Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night of the Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
margc (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дженифър Грийн. Нощта на ловеца

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0074–0

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Не я докоснал и с пръст, нали? А щом стоеше при нея само по около час и не я докосваше, значи нямаше причина да не я вижда понякога. Освен това имаше нужда някои да я наглежда. Можеше да й помогне за някои неща, а и там беше Джордж.

Странна логика, Танър. Жалко, че не струва пукната пара. Защото, ако ходиш при нея, много добре знаеш, че няма да се въздържиш да стоиш настрана от нея, мислеше той.

— Разбираш ли какво говоря? — попита Евън.

Танър гледаше картата, която шефът му бе разгърнал на полираното бюро. Ала мислите му витаеха другаде. Сега положи усилие да се съсредоточи в работата.

Картата изглеждаше така, сякаш някой безгрижно бе разлял синьо мастило по нея, най-вече защото водата преобладаваше и в американския „Баундари Уотърс кану ейриъ“ — БУКЕ, и в канадския „Куетико пръвиншъл парк“. Танър добре знаеше, че американският БУКЕ има статут на абсолютно девствена местност, а в Куетико също има подобни защитни закони. Евън използваше молив за показалка.

— Знаем, че тези местности се използват като пунктове за срещи. Рейнджъри от двете страни са открили следи от снегомобили. Знаем какво става. Номерът е да го спрем.

— Не преминават ли границата на едно и също място?

— Едно е несъмнено — стараят се да бъдат на километри от осемдесет и трите официални гранични пункта — сухо каза Евън. — Много добре знаят, че не можем да пазим денонощно стотици километри пустош, а ръцете ни са вързани от нашите закони. Независимо дали си от ФБР, дали си канадско ченге, или си самият Господ Бог. Нямаш право да използваш мотори. Те се придвижват с транспорт, докато ние ходим пеша — Евън нави картата и я подаде на Танър. — И най-подходящо е да ги заловим тук, в тази местност, защото ще бъдат уязвими. Щом напуснат граничните райони, ги чака организирана помощ и транспортна система. И тогава вече е късно.

— Разбрано — Танър автоматично изстреля няколко въпроса и това накара шефа му да се усмихне.

Беше го спечелил. Независимо дали искаше, или не, Танър усещаше движещата сила на предстоящата опасност, вкуса на предизвикателството, нуждата да се намеси.

Ненадейно започна да го мъчи една мисъл и не го оставяше на мира: Тя ще ме разбере. Не че би я помолил, но ако изобщо някоя жена можеше да приеме мъж като него, това бе само Чарли.

— Канадците са малко чувствителни на тази тема — продължаваше да говори Евън. — Предпочитат лошите момчета да са от нашата страна. И изобщо не искат обществен скандал.

— Имаш ли да ми казваш нещо, което още не знам?

— Няма да те подсигуряват.

— Това не е ново.

— И двете страни ще те преследват, ако забележат самолета ти.

— Може и да не използвам самолета.

— Ако използваш каквото и да било с мотор…

— Да, знам. Ще наруша закона — отвърна сухо Танър.

Неговият шеф го изучаваше през дима от тънката кафява пура, после с елегантен жест я загаси в кристалния пепелник.

— Тя е точно за тебе.

— Моля?

Шефът му се зае с ръкавелите на ризата си.

— Винаги си имал добра преценка, Танър. Проницателност, интелект, предприемчивост, сръчност. Но ако имаш някакъв кусур, това е до известна степен равнодушното отношение към собствената ти кожа. Тя го е разбрала, макар и да не ти казва. Трябва да бъдеш по-внимателен. Това е ирония на съдбата, защото много скоро физическата опасност ще бъде последната ти грижа.

— На теб този разговор може и да ти е ясен, Евън, но аз трудно следвам мисълта ти — намръщи се Танър.

— Неотдавна добих впечатление, че искаш да се оттеглиш — припомни му Евън. — Не ти ли е хрумвало, че и аз имам същия проблем? Следващата година ставам на шестдесет и седем и ако главата ти не беше твърда като вкаменена секвоя, щеше да разбереш, че те подготвям за моето място.

Междувременно Танър се настани в най-близкия кожен стол. Масажираше с ръка тила си и изучаваше шефа си.

— Не се прави на изненадан — посъветва го Евън. — Винаги си надушвал опасностите, а талантът ти се пропиляваше. Знаеш отлично проблемите по границата, работил си с всички съответни органи, познаваш международното право не по-лошо от мен. Сегашната ти работа е естествено продължение на предишната. За твое сведение, и американското, и канадското правителство вече са те одобрили за мой заместник.

— Някой да ме е питал? — поклати глава Танър. — Това трябва да е някаква шега. Аз ти говоря за оттегляне. Вместо това ти ме хвърляш в огъня — за миг в съзнанието му се появи образът на Чарли. Не беше честно да се забърква жена в тази работа, а Евън десетократно усложняваше нещата.

— Смяната едва ли ще стане за ден-два и аз не те моля да вземеш решение веднага — стрелна го с проницателния си поглед Евън. — В края на януари ще има съвещание в къщата до езерото Рейни. Идеална възможност да се срещнеш с най-важните личности и от двете страни.

— По-бавно, ако обичаш — Танър се намръщи. — Ти ми даваш един месец да…

— Да решиш дали искаш да се откажеш окончателно. Ако пък прецениш да навлезеш по-дълбоко в нещата, няма да имаш друга подобна възможност за издигане. Обмисли всичко старателно.

Танър скочи от стола.

— Мога да ти отговоря веднага.

— Няма да приема — гласът на Евън бе замислен, спокоен и тих. — Мислиш си, че искаш да кажеш не, ала аз мисля, че трябва да си луд, за да откажеш. Работата е в кръвта ти, в мозъка ти. И ако тя не го разбере, или ако ти не вярваш, че ще те приеме такъв, какъвто си, значи не е жена за теб.

Танър закопча якето си и посегна към картата.

— За втори път повдигаш въпроса за „нея“. Ако в живота ми има жена, Евън, по-скоро ще горя в ада, отколкото да я замеся в работата си.

— По-скоро ще гориш в ада, ако не го сториш. Здравата те е омотала. Мислиш ме за толкова стар, че да не си спомням как изглежда влюбен мъж? Само гледай да е подходяща за теб. Трябва да й е повече от ясно кой си и с какво се занимаваш. Освен това трябва да е силна, сигурна, да е до теб, когато сметнеш нещата за толкова сериозни, че да си разчистиш сметките.

— Ти не описваш жена, а светица — подхвърли Танър.

— Хайде, по дяволите! — Евън се развесели. — Ама разбира се! Трябва да бъде светица, за да те обича. Сега, ще бъдеш ли така любезен да се махнеш? Върви да решаваш нашата задачка с наркотиците. Като се върнеш, ще си поприказваме.

 

 

Четири дни по-късно Танър забоде щеките си в снега и спря да си почине. Следобедното слънце не топлеше, но светеше ярко. Пространството около имота на Чарли приличаше на диамантена покривка. Зад Танър се намираха нейните горски пущинаци. Той току-що бе преминал със ските край боровете и белите брези с надежда да намери уединение. Беше сгрешил. Гората бе изпъстрена със следи: елен, заек, енот, вълк, лисица. Танър се учуди, че няма задръстване на движението. Всички обичаха да гостуват на Чарли. Той също.

Бе прекарал последните четири дни на лагер във виелиците. Работата не се оказа трудна. Четиримата градски джентълмени не бяха свикнали с дивата природа и снежните бури. Може би бяха тръгнали с грешната представа, че Северна Минесота е лесно място за прехвърляне на наркотици, но Танър учтиво ги насърчи да променят мнението си.

Преди десет години наричаше работата си удоволствие. Сега ценеше предизвикателства с по-голяма стойност. И в добавка към недоволното си настроение се върна към спора с Евън. Шефът искаше Танър да приеме повишението. Спориха за тази длъжност и някак — понеже шефът му беше безпринципен кучи син — завършиха със спор за Чарли. Евън бързо бе разбрал, че единственото, което възпира Танър да приеме поста, е жена.

Танър бе излязъл от тазсутрешната среща ядосан до крайност. И сега, четири часа по-късно, все още беше бесен. Омръзнало му бе да мисли за това, което трябва да прави, и това, което иска да прави. А искаше да я види. Не да разговаря с нея. Не да оправя неща, които не могат да се оправят. Просто, да я види. Вдигна щеките, готов да продължи нататък, и тогава забеляза в далечината едно цветно петно на белия фон. Петното се превърна в два белгийски коня — червеникави, силни, които бясно галопираха през снега с високо и дръзко вдигнати глави.

Въпреки че бяха на няколкостотин метра от него, те препускаха в негова посока. Слънцето така се отразяваше в снега, че отначало не успя да забележи чудноватата черна измишльотина, която теглеха. „Черната измишльотина“ бе една старовремска шейна, от онези с плазове и плоска седалка с подложка, каквито първите заселници са използвали преди сто години. Жената, която караше шейната, сякаш беше изскочила от същата епоха.

Коленете й бяха завити с одеяло. Страните й бяха розови и не беше гримирана. Танър се запита как е могъл да я сметне за недотам красива. Тя очевидно беше прекрасна. Повече от прекрасна! И луда. Защото бе лудост да излезе на този студ и да подкара шейната Бог знае накъде и защо. Ала той не можеше да не си каже, че това си е Чарли — с дантелите, орхидеите и любовните песни, които пееше на бухала.

Щом го забеляза, тя дръпна рязко юздите.

— Здравей, Танър!

Съвсем типично за нея. Не беше очаквала да го срещне и все пак поздравът й беше естествен като свенливата радост в очите й.

Чарли нямаше време за разсъждения. Когато стигна до него, подвикна:

— Не стой като наказан, Танър. Качвай се! Ще ми трябва помощ!

По дяволите Евън, работата, виелиците, угризенията, мислеше Танър. Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Каква помощ? Как е нашият бухал? Откъде, за Бога, изкопа тази шейна?

— Джордж — твоят Джордж, не ми пробутвай това „нашият“ — е грубиянин и подлец. Започнахме да свикваме един с друг. Само че той още не го е разбрал. А що се отнася до шейната, баща ми я беше прибрал в плевника преди години — тя се премести и му направи място. — Хвърляй ските отзад и се качвай.

— Защо командваш? Да няма пожар? — ала бързо разкопча ските и ги сложи отзад заедно с щеките. — И за какво ти е брадвата?

— За да отсека една елха. Никога ли не поглеждаш календара? До Коледа има една седмица. И аз мога да отсека едно от собствените си дървета, нали? Ей Богу, правя го всяка година, но отчаяно се нуждая от съвет.

— Отчаяно ли? Защо имам чувството, че пак ще си навлека неприятности? По-добре ми обясни какво искаш, Чарли.

Той седна до нея. Не помнеше кога за последен път бе имал коледна елха. За него животът беше опасност, преследване и самотни бдения в нощта. Обаче не знаеше как да води лекомислени разговори с жени. А Чарли явно бе настроена само за такива. Бе останала без дъх от възбуда. Снежинки бяха полепнали по миглите й, а очите й светеха като нефрити.

— Точно там е проблемът, Танър — мрачно каза тя. — Нужно ми е дърво, високо около два метра и половина. А това, което ще избера, ще се окаже към три и половина. Винаги става така. Те изглеждат толкова красиви и малки в гората, но върхът на всичко е, когато се опитам да ги вкарам в къщата. Поне веднъж ми се иска да отсека някое дърво, по-дребно от Голиат. И ти просто трябва да ми помогнеш със здравия си разум. Не е толкова трудно, нали?

— Трудно ще изберем дърво, ако караш извън гората.

Слънцето обсипа усмивката й с диамантени лъчи.

— Разбира се, но първо имаме нужда от малка разходка.

Тя не искаше малка разходка, искаше да полети. Белгийците бяха в настроение да препускат и плазовете на шейната издаваха леко съскане, движейки се гладко като кънки по огледалната замръзнала повърхност на езеро. Коленете му се допираха в нейните, докато конете изкачваха един хълм. Всичко бе толкова естествено — тишината, снегът и слънцето, искреният й смях, палавите огънчета в очите, когато взе един завой главоломно Танър не живееше така. Не се смееше, не и с този смях, който ехти волно.

Тя дръпна юздите и спря шейната в края на гората, отметна одеялото и бързо скочи в снега.

— Какво направи с гърба ми, Чарли? — засмя се Танър, който бе обзет от неизпитвано досега радостно чувство на пълна освободеност и щастие.

— Поизправихме гръбначния ги стълб. Пързалянето е прекрасно!

— Да.

— Какво мислиш за това дърво? — тя отиде до един бор, после се върна до шейната за брадвата.

— Смятам, че е високо към четири метра и половина.

Тя войнствено носеше брадвата и обикаляше дърветата.

— Но пък е идеално. Клоните му са гъсти и симетрични, а стъблото му е право. Не искам малка елхичка.

— Скъпа, ще трябва да се радваш, ако се смести в плевника.

— Имам много топки, много лампички — продължаваше Чарли, сякаш не чула забележката му. — Не обичам изисканите и спретнати коледни елхи. Обичам да бъдат претрупани, натежали и обсипани с гирлянди. Това няма да стане с малко дръвче.

— Преди половин час се кълнеше, че искаш точно такова.

Тя вдигна рамене.

— Било е преди половин час. Преди да харесам това. Разбрах го в минутата, когато го видях — тя му подаде брадвата. — Отсега усещам уханието на печени кестени. Макар че не обичам печени кестени, винаги съм ги мразела. Какво правиш?

Той беше захвърлил брадвата на земята и се приближаваше към нея. Страните й бяха студени, когато ги докосна. Очите й светеха, когато погледна в тях. Беше навлечена като снежен човек и потрепваше с крака и трепереше, а устните й бяха яркочервени — като череши върху сняг.

Когато я вдигна и силно притисна устни към нейните, го връхлетя споменът за думите на Евън: Подходящата жена трябва да има по-силен характерът от твоя.

Зарови пръсти в копринените й коси. Нямаше жена с по-силен характер от Чарли. Точно това я правеше едновременно и неподходяща, и идеална.

Студените й устни се стоплиха от неговите. Танър се чувстваше много добре, докато не я срещна! Сега бе уязвим и сякаш непрекъснато усещаше болка. И за всичко бяха виновни нейното коледно дърво, орхидеите и тази нелогична и причудлива женственост.

А тя не разбираше какво предлага на един мъж. Той бавно целуна брадичката, после носа й. Вдигна Чарли високо и я притисна силно към себе си, а после отново започна да я целува. Силно. Истински. Накрая буйно.

Когато най-после се откъсна от нея и я погледна, тя нямаше предишния дързък вид. Беше пребледняла и леко трепереше. Изглеждаше уязвима и — нещо съвсем нехарактерно за Чарли — малко изплашена.

Той хвана лицето й и се вгледа в него. Чувстваше се по-безпомощен от всякога и това не му харесваше.

— Скъпа, желая те. Ти го знаеш — издиша облаче топъл въздух. — Преди да те срещна, никога не съм се борил с волята си. Това по никакъв начин няма да свърши добре за теб. Само трябва да ми кажеш да се махна от живота ти. По-откровен от това не мога да бъда. Ако не го сториш, и двамата ще проиграем шансовете си.

Гледаше го смаяно. Изненадата й го обърка, но не толкова, колкото отговора й:

— Единственото нещо, за което можем да проиграем шансовете си, е отсичането на това дърво, преди да мръкне. Ако не се размърдаме — тя бързо и безгрижно се изплъзна от прегръдката му.

— Чарли…

— Бора! — нареди тя.

 

 

Чарли го накара не само да отсече дървото, но и да управлява шейната на връщане, после пък да се погрижи за Джордж, докато тя се занимаваше с конете. Когато Чарли започна да приготвя вечерята, отдавна се бе стъмнило и Танър трябваше да работи на лампа в двора по дървото, което не можеше да влезе в къщата без значително подкастряне.

Щом го внесе вътре, из цялата къща замириса на бор. Тя го нахрани и отново го прати на работа, откривайки, че той като баща й можеше да си мърмори неприлични думи, докато носеше осемте огромни кутии с коледни украшения.

За да се започне украсяването на борчето, беше редно да се запали камината. Освен това би следвало да има подгрято ябълково вино и пуканки за нанизване. Танър не разбираше всичките тези необходими неща. Тя слагаше всичко по дървото — топки, огледалца, панделки и сушени плодове, крехки старинни украшения и купища гирлянди.

Към девет часа в камината пращеше огън. Светлинките трептяха върху разпръснати гирлянди. Ухаеше на рози, лаврови клонки и бор. Чарли бе седнала със скръстени крака на килима. Държеше в ръката си игла, връв и шестдесетсантиметров наниз пуканки, който щеше да бъде много по-дълъг, ако Танър не си крадеше от зрънцата.

Чарли го напои с три чаши греяно вино и постоянно му намираше работа, за да не се замисля дали е трябвало да остане толкова дълго при нея, или не. Едно беше сигурно. Никога не бе виждал такава бъркотия.

— И всичко това само за една-две седмици? Сигурно си луда. Ще трябва да прибереш всичко през първите дни на януари.

— Разбира се, и тогава ще се кълна никога да не прекалявам. Но пак ще направя на следващата Коледа. Танър, ангелчето се е наклонило надясно.

— Току-що го оправих. Ти каза, че е наклонено наляво.

— Беше. Тогава. Все още прилича на подпийнало. Не можеш ли да го закрепиш право?

Той го закрепи право. Измърмори нещо за жените, после свали ангелчето и сложи на негово място звезда.

— Добре. Сега какво?

— Сега направи нещо с огъня. Нужно ми е гнездо от въглени, за да изпека кестените.

— Мислех, че не харесваш кестени.

— Не харесвам вкуса, ала обичам уханието им. Няма нищо по-хубаво от аромата на печени кестени.

— Чарли… — Танър слезе от стълбата до дървото и на път към камината разроши косата й. — Не те разбирам.

Ставаме двама, мислеше тя отчаяно. Ако съществуваше мъж, който да има нужда, от когото и да е, това беше Танър. Ала тя не можеше да повярва, че той желае именно нея. Да, той си открадваше по някоя и друга целувка от нея, но дали го правеше само защото беше самотен и неспокоен? Когато я целуна в гората и й каза, че я желае, в очите му имаше нещо особено. При този спомен започна да я завладява въодушевяващата мисъл, че може би означава нещо за него.

Все пак Чарли не беше наивна. Много добре разбираше какво го е подтикнало да остане за малко повече от обикновеното при нея. Само че в гората тя бе невероятно влюбена в него. Бе забравила на какво прилича и коя беше. Сега обаче тези неприятни подробности властваха в мислите й. И заради всяка пуканка, която нанизваше, бодеше пръстите си, защото нервността й се засилваше.

Ухание на печени кестени изпълни стаята. Танър ги вадеше с маша от камината и ги слагаше в чиния. Нетърпелив да опита един кестен, той си изгори пръста. Това привлече вниманието й и тя се засмя.

— Много са вкусни — добави той. — Защо не ги харесваш?

— Обичам да ги ям пресни от дървото. Когато се изпекат, стават сладки.

— Точно затова са вкусни — той седна до нея. — Чакам, Чарли — каза той настойчиво.

— За какво? — подскочи тя.

— Не ми казвай, че си свършила с домакинската работа! Изкривени ангелчета, оплетени светлинки, кестени.

— И стига си ял.

Той издърпа наниза пуканки и го отнесе до дървото.

— Нанизът е достатъчно дълъг. Стига толкова работа — с ръце на бедрата, той обходи с поглед стаята. — Трябва само да почистим… Но това може да почака.

— Съгласна съм. Седни да си починеш и да изпиеш още една чаша вино.

— Страхувам се — бавно изрече Танър, — че почивката може също да почака. Ти и аз трябва да разрешим един проблем. Сега. Всъщност незабавно!