Гленда Сандърс
Нежни тайни (11)

Единадесета глава

— Обитавана от духове, а? Е, предполагам, ако някой е толкова опак, че да броди наоколо, това ще бъде Артър Рамзи.

Обнадеждена от реакцията на Слим, който ни най-малко не изглеждаше шокиран от възможността да съществуват духове, Хейли продължи разказа си. Погледът й срещна очите на Грант, който кимна окуражително.

— Значи вярваш, че е възможно — рече тя. — Вярваш, че духове съществуват?

— Е, всъщност никога не съм ги виждал — отвърна Слим. — Но чувствам, че Марта е с мен, и щом тя е все още тук, тогава може би…

Хейли бе обзета от любопитство.

— Чувстваш ли я?

— О, да — рече Слим. — През цялото време. Знаете ли, когато Марта разбра, че… не й остава много време, тя ми каза: „Слим, моля те, не ме затваряй в сандък. Искам да ме кремират. И някой ден, като излезеш с лодката, съвсем сам, искам да разпръснеш праха ми над водата. Така ще мога да те виждам, когато излизаш за риба, а ти ще знаеш, че съм наоколо, когато водата се плиска около лодката.“ После се разсмя и рече: „Когато чистиш рибата и хвърляш главите обратно във водата, ще знаеш, че продължавам да ги броя.“ — Той замълча за миг, после кимна отново. — Да, чувствам я. Тя е тук, както е сигурно, че водата е тук и рибата плува в нея и слънцето блести.

Хейли с мъка преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Колко мило.

— Призраците, за които става дума, съвсем не са толкова мили — предупреди Грант.

— Старият Рамзи беше отвратителен, докато беше жив — рече Слим. — Не очаквам смъртта да е подобрила характера му.

Хейли отново погледна Грант. Той стисна ръката й.

— Продължавай.

Тя бе споменала на Слим, че Артър Рамзи я тормози. Сега му разказа останала част от историята. Показа му стихотворението, нарисуваните сърца, описа посещението на Синтия и заключи:

— Тогава с Грант решихме да открием какво всъщност се е случило в нощта, когато са избягали Синтия и Мартин.

Грант продължи разказа й, като се спря на плана им да предизвикат Артър и описа поредицата от събития след появяването на стареца.

— Невероятна история — рече Слим. Замълча за миг, после се размърда неспокойно. — Е, би трябвало да има причина да ми разказвате всичко това. Да я чуем.

Хейли му обясни как бе успяла да долови чувствата на Синтия и изтъкна теорията си, че ако съумеят да попречат на Артър да убие Синтия и Мартин, духовете ще намерят покой.

— Ние, по-точно аз — Грант не е особено въодушевен от идеята — си помислих, че ако влезеш в ролята на Артър, може би ще успея да му попреча да стреля.

— Не си длъжен да приемеш — добави Грант. — Ако имаш някакви съображения…

— А и не е сигурно, че ще успеем да направим нещо — призна Хейли.

— Никога няма да разберем, ако не опитаме — рече Слим.

— Ще го направиш ли? — досега Хейли не си бе давала сметка колко се страхува да не получи отказ.

Хейли и Грант му обясниха плана.

— Все още не ми харесва идеята с пушката — рече Грант, когато се върнаха с колата на Хейли при магазина. — Ако снощи Артър имаше истинска пушка, ти щеше да си мъртва. Никога не съм виждал толкова много кръв.

— Чудех се защо Агнес О’Кийфи е покрила изцяло пода на тази стая с килим. Сигурна съм, че ако го вдигнем, ще открием петна от кръв по дъските. Представяте ли си какво е било за Артър да живее в къщата, където е била пролята кръвта на Синтия?

— Както знаем, той е бил напълно луд — рече Грант. — И идеята да внесем истинска пушка в стаята е не по-малко откачена.

Хейли се намръщи и се обърна към Слим.

— Би ли го успокоил отново, Слим?

— Сам я изпразних — рече старецът. — Проверихме два пъти. Дори три пъти. Не нося никакви патрони със себе си.

Грант само стисна челюсти.

— Ще бъде по-лесно да го спрем, ако имаме нещо истинско. Не зная какво може да се случи, ако докосна призрачното оръжие. Когато хвърлих лебеда по Артър, той премина право през него — тя потрепери. — Дано успеем от първия път. Не ми се иска да опитваме повече от веднъж.

— Ще опитаме само веднъж — мрачно рече Грант. — Тази вечер или никога.

 

 

Щом влязоха в къщата, Хейли заведе Слим в спалнята. Настани го на леглото, пушката сложи от едната му страна, купчина списания — от другата. Спря за миг на прага и му пожела успех. Той й отвърна с усмивка и вдигна палец.

Грант вече бе пуснал стереоуредбата, когато тя се върна във всекидневната. Опита безуспешно да й се усмихне и протегна ръце.

— Искаш ли да танцуваме?

Отначало и двамата се движеха доста сковано.

— И снощи беше доста трудно, когато не знаех какво предстои.

— Опитай се да забравиш всичко, мисли само за нас двамата — рече тя. — Чувствата го карат да се появи. Толкова си напрегнат.

— Може би ако ме притиснеш…

— Може би ако ме целунеш…

— Ухаеш чудесно. Като че ли започвам да се отпускам.

— Забелязах.

— Има някои естествени феномени, на които дори призраците не могат да подействат. Хейли, целуни ме! — прошепна той.

Сериозният му тон я накара да застине. Тя го погледна въпросително.

— Нуждая се от близостта ти — рече той и я притисна към себе си. Целувката му изразяваше първично желание и копнеж.

Хейли нежно зарови пръсти в косите му. Обсипа с целувки бузите, клепачите му.

— Аз треперя вътрешно, а ти си спокойна като сфинкс — прошепна той.

— Повярвай ми, аз също треперя.

Той я целуна отново и когато се отдръпна, Хейли прошепна:

— Мисля, че е време да отидем в спалнята.

Прегърнати, двамата тръгнаха по коридора. Щом влязоха в стаята, се престориха, че не забелязват Слим. Той също сякаш не ги виждаше. Бавно се премести заедно с пушката в центъра на помещението.

— Малко е смущаващо, когато не сме сами — рече Хейли, когато Грант обсипа с целувки шията й.

— Да, аз също не мога да се отпусна — призна Грант. — Но ще ти кажа едно, Хейли Адисън — ако успеем да прогоним твоите призраци и останем живи, ще сторим това, което са направили Синтия Рамзи и Мартин Бъртрам преди почти петдесет години.

— Да избягаме? — очите й се разшириха от изненада. — Грант, не бих могла да сторя това на семейството си. Не е необходимо. Те ще те обикнат.

— Въпросът е ти дали ме обичаш? Не ме гледай така. Никога не си го казвала.

— Разбира се, че те обичам — отвърна тя.

— Тогава не ме интересува как ще го направим, важното е да бъде скоро. Искам да бъдеш част от моя живот. И то съвсем законно.

Хейли радостно се засмя, извика името му, прегърна го и го целуна. Сърцето й преливаше от любов, тялото й копнееше да се слее с неговото.

Грант долови чувствата й, когато тя се притисна към него. Прочете ги в очите й, усети ги в учестеното й дишане.

Артър Рамзи реагира мигновено като радар, усетил вибрации. Появяването му бе съпроводено със същия шум, както предишната вечер.

Хейли наблюдаваше сцената и като участник, и като страничен зрител. Видя как Артър Рамзи вдигна пушката, прицели се, но той беше също и Слим. Мъжът до нея беше Грант, но също така и Мартин Бъртрам. Тя беше Хейли и в същото време Синтия. И се бореше за живота си, както и за живота на мъжа, когото обичаше.

— Не! — извика тя и се втурна напред.

Грант беше до нея и реагира в същия миг. Двамата едновременно посегнаха към дулото на пушката, но именно Грант успя със сила да го извие нагоре точно навреме.

Оръжието гръмна, безопасно насочено към тавана. Артър — Слим — ги изгледа гневно, очите му трескаво проблясваха като на луд. Старецът се бореше с Грант и се опитваше да насочи пушката към гърдите му. Със силата на младостта Грант успяваше да я задържи вдигната към тавана.

— Артър, спри! — отчаяно се намеси Хейли. — Синтия обича този мъж. Ти не искаш да убиеш човека, в когото е влюбена. Не искаш да й причиниш болка.

— Синтия!

Викът бе толкова силен, че стъклата на прозорците потрепериха.

— Не я карай да избира между теб и него — умолително настоя Хейли. — Тя ви обича и двамата. Ако приемеш мъжа, в когото е влюбена, няма да я загубиш.

— Синтия! — по страните на Артър проблеснаха сълзи. Той престана да се бори.

— Пусни пушката — настоя Хейли. — Тя ще ти донесе само мъка.

С болезнено ридание, Артър пусна оръжието. Грант го взе и въздъхна с облекчение.

— Синтия — отново изстена Артър.

Хейли го прегърна.

— Вече никога няма да я загубиш.

— Синтия — повтори той, все още ридаейки и Хейли почувства как Грант я сграбчи за ръката и я дръпна настрани.

В следващия миг се озова в прегръдките му. Слим отстъпи назад и призракът на Артър стана прозрачен.

— Погледни — прошепна Хейли, втренчена в духовете.

Синтия прегръщаше Артър, точно както го бе прегърнала преди миг Хейли. Мартин държеше ръката й така както Грант бе хванал ръката на Хейли. А Артър бе положил длан на рамото на Мартин в знак, че приема безрезервно избора на дъщеря си.

Призраците бавно избледняха без следа от насилието, характеризиращо пристигането им. Само сълзите, търкулнали се по страните на Артър, останаха да блещукат като диаманти на слънчевата светлина, после изчезнаха с ярко проблясване.

Вместо неприятната миризма на витаещо зло, стаята се изпълни с уханието на гардении — нежно и успокояващо.

Въздухът в помещението сякаш се пречисти. Настъпилата тишина бе изпълнена със спокойствие. Дълго време никой от тримата не се осмели да проговори.

— Дявол… да го вземе! — обади се най-после Слим.

— Успяхме — извика Грант. Вдигна Хейли във въздуха, завъртя и повтори радостно: — Успяхме!

— Успяхме — откликна Хейли, като се смееше и плачеше едновременно. — Артър си отиде.

Почувства се замаяна, когато Грант най-после й позволи да стъпи на пода. Приближи до Слим и го прегърна.

— Нямаше да се справим без теб.

— Не бих пропуснал подобно представление за нищо на света — отвърна старецът. — На моята възраст малко неща могат да те изненадат. Марта няма да повярва, като й разкажа.

— От снощи остана бутилка вино. Какво ще кажете, господа, да пийнем по чашка?

С одобрителни възгласи двамата мъже я последваха по коридора към всекидневната. Блъстър се заклати след тях, подскачайки от вълнение.

Замаяни от облекчение, тримата със смях чукнаха чаши — с тържественост като във филм от четирийсетте години. Грант вдигна първия тост:

— За къщата, необитавана от духове, и за жената, която живее в нея!

Хейли предложи следващия:

— За Синтия и Мартин — нека в смъртта намерят щастието, което животът им отказа!

— За Артър Рамзи — нека почива в мир! — рече Слим.

Облекчението, виното и късния час повдигна настроението им. На следващия тост Грант прегърна Хейли през раменете и рече:

— За любовта!

Сълзи проблеснаха в очите му, когато сведе поглед към Хейли и чашите им иззвъняха. Двамата протегнаха ръце, за да се чукнат със Слим.

— Не зная дали чу за какво говорехме в спалнята, Слим — каза Грант. — Двамата с Хейли ще се оженим.

— Тогава да пием за щастливия ви семеен живот — предложи Слим.

— Не изглеждаш изненадан — отбеляза Грант.

— Хм! Знаех какво ще се случи още от първия ден, в който ви срещнах.

— Но тогава ние почти не разговаряхме — обади се Хейли.

Слим се разсмя.

— Какво общо имат тук разговорите? Никога не бях виждал двама млади толкова упорито да се избягват.

Изведнъж Блъстър започна яростно да лае и да вие. Втурна се към вратата, водеща в задния двор, и започна да драска.

Хейли ужасено се обърна към Грант и Слим.

— Започва да вие така само когато… Нали не мислите, че…

Тримата се втурнаха към вратата и последваха Блъстър на верандата. Откъм езерото се чу тих смях. През мрежестите стени тримата безмълвно проследиха с поглед как Мартин Бъртрам помага на Синтия Рамзи да се качи в гребната лодка. Задържа още миг ръцете й и се наведе да я целуне, преди да я последва.

— Почакайте!

Викът накара Синтия и Мартин да извърнат глави. От сенките на двора изскочи Артър Рамзи и се втурна към лодката.

Хейли затаи дъх и почувства как пръстите на Грант леко стиснаха рамото й. Слим също бе напрегнат. Тримата застинаха в очакване какво ще се случи.

Артър протегна дясната си ръка към Мартин. Младият мъж я пое и двамата се сбогуваха. После Артър насочи вниманието си към Синтия и разтвори обятия. Тя го прегърна и старецът я целуна по бузата.

Двамата влюбени се настаниха в лодката и мъжът пое веслата. Отблъсна се от пристана и загреба навътре в езерото. Безшумно плъзгащата се по водната повърхност лодка, обляна в лунна светлина, представляваше невероятно романтична картина. Точно преди да се изгубят от поглед, Синтия и Мартин махнаха за сбогом на Артър Рамзи. Той също вдигна ръка и извика:

— Попътен вятър!

Думите отекнаха над пустото езеро. Лодката бе изчезнала, а също и Артър Рамзи.

— Този път си отидоха завинаги — рече Хейли. Слим кимна.

— И Артър почива в мир.

— Най-после, след всичките тези години — добави Грант. — Къде според вас е скрил телата?

— Аз също мислих за това — обади се Слим. — Но тъй като езерото е наблизо…

Хейли потрепери.

— Не, не мисля, че би постъпил така със Синтия.

— Не съм казал, че е хвърлил Синтия в езерото — възрази Слим и се втренчи в градината. — Винаги съм мислил, че Артър Рамзи се грижи прекалено усърдно за храстите гардения.

— Какво искаш да кажеш?

Слим сви рамене.

— Бяха любимите цветя на дъщеря му. Мисля, че е погребана там.

Хейли прегърна Грант и склони глава на гърдите му.

— Никога няма да узнаем със сигурност.

Слим неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Е, деца, старият воин се нуждае от почивка. Нощта бе вълнуваща и вече ми се иска да се прибера у дома.

— Ще взема ключовете от колата — рече Хейли.

— Не — спря я Слим. — Грант, ако ми дадеш на заем лодката си, бих предпочел да се прибера по вода.

— Сигурен ли си? — попита Грант. — Доста е тъмно, макар че на лодката има фенер.

— Има пълнолуние — отвърна Слим. — Освен това мога да намеря пътя до вкъщи със затворени очи. А и ако трябва да сме честни, бих искал да поговоря с Марта.

Прегърнала Блъстър, Хейли остана на верандата и проследи с поглед Грант, който изпрати Слим до пристана и му помогна да отблъсне лодката. Когато се върна при нея, Грант я целуна и я притисна в обятията си.

— Всичко свърши — рече тя, докато двамата наблюдаваха как малката моторница изчезва в нощта.

— Да, за Артър — съгласи се Грант. — За нас това е едва началото.

Хейли въздъхна.

— Бих искала да се надявам, че това е начало и за Синтия и Мартин. Най-после.

— Кой би могъл да каже? — той нежно я прегърна през раменете. — Точно сега бих искал да се съсредоточа върху нашето бъдеще.

Тя се извърна и го погледна.

— Нека влезем.

— В моята или в твоята къща?

Тя смело срещна погледа му.

— Искам да се любим в моето легло, в моята къща.

Той охотно се подчини. И двамата откриха, че невероятната чувствена магия е също толкова силна в нейната спалня, колкото и в неговата стаичка зад магазина, както и в хотела.

 

 

Докато лежаха под завивките, отпуснали тела в сладостна отмала, Грант рече:

— Някакъв знак от Артър?

— Тази къща вече не е на Артър — отвърна Хейли. — Сега е наша.

— Наша и знаеш още на кого — напомни й Грант, когато Блъстър се покатери на леглото и се настани удобно между двамата.

— Той също е наш — рече Хейли. — Винаги заедно сме се грижили за него.

— Да, права си.

— Беше ли изненадан, когато Слим каза, че още в първия миг, когато ни видял, се досетил, че не сме безразлични един към друг?

— Не.

Тя се взря в лицето му.

— Не си бил изненадан?!

— Не.

— Защо?

— Защото веднага щом чух думите му, си дадох сметка, че аз също съм го знаел.

— Още тогава?

— Защо според теб толкова упорито се опитвах да бъда груб? Чувствах се несигурен — той се усмихна широко и добави: — Ти също се преструваше, че не ме забелязваш. Признай, и ти си усещала, че ще се случи нещо необикновено.

Хейли си спомни първия път, когато видя Грант. Спомни си как го гледаше с възхищение. Как не можеше да откъсне очи от стройното му тяло. Обърна се настрани, за да не може той да види лицето й.

— Не — дяволито се усмихна тя. — И през ум не ми мина дори.