Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Признателността на ктиста

Спартак бързаше да се възползва от поражението на римляните, за да ги доунищожи, преди да са се опомнили. И да завземе лагера им, за да се добере сам до скъпоценния медальон. Не се доверяваше на контубернала. Стори му се годен да го излъже, годен да се уплаши от повторно завръщане при страшните варвари. А имаше и друга опасност — да стане жертва на намножилите се мародери, които кръстосваха навред за лека плячка, без да се вслушват в забраните на Спартак. За една броня, за един шлем те бяха способни да обезглавят нещастника, който носеше тоя шлем и тая броня.

А виждаше, че и войниците, и началниците им нямаха охота да продължат преследването. Предпочитаха да се порадват на леката победа — с веселби, с хора и с гуляи.

Дизатралис пръв се осмели да му го каже:

— Само война да искаш! Тя няма да се свърши. Виж, за празненства рядко остава време.

Спартак смръщи вежди.

— Когато само раниш лъв, или тур, или глиган — оставяш ли го да избяга? За да стане още по-опасен. Или го гониш, докато го доубиеш?

— Това е друго! — изсумтя едноокият Терес.

— Не е друго. Полуразбитият враг ще се окопити. И отново ще те нападне, обогатен от опита на поражението си. Затова и той трябва да бъде преследван до пълното му унищожение.

— Стига ни, че ги прогонихме!

— Сега ги прогонихме, утре пак ще дойдат. Откога налитат, ние ги отхвърляме, а те все се връщат. Лакоми са за земя, за роби. А Тракия има и богата земя, и яки работници.

— Тия яки работници знаят да се отбраняват.

Спартак сви юмрук.

— С отбрана победа не се печели. С отбрана само се отлага поражението. Рим трябва да бъде ударен право в сърцето. Другото са драскотини, които не убиват. Само го дразнят. Като леко ранен лъв.

Терес вторачи в лицето му единственото си око.

— Ти какво? Ще ти се да удариш Рим в сърцето! Че ти знаеш ли неговата сила?

— Именно затова! Ако не бъде сразен, той ще ни зароби. Заробил е целия свят. Само ние още се опъваме. Или ние, или Рим!

Той замълча. Млъкнали бяха всички, слисани от дръзките му думи. После отново заговори, тоя път вече по-спокойно, почти безстрастно, но още по-непреклонно:

— Ще ги гоним до стените на Рим! И ще ги сринем! Ако те опожарят селата ни, земята ни ще остане. И планината ни, в която пак ще оцелеем. Ако ли пък ние сринем зидовете му, нищо няма да остане от Великия Рим. Аз имам мощта да не оставя камък връз камък от тия стени. И да изкореня Руминалската смокиня, под която Вълчицата откърмила Ромула и Рема. Тогава, както казва преданието, Рим ще запустее. Помогнете ми да стигна дотам! По пътя ни ще се надигнат всички потиснати. И ще тръгнат с нас на свещен поход…

Сега се обади Дизатралис:

— Ти поне знаеш колко мразя Рим! Знаеш също, че не съм страхливец. Тъкмо аз ти го казвам. Рим е всемогъщ. Рим има безброй легиони.

Спартак отговори:

— Това е вярно. И все пак римляните са по-малко от робите, които ги хранят. Тия роби само чакат някой да ги поведе. Патрициите са по-малко от плебеите — полуробите, които чакат нови братя Гракхи…

— Вярно е! — кимна Фертракс. — Робите чакат Месия!

— Който срази Рим, той ще бъде Месия. Както Рим търси несговорници сред враговете си, тъй и ние трябва да намерим недоволниците в неговия дом. А кои са те? Това са робите. Това са плебеите. Както Рим разделя и владее, тъй и ние сме длъжни да го разделим, за да го завладеем. Робите са ръцете и краката на Рим. Трябва да срежем ахилесовото му сухожилие, както обезвредяваме облечените в желязо, другаде неуязвими врагове.

Той разпери ръце.

— Това е! Да оставим ли ранения глиган да се укрие в усоите? И утре да нападне жените и децата ни…

Първа посрещна с радостни възгласи думите му неговата лична охрана — ядрото, съставено от избягалите роби, които го бяха последвали дотук, все хора, които в тая чужда страна нямаха никого освен него. Спартак ги бе отървал от робството и за него те бяха готови до един да дадат живота си. Какви ли нямаше сред тях: елини, либийци, картагенци, египтяни, гали, германци, брити, славяни — от всички страни, където ненаситният Рим грабеше синовете и дъщерите им.

Фертракс се провикна:

— Спартак, води ни!

След него вдигнаха махайрите си Терес и Дизатралис. Последваха ги останалите. Такива бяха траките — лесно се отчайваха, още по-лесно се възпламеняваха. Веднъж убедени, веднъж запалени, водачът можеше да ги откара накрай земята.

Спартак изчака да затихнат виковете им. Тогава се обърна към Терес:

— Вземи твоите хора! И моята лека пехота! Ще излезеш в гръб на римския лагер. Аз ще настъпя по билото. Когато видиш три огъня, ще нападнеш от запад. Да отвлечеш вниманието им. Тогава аз ще ударя от изток.

— Разбрах! — изпъчи се Терес. — Ще ги направя на пух и прах!

— Само преториума ще запазиш, с палатката на префекта! Тя ми трябва непокътната.

След това войската се раздели на две. По долината начело с Терес Бунтовника тръгнаха пешаците, въоръжени с прашки, лъкове, махайри, римски мечове и копия, с брадви — кой каквото докопал; едни с пелти, други с тежки четвъртити щитове, отмъкнати от легионерите; едни с брони, други само с кожуси, които пазят не по-зле от броните.

Подир Спартак потегли тежката конница, водена от Дизатралис, в която се числяха благородниците — всички с брони, разкошни каски и тежки ромфеи на рамо, следвани от копиеносците. Покрай предводителя се подреди неговата гвардия.

Изкачването продължи много. Най-сетне, задъхани и изпотени, бойците се измъкнаха на голото било. Окичиха шлемовете и броните с листа да не блестят и започнаха спускането.

От едно скалисто възвишение, обрасло с бодлива хвойна, Спартак погледна към полето. В далечината, в синкава мъгла, се виждаше римският стан.

Заслонил очи с ръка, той се обърна към Дизатралис:

— Я виж и ти!

Помощникът му се взря напрегнато.

— Тъй е! — рече той. — Избягали!

И отново се загледа.

— Виждам обоза им. Бърза надолу покрай Стримон към Десудаба. Може би към Синтия.

Изведнъж той трепна.

— Гледай, гледай! Строят им се разбърка. Колите се пръскат в безреда. Бягат…

И тозчас добави:

— Та това е Терес! Вълкът менява козината, нрава си не менява. Не е могъл да устои при вида на плячката.

Отдавнашната му неприязън бе намерила отдушник. От първия ден благородникът и размирният селяк не можаха да се спогодят за най-голямо огорчение на Спартак.

— Дизатралис! — рече Спартак с почервеняло от гняв лице. — Възлагам на теб да отведеш войската по Стримон. Аз ще догоня Терес, ще го изпратя подир отстъпващите римляни. На всяка цена трябва да ги доунищожим, преди да стигнат Десудаба, преди да се съединят с другите.

Метна се на коня и препусна надолу, последван само от двама телохранители. Беше ядосан. Терес се бе проявил отново като истински тракиец, непокорен и своеволен. Прави бяха римляните, като казваха, че траките забравят войната, щом зърнат обоза. Затова губят свободата си, макар че са най-смелите бойци на света. Всеки прави каквото му хрумне. Не виждат как в стръвта си към лична независимост сигурно крачат към робството. Ако беше Севт, нямаше да постъпи така. Севт беше гладиатор, дисциплиниран като римски войник. Такива трябваше да станат всички меди, всички траки, всички врагове на Рим, за да се надяват на победа. Само че Севт сега беше далече, може би вече достигнал Скаптопара на път за Дентелетика, където го бе изпратил Спартак да дири братска подкрепа срещу завоевателя.

Сега дентелетите, утре сердите, вдругиден бесите, синтите, сатрите, одомантите — всички траки щяха да се надигнат, ако повярваха в силите си.

Билото взе да се снижава бързо. Вместо бодливите хвойни се ширнаха зелените пасища. Подплашени овце от връхлетелите конници се пръснаха към гората. Постепенно пасищата преляха в ниви с едва покарали пролетни посеви. Тук-там се виждаха дървени рала с железни лемежи, изоставени от избягалите орачи.

Спартак свърна вляво към тясната просека. След припека на откритото горската хладина го освежи. Дори му се прииска да запее — че беше жив, че се бе отървал от робството, че бе победил Маркус Красиниус, че скоро плочката на Химилкон щеше да му разкрие тайната си мощ.

Внезапно конят му се препъна и се сгромоляса на земята. Ездачът отхвръкна насред пътеката. Изправи се начаса. Изтегли меча, успя да посрещне прав излетелите от храстите римляни. Препънали се бяха в опънатото въже и конете на телохранителите му. Единият беше смазал с тялото си ездача. Другият боец успя да се изправи.

Двамата се хвърлиха смело срещу дузината нападатели. Зазвънтяха мечовете. И все пак от първия миг беше ясно колко неравна е тази битка. Примъкнал се незабелязан през шубраците, един легионер прободе телохранителя в гърба.

Спартак разбра безсмислието на съпротивата си и побягна. Римляните се спуснаха с викове подире му. Той беше як, издръжлив мъж. Рудникът го бе закалил още повече. За беда и легионерите бяха хора от желязо, закалени в походи и сражения, преследваха го упорито по петите, неотстъпно. Затова той свърна в гората. Съобрази. Те не бяха горяни. Не познаваха гората. Не умееха да различават под пластовете суха шума коварните ямки, в които могат да си счупят краката. Не умееха да избират пролуки, не допускаха колко жестоко дерат еловите вейки, не бяха свикнали да се прегъват пред ниските клонаци.

Неусетно взеха да изостават. Двамина се проснаха на земята, виейки от болки. Другите, макар и по-предпазливи, не се отказаха от гонитбата. Не мислеха дори да се откажат. Защото бяха дезертьори, изгубили се в паническото бягство. Бояха се от сурово наказание, когато се върнат в частите си. Но виж, един пленник, и то тракийски аристократ, можеше да смекчи наказанието им, можеше дори да им донесе награда. Затуй въпреки че бяха грохнали от умора, не се отказваха, продължаваха да го следват с размахани мечове.

Спартак отново излезе на пътечката. Беше взел значителна преднина. А и той не беше от желязо, и той се бе преуморил от лудия бяг из гората. След стотина крачки пътеката го отведе до тясно мостче, опънато между скалистите брегове на дълбока урва. На дъното й на дълбочина десетина човешки боя се пенеше буен поток. Спартак притича по моста. На отсрещния бряг спря, изкушен от внезапен порив да го събори, да прекъсне пътя на преследвачите си. Опита да изкърти с ръце една греда, замахна с меча. Убеди се бързо, че това няма да му се удаде, преди да дойдат преследвачите.

Затова продължи нагоре, поел си малко дъх, решен да се шмугне пак в храсталака. И ако добие голяма преднина, да заличи следите си.

Тогава зад гърба му излезе Тарула. С брадва в ръка. Тръгнал бе да насече дърва. И бе чул човешките викове. Скрит в окрайнината, бе видял всичко. Преценил го бе начаса. Още не бе станало късно. Без да губи време, той замахна с брадвата. Правил бе мостове и знаеше градежа им. Удари направо върху подпорната греда. При втория удар я пресече. Замахна към другата.

Римляните вече наближаваха. Схванали намерението му, те закрещяха отдалеч. Тарула удари повторно. Потрети. Тая греда излезе по-здрава. Устоя. Първите преследвачи вече стъпваха на моста, а той още продължаваше да сече. Един метна копието си и то се заби в ребрата му. С последни сили ктистът нанесе последния замах.

Дървеният градеж изскърца глухо и бавно се срина надолу, увлече със себе си тези, които вече бяха стъпили върху него. А Тарула се отпусна на земята. Аленото петно върху бялата му дреха нарасна.

Дочул новата глъчка, Спартак се обърна. И видя станалото. Без да се двоуми, хукна назад. Вдигна ранения на ръце, понесе го към гората.

Тарула отвори очи. В зениците му светна доволство. Задъхан, той прошепна:

— Ти се бориш за такива като нас… Аз съм ктист… Клетва съм дал… Нямам право да убивам, нямам право да дойда с войската ти… Но имам право да пожертвувам себе си… Имам право…

Спартак усещаше по тялото си парещата влажност на изтичащата кръв. Наскуба бяла садина и я натика в раната. После отново забърза. Най-сетне достигна отшелническото селище. Ктистите го наобиколиха, поеха ранения си събрат, положиха го върху нара му, разтичаха се за билки и лекове.

Тарула размърда устни.

— Не е вярна старата мъдрост… Днес е друго… Днес, който не точи меч — от меч загива… Чуйте ме, братя!… Когато те нападне вълкът, няма място за кротост… Когато те нападнат потомците на Бозалите от Вълчицата, няма място за кротост… Има два изхода: или мъртъв, или роб… Аз бях роб… По-добре мъртъв…

Изведнъж той клюмна. Тракийският конник беше поел душата му, за да я отнесе горе.

Ктистите докараха един кон.

— Хубав е — рече Спартак. А той разбираше от коне.

— С листа на воден орех е хранен — похвали се единият ктист. — Затова!

Спартак не се учуди. Той знаеше това, знаеше също, че от бодливите кутийки на водния орех бедните траки правят и хляб, който затяга стомаха при летните разтройства.

Метна се върху коня и препусна към Стримон. Когато стигна там, ордата на Терес бе оплячкосала неприятелския обоз. В грабежа се бяха включили и доведените от Дизатралис конници.

Много време пропиля Спартак, докато събере отново войската си, вече намаляла наполовина, ала не от ранени и убити, ами от мародери, зарязали частите си, за да отмъкват в селата си награбеното.

— Меди! — провикна се ядно Спартак. — Вие, най-смелите мъже в света! Стига плячкосване!

Терес се засегна.

— Това е войната!

Спартак го стрелна с поглед.

— Беше! До днес! Вече не е, вече е въпрос на живот или смърт. Или римляните — или ние!

Войниците мълчаха. Вече не възразяваха открито. Но той четеше в смръщените им лица, че недоволствуват от новия ред, който опитваше да им натрапи. Много от това, което той изискваше от тях, им беше чуждо и непонятно. Векове, хилядолетия наред дедите им бяха воювали така — прогонваха враговете, ограбваха ги и после се връщаха отново към стадата и нивите си. Не ги преследваха в чужбина. Там се биеха с тях тамошните племена…

Ала волята на Спартак, упоритата му вяра в своята правота, прямият му, изискващ безусловно подчинение поглед неволно покоряваха. Хипнотизираха. Тракиецът, когато те гледа, дори не мигва. Ала погледът на Спартак беше по-твърд от всички. От ясните му очи сякаш излитаха сини мълнии. Никой не можеше да устои срещу тяхната стоманена настойчивост.

— След мен! — извика Спартак и поведе останките от войската си подир отдавна отстъпилите римляни. Никога не забравяше златното правило, че преследването изисква най-голяма предпазливост. Затова отправи далече напред няколко конни разезда.

По пътя му насреща се зададе керван от волски коли, натоварени със стоки: кожи, осолено месо, жито, мед, восък, дървен материал. Търговците яздеха отстрани, въоръжени до зъби, а подире им подтичваха слугите, хванали се за опашките на конете им.

— Да ви закрилят боговете! — поздрави ги Спартак. — Откъде и накъде?

Един белобрад търговец отговори:

— От Синтия към Бизантион.

Съществуваше неписан обичай — търговците имат право да преминават през всяка страна по определените пътища. Само плащат данък на владетеля. От Синтия до Бизантион керванът щеше да прекоси земите на десетина племена: синти, одоманти, бизалти, сатри, македонци, крестони, мигдони, ситони, кикони, травси, долонки — и на всички щеше да заплати това право. А накрая след цялото това плащане пак щеше да спечели. Иначе нямаше да има търговия; иначе резосите и благородниците нямаше откъде да купуват чуждоземни платове и скъпоценни камъни; селяците нямаше да имат сол.

— Срещнахте ли римляни? — запита Спартак.

— Да! На два часа път оттук.

Тракийският вожд загуби надежда. Трудно щеше да ги настигне, преди да влязат зад стените на Десудаба.

Тогава пристигнаха в кариер първите му разузнавачи.

— Срещу нас настъпват четири кохорти начело с претора.

Това обръщаше всичко, надолу с главата. Малобройната тракийска дружина не можеше и да помисли за открито сражение с такава сила.

Спартак разпрати вестители в цялата околност да съберат отново разпилените бойци, да докарат нови доброволци, а той отклони дружината си на изток към предпланините на Орбел.

Над пътя, по който щяха да минат настъпващите кохорти, прорязал като сухо русло вековната дъбрава, се издигаше естествената крепост на малко плоско възвишение. Единствено там траките имаха възможност да се укрият и да изчакат римската колона, за да я ударят във фланг, ако намерят сгоден момент.

Спартак изведе бойците си горе. Платото едва ги побра. Тясно стотина разкрача и дълго около триста, то стърчеше над избуялата дъбрава като скалист полуостров сред кипнало зелено море. Войниците побързаха да натрупат по окрайнината му камъни и дървета, с които щяха да затрупат врага, ако станеше нужда.

И ето сред облак прах се зададе неприятелският авангард, грейнал на слънцето от хилядите отблясъци на излъсканите брони и шлемове. Отстрани препускаха конните разузнавачи, пръснати в широка верига, която прочесваше цялата гора. Тоя път римляните настъпваха по всички правила на бойния си ред.

Един малък отряд се отклони да разучи и възвишението над пътя. Убеден, че вече няма надежда да остане неоткрит, Спартак заповяда готовност за оттегляне.

Залегналите в засада траки пронизаха с безпогрешните си стрели навлезлите съгледвачи. Ала римляните имаха строг ред — през определени промеждутъци от време съгледвачите бяха длъжни да докладват. Щом като тези не се завърнаха, другарите им препуснаха назад. Бяха подушили клопката.

Спартак даде заповед да се измъкват. Тогава чак разбра, че е закъснял. Към шийката на заетия от него полуостров настъпваше нова римска кохорта, настъпваше в пълен боен ред, разгънала манипулите си.

Отдолу през гората се построиха за бой и дошлите от Десудаба легионери. Неочаквано от дебнещ ловец Спартак се превърна в преследван дивеч. Беше попаднал в собствената си клопка.

— Глупак! — изруга се той гласно.

Терес Бунтовника го изгледа със здравото си око и изръмжа през зъби:

— Никой не се е родил военачалник. Мъдростта и воинското умение се добиват не от победите, а от пораженията. Изкуството е да победиш не когато си по-силен, а когато си по-слаб. Изкуството е да се измъкнеш от пълно поражение. Като сега.

Спартак се обърна рязко. Още не му бе простил за непокорството.

— А ти знаеш ли как?

След кратко замисляне Терес отвърна:

— Легионерите умеят да се бият само тъй, както са ги учили в казармата. Тогава са непобедими. Силата им е в дисциплината. Тя е и тяхната слабост. Нарушиш ли бойния им ред, те се объркват. Сега на всяка цена трябва да попречим на манипулите им да се разгънат.

Нощта настъпваше бавно от изток. Слънцето вече се тулеше зад струпаните над кръгозора мътнолилави облаци. А римските манипули, подредени шахматно, прииждаха уверено насам като огромни железни таралежи. Пред тях настъпваха на пребежки прашниците и велитите.

Трябваше да ги задържат до нощта!

Спартак изтегли бойците си в най-тясното място на полуострова и докато неговите прашници и стрелците му задържаха враговете, останалите струпаха набързо камъни и дървета в една груба стена. Теснината попречи на римляните да настъпват в привичния им строй.

Изчакал търпеливо тоя момент, Спартак заповяда атака. Траките се хвърлиха да секат превърналия се в безредна тълпа противник. Прашниците и велитите не устояха, отстъпиха, блъснаха се в настръхналата стена на тежката пехота, която най-сетне успя да заеме тяхното място. Напредвайки като железен валяк, тя изтласка назад траките до теснината. И там също обърка реда си. Широките щитове задръстиха междините в редовете, не оставиха пролуки за копията и мечовете. А от набързо построената стена бранителите ги засипваха с градушка от камъни и стрели.

Внезапно Спартак се обърна, чул някакви гневни викове. Той изтича до скалата и погледна. По тясната козя пътечка бягаше с вързани на гърба ръце плененият префект, като по чудо се задържаше да не падне в пропастта. Хвърлените по него копия и стрели не го засегнаха. Изтърколените камъни профучаха над главата му. И тоя път Фортуна го бе взела под своя закрила.

Спартак махна с ръка и се обърна към Терес:

— А сега?

Бунтовника се усмихна.

— Като се мръкне, ще оплетем стълби от повет. Ще запалим гората и в суматохата ще се спуснем по стълбите.

Резосът се замисли. На думи всичко изглеждаше много лесно.

— Така веднъж и аз се спасих от Мокапор — доизказа се Терес, усетил колебанието му. — Научих го и аз от другиго.

Всъщност Спартак хареса тоя план от самото начало. Възприел бе изведнъж и основната мисъл на Бунтовника. Силата на Рим наистина се крепеше върху неговия боен ред. За да бъде сразен, трябваше при всички случаи да бъде разстроен този ред, да не се позволи на манипулите му да действуват. Щеше да запомни тези уроци. И някога, след години, когато едноокият разбойник щеше да бъде далеч от него, Спартак щеше да прилага неговата тактика начело на въстаналите роби и да громи легионите на Рим. А със стълби от дива лоза щеше да измъкне другарите си, обсадени на Везувий.

Слънцето изведнъж се скри зад кръгозора. Мракът неусетно избликна от усоите, заля планината.

Навикналото ухо на тракийския вожд долови нещо нередно — подозрително смълчаване пред грубата му крепост. Той изтича нататък. Дизатралис го пресрещна с шепот:

— Става нещо!

На два скока Спартак се озова навръх стената. Гледката, която му се откри, го озадачи. Легионерите отстъпваха. Но правеха това не както трябва. Ако имаха заповед, те щяха да се оттеглят в ред, заднишком, прикрити зад щитовете си. Ако бяха разгромени, щяха да се пръснат в безпорядък. А те?

Те се люшкаха насам-натам като пияни. Траките прострелваха всички, които се запътеха към укреплението им. Някои, без да виждат пропастта, падаха в нея. Трети, ей тъй, случайно избрали правилна посока, след стотина-двеста крачки се просваха на земята и почваха да повръщат. Малцина още се държаха на крака. Но и те бяха изплашени, обхванати от ужас пред зловещото чудо, което унищожаваше кохортата им.

Не, не беше уловка, не беше бойна хитрост!

Силата на предводителя се изразява в бързите решения. Спартак заповяда кратко:

— Напред!

Заразени от неговата вяра, добили дързост при жалкия вид на враговете, траките се спуснаха безмълвно след него. Никой не оказа съпротива. Едните, които все още не бяха изгубили съзнание, сякаш не ги виждаха. Другите, външно здравите, се чудеха как да избягат.

Дизатралис съзря един легионер, който поглеждаше уплашено изпод купчина трупове и паднали в безсъзнание легионери.

— Я го извлечете! — заповяда той.

Двамина траки докараха пребледнелия Мециус Публиус Либеон. Спартак запита:

— Какво става тук?

Мециус изтръпна, познал го начаса, познал страшилището, за което говореше с трепет цяла Македония.

— От татула е! — рече той.

— Какъв татул?

— За смелост. Да не ни слети нова децимация.

Изведнъж Дизатралис се сети:

— Та това е моя работа! Аз ги излъгах тъй…

— Ами ти? — обърна се Спартак към Мециус. — Не ти ли действува? Не ми се струва да си станал голям храбрец.

— Аз не пих. Не ща смелост. Искам разсъдливост. Баща ми беше смел, но го децимираха. И майка ми, и братята ми останаха без баща, без пенсия, без земя. Сега аз съм им опората. Аз съм длъжен да оцелея, за да получа пенсия и земя…

Спартак премисли малко, после рече:

— Добре, върви си!

И поведе дружината си нагоре, към планината.