Гленда Сандърс
Нежни тайни (2)

Втора глава

Грант проследи с поглед новата си съседка, която носеше огромни хартиени пликове, препълнени със зеленчуци и консерви, от колата към дома си.

Малката госпожица Мъфет е ходила да пазарува.

Би могъл да изтича и да й помогне, мина му през ума. Да, някога би го сторил. Добрият стар Грант Макензи. Винаги галантен. Очарователен, с изискани маниери.

Новият Грант потисна импулса да се втурне на помощ. Ако поемеше пликовете и ги внесеше в дома й, щеше да се наложи отново да разговаря с нея; а той нямаше никакво желание да се сприятелява с новата си съседка. Бе напуснал работа, бе дал апартамента си под наем, бе разменил луксозната си лимузина за стар очукан пикап и се бе настанил в стаичката зад магазина не за да завързва приятелства с жена като Хейли Адисън. Опитваше да скъса всякакви връзки, а не да създава нови. Беше нов, преобразен човек: без отговорности, без влияние, без очаквания, без разочарования. Нямаше нужда от закачливи жени с огромни очи, изпълнени с копнеж.

Горката госпожица Мъфет. Та тя бе преизпълнена с очаквания. Разказваше за двойката влюбени, избягали с лодка по езерото, сякаш ги бе видяла — вероятно с цялата си душа вярваше, че някоя нощ, облян в лунна светлина, ще пристигне прекрасен принц и ще я отведе с огромната си лодка.

И отговорности. Тя беше от онези хора, които се превиваха под тежестта на различни отговорности. Бе затънала до гуша в тях. Работеше като счетоводител. Госпожа Гарт беше споменала дори, че Хейли се подготвя за изпит, който ще й осигури право на частна практика.

Нека Хейли Адисън си носи сама продуктите! Тя бе въплъщение на всичко, което бе оставил зад гърба си. Той си имаше достатъчно работа с отварянето на магазина. Цяла сутрин бе чистил и подреждал, а сега преглеждаше телефонния указател на О’Кийфи. Въпреки малко отживялата система на организация — метална кутия, в която бяха подредени еднакви по размер картончета — О’Кийфи е бил доста акуратен. Картончетата бяха подредени по азбучен ред и освен имената, бе записан също адресът, телефонният номер, както и датите, когато е извършена покупката.

Имаше контейнери за съхранение на червеи, скакалци, дребни рибки за стръв и мухи. До вратата имаше статив за вестници и списания, а също и малък щанд за сухи храни. Грант се бе свързал по телефона със Съюза на рибарите, за да се осведоми как би могъл да получи разрешение за продажба на риболовни принадлежности. Сега възнамеряваше да прегледа старомодната, подвързана с плат счетоводна книга, в която О’Кийфи методично бе записвал седмичните си продажби, за да има ясна представа какви количества стока да поръчва.

По-късно възнамеряваше да отиде до града и да си купи свястно легло. Да се откажеш от луксозен апартамент и всичките му удобства заради задната стаичка на магазин за риболовни принадлежности беше предизвикателство, но да спиш на военна койка, каквато бе оставил О’Кийфи, бе твърде глупаво. Все пак гърбът му заслужаваше известни грижи. Единично легло с хубав матрак не би било компромис с отказа от стария му начин на живот — в апартамента си бе оставил огромна спалня. Не възнамеряваше да купува луксозни завивки и възглавници.

Трябваше също така да се запаси и с хранителни продукти. Само най-необходимото, за да може да си приготви обикновен сандвич.

Всичко по реда си, помисли той. Седна на бюрото зад щанда и отвори счетоводната книга.

Бе се съсредоточил изцяло в сметките, когато чу стъпки на верандата. Хвърли поглед към прозореца и веднага позна посетителката. Малката госпожица Мъфет се връщаше като бумеранг. Или като главоболие след махмурлук. Той бутна счетоводната книга настрана и в същия миг на вратата се почука.

— Магазинът все още не е отворен — извика Грант. — Елате след две седмици.

Хейли се изкуши да обърне гръб и да си тръгне. Очевидно през деня Грант Макензи бе точно толкова непоносим и раздразнителен, както и през нощта.

— Не е клиент — рече тя. — Аз съм вашата съседка, Хейли.

— Носиш ли сладкиш?

— Нося пощата.

Не бих си дала труда да дойда, арогантен надут пуяк, ако не беше пощата!

— Вратата не е заключена.

Прочутото гостоприемство на южняците, помисли Хейли и отвори вратата. Мъжът все пак се изправи, когато тя влезе в стаята. Без предисловие Хейли хвърли на щанда голям кафяв плик.

— Беше в моята кутия. Едва когато започнах да преглеждам писмата разбрах, че е за теб.

Грант го изгледа намръщено, сякаш се боеше да го докосне. Хейли почти почувства как тялото му се напрегна, когато се вгледа в пощенското клеймо. Първоначалното й впечатление се бе оказало вярно: нещо безпокоеше Грант Макензи.

Изведнъж изпита съчувствие и й се прииска да протегне ръка и да го докосне, да го утеши. Едва сдържа порива да погали страните му, покрити с еднодневна брада. Ала тъй като бе сигурна, че предложението й да му помогне ще бъде отхвърлено, рече:

— Има само една пощенска кутия. Очевидно семейство О’Кийфи са я използвали и за личната си кореспонденция и за пощата, предназначена за магазина.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да сложа отделна кутия за магазина, така ли?

— Ако успееш да засечеш пощальона по време на обиколката му, той вероятно ще ти обясни какво трябва да направиш.

— Ще се погрижа.

— Междувременно ще проверявам писмата, преди да ги отворя, и ще ти нося адресираните до теб.

— Ако това няма да ти създаде трудности — сви рамене той.

— Не, не се безпокой.

Разбира се, че ще ми създаде трудности, помисли си. Но за нищо на света не бих се съгласила ти да преглеждаш моите писма. Нямаше представа защо възможността да преглежда пощата й толкова я притесняваше. Какво би могъл да види? Запечатани пликове. Обикновените бели пликове, които използваше майка й? Закачливите пощенски картички, които изпращаше племенницата й? Сметките за електричеството и водата? Или месечните известия за банковата й сметка? Та нали не получаваше писма от загадъчен любовник?

Точно заради това. Не че искаше да има загадъчен любовник, който да й изпраща любовни писма, но не желаеше Грант Макензи да узнае, че в живота й няма никакви мъже. Беше прекалено лично. Прекалено показно.

— Не получавам много писма — рече той.

На Хейли й се искаше да си тръгне, но реши, че ще бъде твърде нелюбезно. За да избегне погледа му, тя се престори, че е заинтригувана от пластмасовите примамки, нахвърляни в безпорядък в малка картонена кутийка на щанда и взе една. Кафяво-жълтата стръв напомняше миниатюрен банан и бе обрамчена с кукички. Когато Хейли я вдигна, едно от странните разклонения се закачи за друга примамка. Младата жена леко я разтърси, за да я освободи.

— Внимавай — предупреди я Грант. — Тези са доста…

— Ох! — Хейли пусна стръвта и вдигна палец към устните си.

— … остри — раздразнено рече Грант. — Дай да видя.

Хейли рязко дръпна ръка, когато той посегна към нея.

— Няма нищо, само се убодох.

— Нека видя — настоя мъжът.

Хейли неохотно му позволи да хване ръката й и да обърне палеца към прозореца, за да го разгледа по-добре на светлината. Докосването му бе изненадващо нежно и загрижеността му изглеждаше неподправена.

Нежен и загрижен. Досега не бе подозирала, че е способен да прояви подобни чувства. Но тя нямаше намерение да изостави предпазливостта и да го хареса само защото бе проявил мимолетно състрадание.

И наистина само след миг съчувствието бе забравено.

— Права си — рече той и пусна ръката й с жест, който показваше, че въпросът е приключен. — Обикновено убождане.

Хейли го стрелна с поглед, раздразнена, че се е усъмнил в думите й.

— Имаш късмет — продължи той. — Убола те е, но не е влязла дълбоко под кожата и кукичката не се е закачила. Можеше да бъде доста неприятно.

Беше прав, разбира се. Но не бе необходимо да я поучава, сякаш е безпомощно дете. Хейли въздъхна театрално.

— Може би щях да изцапам с кръв целия под!

— Изваждането на кукичката щеше да ти причини болка.

— Теб едва ли щеше да те боли — изгледа го гневно тя.

Озадачен с какво я е раздразнил, Грант се втренчи в нея. Само бе проявил загриженост към жена, която не можеше да се предпази дори от стръв за риба.

А не би трябвало, рече си той. Не би трябвало да се безпокои за когото и да било, особено за жена, която бе дотолкова неразумна, че да се убоде на стръв за риба. Няма значение колко големи бяха очите й и колко нежна бе кожата й.

Макар да бе задържал ръката й само за миг, той бе забелязал колко е изящна. Беше усетил също невероятния аромат на тялото й — ухаеше на диви горски цветя и свеж въздух. Порази го също и красивото й лице, обрамчено от непокорни къдрици. Обзелото го приятно чувство му напомни колко отдавна не бе докосвал нежна жена с непокорна къдрава коса, ухаеща на диви горски цветя.

Цяла вечност, помисли си. Или поне му се струваше като цяла вечност. И точно толкова време щеше да измине, докато отново докосне Хейли Адисън. Защото не желаеше да се тревожи за когото и да било, а тя бе жена, за която непрестанно щеше да безпокои, тъй като не беше в състояние да се предпази дори от обикновена стръв за риба. И защото всичко, което той желаеше, бе да го оставят на спокойствие да продава риболовни принадлежности, а Хейли Адисън имаше амбиции да стане главен счетоводител.

И защото, ако я докоснеше отново, щеше да се изкуши да задържи не само ръката й. Вече се изкушаваше.

— Трябва да тръгвам — рече тя.

— Толкова скоро?

— Ами… — тя се поколеба. Опита се да измисли правдоподобно извинение. — Очаквам да ми се обадят по телефона.

Отвън запърпори моторна лодка. След миг двигателят угасна. Двамата чуха как лодката се отърка в дървения кей. Погледнаха през прозореца. Възрастен мъж с побеляла коса завързваше лодката си към стълбчето.

Сякаш усетил, че го наблюдават, той се обърна и махна с ръка. После отново насочи вниманието си към лодката и с жест повика някого. Куче, някаква порода хрътка, скочи от лодката и се приземи до господаря си.

— Добър ден — рече мъжът, щом влезе в магазина. Кучето го следваше по петите.

— Здравейте — отвърна Хейли и забеляза, че Грант кимна едва-едва.

— Капитан Едуард Друс от Армията на Съединените щати. Пенсиониран — представи се лодкарят и протегна ръка на Грант. — Всички ме наричат Слим. Живея точно на извивката на езерото. Разбрах, че някой е купил магазина на О’Кийфи и реших да се отбия, за да ви поздравя.

Грант стисна ръката на Слим и се представи.

— Приятно ми е да се запознаем, Грант — рече Слим и кимна на Хейли. — Също и с вас, госпожо Макензи.

Хейли се изкуши да отвърне рязко, но се сдържа.

— Казвам се Адисън.

— Госпожица Адисън — добави Грант с усмивка.

— Наричайте ме Хейли — тя се опита да не обръща внимание на Грант, който се наслаждаваше на смущението й. — Аз купих къщата на О’Кийфи.

Слим ентусиазирано разтърси ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем, Хейли.

— Кучето хапе ли?

— Пенрод? — Слим се разсмя. — Не, по дяволите. Пенрод може да ви изближе от глава до пети, но никога не съм го виждал да захапе нещо, което не става за ядене.

Когато младата жена коленичи да погали кучето, Грант си помисли, че въпросът дали госпожица Хейли Адисън става за ядене е доста спорен. Имаше мигове, в които му се струваше необикновено съблазнителна.

Мигове на лудост, помисли си раздразнено.

Пенрод отметна глава и затвори очи в почти неземен екстаз, когато Хейли го погали по врата.

— Най-умното куче, което някога съм имал — рече Слим. По лицето му се четеше разбиране и Грант се запита дали старецът е отгатнал мислите му.

— Той е прекрасен — рече Хейли.

— Искате ли кученце почти като него? Старият Пенрод прокопа дупка под оградата и се чифтоса с чистокръвната хрътка-следотърсач на съседа, получила награди в доста изложби — Слим се разсмя. — Моят съсед Джордж, собственикът на кучката, миналата година я чифтоса с чистокръвен мъжкар от нейната порода и тя роди само две кученца. Джордж ги продаде и взе по седемстотин долара за всяко. Пенрод стана баща на осем, ала малките не струват пукнат грош без документи за произхода им. Джордж е бесен. Макар аз да смятам, че прехвалените хартии няма да направят кученцата по-добри следотърсачи.

Хейли отметна глава и вдигна поглед към Слим.

— Мислех да си взема кученце. За компания.

— Малките вече не сучат от майката, така че Джордж може да ви даде едно.

Кученце! Грант беше изумен. Всъщност би трябвало да се досети. Та тя попиваше отговорностите като гъба. Копнееше за тях.

— Кученцата джавкат и скимтят по цяла нощ. Освен това пишкат навсякъде — намръщено рече той.

— Само в началото — натърти Хейли и го стрелна с поглед, с който недвусмислено му казваше, че това не го засяга. После се обърна любезно към Слим: — Проблемът е, че работя по цял ден. Как мислите, дали кученцето няма да се чувства твърде самотно?

— Не се безпокойте. Нали имате двор. Трябва само да му направите ограждение и да му намерите някакви играчки.

— Ограждение?

— Да. Пенрод от години я кара така. Нямам нищо против да наглеждам от време на време някое от неговите кученца. Вие купете оградата, а аз ще я закрепя.

— Благодаря, не мога да откажа на подобно предложение.

— Джордж много ще се зарадва — засмя се Слим. — Ако не сте заета, можем да отидем още сега с лодката и да си вземете кученцето.

— Не съм… — Хейли замълча и погледна Грант. Надяваше се, че не е чул отговора й. Но той бе забелязал смущението й и едва сдържаше усмивката си, наслаждавайки се на гузното й изражение. Тя вирна предизвикателно брадичка и рече: — Не съм заета. С удоволствие ще дойда да си избера кученце.

— Не очакваш ли телефонен разговор? — попита Грант толкова невинно, че за миг на Хейли й се стори, че той проявява чувство за хумор.

— Включила съм телефонния секретар — отвърна тя. — Ще оставят съобщение.

Грант скръсти ръце и се облегна на щанда. Включила е телефонния секретар. Разбира се, как не се бе досетил досега, че тя има телефонен секретар. Бе оставил своя в апартамента — още едно удобство за наемателя — и не съжаляваше. Вече не му бе необходим телефонен секретар, за да отговаря вместо него и да слуша вместо него.

Слим очевидно не забелязваше напрежението между Хейли и Грант. Старецът с любопитство огледа помещението.

— Виждам, че си започнал да подреждаш.

— Да, но все още не съм прегледал всичко.

— Ако имаш нужда от помощ, аз съм на твое разположение. Знам мястото на всяка стока. Замествах О’Кийфи, когато искаше да си почине няколко часа. А щом тръгнех за риба, знаех, че мога да разчитам на него за всичко необходимо.

— Ще имам предвид предложението ти — рече Грант. Сделката му допадна. Именно практичността го бе подтикнала да избере магазина за риболовни принадлежности. — Ще направя поръчката в началото на седмицата и ще започна да продавам веднага щом стоката пристигне.

— Надявам се, ще поръчаш от сандвичите „Лунен пай“. Няма нищо по-вкусно от студена бира и сандвичи „Лунен пай“, когато си сред водата.

— Ще поръчам.

— Ти ги поръчай, а аз ще ги изям — рече Слим. — Е, Хейли, готова ли си да тръгваме за кученцето?

— Разбира се!

— Защо не дойдеш с нас, Грант? — покани го Слим. — Ще ви покажа езерото. А по пътя може да се отбием и до нас.

— Не, благодаря. Трябва да прегледам счетоводните книги.

— Е, довиждане тогава — рече Слим, галантно подхвана Хейли за лакътя и я поведе.

Лодката му беше съвсем обикновена и си личеше, че е доста стара; кофите за риба, камерата за лед и кутиите с рибарски принадлежности бяха избелели от слънцето и издраскани от продължителна употреба.

— Не е луксозна, но става за риболов — рече Слим и се настани зад кормилото. Пенрод, очевидно по навик, веднага скочи на стола до своя господар и се подпря с предните лапи на контролното табло. — Извинете Пенрод за невъзпитаното му държание, но той толкова често седи на този стол, че го смята за своя запазена територия. Настанете се на някоя от пейките.

Моторът забръмча като огромна пчела и разпени водата зад лодката. Хейли затвори очи, с въздишка отметна глава и изложи лице на слънчевите лъчи.

От вътрешността на магазина Грант проследи лодката, докато тя се изгуби от погледа му зад завоя. Хейли Адисън бе изложила изящната си шия на слънцето и вятърът танцуваше в косите й.

Краката й са доста стройни, мина му през ум. Той тихо изруга, седна на бюрото и опита да се съсредоточи над счетоводната книга.

Слим съвсем сериозно пое ролята на екскурзовод и заразказва за езерото и неговите забележителности, докато лодката следваше бреговата линия.

— Знаете ли нещо за двойката влюбени, които избягали? — попита Хейли, когато Слим замълча за миг.

— Не много — отвърна старецът. — Било е отдавна, точно след Втората световна война. Старият Артър Рамзи — човекът, който построил вашата къща — имал дъщеря и предполагам, че я е държал заключена и много рядко й позволявал да излиза. Но тя се запознала с един младеж и се влюбила. Старият Рамзи обаче бил против връзката. Разказват, че когато той й забранил да се вижда с любимия си, младежът дошъл с гребна лодка и отвел момичето.

— Колко романтично!

— Да, за двамата влюбени. Но старият Рамзи полудя. Според слуховете, отначало той вдигнал голям шум, като настоявал властите да я открият и да я върнат при него, но тъй като тя била пълнолетна, баща й нямал право да налага волята си. Рамзи не могъл да понесе мисълта, че дъщеря му е избягала от него и постепенно полудял. Прехранвал се с местните земеделски продукти. Никъде не ходел. Оставил косата и брадата си да израснат като на луд човек.

— Познавахте ли го?

— Не отблизо. Веднъж, малко след като се преместих да живея тук, приближих твърде много до брега при къщата му и се оказах пред дулото на пушката му. Все още има белези от изстрелите отстрани на лодката, мога да ви покажа. Той стреляше по всеки, който приближи твърде много до неговия имот, включително и по представители на властта.

— Не го ли арестуваха?

— Само го заплашваха. Той беше превъзходен стрелец. Властите решиха, че ако е искал да нарани някого, щял е да го стори. И тъй като никой не бе пострадал, решиха да го оставят на мира. Хората заобикаляха отдалече неговото имение.

— И този човек е спал в моята къща!

Слим се разсмя.

— Няма за какво да се безпокоите. Ако е оставил някакви лоши вибрации след себе си, сигурен съм, че Агнес О’Кийфи ги е изхвърлила през прозореца. Двамата със съпруга й подновиха цялата къща. Пребоядисаха я, смениха тапетите, прозорците, поставиха климатична инсталация, полираха отново дървените части, преобзаведоха кухнята. Те направиха и покритата веранда. О’Кийфи разправяше, че жена му обичала да украсява и да подрежда. И той й намери занимание, което да ангажира вниманието й, докато той строеше магазина за риболовни принадлежности и дървения кей.

— Как е починал? — попита Хейли.

— Старият Рамзи или О’Кийфи?

— Рамзи.

— От естествена смърт. От старост, предполагам. Намериха го близо до храстите гардения, след като няколко излетници с лодка съобщили, че видели тяло на двора.

— Ужасно! — Хейли потрепери. — Гардения. Така ли се казват дърветата в центъра на задния двор? Онези с лъскавите листа?

— Да, точно те — отвърна Слим. — Но ако трябва да бъдем точни, те са храсти, а не дървета.

— Отрупани са с пъпки. Чудя се как ли изглеждат цветовете.

— Бели. След седмица-две ще разцъфнат — той поклати глава. — Ако Рамзи беше умрял в къщата, когато онези проклети гардении са разцъфнали, никой нямаше да го намери. Ароматът на гардениите може да потуши миризмата и на разлагащ се слон. Нямам представа за какво му е притрябвало да посади толкова много гардении тъй близо една до друга. Разбира се, те са много красиви, когато са цъфнали, но уханието може да те повали. Усещам го дори в моя двор, когато вятърът духа откъм вашата къща. — Слим се засмя. — О’Кийфи ги мразеше. Казваше, че го хващала сенна хрема. Но ги запази, защото Агнес ги харесваше. Нямам представа защо. Почти за нищо не можеш да ги използваш. Цветовете са много нежни и дори съвсем леко да ги докоснеш стават кафяви, а нямат стъбло, така че единственият начин да украсяваш с тях е като плуват във вода. В светското общество ги хвърлят в плувните басейни, но не съм чувал напоследък да го правят. Но аз и не се движа сред тези среди — той изключи двигателя. — Пристигнахме. Това е моят док. Ще минем през моя двор, за да стигнем до къщата на Джордж.

Както бе предсказал Слим, Джордж — едър мъжага с огромно шкембе — се зарадва много на възможността да даде едно от кученцата на добро място. Той незабавно отведе гостите на покритата веранда, където лежеше майката, заобиколена от палавите кученца. Джордж погали хрътката по главата, за да я увери, че всичко е наред, а Хейли коленичи да разгледа малките. Искаше ги всичките, всяко от тези набръчкани петнисти малки мелезчета: любопитното, което приближи да я подуши, тромавото, което залиташе на прекалено големите си крачета, внимателното, което бе застанало така, че да докосва майка си и крадешком гледаше Хейли, смелото, което изръмжа срещу нея, дребосъчето, което бе най-малко от всички, но бе решено да следва навсякъде по-едрите си събратя, сърдитото, което изджавка срещу нея с глас, който обещаваше лай на истинска хрътка, и близначетата, които изглеждаха абсолютно еднакви до чупките на опашките си и се търкаляха в смешна схватка.

Хейли ги вдигна едно по едно всичките, разгледа ги и ги прегърна. Като все още държеше дребосъчето в скута си, тя се обърна към Слим:

— Как бих могла да избера? Всички са толкова чаровни.

— Защо не ги оставите те да изберат — предложи Слим. — Седнете и ще видим кое не желае да бъде пренебрегнато.

Предложението допадна на Хейли. Тя се настани на плетения стол и се загледа в кученцата. Едно се опита да суче, но майка му се отдръпна и не му позволи. Дребосъчето и любопитното се свиха на кравайче и заспаха. Останалите пет се заиграха — търкаляха се и джавкаха едно срещу друго. Сърдиткото, най-гласовитият от групата, изведнъж се отегчи от играта. Седна, отметна глава и започна да души въздуха, после скочи и се впусна да проследи миризмата по пода на верандата. След няколко змиевидни криволичения той откри следите на Хейли и подуши крака й. После отстъпи назад и започна да джавка като истинско куче-следотърсач.

— Е, Хейли? — засмя се Слим.

— Мъжко е — рече Джордж.

Кученцето отново излая. Беше толкова гордо и самоуверено и в същото време толкова мъничко, че Хейли не можа да устои. Наведе се и вдигна джавкащото сбръчкано петнисто животинче.

Макар да го взе в скута си, кученцето продължаваше да лае срещу нея. Хейли се разсмя и го укроти, като го погали зад ушите. Джавкането се превърна в доволно скимтене и кученцето се отпусна, щастливо от вниманието на Хейли.

— Без съмнение, вече си имате куче — рече Слим.

Докато пътуваха обратно, разговаряха само за кученцето. Грант излезе на кея тъкмо навреме, за да поеме въжето на лодката, а Слим я приближи, за да може Хейли да скочи.

— Няма смисъл да слизам — рече старецът. — Ще помогнеш на Хейли, нали, Грант?

— Разбира се — кимна мъжът.

Хейли благодари на Слим, прегърна кученцето и с другата ръка се опита да достигне протегнатата длан на Грант. Разстоянието до кея не беше голямо, но всеки път щом се опиташе да скочи, лодката се залюляваше. След няколко неуспешни опита тя се засмя нервно:

— Не съм свикнала с лодките.

— Трябва и двете ти ръце да са свободни, за да запазиш равновесие — рязко рече Грант. — Подай ми кученцето.

Нетърпението му раздразни Хейли. Както винаги, той беше в лошо настроение! Та да не би целия си живот да бе прекарала около лодки?

Хейли му подаде животинчето.

— Бъди нежен. Той е съвсем малък.

Като че ли по цял ден измъчвам малки кученца, рече си наум Грант и пое малкото. Притисна го към гърдите си с дясната ръка и отново протегна лявата на Хейли.

— Тръгни с десния крак и скачай! — рече той.

Хейли се обърна да каже довиждане на Слим, после сграбчи ръката на Грант, преброи до три и скочи.

Грант отвърза въжето, хвърли го в лодката и махна на Слим, който се отдалечи от кея. После внезапно изруга.

Хейли изненадано се обърна към него.

Той й подаде кученцето, като го държеше за кожата на врата.

— Можеш да си вземеш кучето — изръмжа.

Хейли го взе, прегърна го и му зашепна гальовно. Изведнъж забеляза голямото мокро петно върху ризата на Грант.

— Съжалявам — рече сковано.

Ала въпреки извинението, Грант остана намръщен.

Хейли смутено добави:

— Ами той е още бебе. Сигурно си го притеснил — тя вирна брадичка и се отдалечи, притиснала кученцето към гърдите си.