Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night of the Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
margc (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дженифър Грийн. Нощта на ловеца

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0074–0

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Вече имаше десетина паркирани коли, когато Танър пристигна и, мръщейки се, изключи двигателя. Часът бе само един и половина. А неделното заседание беше насрочено за два и половина и Танър очакваше да е първият пристигнал. Определено не искаше да е последен.

Когато слезе от камиона, студеният вятър задърпа палтото му. Погледът му се плъзна по високата и елегантна каменно стъклена сграда пред него. Там го чакаха изпитания.

Евън твърдеше, че прехвърлянето на новия пост ще стане плавно и спокойно в рамките на една година, но и двамата знаеха, че няма да е така. Танър щеше или да затъне, или изплува този следобед. Сред дузината мъже в къщата имаше най-различни хора — от съдия във Върховния съд и местен прокурор до член на правителствения кабинет. Обсъжданията щяха да се въртят около политиката, наркотиците, частния бизнес, местните интереси и бъркотията в законите, отнасящи се към граничния контрол. Общата цел бе спокойствието по границата — цел, за чието постигане Танър се занимаваше цял живот. Тези всевластни няколко души бяха тук не за да видят Танър, а за да го изпитат.

Знаеше какво се очаква от него, щом влезе вътре, както и какъв тип ръководител трябваше да бъде. Може и да имаше осемнадесетгодишен опит и успехи в работата си, ала все пак му предстоеше да направи огромна крачка напред. Той си каза, че това е главната причина за загубата на самоувереността му.

Само Чарли се нуждаеше от него. А изглежда я бе разочаровал. Отвъд времето, отвъд разума, отвъд честта и ценностите на цивилизацията, тя му принадлежеше. Знаеше го с абсолютна сигурност. Искаше да я защищава. Да я закриля. Да я обича.

Неговият полярен бухал ухажваше любимата си, като й даваше нещо, което тя иска, в опит да я примами да се доближи, докато дойдат любовта и доверието. Някои жени искаха сигурност. Танър си бе въобразил, че Чарли има нужда от бельо, шоколадови бонбони и орхидеи. Бе помислил, че тя иска да изкара наяве тази толкова деликатна, толкова романтична страна от характера си. Бе сметнал, че тя иска да повярва в собствената си женственост, привлекателност и вътрешна красота. И в крайна сметка бе решил, че ако просто я обича с всички сили, ще може да й помогне.

Танър мислено се разтърси. Тръгнал си по тази трънлива пътека и няма връщане назад. Къде отиде смелостта ти, Танър? Къде остана кредото ти: Прави това, което един мъж трябва да направи?

Изправи рамене и изкачи стъпалата към двойната врата с дърворезба. Стисна решително устни и се насили да мисли за предстоящата среща. Дузината мъже вътре щяха да изстискат от него, при това с пълно основание, всичките му познания.

Още не беше натиснал дръжката на вратата, когато Евън отвори. Възбуден, той въведе Танър, мърморейки:

— Тук… Ситуацията… стана малко деликатна.

— Смятам, че цялата ни дейност е такава — сухо каза Танър. Той автоматично се успокои от неприкритата и несвойствена за Евън нервност. Влезе в облицованото с американски орех фоайе и свали връхната си дреха. Евън чакаше навъсен.

— Пристигнаха ли всички?

— Да.

— Защо толкова рано?

— Защото има малка промяна в плановете. Почакай малко. Не влизай засега. Когато влезеш, трябва да си в подходящото настроение.

— Евън, никога през живота си не съм бил подходящо настроен — промърмори Танър, опитвайки се да проумее причината за необичайната нервност на шефа си.

Евън се занимаваше с маншетите си. Стоеше пред вратата, блокирайки я с тялото си. Изучавайки Танър внимателно, както учител оценява ученика си. Нямаше нищо необичайно, освен дето Евън не го гледаше в очите. Танър се опита да се пошегува:

— Както виждаш, със сив костюм като на банкер съм и се заклевам, че си сресах косата и си измих зъбите. Извинявай, Евън, но не успях да направя повече от това за себе си.

Не спечели усмивка, само едно неопределено:

— Изглеждаш добре.

Последва тишина. Зорките очи на Евън срещнаха тези на Танър. Танър никога не бе предполагал, че шефът му може да изглежда толкова нещастен.

— Би трябвало изнервеният да съм аз, а не ти — не успя да се сдържи и се усмихна. — Ако се страхуваш, че няма да се справя…

— Ти винаги се справяш, Танър. Само…

— Да не би да си забравил да ми изясниш нещо? — предположи Танър.

От облицования с орех коридор можеше да се чуе разговорът в кабинета — смесица от изяждащия срички канадски акцент и ясния провлечен говор на американците. Благодарение на уроците на Евън, Танър бе подготвен да свърже имената с лицата на присъстващите — ако шефът му се отместеше встрани и му дадеше тази възможност. В момента той пишеше нещо.

— Не е точно за групата, обаче има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Проблемът е, Танър, че се страхувам да не се ядосаш, а сега не е моментът да проявиш темперамента си…

— Ако продължаваш да бръщолевиш глупости, ще те ритна по глезена! — предупреди го Танър, но погледът му се плъзна зад рамото на Евън.

В къщата не живееше никой. Тя се използваше само за срещи. Независимо от елегантната фасада, Танър бе склонен да очаква, че вътре има малко мебели и липсват всякакви удобства. Обаче точно зад Евън се виждаше масивна сребърна ваза, пълна с рози. Погледът му се върна към Евън, който изведнъж започна да шикалкави:

— Не, тук обикновено няма рози. Сядаме зад заседателната маса и включваме кафеварката — по лицето му премина странно изражение. — Тя има други идеи. Доколкото знам, ще прави събиране. Местните явно дойдоха неспокойни, ала сега са нахранени, напоени и очаровани за по-малко от час. Не казвам, че идеята беше лоша, но тя има навика да поема командването, нали?

— Тя?!

— Тя махна заседателната маса, пепелника ми и цяла сутрин размества мебели. Танър, аз съм мъж на шестдесет и седем години. Не умея да подреждам рози. Знам, че още не си определил датата, но когато го сториш, аз ще присъствам на сватбата. Тя вече ме покани. Жалко, че баща й ще я води до олтара. Иначе щях да го сторя аз.

Танър бе престанал да слуша. Не особено внимателно отстрани Евън от пътя си и влезе в една голяма стая. В огромната каменна камина гореше огън, а върху полицата над нея имаше още рози. Около камината бяха наредени в полукръг големи удобни столове. Кръглата маса в средата бе отрупана с храна, сирена, малки сандвичи, плодове, сосове и сладки Ореос.

С периферното си зрение мерна и някаква необичайна фигура в червено, но тъкмо тогава няколко мъже станаха и се отправиха към него. Няколко минути той се ръкува с тях. Както го бе предупредил Евън, военните представители от Канада имаха едва доловим мек говор, върховният съдия гледаше внимателно като Марк Твен на стари години, а мъжът от квебекските служби на сигурност се справяше по-лесно на френски. Танър почти бе забравил всичко това…

Поздравите им бяха сърдечни. Разговаряха като равни. Само преди минута Танър се чувстваше съвсем неподходящ, извън своя кръг, смяташе се недостоен за това уважение. Разбираше, че още не е спечелил, но щеше да опита. А когато ръкостисканията свършиха, фигурата, облечена в червено, тръгна с омагьосваща увереност.

Жената бе с вдигнати коси. Почти. Надолу по тила и около ушите й се спускаха кичурчета. Тъмночервената вълнена рокля бе със строги дълги ръкави и скромна висока яка, и очертаваше гърдите и бедрата й. Бе леко гримирана, носът — напудрен, а устните ярко начервени, и когато тя игриво и дръзко го прегърна през кръста, Танър усети ефирно и омайващо ухание на… опасност.

Тънката ръка около кръста му леко трепереше. Иначе, жената бе олицетворение на гордост и самоувереност.

— Компанията на вашата годеница ни беше много приятна и дори съжаляваме, че се появихте малко по-рано, господин Танър.

— Разбирам — несъзнателно стисна рамото й.

— Отнех ви достатъчно време — любезно каза Чарли. — Зная, че ви предстои един дълъг следобед, господа, така че бих искала да изразя удоволствието си от нашето запознанство. А сега ви оставям — тя се ръкува с всички.

Танър бе готов да удуши съдията заради начина, по който я погледна. После тя плавно се отправи към вратата.

— Върни се, Чарли — той изрече думите като вълка от приказката за Червената шапчица.

Разговорите вече се бяха възобновили, ала от прага гласът й прозвуча ясно и тържествено, извисявайки се над останалите.

— Ще те чакам у дома.

Танър просъска на стоящия до нея Евън:

— Ще те убия, че я въвлече в тези неща! — след това се обърна към останалите и с лекотата и увереността на специалист откри съвещанието.

 

 

Когато вкара камиона в нейния двор, беше два часа през нощта. Мислеше, че ще е изтощен от умора, но не беше. Бе успял! Сега Евън излизаше в пенсия, а Танър трябваше да поеме отговорната му и нелека работа. Всъщност дължеше поста си на Чарли. Дължеше й и споделената си обич, и омайното щастие…

Бе оставила лампата в двора да свети. От небето се сипеше сняг. Танър остави обувките си в задния коридор, сакото — на стола в кухнята, а вратовръзката му се просна на един фотьойл във всекидневна.

Когато стигна до вратата на спалнята й, пръстите му разкопчаваха копчетата на ризата. Светеше само нощната лампа. Той очакваше Чарли да е заспала и наистина главата, подаваща се изпод пухената завивка, бе неподвижна. Неестествено неподвижна.

— Годенице! Чарли! — свали ризата си и я захвърли на пода.

— Аз! Само се опитай да избягаш от брака с мен и ще ти счупя врата!

Господи, той едва успя да сдържи смеха си. Насочи се към нея с ръка на колана.

— Някой в тази стая се опитва да бъде прекалено сигурен в себе си. Знаеш ли какво направих с Евън?

— Моля те, не ми разказвай. Не понасям кървави истории.

Той рязко изтегли колана си.

— Коя, по дяволите, мислиш, че си ти, моме? Пардон, годенице! — вече беше съвсем гол и, засенчил нощната лампа, представляваше величествен силует на силен, див и силно възбуден мъж.

— Аз съм жената — обяви тя, — която те обича. И която има намерение да живее с теб през следващите сто години. Плюс любовницата, която е намислила да те изтощи в леглото. Сега, имаш ли намерение да лягаш или трябва да те атакувам?

— Вдигна кръвното на всички онези мъже — изръмжа той.

— За това несъмнено бе виновна грандиозната ми красота — тя нетърпеливо потупа празното място до себе си.

— Знам. Но не знаех, че и ти го знаеш — плъзна се в леглото и отметна всички чаршафи и завивки, които му пречеха да се притисне до нея. Устните им се сляха, гърдите й усетиха тежестта на неговите, а краката и ръцете им се сплетоха.

— Танър? — прошепна тя. — Не съм убедена, че…

— Имаме цял живот да работим върху твоята увереност, Чарли — целуна слепоочието й, ухото, после врата. — Я си спомни смелостта, която прояви днес! Гордея се с теб!

— Това не беше смелост. Просто имах желание да съм до теб — дланите й се спуснаха към бедрата му. — Защото се страхувам, че те обичам безразсъдно. Предупреждавам те, че ще оглупея напълно от любов към теб.

— Господи, надявам се да е така! — прошепна Танър. — Защото същата мисъл се върти и в моята глава — наведе се и целуна влажните й ресници.

Ръцете й се стегнаха около него в здрава прегръдка. Той прошепна нещо дяволито, тихо и нежно, после устните им се срещнаха отново и тогава Чарли взе положението в свои ръце.

Преди време Танър си беше представял как се люби необуздано с гола нимфа. Как тя го поема в себе си и го обладава като неоседлан жребец, как го желае толкова силно, че нищо да не може да я спре. Сега мечтата му се сбъдваше.

Чарли го любеше толкова красиво и съвършено!

Часове по-късно, той промълви:

— Повтори ми го отново, Чарли.

— Обичам те.

— Не това, скъпа. Кажи ми другото.

Тя въздъхна добродушно и сънливо.

— Аз съм невероятно красива. Най-красивата.

 

 

Слънцето огряваше топящия се сняг. Вятърът рошеше косата на Чарли, която стоеше с ръце на кръста.

— Хайде, Танър — подкани го тя.

— Махни плата от очите му.

Тя се пресегна и повдигна бялото парче плат от главата на Джордж. Бухалът премигна силно на ярката слънчева светлина, но не помръдна от ръката на Танър.

— Хей! — подвикна Чарли на бухала. — Ето ти свободата! Нали искаше точно това?

Джордж премигна.

— Мислиш ли, че достатъчно укрепнал, а, Танър?

— Май просто си го разглезила. И той не е единственият — в очите му искреше любов.

Той бавно залюля ръката си назад и после нагоре. Бухалът разпери криле и литна като хермелиново бяло великолепие. Танър преметна ръка през раменете на жена си, а с другата заслони очите си, за да се предпази от слънчевите лъчи. Джордж кръжеше ниско, размахът на крилата му бе величествен.

— Самоуверен, храбър и красив! — прошепна Чарли с възторг.

Такъв бе и мъжът до нея. Мъжът, когото обичаше.

Край
Читателите на „Нощта на ловеца“ са прочели и: