Петър Бобев
Гладиаторът (12)

Децимацията

Когато възнамерява да сключи сделка, когато замисля политическа сплетня, когато търси приятна беседа, когато е доволен и когато е разтревожен, римлянинът отива в обществената баня. Една трета от живота си прекарва там. Където стъпи, той строи пътища и бани. Затова само в Рим има хиляда къпални, повече от храмовете и светилищата на боговете.

При ужасната беда, що се бе сринала върху главата му, Маркус Красиниус Алвио потърси разтуха в баните на Амфиполис, една от столиците на победена Македония. Аристократите предпочитаха не новата просторна къпалня, а най-старата, може би именно затова, че беше малка и стенната й уредба даваше най-мека топлина. Без да е студена, тя се проветряваше бързо. Без да разполага с петдесет отделения като новата, и тази имаше горещи, хладки и студени басейни. И тя като другите беше изградена от мрамор и разкошни мозайки от разноцветни камъни и смалт.

В синкавопрозрачната вода на най-студения басейн се бе изтегнал братовчед му Силвиус Красиниус. Префектът се натопи до него. Ледена тръпка разтърси тялото му. Но той издържа. Водата го освежаваше, прогонваше черните мисли.

Маркус знаеше, че е роден за велики дела. И пророчествата му даваха тая увереност, и той самият я съзнаваше. Когато четеше история, се убеждаваше, че по нищо не се различава от най-великите пълководци. Само Фортуна все още отказваше да му се усмихне. Две големи шеги си изигра с него тя, дано бъдеха само шеги! Едната бе спасението на кохортата му от Гайус Салвариус Астрагал при Ямфорина. Ако бе закъснял поне половин час проклетникът, с помощта на Мокапор Маркус сам; щеше да се отскубне от Спартаковата клопка. И онзи случаен камък, който го бе проснал в безсъзнание, за да позволи на Астрагал навред да се перчи с подвига си. Ако не беше този камък, Маркус не би изпуснал тъй лекомислено Спартак, за да не знае после в коя мина, в коя трирема да го търси. Щеше да го разпитва така, че да му издаде тайната на Анибал.

Анибаловият огън! Откак научи за него, Маркус Красиниус изгуби покоя си. Този огън можеше да му даде сила не само да срази враговете на Рим; той можеше да постави на колене и самия Рим — горделивия, своенравен Рим, който не разрешава дори на своите любимци да влизат в него с легионите си. Пристъпи ли консулът в града, тозчас става обикновен гражданин, а легионерите биват обезоръжавани. То се знае, това не попречи на Сула да заграби властта и да смаже противниците си. И то без Анибалов огън. Какво ли би могъл да постигне пък онзи, който го има?

Маркус неволно сви юмруци. На неговата възраст Александър владееше света, а той още не беше направил нищо. С Анибаловия огън Маркус Красиниус Алвио щеше да влезе в Рим и без бой, Рим сам щеше да се просне в нозете му. Ония глупци, които дремеха в Сената, омотани в белите си тоги, щяха да се надпреварват в славословията си. Разглезените столични кохорти със звънчета на ботушите, с бронзови наколенници, излъскани като злато, и с позлатени хумералии върху нагръдниците щяха да дерат гласовете си от приветствия. Тогава всички щяха да разберат кой е Маркус Красиниус Алвио! Щеше да го усети и старият Астрагал, който опропасти стария Красиниус; щеше да го усети и младият. И ненаситните Красовци, и Цицероновци, които го бяха го оскубали с петдесетпроцентова лихва за дадените заеми.

Но Спартак пропадна нейде из робските пазарища. Саине се забута из пущинаците на Орбел. Рим изтегли кохортите си от Медика, оставил Мокапор на трона му. И Маркус Красиниус се свря отново в Амфиполис да лекува в целебните му извори болката в главата си и да бълнува за онзи момент, когато ще нахлуе отново в Ямфорина да търси Саине. И заради тайната, и заради нея самата.

Докато не го слетя вторият удар — още по-жесток, още по-безпощаден…

Маркус изгледа братовчед си. И прочете в очите му такава безнадеждност, че му се прииска да го натисне във водата и тук, в басейна, да го удави.

— Астрагал ме вика. Нали е трибун, командир на първа кохорта, заместник на претора? Какво да му кажа, Силвиус? — попита Маркус.

Първият му центурион го изгледа равнодушно.

— Ти знаеш всичко.

— То е толкова объркано. Какво да му кажа кратко, ясно, по войнишки?

— И за мен е неясно. Никой не е очаквал нападение, и то откъм тила, в мир. Разбунтуваните роби налетяха внезапно. Въпреки това легионерите заеха нови позиции. И може би щяхме да ги изтласкаме, ако не беше твоята заповед…

— Ти пак. С тая заповед. Казах ти, не съм пращал никаква заповед.

— Разбрах, че не е твоят почерк. Но късно. Тогава изпълних нареждането. Отстъпих. И налетях на засада. Това е…

Маркус скръцна със зъби.

— Това е! Лесно е да се каже! Но как да се оправдае?

— Аз няма да се оправдавам! — разпери безпомощно ръце Силвиус.

— Защо?

— Моята вече е свършена. Парките са решили участта ми. Виждам, Клото е спряла да преде нишката на живота ми. Лахесис вече кимва с глава, дава знака. Остава само Атропос да пререже нишката.

Маркус се изправи рязко.

— Аз не се предавам като теб! Ще се боря! Чакат ме велики дела. Ти знаеш ли какво е Рим? Рим е като лъв — сила, красота и кръвожадност. И главното — самочувствие. Предсказателите…

— Мислиш ли, че не съм ги питал и аз? И да ти кажа ли… В жертвения овен гадателят откри лоши белези. Липсваше част от дроба. „В идните три дни ще ти се случи нещо много важно.“ Тъй рече той. Днес е третият ден. И то вторник, денят на Марс, ден на сеч и кръв.

Един роб пристъпи до басейна.

— Маркус Красиниус — рече той. — Гномонът показва пладне.

Префектът стана и без да се сбогува с братовчеда си, тръгна към облекалнята, където робините избърсаха мокрото му тяло и го облякоха. Тоя път той се отказа от любимия си масаж.

Когато излезе навън, слънцето се бе издигнало в зенита си. Макар и ранна пролет, денят беше топъл, надъхан с уханията на млади листа и нацъфтели овошки. Безброй птички чуруликаха из клоните. Улиците, застлани с каменни плочи, с покрити канали за дъждовните води, бяха изпълнени с народ: войници, роби, занаятчии и селяни от околността, които се озъртаха със смръщени очи. И какви ли не носии, като почнеш от престилките на полуголите слуги, та стигнеш до изящните елински хламиди, кокетните женски столи и пеплуми, до тракийските шарени зейри и обшитите с пурпур тържествени претести на магистратите. Начервени по тогавашната мода контета със слънчобрани бързаха към луксозните термополии да сръбнат в приятна компания някое силно питие; към дулциариите — за някой хубав сладкиш или към изисканите пивници: Бедняците се намъкваха, без да се оглеждат, в миризливите сиромашки кръчми. Понякога преминаваше скъпа носилка, нарамена от четирима роби, зад чиито пердета надзърташе самодоволното лице на градски първенец. Креслив здравеняк с тояга разчистваше пътя пред носилката, а зад нея пристъпваха намусени шестима въоръжени телохранители. Понякога профучаваше колесница без скороходец, но народът чуваше отдалеч тропота на обкованите в желязо колела и се отдръпваше навреме до стените.

Легионерите пред вратата взеха за почест. Вратарят роб го преведе през имплувиума, непокрития четвъртит двор в средата на къщата. В алабастровия басейн плуваха разноцветни риби. А в притихналата му повърхност се оглеждаха мраморни нимфи, сатири и купидони. В триклиниума, подпрян от мраморни колони, по които се увиваха гирлянди от бръшлян и рози, го очакваше Гайус Салвариус Астрагал, заместникът на болния претор, полегнал върху едното от трите пиршествени легла.

— Нека боговете закрилят тоя дом! — поздрави гостът.

Гайус Салвариус кимна тържествено. Маркус едва сподави озлобението си пред това самодоволно лице на разглезен патриций — начервен, напарфюмиран, отрупал с пръстени всичките пръсти на ръцете си, с широка пурпурна ивица на ангустоклавиума, която струваше колкото хиляда роби, отделно от хитона му, изтъкан от копринените нишки на голямата черна мида. Той беше истински патриций — роден за пурпур, багрянороден.

Маркус Красиниус седна на предложеното му кресло. Погледна дръзко — да му покаже поне с поглед, че не се бои от него.

Гайус Салвариус издържа спокойно това безмълвно предизвикателство. И след като помълча с високомерно, безчувствено лице, колкото се полагаше за случая и за посетителя, изведнъж заговори:

— Маркус Красиниус, принуден съм да ти съобщя, че кохортата ти ще бъде наказана.

Префектът кимна:

— Заслужено! — После, премислил малко, добави: — Само не забравяй и това! Силвиус Красиниус е получил лъжлива заповед да отстъпи.

Гайус Салвариус сви устни:

— Римлянинът изпълнява безусловно само заповед за настъпление. Не за бягство.

В лицето, в огъня на очите имаше такава суровост, че Маркус все не можеше да я свърже с тая женствена склонност към благоухания, грим и накити. Но той знаеше, Рим се славеше с мъжете си, които имаха безброй добродетели и още повече пороци.

Гайус Салвариус додаде с гневен глас:

— Цяла римска кохорта да се пръсне пред стадо варвари, още по лошо, пред паплач избягали роби…

— Тези варвари са траки, Гайус Салвариус. Когато се срещнеш в бой с тях, ще заговориш иначе.

Астрагал почти се усмихна.

— Да ти кажа ли? — рече той. — Тракийската стратегия е проста — да изтощават противника. Те нападат и бързо се оттеглят, за да увлекат неприятеля в засада. При македонците с тяхната фаланга отстъплението се превръща в поражение. При траките сигналът за отбой означава подготовка за нова атака. Види се, и аз съм подочул нещичко за тях. И мога да мина без педагог.

Маркус отвърна:

— Едно е да го знаеш, друго — да си го изпитал. Траките никога не са побеждавани. След всяко поражение те връхлитат другаде още по-настървени.

— Разликата е тази, скъпи Маркус, че тоя път не робите, а легионерите са отстъпили. Спартак, който изглежда е пратил лъжливата заповед, е атакувал по римски, не по варварски.

— Спартак ли рече? — изуми се Маркус.

— Такива са донесенията. Води ги Спартак. Където мине, умирените траки и македонци въстават. Избиват римляните и се помъкват подире му. А твоята кохорта, вместо да ги разпъне на кръстове, както се полага на роби, им е открила пътя към север. И им оставила оръжията си.

Маркус сякаш не чу последните му думи. Името Спартак вдъхна нова надежда в обезвереното му сърце. Той скочи прав.

— Дай ми кохортата! Да настигна и да смажа варварина! В боя да измият срама си!

А душата му тържествуваше. Анибаловата тайна, мощта, мечтаната власт, триумфът…

— Не! — отсече Астрагал. — В бой не се измива позор. В бой се печели слава. Позор се измива с позорно наказание. Твоят заместник, първият центурион в кохортата Силвиус Красиниус, който е бил длъжен да води легионерите си към победа, а не към позор… — Той замълча, явно да усили въздействието на следващите думи: — Силвиус Красиниус е осъден на смърт!

Маркус пребледня.

— Това е жестоко!

— Рим съществува на тоя свят, защото отрича мекушавостта. Още по-жестоко е второто, което ще чуеш. Само то е способно да измие петното. И да даде пример…

Маркус притаи дъх. Предчувствуваше какво ще последва, ала все не искаше да го приеме.

— Кохортата ти, префекте, се осъжда на децимация!

Нещастникът усети как кръвта преля в главата му. В първия миг усети диво желание да забие меча си в гърдите на това ехидно конте. Но се овладя. Само рече:

— Тъй ще събудиш недоволство.

— Недоволството на народа сплотява господарите. Мене и тебе. Както огънят калява меча. Другите се отпускат. Ние, римляните, сме винаги на бойна нога.

— Ще отнеса въпроса до консула! — изръмжа Маркус накрая.

Гайус Салвариус отвърна тихо:

— Това е заповед на консула. Мислиш ли, че аз ще се отнеса тъй лекомислено към тъй сериозно нещо? И още. Бъди доволен, че консулът благодарение на моето застъпничество отмина с мълчание и твоя дял в този позор. Не по-малко виновен е и този, който е възпитал подчинените си така, че при първа опасност да се пръснат.

„Змия! — едва сподави злобния си изблик Маркус. — Невестулка, която си играе с мишката! Но чакай! Животът е колело. Може някога и мишката да си поиграе с невестулката.“

И все пак римлянинът у него отново, надделя. Той вдигна ръка за войнишки поздрав.

— Ще стане, както е заповядано!

Надигна се и Астрагал.

— Ти самият ще проведеш децимацията!

Префектът усети, че му причернява. Ала успя да събере сили и да вдигне отново ръка, да се обърне и да излезе.

Още нестъпил в своя дом, насреща му се провикна папагалът му:

— Салве, Алвио!

Робът го бе научил втора дума. И птицата бързаше да се похвали.

Маркус Красиниус не го погледна, а прекоси с едра крачка таблинума и влетя в атриума. Там завари Силвиус Красиниус — блед, с изпито лице и тъмни кръгове под очите въпреки освежаващата баня. Ястията бяха непокътнати, непокътнато стоеше и налятото в златен ритон кипърско вино.

След толкова месеци, прекарани в походи и лишения, римлянинът можеше да си позволи охолство. Охолна беше и трапезата на Маркус Красиниус: паунови гърди, езици на славеи и пълнени черва на либийски мишки, печени врабчета, залети с мед. И медена пита. Както си угаждаха Красовци в Рим. Един префект в покорена Македония по власт струва повече от един трибун в Рим.

Без да става, Силвиус само вдигна очи. Маркус не намери сили да отговори на този питащ поглед. Само кимна. Но и това се оказа предостатъчно. Силвиус разбра всичко недоизказано.

Префектът щракна с пръсти. И в залата влезе безшумно една робиня.

— Либия, налей ми вино!

Робите нямат лични имена, нямат и фамилии. Остават им само прикачените от господарите прякори. Някои получават името на собственика си. Такъв беше готвачът му Марципор, което значи „Момче на Маркус“. Други пък като последна утеха се представяха с името на родния си край: Меда от Медика, Ливан от Ливанските планини. Тази нещастница беше опазила само името на родината си Либия. И нищо повече.

Тя напълни носороговата му чаша. Поднесе му я. Но и сега, при такава тревога, страхът от някогашното пророчество отново надделя.

— Да дойде опитвачът!

Робът дотича куцешком.

Улисан в грижите си, Маркус не забеляза тържествуващото пламъче в очите му.

Толкова време Стак бе дебнал! Толкова време бе дирил отрова. Че къде ли може да я намери в римския град един жалък роб? Кой ли ще му я продаде? Защото на него му трябваше силна, бърза отрова. Наистина той би могъл да сложи татул, или бучиниш, или лудо биле. Но от тях човек трябва да изпие много, поне една чаша, за да умре. И едва днес Либия бе срещнала някаква скитница сирийка, гледачка и баячка, от която бе откопчила това зрънце, след като бе пъхнала, под дрехите й един златен поднос.

„Няма лъжа! — беше рекла сирийката. — Сигурна работа. За час, не повече. Тая отрова избива като медена роса от една скала и се събира в магарешко копито. С нея Аристотел отровил Александър.“ Либия не знаеше нито кой е Александър, нито Аристотел. Още по-малко я бе грижа дали Аристотел е могъл да убие Александър. Важното беше това, че някой беше отровил някого.

Стак пое чашата, отпи голяма глътка и се обърса с ръка. После пристъпи към масата. Но преди да я положи, с ловко движение пусна отровата. Толкова пъти го бе упражнявал, че го бе овладял до съвършенство. Маркус не забеляза нищо, потънал в своите мисли. Не бе забелязал и излизането на братовчеда си.

Без да погледне повече към виното, за да не възбуди подозрение, гърбавият се отдръпна в своя ъгъл. А сърцето му биеше лудо, до пръсване. Бе успял! Сви се, сякаш задряма. А всъщност през полуотпуснатите си клепачи дебнеше всяко мръдване на жертвата си. В другия ъгъл се вцепени Либия. Знаеше клетата, Рим наказва с кръст робите, които не са попречили на покушението върху господаря им, смята ги съучастници. Какво остава за истинска съучастничка? Но се бе решила. Щеше да бяга. Ако пък не успееше…

Както винаги Маркус не пое веднага чашата. Беше се научил да изчаква. Домашната невестулка се покатери върху колената му. В Рим още не бе проникнало онова египетско зверче — котката. В Рим все още се бореха срещу мишките и плъховете с питомните невестулки.

Един роб се втурна с вик:

— Господарю! Господарю!

Маркус трепна.

— Защо крещиш?

— Силвиус Красиниус е мъртъв!

Посегнал вече към виното си, префектът го остави на масата недокоснато. Макар че я бе очаквал, тази вест го потресе.

Той пристъпи в конклава. На пода върху разкошната мозайка сред локва кръв лежеше братовчед му с меч, забит в корема. Загинал като истински римлянин, без чужда помощ.

И това беше минало! Маркус Красиниус стисна зъби до болка, после се обърна рязко и излезе. Оставаше му още другото. Сетне щеше да се напие като тракиец. Защото трябваше да забрави. Нямаше сила да издържи повече.

Той се качи на белия си кон и го препусна, съпроводен от телохранителите си. Излезе извън града и се отправи към строената в каре кохорта.

Войниците го посрещнаха с поздрав. Безмълвен, той се закова насред карето. Видя ги — все същите смръщени, сурови воини в желязо. Но тоя път видя и друго — смута и негодуванието в очите им. Зад тях стояха заканителни и страшни легионерите от другите кохорти, докарани за пример и назидание, докарани освен това да придадат повече сила на консулската присъда.

Маркус Красиниус извади пергамента, разгъна го и зачете:

— За бягство пред врага, с което покри с вечен позор своето име, осъждам кохортата на Маркус Красиниус Алвио на децимация. Присъдата да се изпълни още днес.

Слухът беше достигнал до войниците още преди идването на префекта им. И все пак, когато го чуха от неговите уста, глух ропот изпълни въздуха.

Сякаш оглушал, Маркус Красиниус направи знак на контубернала. Броенето започна. Всеки десети човек, когото офицерът посочеше, излизаше пет крачки напред и се вцепеняваше в римска стойка. Само очите му върху замръзналото лице издаваха ужаса пред жестокия избор на Фортуна.

— Стой! — прекъсна го префектът. — И десетниците вътре, и стотниците!

Защото и те, тия малки началници, които не бяха разбрали коварството на Спартак, които не се бяха противопоставили на отстъплението, носеха част от вината. Не само Силвиус, не само простите легионери…

Стотниците и десетниците влязоха в редицата. И броенето започна отново. Този път сред нещастните избраници попаднаха двама десетници. И единият от тях — Квинтус Публиус Либеон.

Екзекуцията започна. Посочените от контубернала легионери най-първо нашибаха с пръчки първия осъден, после му отсякоха главата.

Квинтус Публиус се изправи пред палачите. Синът му Мециус усети как главата му се замайва, сякаш бе изпил цяла амфора вино, сякаш земята под нозете му се тресеше. Значи тъй — край на всички мечти! А му оставаха само няколко месеца. Фамилията Публиус губеше не само баща си, губеше пенсията и земята. Пак оставаше без земя. Сега трябваше да изчака още двадесет и три години, докато Мециус Публиус достигнеше до пенсия. Ако Парките решеха…

Когато легионерът вдигна пръчката си, Квинтус го спря.

— Ще предам фалерите на сина си. Да не ги срамя с позора си!

И свали от бронята на гърдите си десетина метални плочки, получени за многобройните му подвизи през дългия войнишки път.

Мециус не можа да се сдържи. С бойните отличия на баща си в ръка той изскочи напред и извика:

— Славни префекте, изслушай ме!

Маркус Красиниус го изгледа гневно.

— Говори!

— Моля те! Пощади го! Защото единствен той отказа да изпълни заповедта за отстъпление. И се би храбро. Питай всички, префекте! Питай и тия фалери!

Тогава Квинтус Публиус го пресече:

— Сине, не се меси в делата на Фортуна! Спомни си думите на тракийския отшелник! Всичко е суета. От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Остават само делата ти. Земя не можах да ви оставя. Оставям ви честно име, подкрепено с доблестни дела. Само туй…

Но Мециус не искаше да слуша световните мъдрости. Отново се обърна към военачалника си:

— Славни префекте, вместо него посечи мен! Аз наистина побягнах, не той. Посечи мен!

С изпънати до краен предел нерви Маркус Красиниус изкрещя:

— Мълчи, ти казвам! Не си ти, който ще ми даваш ум. Не съм пък аз тоя, който е властен да отмени избора на Фортуна. Фортуна е по-властна и от безсмъртните богове. — После се обърна към палачите: — Вършете си работата!

Мециус Публиус отново се провикна:

— Поне го запази от позора! От побоя!

Префектът се поколеба.

— Добре! Отменявам боя! Него присъждам на теб, Мециус, защото има дързостта да се противиш на закона!

Войникът с пръчката отстъпи място на палача, който вдигна меча си.

Квинтус Публиус Либеон, старият римски ветеран, преживял толкова кървави сражения и оцелял до пенсия, която никога нямаше вече да получи, вирна глава.

— Аве, Рома! — извика той, преди да се строполи посечен. — Да живее Рим!

Маркус Красиниус едва издържа до края на тая кланица. Той, истинският римлянин, свикнал с кървавите оргии в амфитеатъра и в боя, при вида на невинните жертви усети как тялото му се разтреперва, как стомахът му се свива в мъчителни тръпки.

А знаеше, убеден беше: тия жертви бяха нужни. За да пребъде Рим. Само тъй, със свръхчовешка суровост, се ковеше желязната римска дисциплина. Легионерите трябваше да знаят, че врагът е по-малко страшен от Рим.

Префектът се прибра смазан от мъка и унижение. Седна до писмената си маса. Едва изчакал завръщането му, Стак докуца с чашата вино. Постави я до ръката му и понечи да си ходи.

Гласът на господаря му го спря:

— Робе, чакай!

Стак усети, че се разтреперва. Не се боеше вече за себе си. Знаеше: роб, който убие господаря, бива разпъван на кръст. Нямаше надежда да избяга, както се тъкмеше Либия. Къде ще бяга тъй, със своя недъг? В Гърция избягал роб има право да се скрие поне в храма. В Рим и това не помага. За роба в Рим няма пощада. За делото се боеше повече Стак, с което се бе нагърбил.

Префектът хвана чашата, но не отпи от нея. Мислеше.

— Робе! — повтори той. — Вие, траките, сте вещи в магията. Кажи ми как, с каква черна магия мога да отмъстя на най-върлия си враг!

Стак неволно си отдъхна.

— Има много начини, господарю. Ала най-сигурен е, струва ми се, римският. Напиши клетвата на бронзова плочка и я закопай в гробищата!

Маркус наведе глава.

— Виж, това може да стане!

Неочаквано, с привично движение той му подаде чашата.

— Опитай!

— Нали я опитах? — заекна гърбавият.

— Нищо, още веднъж! Вие, траките, никога не се насищате на вино.

Стак погледна вътре. Отровата се бе разтворила изцяло. Не се виждаше ни следа от нея. С вледенено сърце той отпи малко. Това не задоволи господаря му.

— Още! — рече той. — Какво се срамуваш!

И гърбавият решително изпи и втората глътка. Длъжен беше. Да не буди подозрение. Сега му предстоеше само едно — дори ако умира от болки, да не се издаде. Докато омразният римлянин изпие виното. После можеше…

Маркус Красиниус извади една плочка и написа върху нея със стоманеното си стило:

„На Гайус Салвариус Астрагал проклятие! И на живота, и на имота му. Да го тръшне болест, да го прониже отровна стрела, да го порази мълния. Моля аз, Маркус Красиниус Алвио!“

После се изправи решително.

Свит до входа, Стак запита разтревожен:

— А виното, господарю?

— В Тартара твоето вино! — изръмжа Маркус.

И с гневен замах блъсна чашата — цялата надежда на Стак, — плисна я върху разкошната подова мозайка.

После се запъти с едра крачка навън да потърси един прочут негодник, който още тая нощ щеше да закопае проклятието му в някой гроб.

Гърбавият се изправи, загледан с ужасени очи в мокрото петно на пода. Видяла всичко иззад мраморния фавн в имплувиума, Либия стоеше потресена.

Стак облиза устни.

— Не ме е страх от смъртта — промълви той сломен. — Аз съм тракиец. Там, отвъд, е по-добре оттук. Там ще се слея с Бога Конник. Във вечността ще върша това, което подобава на тракиеца — лов и война. И не куц, и не гърбав, а здрав и силен като Конника… Но другото, другото… Защо трябваше така напразно… Всичко напразно…

Усетил първите болки от отровата, която почваше да разяжда вътрешностите му, той се сгърчи на пода.