Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)
Сканиране
Eternities (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Гладиаторът

Роман за юноши

 

Редактор: Рашко Сугарев

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Златинка Дукова

 

Редакционна колегия: Анастас Стоянов, Георги Атанасов, Димитър Яръмов, Кирил Назъров, Константин Площаков, Кирил Топалов и Неда Антонова

 

Формат 60×84/16. ЛГ-У11/65б. Тираж 40135 екз. Дадена за печат на 1.VII.1988 г. Подписана за печат на 14.XI.1987 г. Печатни коли 17. Издателски коли 15,861. УИК 13,274. Издателска поръчка №58. Техническа поръчка № 81 138. Код 24/95373/6257-1-88. Цена 1,31 лв.

 

Военно издателство, София, 1988

Печатница на Военното издателство, София, 1988


Прокобен сън

Саине препускаше лудо през горската просека, без да се страхува, че може да пребие и животното, и себе си дори. Белодрехите ктисти, събратята на покойния Тарула, които кръстосваха страната навред, й го бяха казали първи. После срещнатите овчари и побегналите от римляните роби го бяха потвърдили. Цял римски легион начело с претора по лична заповед на консула Апиус Клаудиус Пулхер настъпваше насам да усмири най-сетне непокорника, който не само отказваше да сключи съюз между Медика и Рим, ами подстрекаваше срещу господарите на света другите тракийски племена, подмамваше към бягство доскоро послушните роби. Саине трябваше да му го каже. Изглежда той още не бе го научил. Иначе как можеше да се обясни лекомислието, с което продължаваше да се отдалечава надолу по Стримон, докато преторът бързаше да му отсече пътя към непристъпния Орбел.

Войната си беше война. Тя си имаше своите богове. Имаше си богове и земята, които казваха кога да бъде зима, кога пролет, кога да се сее, кога да никнат посевите, кога да зреят. Земята не чакаше. Докато мъжете се мъкнеха зажаднели за кръв подир Спартак, нарамили копия и ромфеи, жените и старците, та и децата не спираха своята работа, нагърбили се и с мъжките работи. Оряха, копаеха, пасяха стадата. Ей там, на рътлината, дружина девойки скубеха лена, наблизо белобрад старец заораваше баклата да натори нивицата си, малко по-нагоре няколко бабички плевяха изкласилите жита.

Небето беше причерняло от заранта. До обяд стана съвсем ясно, че ще вали. Кълбести облаци се търкаляха над планините като понесени от вятъра гигантски руна. А по тях се открояваха белите градоносни повлекла като оскубаните по тръните кичури вълна. Двама старци опъваха със съсухрени ръце лъковете срещу небето, дано уплашат бога на гърма и бурята.

Не им се удаде. Саине едва ги отмина и градушката зачатка. После сякаш отгоре й се срина сипей от лед, сякаш легион прашници едновременно запокитиха насам вместо камъни ледени топчета, едри като яйца. Девойката се свря под един стар чинар да запази и себе си, и добичето от небесния гняв. Докато преброи до десет, и земята побеля, застлана с леден чакъл, примесен с обрулени вейки и листа. Наоколо се разпълзяха мътни порои от тиня и лед. Захладня.

Ала както връхлетя бурята, тъй си и отиде. Отгърмя нейде към Донакс. Саине махна с ръка. Да върви нататък, да шиба по камънаците, само да пощади човешкия труд!

Не го пощади. Грешен беше този свят. Сърдити бяха боговете. Където минеше, девойката виждаше полегнало просо, коноп, ленища, обрулени овошки и от плод, и от шума, сякаш след листопад. И оклюмали, също обрулени от съдбата старци и жени, които бяха наизлезли да видят отмъщението на боговете.

До Стримон беше все така. Девойката прегази реката през брода и продължи. А отвъд като че ли ни зърно не беше паднало. Градушката бие до слог — тъй казваха старите.

Най-сетне го настигна. Спартак крачеше пред пъстрата си армия, нараснала отново — след като плячкаджиите се бяха върнали пак при него, докарали със себе си нови множества жадни за бой и грабеж; след като отвред се стичаха към него непокорните траки от други племена, отказали да се подчиняват на подчинилите се напълно на Рим резоси; след като навред по пътя му въстаналите роби тичаха да го посрещат със заграбеното оръжие на господарите си.

Спартак я изгледа недоволно.

— Тук не е твоето място, Саине!

— То е там, където си и ти! — отвърна му дръзко тя.

Лицето му омекна.

— Чака ни кръв, Саине! — рече той. — Прибери се в храма! Там ще дойда!

Тя се наведе и пошепна на ухото му. Досещаше се, че не биваше да го чуят всички, да не създава смут и тревога.

— Апиус Клаудиус Пулхер, консулът, е пратил цял легион да ти отреже пътя за връщане.

— Знам! — отвърна кратко той. — Какъв предводител съм, ако не науча това?

— Тогава защо упорствуваш? Нашата сила е в планината.

— Който се е наел да мери сили с Рим, е длъжен да се бие навред, където може да срещне римляни.

Той също се наведе до ухото й.

— Слушай, Саине! Кохортата на Маркус Красиниус Алвио има почивка. Останала е на лагер. Бързам да я нападна, докато преторът си губи времето с проходите на Орбел. Да взема медальона. Без огъня на Анибал не ще успея…

Тя стисна ръката му.

— Остави го сега! Да се върнем, докато не е станало късно! Ще се крием там. Орбел не допуска чужденци. Ще бъдем все заедно, ако трябва, ще умрем заедно…

Той поклати глава.

— На тоя свят човек не идва току-тъй. Идва да свърши нещо. И си отива. Тъй както отива на нивата да оре или в гората на лов. Нито моят живот сам за себе си е ценен, нито чуждият. Ценна е целта, на която служат.

Девойката прошепна глухо:

— За мен е ценен само твоят живот. Нищо друго! Боя се за теб!

— Страхува ли се човек, когато се връща от гората с дивеч? Защо тогава го е страх, когато се връща от тоя живот, временния, към другия — вечния?

Тя почти изплака:

— Не искам да умреш!

— Аз също жадувам безсмъртие, Саине. И знам, безсмъртен е този, който остави име в историята. Тъй казват елинските философи.

— Историята се пише от победителя, Спартак. Ще запише ли и твоето име? Или ще те оклевети?

Той я погледна замислен.

— Ако победим, ще я пишем ние. Ако бъдем победени… тогава защо ни е история?

Дизатралис дотича с коня, скочи от седлото и приближи до Спартак.

— Преторът стяга обръча зад нас. Не се ли измъкнем овреме, после ще бъде късно.

Младият водач стисна устни.

— Вие сте ми се доверили. Сега за мен съществува само вашето доверие. И аз ще го оправдая. Аз и ти, и всички тук, сме тръгнали не само да хвърлим камък по лъва, а сетне да бягаме у дома. Ние сме тръгнали на лов за лъвове.

Едноокият Терес се вмеси в разговора:

— Спартак е прав. Победата се усмихва на онзи, който знае да напада. Арес значи „тоя, който се втурва“, а не „тоя, който бяга“.

Дизатралис се засегна пак:

— Не съм дете да ме поучаваш! Аз също съм тракиец. И воин. Аз също знам кога може и трябва да нападам. Но знам и кога се налага да отстъпя. За да запазя силите си и да ги стоваря върху неприятеля, щом аз намеря за добре… Пък и хората не щат да се отдалечават от планината си. Страх ги е…

— Траките не се страхуват! — сряза го Терес. — Трак значи храбрец. Ами не вярват много-много на вас, божем благородниците, дето сте ги яхнали и не смятате да слезете от гърбовете им.

Дизатралис скочи насреща му:

— Ти какво? Смут ли подклаждаш, бунтове ли?

Терес отвърна решително:

— Че да не му е много добре на народа? Защо аз избягах в планината, защо ме последваха и другите? Спартак не е Мокапор, истина е. Затова и аз съм с него, затова му вярвам. Защото е бил роб, познал е теглото. Ама такива като теб…

Спартак не понасяше ежби сред войската си.

— Я спрете! — рече той. — Раздорът е ахилесовата пета на нашия народ. Аз искам армия с тракийска храброст и римска дисциплина. Не я ли постигна — жалко за всичко! Рим ще ни смаже… И още нещо. Никого не водя насила. Който не е съгласен, да си ходи! По тракийския обичай.

И им обърна гръб.

Дизатралис млъкна обиден. Въпреки това не си отиде. Откачи от седлото мех с вино и пи жадно. Да разсее умората. И яда си от перченето на Бунтовника.

Спартак като че ли го забрави. Обърнат към Саине, заговори повече на себе си:

— Нощес сънувах сън. Прокобен. Уж съм пред стените на Рим. С неизброима войска. А все не мога да го превзема. Знам, че Анибаловият огън може да ги срине, да отвори проход за бойците. В същото време пък знам, че този огън не е у мен, че е при теб, в Медика. И аз искам да се върна при вас. За теб, за магическия прах. А не мога. Накъдето опитам, все без изход. Все кръстове, на които висят моите хора. Кръстове, кръстове, хиляди кръстове — като гора. И зад тях друга гора — от римски копия…

Саине прехапа устни. Тя беше жрица на Дионис. А Дионисовите жрици са гадателки. Сънят беше лош, злокобно знамение. Смутеното й сърце се сви още по-болезнено, спря дъха й.

— Това е грозен знак! — промълви тя съкрушена. — Послушай и мен, Спартак! Послушай и боговете, които говорят с нас посредством сънищата! Върни се!

А той, сякаш нечул, добави:

— И най-зловещото! От крепостта се бе привел префектът Астрагал, като жив, и ми се надсмиваше: „Не виждате ли, варвари, че още не сте дорасли да се мерите с Рим?“

Тоя път Терес прекъсна разговора:

— Време е да дадеш почивка. Цялата сутрин хората крак не са подвивали. Те не са като теб и мен.

— Вярно е! — кимна Спартак. — Нали затова и аз ходя пеша, за да знам колко издържа човек. Свири отдих!

След заповедите на стотниците и десетниците бойците насядаха по пътя като подкосени. Повечето полегнаха и тутакси заспаха. Останалите извадиха от торбите хляб и сирене, пушено месо или лук и ряпа, кой каквото сварил да вземе в бързината. Задъвкаха лакомо.

Саине пристъпи към Дизатралис. Съзнаваше, че върши нещо нередно. Но не намери сила да му се възпротиви. Убедена беше, че любимият не биваше да върви повече напред; че беше длъжна да го върне, да го спаси от гибел.

— Дизатралис! — рече тя. — Ние трябва да се изтеглим към Орбел!

— Трябва, я! — изръмжа той с пълна уста, като отпи няколко едри глътки вино. — Спартак ни води направо към самоубийство. Някога бащата на майка му, за да не падне в плен, накарал невръстния си син да го убие с меча му.

— А има ли някакъв изглед още да се измъкнем назад?

Той изтри с длан устните си:

— Знам един проход, през който римляните няма да ни забележат.

Сега вече Саине постави решителният въпрос:

— Ами ако стане нещо със Спартак, ще успееш ли да измъкнеш войската ни оттам?

— Ще мога, я!

И пак отпи от виното.

Саине реши. Приведе се към Спартак, който беше седнал върху сваленото седло на коня си.

— Има още време. Премисли! За теб, за мен, за хората! Не ти ли е жал?

Той стисна ръката й.

— Вярвай ми! И ти, и другите! Знам какво върша!

Нямаше право да й го каже. Длъжен беше да мълчи. Научил го бе от римляните. Никой военачалник не разкрива плановете си дори пред най-доверените. Защото предателите са навред. Слухтят. Силата на стратега е в изненадата. Изненадата е половин победа.

Замълча. Не й каза, че бе изпратил Севт при дентелетите, за да им предложи съюз срещу римляните; че за това участие им бе обещал цялата плячка; че още днес медите и дентелетите щяха да нападнат лагера на Маркус Красиниус едновременно от две страни. И щяха да го прегазят набързо. После щяха да заобиколят от север и да се окажат в гръб на претора… За такива важни планове не се говори. Те не се обсъждат. Чуе ли само нещичко врагът, и всичко пропада. Сигурната победа се превръща в сигурно поражение.

Сега тактиката на противника му беше много проста, детински наивна. Той даваше ясно да се разбере, че напредва от север и юг. Легионерите не пазеха тишина, пращаха напред конни разезди. Надуваха тръби. Само на запад, към Стримон, се спотайваха. Надяваха се, че така уплашен, както се бяха уплашили Саине и Дизатралис, щяха да вкарат в клопката и Спартак. Не допускаха, че и той имаше свое разузнаване, и то по-добро от тяхното; че бе пратил натам свои съгледвачи. И те бяха видели из гората проблясванията на шлемове, макар и маскирани с шума. Бяха зърнали и някои промъкващи се нататък контубернали.

Внезапно Спартак трепна. Видя. Отсреща върху хълма зад стана на Маркус Красиниус се източваха в стопления въздух три пушека. Уговореният знак! Севт бе довел дентелетите. И го чакаше. Очакваше неговия сигнал.

Така улисан, зарадван, замислящ последните подробности на атаката, Спартак не забеляза как девойката изля в поднесеното му ястие някаква отвара. Без да подозира всичките коварства на любовта, той изяде доверчиво храната си и се изправи.

— Ставай! Готви се за път!

Преуморените войници се надигнаха неохотно, поеха оръжията си, нахлупиха шлемовете и калпаците.

Но докато се построят, водачът им почувствува нещо нередно. Някаква необичайна отпадналост. Преуморен ли беше и той? Или болен? И то тъкмо сега…

Очите му взеха да се затварят сами. Прозявка разпъна дробовете му. Напразно траките очакваха заповедта: „Напред!“ Спартак престана да ги вижда. Забрави кой е и каква беше задачата му. Подпря се на коня си. После коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.

Терес и Дизатралис се спуснаха да го подкрепят. Вдигнаха го на ръце. Раздрусаха го да го събудят. Напразно.

Саине пристъпи пребледняла, с разтуптяно сърце. Едва сега се уплаши от това, що бе сторила. Но вече нямаше връщане. Не я беше грижа за стремежите на Спартак, за честолюбивите му мечти. Не я интересуваше ни огънят на картагенците, ни гибелта или оцеляването на Рим! Интересуваше я само той. Насила, против него щеше да го спаси. Тя беше жрица на Дионис. Познаваше билките, познаваше и билката на съня, червения мак. С макова отвара го бе приспала сега, за да го спаси.

— Резосът е болен — рече тя, след като сложи длан на челото му. — Няма кой да ви води срещу римляните.

Терес се изправи.

— Спартак беше тръгнал да смаже лагера на Маркус Красиниус. Ще изпълним заповедта му и без него.

Дизатралис се противопостави раздразнено:

— Знам защо държиш толкова на това — заради плячката!

Терес се хвана за махайрата.

Ала Саине застана между тях.

— Оставете хапливите думи! Полза няма. Най-важното е да се спасим. Да спасим и болния резос.

И като потвърждение на това от двете им страни се чуха роговете на настъпващите кохорти.

— Дизатралис! — обърна се тя към него. — Можеш ли да ни изведеш през клисурата, за която загатна?

— Мога!

— Тогава, води ни! Време няма.

Терес Бунтовника възрази решително:

— Недовършената атака е равна на поражение.

— Не ме учи как се воюва! — сряза го Дизатралис. — От разбойници ум не ща.

Ако не бе изпил толкова вино, тези думи надали щяха да се изплъзнат от езика му. Сега виното говореше. Във виното е истината. А казаната истина запалва разприте.

Махайрите бяха изтеглени отново наполовина. И отново Саине и другите траки трябваше да ги разтървават.

— Аз ще изпълня заповедта на Спартак! — отсече Терес. — Ще нападна лагера! Вярвам в плана на Спартак.

После посочи към север.

— И още нещо! От сутринта е черно към Донакс и Скомброс. Значи, че вали; значи, че Стримон е придошла…

Дизатралис изръмжа:

— Твоя си работа! Аз се връщам към Орбел. Няма да ме уплаши една придошла река.

Така войската на Спартак се раздели на две. Терес и онези войници, които жадуваха за плячка, продължиха напред. Дизатралис и Саине редом с носилката на Спартак поеха назад.

Непрекъснато ускоряваха хода си — накрай почнаха да тичат. Клещите на римските кохорти се стягаха неумолимо. Девойката вече слушаше заповедите на центурионите, звънтежа на оръжията, ругатните на десетниците.

— Далеч ли е? — запита тя следващия я Дизатралис.

Той посочи потъналата в черно-синя сянка бразда, която разсичаше дълбоко зелените поли на планината.

— Още малко!

Нямаше смисъл да се спазва някакъв ред. Всеки бягаше, както може. Ако опитаха да се престрояват, щяха да загубят ценно време. Римляните щяха да ги преварят. А веднъж влезли в планината, бегълците можеха да се разгънат набързо, както си искат.

Най-сетне отсреща им зейна като тайнствена крепостна порта устието на пролома, оградено с две отвесни скали.

Оставаше им само да прегазят Стримон.

Тогава разбраха правотата на Тересовите думи. Напреде им се изпречи не тихата река, която бяха прегазили сутринта, когато в бистрите й води се виждаха дори плуващите риби, а плитчините бяха обрасли с водни орехи и лилии. Сега Стримон се бе превърнал в мътна клокочеща стихия, която се надигаше и заливаше бреговете си. Тя вече бе опряла до короните на крайбрежните върби, които стърчаха като зелени островчета сред кафяво разпенено море.

И конници, и пешаци се спряха като вкопани. Пътят им бе отрязан не от неприятелите, а — от самите богове. Боговете ги бяха изоставили.

И тогава с грозен рев, вледенил сърцата им, отвред се втурнаха скритите в засада легионери.

— Баритус! Баритус!

Дори така изненадан, Дизатралис не изгуби присъствие на духа. Изтрезня мигновено. Защото беше стар воин, видял и патил. Попадал бе в стотици засади, устройвал бе други стотици засади. Той закрещя заповедите си, престрои невероятно бързо бойците си за отбрана.

— Баритус! Баритус!

Заехтя отстрани, отзаде им. Бяха обградени отвред.

И това не отчая опитния воин. Като че ли тъкмо в решителните мигове, при крайна опасност показваше кой е той и на какво е способен. Един поглед му бе достатъчен да прецени, че все пак между върбалака и настъпващите от юг легионери е останала още незаета пролука.

— След мен!

И се хвърли нататък. Посече неколцина римляни, които опитаха да осуетят намерението му, и се отдръпна да прикрива отстъплението на дружината си.

Когато носилката на Спартак премина покрай него, римските манипули налетяха като побесняла лавина от желязо и дива ярост. Започна сечта. Разпръснатите траки навлязоха в реката — единственото им спасение, която повлече надолу и мъртви, и живи.

Някакъв легионер, по-дързък от другите, разпознал в носилката тракийския резос, се спусна да го прободе с копието си. Ала насреща му се изправи Фертракс. Той протегна напред щита си. Тоя път щитът не издържа, строши се на няколко отломъка. И полетялото копие вместо в тялото на Спартак се заби в гърдите на гала. Той се строполи върху носилката.

Последното, което чу Саине, бяха неразбраните думи на умиращия:

— Спартак… Разплатих ти се… Приживе… Една глътка вода в мината струва… Много скъпо… Много…