Петър Бобев
Гладиаторът (8)

Римският мир

След бягството на Спартак Ямфорина беше омиротворена бързо. Повечето тракийски воини и гражданите хванаха гората. Останаха тези, на които римляните бяха препречили пътя, и онези, които не се бояха от римляните — старците и сакатите, — защото никой нямаше да ги купи като роби.

В довчерашния затвор на Мокапор лежаха навързани и наблъскани един до друг неколцина ранени и затова попаднали в плен траки. Най-личен от тях и най-пазен беше Терес Бунтовника. Римляните не бяха забравили мечата му сила. Затуй не само завързаха ръцете, ами и нозете му натикаха в дървени букаи, та и на врата му надянаха желязна халка. Маркус Красиниус го определи веднага за свой гладиатор. Надяваше се, ако Терес оцелее и овладее гладиаторското изкуство, да го продаде скъпо и прескъпо в Рим.

Ала като че ли най-зле беше гърбавият Стак. Когато римляните претърсваха завладяната Ямфорина, бяха го намерили на легло с гноясала рана от стрелата на Мокапор. Силвиус Красиниус бе отсякъл начаса:

— За нищо друго няма да го бъде! Ни за бой, ни за работа. Ще го вземем да опитва гостбите на префекта. И да го отровят, загубата няма да бъде голяма.

Тозчас заковаха железния нашийник на врата му и го привързаха на двора до стария пробник редом с ловните кучета. Ако беше в Италия, или дори в Македония, нямаше да ги вардят така строго. И да избягат, къде ще се дянат? Ала тук, където беше достатъчно да притичаш само стотина крачки и да те погълне гората — виж, тук невързан роб не се оставя.

Стак се строполи начаса върху снега и отново се унесе в непрекъсващия си кошмар — един и същ лъв с огромна черна грива го бе захапал за бедрото и все го влачеше към бърлогата си. Само понякога в междините на трескавите пристъпи той виждаше наведен над себе си стария роб, който изцеждаше в устата му стиснатата в длани шепа сняг.

Най-сетне Стак усети как му олеква. Тозчас разбра, че пак се е отървал. Тракийският конник и тоя път го бе прескочил. Оставил го бе да се натегли както трябва на този глупав свят.

Нещастникът опита да се подпре на лакти.

— Е? — това беше и въпрос, и възклицание на почуда, че е още жив.

— Какво „е“? — сви рамене старецът.

— Добре съм се наредил, а?

— По-добре и от Терес!

— А Спартак? — запита Стак. — Избяга, нали?

— Избяга. Ама докъде ще стигне?

Стак помълча и добави:

— Ще се измъкне. Познавам го. Ще измъкне и нас.

— Дано Дионис чуе думите ти! — пошепна пробникът.

Ясно допреди малко, небето отново се забулваше в мръсносива наметка като непрана вълна. Запрелитаха редки снежинки, които кръжаха безредно из въздуха, ни нагоре, ни надолу, като молци в лятна вечер.

— За какво ме тъкмят? — запита Стак.

Старецът опита да се пошегува. Дори в най-голямата мъка, ако не умее да намери смешното, човек по-добре да мре направо.

— Ще бъдеш на почит. Като почетен гост пръв ще почваш яденето и пиенето.

— Аха!

— Ще пируваш като патриций… Докато имаш щастие… Ето виж и мен, досега, слава Дионису, още съм жив.

Внезапно от съседната къща долетя женски писък. Завайкаха се старчески гласове. Риданията се усилиха, превърнаха се на вой, който закънтя зловещо над притихналото селище.

— Родила се е още една нещастничка — досети се Стак. — Момче не се оплаква тъй жално.

Старият роб додаде:

— Защо ще я оплакват? По-добре отсега да я хвърлят в снега, преди да е видяла живота, преди да е видяла римския мир.

Замълчаха, смутени от хорската мъка, притихнали пред риданията на клетата майка, която оплакваше рожбата си и проклинаше себе си, че бе създала още един злочест живот. Пред тази дива скръб биха изтръпнали и суровите римски воини, за които всички говореха, че сърцата им са от стомана.

Стак внезапно запита:

— Смяташ ли, че оня свят е по-добър от тоя?

Той беше истински тракиец. Винаги го бяха терзали проклетите въпроси за живота и смъртта, за битието и небитието, за смисъла и безсмислието, за доброто и злото. Не само сега, не и преди осакатяването си, а още по-рано, когато беше съвсем млад и силен.

Пробникът отвърна, без да се поколебае:

— Виждам, ти си от знатните. За вас как е, не знам. За нас, бедните, няма по-лош свят от тоя. Затуй поне ние искрено оплакваме раждането на децата си.

— И мечтаете за оня, така ли?

— Мечтаем я! — сви рамене робът. — Че какво друго ни остава? В римската държава робите и бедняците жадуват за Оня свят. Докато дойде Месия, тъй говорят юдеите, Спасителят, който ще направи и тоя свят щастлив.

— Ама ти вярваш ли, че това може да стане?

— Ако робите избият господарите си, ще стане!

Стак присви устни.

— А как мислиш? Дали тогава из средата на бившите роби няма да излязат нови господари?

Старецът пак сви рамене. А Стак добави:

— Няма да я бъде тая, няма! Светът всякога е бил разделен на бедни и богати, на плебеи и патриции, на роби и господари.

Изтичалите от двореца слуги и войници прекъснаха разговора им. Те докараха коли и колесници, заградиха с тях един кръг със стотина разкрача обиколка. От казармата излязоха свободните от наряд легионери, покатериха се на колите. Квинтус Публиус изведе под мишца сина си. Младият легионер още не се бе оправил от удара, който бе получил, когато Терес го бе тръшнал на земята. Неусетно до тях се наредиха и някои престрашили се траки. От двореца излезе Маркус Красиниус и застана на площадката зад поставената пред него кола.

И ето, от затвора на Мокапор извлякоха Терес Бунтовника, развързаха го, свалиха букаите от нозете му и го изтикаха сред арената, почти гол на снега.

Центурионът Силвиус Красиниус вдигна ръка. Множеството стихна.

— Робе! — извика той. — Говорят, че траките са смели, че са жадни за кръв. Говорят, че когато се напият и нямат кого да убиват, себе си раняват, за да се радват на кръвта. Докажи колко си смел! Докажи ще бъдеш ли годен за гладиатор!

— Аз гладиатор не ставам! — изръмжа Терес.

— Роб, който не се подчини на стопанина си, бива бит с камшици, бива разпъван на кръст, бива разкъсван между две наведени дървета. Чуй ме! За теб има само един избор: или в рудниците, или на гладиаторската арена. Всеки рудокопач предпочита гладиаторската участ, защото се умира изведнъж. Но докато умреш, живееш добре… За роб…

И понеже Терес мълчеше упорито, центурионът додаде:

— Сега ще се пребориш с животно. С див бик. Победиш ли го — значи си годен за гладиатор.

Стак и пробникът надничаха между колелата на струпаните коли да видят какво става.

— Турът е страшен звяр! — пошепна Стак. — Ама и Терес не е пеленаче. С какво ли ще се бие?

Десетникът Квинтус Публиус му подаде едно копие и Терес го стисна здраво в ръката си. Неколцина войници дотътраха една голяма клетка. Отвориха я, стъпили отгоре й, и отвътре излетя огромен тур, див бик, с рога, дълги пет педи. Той изфуча гневно и стъпи на арената. Главата му, приведена към земята, се поклащаше заплашително. Очите му, налети с кръв, мятаха мълнии. Те огледаха злобно малката площадка и се спряха върху застаналия насреща човек.

Цяла минута гладиаторът и животното се измерваха с вторачени един в друг погледи. Накрая бикът не издържа. Тупна с копито и полетя напред като стенобитен таран. Терес не трепна. Остана на мястото си, докато врагът му посегна да го поеме върху рогата си. Тогава чак рязко отскочи встрани и в същия миг запрати копието си под лявата му плешка — и то толкова ловко, че почти никой не забеляза как стана това. Бикът изтича десетина крачки, без да спре. После се обърна с щръкнало в ребрата му копие и се приготви за новото нападение. Ала силите му стигнаха само дотук. Той се олюля и се тръшна на земята.

Всичко стана толкова неочаквано, че от устата на зрителите излетя къс рев на недоволство. Те сякаш не бяха присъствували на гладиаторско забавление, а — в кланица. Очакваха напрежение, драматична борба, а видяха едно просто убийство на беззащитно добиче.

Някой се провикна:

— Да се бие с човек! Да се бие със Севт!

Множеството поде тоя призив, зарева от доволство.

Терес пристъпи до тура и измъкна копието си. Оправи огъналия се връх. После се обърна към префекта, за да чуе присъдата му.

И я чу.

— Да се бият! — реши Маркус Красиниус.

Тогава изненадващо Бунтовника вдигна копието и го запрати срещу му. Ала не познаваше врага си. Римляните знаеха отлично, че гладиаторите са отчаяни глави; знаеха, че могат да очакват от тях всякакво безразсъдство. Двамата легионери, които стояха привидно безучастни зад префекта, само изнесоха напред щитовете си и копието отскочи встрани.

В следния миг десетина легионери се метнаха върху непокорника, свалиха го на земята под градушка от юмруци и ритници. Когато накрая го вдигнаха, отново омотан с въжета, Терес Бунтовника се бе превърнал в къс окървавено месо. И все пак беше жив. Риташе и хапеше, ръмжеше като звяр, крещеше. С блъскане и ритане го откараха в затвора и затръшнаха зад него вратата.

Това събитие развали настроението на всички. Проклетият варварин ги бе лишил от едно вълнуващо развлечение.

Маркус Красиниус тъкмо се двоумеше дали да изкара на двубой Севт и някой друг тракиец, когато откъм градската кула долетя звук на рог. Силвиус Красиниус изтича натам. Върна се скоро.

— Посланици на Мокапор! — извести той.

Маркус Красиниус нареди:

— Доведете ги!

Скоро откъм главната врата се зададоха тримата пратеници със завързани очи, охранявани от една десетка легионери. Те преминаха мълчаливо през града и влязоха в двореца, където малко преди това се бе прибрал и префектът.

— Мокапор хитрува — обърна се Стак към другаря си по участ. — Дочул е за спречкването му със Спартак и бърза да не пропусне случая.

Старецът поклати тъжно глава.

— Не само Мокапор. Всички правят тъй. Търсят римляните за съюзници, та с тяхна помощ да се отърват от съперниците си. А после никой не може да ги отърве от съюзниците им. Така Рим налага своя мир над света.

Стак щеше да каже още нещо, но млъкна на средата. От двореца излезе, загърнат с вълненото си наметало, Мециус Публиус, младият легионер. Той отвърза Стак от халката в стената.

— Хайде, пред мен!

— Къде? — запита Стак.

— При префекта.

Нещастникът закуца пред него. Едва се дотътра до приемната зала, където бе прекарал толкова веселби. Видя римския големец полегнал върху пиршественото легло, видя изправените зад него центуриони, видя смирено застаналите насреща им пратеници. И ги позна. Познали го, те отвърнаха погледи.

Виночерпецът му наля вино в глинена чаша.

— Пий! — рече той.

Стак обърна наведнъж чашата.

— Сега чакай тук!

Виночерпецът му посочи ъгъла и постави ритона с вино на масичката пред префекта.

— Слушам ви, посланици на Мокапор! — заговори Маркус Красиниус.

Тогава Спарадок, племенникът на резоса, разгъна пергамента, що бе донесъл.

— До Маркус Красиниус Алвио, славния римски префект, от Мокапор, резос на Медика — поздрав!

Маркус кимна, доволен от обръщението.

Пълномощникът продължи:

— Винаги съм се стремял да имам за съюзници и приятели господарите на света. Силният приятел те прави силен. Не само по моя вина този съюз не можа да се осъществи досега. Надявам се, че още не е твърде късно. В знак на искрено приятелство предлагам на победоносния префект да му дам хора, които да отведат воините му при побягналия от страх размирник Спартак, за да се възцари вечен мир помежду меди и римляни. Признавам, че от глупост съм обичал Спартак като син. Мислех, че съм го възпитал като истински благородник, че съм го направил достоен боец, музикант и оратор. Но той измами надеждите ми. И както одриският резос ослепи и шестимата си синове за това, че се бяха присъединили към персите, така и аз без никакво съжаление предоставям на римляните неблагодарника, за да бъде сурово наказан. Срещу това обещавам да сключа договор с великия римски народ за вечен съюз и вечен мир.

Маркус Красиниус мълчеше с наведени очи. И когато отговори, не погледна към пратениците.

— А кой ще отведе легионерите ми при Спартак?

— Ние! — отвърна Спарадок. — За да ни повярваш.

Префектът се обърна към Квинтус Публиус:

— Вземи центурията на Силвиус Красиниус и последвай пратениците на резоса. Ще ми доведеш Спартак жив или мъртъв!

Едва тогава се обърна към тримата траки:

— Да затвърдим с наздравица договора си!

И щракна с пръсти.

Робите поставиха ястия и вино пред всекиго. Маркус Красиниус вдигна носороговата чаша.

— За мира!

— За Рим! — отзоваха се в хор траките. — За Маркус Красиниус Алвио!

Всяка гостба за префекта, всяко питие минаваше първо през Стак, който го вкусваше, и тогава го отнасяха на трапезата.

Пиршеството наближаваше края си, когато войниците извлякоха навън полупияния пробник. Завързаха го отново до стария роб.

— Сега ти си сит, пък аз гладен! — пошегува се онзи. — Разбра ли вече каква е работата ти?

Стак се усмихна тъжно, без да отговори, а робът отново запита:

— За колко време умира отровен човек?

— Час, два, понякога и дни.

Старецът впери остър поглед в лицето му, сякаш искаше с поглед да му втълпи мисълта си.

— Слушай! — рече му той накрая. — Отдавна си го мисля. Ако някой сложи отрова, римлянинът ще изпие виното, преди да се разбере, че съм отровен аз.

Стак почваше да разбира.

— Отдавна се моля — додаде робът, — някой да стори това. Нека пукна и аз! Но и римлянинът да пукне. Аз сам бих сипал отровата. Само че откъде да я взема?

Стак вече беше разбрал всичко.

В това време от двореца излязоха пратениците на Мокапор, придружени от стотина легионери начело с Квинтус Публиус. Без да спират, те се отправиха към градската врата и поеха към планината.

— Дано ви изядат вълците! — изръмжа робът.

А виелицата започваше отново. Фучеше из комини и стрехи. Снегът ставаше все по-гъст, понесен почти водоравно. Снежната завеса забулваше погледа. Вече и най-близките къщи едва се забелязваха. Свечеряваше се бързо. Студът се усилваше. Двамата нещастници опряха гърбове да се посгреят. То се знае, това не помогна нищо. Тогава, без да си кажат ни дума, те се намъкнаха в навятата до стената преспа. Едва тук, напълно засипани, усетиха, че се постоплят. Вече се готвеха за сън, когато дочуха тревожните рогове. Забиха барабаните. От казармата излетяха въоръжените легионери и се спуснаха към укрепленията.

Тогава от потъмнялото небе редом със снежния порой полетя градушка от запалителни стрели и горящи камъни — като падащите звезди през лятото. Повечето от тях изцвърчаваха, загасени тутакси в снега. Ала някои, успели да се задържат в дървените стени и стрехи, неусетно запалваха къщи, обори, хамбари, дървени кули. Ту тук, ту там лумваха пожари. Римляните се суетяха от едно огнище на друго. Те познаваха отлично запалителните стрели. Но за горящите камъни дори не бяха чували. Само за траките тези камъни не бяха чудо. Копаеха ги в земите на сердите и дентелетите. Топлеха се с тях тогава, когато наблизо нямаше сухи дърва. Защото тези черни камъни горяха по-добре, ако са навлажнени.

Легионерите се опомниха скоро. Една десетка изкара от домовете им ямфоринците и ги подгони да потушават пожарите, а останалите отвориха главната врата, за да пресрещнат врага. Траките и тоя път постъпваха според обичая си. Не излязоха в открита схватка. След като обсипаха римляните с рояци стрели и копия, те изчезнаха в гората. Неколцина смелчаци или по-право новаци, които се спуснаха подире им, не се завърнаха. Когато една стотня отиде да ги потърси, намери само обезглавените им трупове.

Щом легионерите се прибраха в града, траките отново нападнаха под прикритието на мрака и виелицата, отново засипаха Ямфорина с огън. Отново лумнаха пожарищата.

И така през цялата нощ. До заранта селището се превърна в купчина димящи развалини.

Маркус Красиниус Алвио нямаше друг изход. Той даде заповед за отстъпление към укрепения лагер на Стримон. Легионерите награбиха всичко, що бе оцеляло от огъня, поведоха със себе си робите, които не бяха сварили да избягат в суматохата, и поеха назад през дълбокия сняг по тясната просека в гората, която служеше за път.