Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (9)

Девета глава

На бледата утринна светлина Танър я наблюдаваше, докато спи. Косата й се бе оплела около шията. Миглите й потрепваха — тя сънуваше. Когато се размърда до него, притискайки се по-близо, движението оголи част от рамото й. Той се наведе и положи устните си върху топлата от съня кожа и после, понеже не можеше да се спре, собственически вдигна един кичур коса от врата й и положи устни и върху него. Тя ухаеше на сън. Събуди се като капризно коте, протегна се и се сви, лениво премигвайки със зелените си очи.

— Колко е часът? — промърмори Чарли.

— Мина времето, когато трябваше да си тръгна. А твоето — да отидеш при конете.

Възбуждащо и бавно продължи да целува ухото й. Отдръпна се назад, за да може да вижда лицето й. Нито една жена през целия му живот не го беше гледала така, сякаш е Бог. Само тя.

Когато забеляза тъжните бръчки по челото му, сънливата й усмивка изчезна. Пръстите й се показаха изпод завивката, за да ги погали.

— Защо изведнъж стана толкова сериозен?

— Имаш проблем, мила.

— Знам. Не е за чудене, че не можа да заспиш. Отдавна ли си в такова състояние?

— Не това е проблемът — той награди загрижеността й с целувка. — Говоря ти за сериозен проблем — топлина обля страните й, когато дланта му погали бедрото й. — Предупредих те за работата си, Чарли. Май не си разбрала добре предупреждението.

— Така ли?

Той отмести кичурите от челото и целуна слепоочието й.

— Много хора са ме обвинявали, че съм безчувствен и студен. От деня, в който те срещнах, се опитвах да те предупредя за това. Ти не искаше и да чуеш.

— Може би хората не те познават добре.

— Може би те просто не са като теб. Може би ти, Чарли, си жената, която мислех, че никога няма да намеря — тя бе напрегната. Усещаше уязвимостта й, което не бе очаквал от нея. Не и след миналата нощ.

— Ти нямаш предвид това.

— Обичам те — прошепна той. — Не само те обичам, но и имам нужда от теб. Ти ми върна нещо забравено. Може би смелостта. Може би вярата в себе си. Не ме е грижа какво — целуна нежно слепоочието й. — Това, което знам обаче, е, че няма да те пусна да си отидеш. И ако си съгласна бързо да прескочим сгодяването и да ти сложа завинаги смарагдов пръстен на лявата ръка…

— Говориш като луд.

— Предпочиташ диамант?

— Танър! Не споря за пръстените. И ако не спреш, ще ти сложа усмирителна риза.

Тя направи опит да се отдръпне и седне. Той предотврати това, като я затисна с крак. Когато взе брадичката й между дланите си, тя вече не можеше да отмести очи от лицето му.

Нещо не беше наред. Той погледна в очите й и пак не разбра какво точно. Винаги бе смятал работата си за основната пречка за сближаването му с другите хора. Миналата нощ Чарли разби това негово убеждение. Тя му се отдаде с цялото си желание и страст, което така възхитително го изтощи. Чарли бе негова. Знаеше това. Смяташе, че и тя го разбира. И нищо на света не можеше да отнеме единствения лъч светлина в живота му. Ала зелените й очи бяха изпълнени с решителност. Изразът им го объркваше.

— Не съм доволен от това, което мога да ти предложа — тихо каза той. — Имам земя, Чарли, и пари. Ако решиш, можеш да увеличиш броя на белгийците колкото ти се иска. Но не съм в състояние да ти предложа тази сигурност, която повечето жени ценят. Все пак има някои неща, които мога да променя.

— Остави това — тонът й бе рязък.

Той я стисна по-силно в прегръдките си.

— Ти ме обичаш, Чарли. Не се опитвай да го отричаш.

— Остави това — повтори тя.

— Ще се оженя за теб.

— Не, няма. Остави ме да стана, Танър.

Той я пусна, когато разбра, че в очите й има истински страх. Това го учуди. Тя скочи от леглото и се пресегна за халата си. Дневната светлина озари само за миг голите й гърди и корема, после халатът ги скри.

— Не трябва да променяш каквото и да било в живота или работата си.

Тя прикри голотата си, сякаш мислеше, че по такъв начин скрива уязвимостта си. Коленичи в края на леглото и го погледна.

— Чуй ме добре — меко каза тя. — Срещнал си някого, когато си бил самотен и уморен от скитане, Танър. Срещнал си някого, на когото можеш да вярваш. Поне се надявам, че ми вярваш. Мога да докажа верността си още сега, мили, като ти обещая да бъда най-добрият приятел, който някога си имал. Но никога не мога да стана твоя жена.

Искаше да я прекъсне, ала го възпираше нейната очевидна борба с гордостта й. Независимо дали го съзнаваше, в очите й имаше влага и страните й бяха бледи. А гласът й бе ясен и лек като бриз.

— Бъдещата ти жена, Танър, ще бъде висока, красива и самоуверена. Сигурно ще знае френски и испански като теб. Ще е обиколила света като теб. Когато вървиш по улицата, хората ще казват: „Вижте, страхотна двойка са!“ А ако тръгнеш по улицата с мен, хората ще мълвят: „Сигурно не е бил на себе си…“ Не! Не ме гледай така, защото още не съм свършила!

Той продължаваше да мълчи с голямо усилие. Усещаше ударите на сърцето си и кълбото от изпълващи го чувства.

— Ако мислиш, че не преценявам каква съм, грешиш — продължи тя ядосано. — Адски се гордея с това, което имам, и което съм постигнала. Но това не ни прави по-подходящи един за друг, Танър — направи опит да се усмихне. — Винаги съм мразила приказката за Пепеляшка, защото винаги съм си представяла, че накрая тя ще се разведе.

— Спри, Чарли!

— Не. Аз съм си аз, Танър. Имаш нужда да разчиташ на някого? Отговорът е да! Винаги! Но се заклевам, че ако отново заговориш за сватба, ще те помоля да си отидеш — тихо изреченият ултиматум прозвуча като гръм.

Със закъснение Танър разбра, че е чувал нещо подобно и преди. И че всъщност не го бе разбрал, защото беше погълнат от своята работа и страха си да не забърква Чарли в нея.

Тя криеше орхидеите си, криеше парфюма си и бе страшно изненадана, когато й каза, че я желае. Той предположи, че това се дължи на неопитността й с мъжете. Не бе наивна; чисто и просто съвсем не разбираше каква изключителна жена е всъщност. Смяташе себе си за посредствена — не само външно, но и като характер.

Очите му се плъзнаха по лицето й, обрамчено от разрошените й копринени коси, тъжната уста, дългите мигли и широкото чело. Припомни си, че я смяташе за грозничка, когато се срещнаха за първи път, но това беше сякаш преди сто години. Чарли бе най-съблазнителната жена, която познаваше. Сексапилна, упорита, непредсказуема, дръзка, възбуждаща и влудяващо красива. Но ти няма да ми повярваш, ако ти го кажа, нали, любов моя? — помисли той.

— Танър, искам да съм сигурна, че си ме разбрал.

Той светкавично се премести до нея и хвана ръцете й.

— Ако не искаш да говорим за сватба, Чарли, няма.

Тя се преметна с лекота върху пухената завивка и смачканите чаршафи. Той я последва със същата лекота.

Очите й гледаха уплашено, но той долови в тях блясъка на силно чувство. Устните й оформиха възражение, но Танър долови забързания пулс на шията й.

— Ти ми каза пределно ясно за какво не искаш да говорим. Така че нека се концентрираме върху това, което искаш. Ти можеш да правиш всичко, което пожелаеш, любов моя. Всичко!

Не можеше да си позволи да я загуби. Не сега. Нито когато и да е. Тя ще промени решението си, реши той. Ще я научи да харесва себе си, ще я накара да се чувства силна и красива, каквато всъщност беше.

Решаването на проблеми бе естествено предизвикателство за Танър — източник на енергията му. Тази сутрин всичко изглеждаше преодолимо, защото бе абсолютно немислимо да загуби любимата си.

 

 

Перчейки се и позирайки, бухалът разпери криле в момента, в който Чарли влезе в клетката.

— Престани да се перчиш, Джордж. Не съм в настроение.

Той размаха криле, за да привлече вниманието й. Когато тя остави закуската в чинията му, забрави да я покрие. Той изпъчи гърди и я погледна така, сякаш питаше какво е уплашило човека тази сутрин. Но тя само се усмихна неопределено.

— Луд си за свободата, нали? Знаеш, че вече си по-добре и че сме почти края на януари. Но както ти обясних и вчера, Джордж, все още е сезонът на бурите. Ще трябва да почакаш още няколко седмици — Чарли доля вода в паничката му. Бухалът прехвръкна от своята пръчка към отворената врата на клетката. Въжето, което бе вързано за крака му, ограничи движението и му попречи да избяга. — Танър го няма. Сигурно сте се нагледали един на друг снощи, докато беше тук, нали?

Гласът й секна, а погледът й се насочи през телената клетка към сенчестия отворен плевник. Тя бе при Джордж, когато Танър бе пристигнал снощи, и бе страшно уморена, след като бе работила цял ден. Но на него му бе влязла в главата лудата идея да танцуват. В тъмното. На музиката на „Синия Дунав“, която звучеше само в съзнанието им…

Джордж хвана играчката мишка, разтърси я силно и я хвърли по нея, което върна Чарли към действителността.

— Ти не видя орхидеите, които ми донесе той за Коледа, Джордж, това беше отчайващо разточителство. Казах ти какво мислят родителите ми за него и знаеш какъв беше, когато се простудих. В къщата има достатъчно шоколад да съсипе хубавия цвят на лицето на всяка жена. Май забравих да ти кажа за гащичките от черна дантела. Нито една дама в света не би ги обула. По дяволите, какво да правя с него?

Джордж заподскача по пръчката, докато не стигна почти до нея. После се наду, сякаш да й припомни колко е величествен и прекрасен.

Танър не можеше истински да я обича! Профилът му бе като на антична гръцка скулптура, а нейният — сякаш грубо издялан от пън от неумелата ръка на някой селянин занаятчия. Настина, чувствата им приличаха на прахан и кибритена клечка, но първоначалната сила на страстта щеше да изчезне с времето. От един месец Чарли все си повтаряше, че ще стане точно така. Непрекъснато си напомняше, че някой ден Танър ще прозре и ще види грозотата й. И тогава ще бъде доволна, че не е оглупяла, че не е повярвала, че не се е поддала на илюзията за неговата любов.

Беше на тридесет и две години. Знаеше точно какво представлява. Притежаваше дарба да отглежда расови коне. Имаше воля и решителност. Беше умерено сръчна, безспорно умна и с по-силен характер от повечето жени. Ала не бе привлекателна. Като дете нейните родители й втълпяваха, че чарът, маниерите и външният вид нямат значение. Тогава наистина нямаха. Ала когато стана на шестнадесет години, осъзна, че не притежава нищо, с което да очарова за дълго един мъж. Особено мъж като Танър.

Когато беше с него, той я омайваше до безразсъдство и тя вярваше във всички прекрасни, ужасни или налудничави неща.

Чувстваше се коренно различна — желана, красива и невероятно обичана.

— Но има огромна разлика между това, което искам да бъда и това, което съм, Джордж. Имам тридесет и две годишен жизнен опит. Не разбирам как мога да направя щастлив Танър. Е, скоро всичко ще се промени. Винаги съм желала този мъж да бъде свободен. А сега, да го вземат дяволите, изглежда аз съм тази, която го задържа!

Тя застина, чувайки долу шум от кола. Сърцето й затуптя бързо, после натежа. Не можеше да е Танър. Беше й казал, че няколко дни ще бъде зает.

Когато затвори вратата на клетката и се насочи към стълбите, лицето й беше пребледняло. Толкова искаше, а същевременно и не искаше да го види! Трябваше най-сетне да вземе правилно решение и да бъде откровена със себе си. Ала го обичаше повече от живота си.

Навън небето бе покрито с буреносни облаци и духаше силен вятър. Едва ли ранната утрин бе подходяща за непредвиден посетител, а през вратата разпозна фаровете на мерцедес.

Господинът, който влезе колебливо в конюшнята, бе облечен в безупречно вълнено палто и също толкова съвършен костюм, а обувките му бяха излъскани до блясък. Когато той оправи с ръка разрешената си бяла коса, тя зърна солидния златен часовник. Устните й се изкривиха в учудена усмивка и Чарли тръгна към него.

— Явно сте се заблудили — каза тя съчувствено.

— Всъщност не. Ако сте госпожица Ериксън.

— Аз съм. Но ме наричайте Чарли.

Когато й подаде ръка, тя бързо издърпа ръкавиците си. Ръкостискането му беше твърдо и прямо и привлече вниманието й. Беше дребен мъж, не по-висок от нея, и все пак в него имаше нещо властно, а светлите му наблюдателни очи я преценяваха старателно. Веждите й въпросително се надигнаха.

— Какво мога да направя за вас, господин…?

— Евън Уайт, наричайте ме Евън. Чух за белгийците ви и се надявах, че няма да имате нищо против да намина и да ви задам един-два въпроса.

— Разбира се.

Имаше много фермери, които се занимаваха с отглеждане на коне. Но дори и най-богатите знаеха, че в конюшня не се ходи с лъснати обувки, а времето бе твърде неподходящо просто за „наминаване“. Без значение кого се опитваше да заблуди, мъжът бе една непредвидена и приятна почивка. Всичко, което можеше да отвлече мислите й от Танър, бе добре дошло.

Чарли веднага забеляза, че и ръцете, и страните на непознатия са поизмръзнали.

— Нямам представа какво ви интересува, но тук е доста студено. Може да отидем в къщата…

— Моля ви, не се безпокойте. Не искам да ви преча. Ако не ви затруднявам, ще се повъртя наоколо няколко минути. Така ще мога да ви задам въпросите, без да прекъсвате работата си.

— Няма да ви оставя на студа — твърдо заяви тя, но той не помръдна.

В края на краищата стана така, както искаше той — следваше я, докато тя влизаше и излизаше от яслите, слагайки храна на конете.

— Какво точно ви интересува? Искате да купите коне или да ги отглеждате?

— И двете.

И таз добра, помисли си кисело тя. Той се прилепи до стената, когато двегодишните коне минаха покрай него на път за източното пасище. Едновременно с това, пазейки го от едно едногодишно конче, което се опитваше да докосне ухото му, тя го осведоми за родовите линии, цените, продажбите и разходите за ветеринар.

Той кимаше от време на време, но когато дойде неговият ред да задава въпроси, разбра, че той нищо не разбира от коне. Ама абсолютно нищо! Първо попита защо храни конете със смески с меласа и какво е устройството на хранилките. После — защо конете се толкова едри и на колко години започва да ги тренира. А когато тишината стана непоносима, запита откровено:

— Имат ли подкови?

— Моля?!

Той се окашля.

— Конете от тази порода трябва ли да имат подкови?

И тогава тя свали чесалото и четката и настоятелно го поведе към складчето. Носът му бе почервенял като копче и Чарли не виждаше смисъл да го измъчва повече.

Подаде му единствения стол и майчински сложи ръцете му около една чаша с кафе. Тя седна върху бюрото.

— Посгрейте се — спокойно каза тя, — а после може би ще ми кажете защо всъщност сте дошли.

Чашата бе на половината път към устата му.

— Обясних ви защо.

Чарли се засмя.

— Вие обичате конете колкото аз тарантулите, господин Уайт. На кафе сте добре дошъл, но си губите времето, ако си мислите, че ще отговарям на каквито и да било въпроси за Танър.

Той дори не мигна, изобщо не изрази учудване, обаче очите им се срещнаха над ръба на чашата, докато той отпиваше първата глътка кафе. Предположението й улучи целта. Лека суха усмивка заигра на устните му.

— Преди да дойда тук, Чарли, прочетох цяла книга за белгийската порода.

— Напразно — съчувствено му каза тя.

— Ти няма откъде да знаеш, че съм тук заради Танър.

— Разбира се, че не — съгласи се тя, — но не сте и търговец на фураж. Не сте застрахователен агент, не раздавате рекламни брошури и не продавате нищо. Това са обичайните посетители през зимата. По вида на колата ви прецених, че може да сте адвокат, само дето не можах да си представя каква работа ще има един адвокат с мен, така че възможностите намаляваха.

Тя си наля чаша кафе. Въпреки че действията й бяха плавни и ловки, отчаяно се нуждаеше от доза кофеин. Мислеше трескаво. Довери се на инстинктивната си преценка — Евън не беше враг и бе добър човек. Може и да се преструваше, че се интересува от коне, но светлите му сини очи бяха честни и с идването си бе рискувал да му измръзнат пръстите на краката. Бе преодолял и явния си страх от конете. Все пак не знаеше какво го свързва с Танър, какво би искал той от нея да направи или каже пред този човек. Обаче от начина, по който я наблюдаваше, нещо просветна в съзнанието й.

— Поправете ме, ако греша — промърмори тя, — обаче вярвам, че Танър ще ви застреля, ако разбере, че сте тук.

В очите му просветна уважение.

— Напомни ми никога да не играя на покер с теб, Чарли.

Тя поклати глава.

— Ако наистина искахте да ме заблудите, сигурно щяхте да успеете. Но дори не се опитахте да го направите добре, господин Уайт, което ме навежда на мисълта, че сте искали да ви разкрия. Истина ли е?

— Точно така — съгласи се той.

— Което е много интересно, но аз още не разбирам. Кой сте вие и защо сте тук?

Внезапно той се промени. Пак беше същият дребен мъж, седеше на стола с прибрани ръце и все така я преценяваше. Ала погледът му придоби твърдост и в гласа му прозвучаха стоманени нотки:

— Що се отнася до мен, от няколко години Танър ми докладва, което ще рече, че съм му нещо като шеф. Отношенията ни обаче никога не са били от типа началник — подчинен. По скоро си разменяхме информация, а аз имах правото на окончателно решение.

Глътка кафе изпари гърлото й. Стори й се кисело. Знаеше достатъчно за работата на Танър, за да проумее, че господинът има сериозна причина да говори с нея.

— Това отговаря на въпроса кой сте… Но не обяснява защо сте тук.

— Исках да те видя.

— Това се подразбира. Вие сте тук. Въпросът е защо?

— За да разбера дали ще харесам жената, която е завъртяла главата на Танър. Да разбера дали тя е жената, която ще застане до него, ако той има неприятности. Да разбера дали тя, в края на краищата, ще му помогне, или ще му причини болка.

— Аз — някаква буца заседна в гърлото й. — Господин Уайт, не мога да си представя откъде сте добили впечатление… Май има недоразумение…

— Няма никакво недоразумение. И престани най-после да ме наричаш „господин Уайт“! Това ме кара да се чувствам старомоден, а както Танър непрекъснато ми напомня, аз съм си достатъчно старомоден — без да откъсва очи от лицето й, той разкопча палтото си, защото печката бързо бе стоплила малкото помещение.

— Можеш да си отдъхнеш, млада госпожице. Не ми беше нужно много време, за да разбера, че при подходящи обстоятелства и среда ти би надминала и дукеса. Всъщност Танър едва ли щеше да се окаже в подобно състояние заради друга жена. И съм дошъл да разговаряме точно за това. За състоянието на нашия общ приятел.

Чарли настръхна и се надигна. В очите й се появи тревога.

— Да не е в опасност? Да не е ранен? Кълна се, че ако му има нещо, а ти губиш време…

— Той наистина е наранен и е в опасност. А ти седни, ако обичаш! Господи, вие сте си лика-прилика! — Евън поклати глава, но устните му не се усмихваха. Тихо и бавно, той продължи: — Умът му е зает с едно-единствено нещо, и то точно в момента, когато ми е нужен в най-добра форма. Отслабнал е. Загубил е вярата в себе си. Едно време му се карах, че е твърдоглав, груб и надменен. Не беше много отдавна. Ти можеш да извисиш или да пречупиш духа на този човек, Чарли, и бих желал, по дяволите, да направиш своя избор!

Беше зашеметена, като че някой й бе ударил шамар. И не толкова от това, че повярва на Евън, а защото никога не бе мислила, че може да причини болка на Танър.

— Зная, че е поотслабнал, но всичко останало… Евън, нямам такова влияние над Танър! Никога не съм имала. Сигурно не разбираш…

— Той те обича и страда така, сякаш нещо го разкъсва с нокти — изрече любезно Евън.

— Не е вярно!

Студеният му глас я прекъсна:

— Тогава нека ти обясня по друг начин. Ако наистина го обичаш, разбираш, че му е нужен някой истински силен човек, който да застане до него. Истински издръжлив, за да се справя с него. И то истинска жена, за да бъде с него в решителните моменти. Решителният момент е следващата неделя, Чарли, и аз те моля да направиш избора си. Или бъди с него, или му кажи да си върви.

Тя бе покрусена до сълзи. Евън бе нагъл, жесток и се лъжеше. Думите „истинска жена“ я жегнаха. Силна болка стегна сърцето й, въпреки че това нямаше нищо общо с този неприятен дребен мъж и нищо общо с любовта й към Танър. Тя започна грубо:

— Ако само за минута си представя, че се нуждае от някого…

— Не от някого. От теб. Както казах, следващата неделя. Ще бъдеш ли до него?