвяст.