Серия
Вариации на тема еднорог (20)
Оригинално заглавие
Walpurgisnacht, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Издание: ИК „Бард“


Преди известно време моята тъща ми се обади по телефона, за да ме попита дали съм чел напоследък рубриката на Ерма Бомбек. Признах, че не съм. Там се казвало, ми бе казано, за изобретяването на „говорещ надгробен паметник“ — монумент, съдържащ записано послание от починалия към опечалените. Изобретателят, бе казала, бил някой си Стенли Зелазни, от Калифорния и тя искала да знае дали той не бил още някой роднина с екзотична или морбидна чувствителност, свързан със семейството посредством женитбата на дъщеря й с мен. Известно количество размисъл относно това изобретение стана основа на тази история.

Е, ами… аз наистина имам братовчед с такова име и той наистина живее в Калифорния, но с него отдавна не поддържаме връзка. Съвсем честно, не знам дали той е наистина бащата на говорещия надгробен паметник. Ако е той, тази история е за него. Ако не е, предполагам, че трябва да бъде за другия Стан Зелазни — който би могъл, предполагам, също да е някой роднина. И в двата случая, понякога е приятно нещата да останат вътре в семейството.

 

 

Слънчице и лято. Той вървеше по кривата, покрита с камъни пътека покрай храсталака с карта в едната ръка и венец цветя в другата, минавайки покрай гробовете по алеята между тях. Край пътя лежаха бронзови плочи, обраснали с туфи трева; цветни лехи, увехнали и свежи, редуващи се с белведери, ниски каменни стени, изкуствени гръцки руини, величествени дървета. От време на време спираше, за да провери какво пише на някоя от плочите и да се консултира с картата.

Малко по-нататък стигна до една доста помътняла плоча. Единствените звуци в това ниско и хладно място бяха записите на птичи песни. Ето тука изпъкваха цифри. Да!

Остави картата и венеца на земята и коленичи. Прокара пръстите си по надгробната плоча, но която пишеше „Артър Абел Андрюс“, под който надпис имаше две дати. Той напипа дръжка и вдигна плочата.

Върху кутията, положена отдолу имаше бутон. Той го натисна и се разнесе слабо бръмчене. То изчезна, когато затвори отново надгробната плоча.

— Е, отдавна не съм имал посетители.

Младежът вдигна стреснато очи, въпреки че знаеше какво да очаква.

— чичо Артър… — каза той, изправяйки се пред внезапно материализиралата се осанка на грубоватия едър мъж с хитри очи, които понастоящем заемаха пространството над надгробната могила. — Ъ-ъ, как си?

Мъжът, облечен в тъмен панталон, бяла риза с ръкави навити над лактите и разхлабена кафеникава вратовръзка се усмихна.

— Предполага се да кажа „Почивам в мир“, когато ме попитат. Така е заложено в програмата. я да видим сега… Ти си…

— Племенникът ти Реймънд. Идвал съм тук само един път, когато съм бил дете…

— А, да. Синът на Сара. Тя как я кара напоследък?

— Добре е. Току-що й направиха трета чернодробна трансплантация. Сега е на почивка в Ривера.

Реймънд си помисли за компютъра някъде под краката му. Програмиран със фотоизображения на споминалия се, той можеше да възпроизвежда подвижни холограми в цял ръст; от записите на фрази, изричани някога от чичо му, можеше да възпроизвежда гласа му и да сглобява фрагменти от разговор; от резултатите от цял комплекс тестове и поредица анализи на мозъчните вълни, както и с помощта на огромно количество информация — лична, семейна и най-обща — можеше да отговаря на всеки въпрос с маниера на живия човек. Въпреки че знаеше всичко това, Реймънд го намираше за изнервящо. Беше прекалено реално, прекалено много приличаше на този злобен и хитър роднина, черната овца на фамилията, когото бе виждал за последно през очите на хлапе и към когото по онова време хранеше нещо като преклонение, а сега бе обвит в присъщите на смъртта тайни — мъжът, за когото му бяха казвали, че намира начин да провали каквото и да било.

— Ъ-ъ, донесъл съм ти хубав венец, чичо. От розови рози.

— Страхотно, — каза мъжът и сведе поглед към тях. — Точно това ми трябваше, за да се поосвежи наоколо.

Той се обърна. Беше седнал на висок въртящ се стол. Пред него стоеше частично изображение на барплот с месингова окантовка. Отгоре имаше халба бира. Той я взе и отпи от нея. Реймънд си припомни, че бе необходимо съдействието на човека, когото увековечават, а изборът на любимо местонахождение за възпоменателните фотографии обикновено бе оставян на този, когото очакваха скоро да се спомине.

— чичо, ако цветята не ти харесват, мога да ги подменя или просто да ги отнеса със себе си.

чичо му се вторачи в халбата, покашля се деликатно и поклати глава.

— Не, не, остави проклетите неща. Тъкмо им намерих употреба.

Артур стана от стола. Наведе се и взе венеца. Реймънд залитна назад.

— чичо! Как го направи? Това е материален предмет, а ти…

Артур закрачи към една могила наблизо, понесъл розовеещата китка.

— Това е комбинация от лазер и силово поле, — отбеляза той. — Възпроизвежда холографно силово взаимодействие. Последна дума на техниката.

— Но как си се докопал до него? Ти си…

Артур се захили.

— Оставих една малка доверителна сметка, за да ми обновяват хардуера и други подобни.

Той се наведе и повдигна една месингова надгробна плоча.

— А какъв ти е обсегът, все пак?

— Около двадесет метра, — отвърна чичо му. — След това започвам да избледнявам. Но в началото беше само три метра. Ето!

Той натисна бутон и пред него се материализира една висока светлокоса жена със зелени очи и засмени устни.

— Мелиса, скъпа, донесох ти цветя. — каза той и й подаде венеца.

— От чий гроб ги отмъкна, Артър? — каза тя и го пое.

— Е, сега пък. Мои са си.

— Добре, в такъв случай, благодаря ти. Може да си сложа една в косата.

— Или на гърдите, когато излезем довечера.

— О?

— Мислех си за едно парти. Свободна ли си?

— Да. Това звучи… живо. Как ще го направиш?

Артър се обърна.

— Бих искал да те запозная с племенника ми, Реймънд Ашър. Реймънд, това е Мелиса ДеУийс.

— Радвам се да се запозная с вас. — каза Реймънд.

Мелиса се усмихна.

— Приятно ми е. — отвърна с кимване.

Артър премигна.

— Сигурен съм, че мога да уредя всичко. — каза той и взе ръката й.

— Вярвам ти, че можеш, Артър. — отвърна тя и докосна бузата му.

Тя измъкна една роза от венеца и я сложи в косата си.

— Довиждане дотогава, — каза тя. — И приятна вечер на теб, Реймънд. — и тя избледня и изчезна, изтървавайки венеца в средата на надгробната могила.

Артър поклати глава.

— Съпругът й я отровил. — каза — Каква загуба.

— чичо, изглежда смъртта не е облагородила морала ти ни на йота, — заяви Реймънд. — А да търчиш след умрели жени, това е некро…

— Хайде, хайде, — каза Артър, обръщайки се и поемайки отново към бара. — Всичко е въпрос на отношение. Убеден съм, че един ден ще погледнеш на тези неща в съвсем различна светлина. — Той надигна халбата си и облиза устни. — Непентес, — отбеляза. — Некрохол.

— чичо…

— Знам, знам. — каза Артър. — Ти искаш нещо. Защо иначе си дошъл да ме посетиш тук след всички тези години?

— Ами, ако трябва да съм честен…

— Бъди. При всички положения. Това е лукс, който малцина могат да си позволят.

— Винаги си бил смятан за финансов гений…

— Вярно е. — Той махна с ръка. — Точно затова мога да си позволя най-доброто, което животът може да предложи.

— Ами, виж, повечето от парите на фамилията са вързани в акции на Киберсол и…

— Продавай! По дяволите! Отърви се от тях и то бързо!

— Сериозно ли?

— Там ще стане наистина напечено. И няма да се възстановят.

— чакай малко. Имах намерение първо да ти нахвърля нещата накратко и се надявам…

— Да ми нахвърлиш нещата на мен ли? че аз получавам всички финансови издания редовно и директно в централния си процесор. Ще изгубиш и ризата на гърба си, ако останеш с Киберсол.

— Добре. Ще ги продам. Какво да купя?

чичо му се усмихна.

— Услуга за услуга, племеннико. Едно малко qui pro quo1.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвет с качеството, което аз предлагам струва повече от няколко пършиви цветенца.

— Струва ми се, че ще получиш срещу тях добра възвращаемост.

— Honi soit qui mal y pense2, Реймънд. А аз имам нужда от малко повече помощ по тази линия.

— Като каква, например?

— Идваш тук към полунощ и натискаш бутоните на всички в целия този парцел. Ще стане страхотно парти.

— чичо, това определено изглежда неразумно!

— Изчезвай тогава по дяволите. Ти не си поканен.

— Аз… не знам…

— Да не би да искаш да ми кажеш, че в този модерен, антисептичен век теб те е страх да дойдеш на гробище — извини ме, място за вечен покой — не, и това не е. Мемориален парк — да. В полунощ. И да натиснеш няколко бутона?

— Ами… не… Не е точно това. Но ми се струва, че я карате по зле от живите. Не би ми било приятно да стана инициатор на някакъв чисто нов порок.

— О, нека това не те притеснява. Ние сме си го измислили. А и веднага щом ни инсталират таймерите, няма да имаме нужда от теб. Погледни на това като принос към общото количество радост в света. Между другото, ти искаш да запазиш щастието на фамилията, нали така?

— Да…

— Тогава чао до дванадесет.

— Добре.

— И помни, че имам важна среща. Не ме подвеждай, момко.

— Няма.

Чичо Артър надигна халбата си и изчезна.

Докато крачеше обратно през сенчестото гробище, Реймънд за секунда като че ли видя Totentanz1, и скелет с цигулка, увит в дрипав саван, седнал на върха на надгробния камък, хилещ се, печалните мъртви лудуващи около него, а в същото време прилепи се гмуркат във въздуха и плъхове се стрелкат насам-натам в сенките.

Но само за секунда. И след това видението бе заменено от друго, на блестящо облечени танцьори, огледала, цветни светлини, грим, а звуците на дискомузиката се лееха от усилвателите над главите им. Смъртта захвърли цигулката си и когато видя, че одеждите му са станали много модерни, спря да се усмихва. погледът му се фокусира за секунда върху хилещия се мъж с халбата бира и тогава той се обърна.

Чичо Артър си имаше начини да провали каквото и да било.

Край
Читателите на „Walpurgisnacht“ са прочели и: