Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lover’s Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Гленда Сандърс. Нежни тайни

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0210–7

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

В мига, в който устните им се сляха, целувката стана невероятно страстна и интимна. Мъжът притисна Хейли към гърдите си и, вкопчила ръце в раменете му, тя усети напрегнатите мускули.

Грант обхвана бедрата й и младата жена почувства възбудата му. Изпита вълнение при мисълта, че е събудила тъй страстно желание у него. Осъзна и копнежа, който пулсираше в собственото й тяло.

Струваше му се, че не е достатъчно близо до нея. Страхът, че може да й се е случило нещо лошо и невероятното облекчение, което изпита, когато видя, че не е наранена, бяха засилили желанието му, събудено в мига, щом я видя.

Тя се притисна към него и, усетил допира на пълните й гърди, Грант отчаяно закопня да погали нежната й кожа, да докосне гола плът.

Той плъзна ръце по гърба й под тънката материя на нощницата. Пръстите му се спуснаха към бедрата й, после отново се върнаха към тънката талия и продължиха към раменете. Мъжът откъсна устни от нейните и обсипа с целувки изящната й шия. Дочу тихия й стон, долови учестеното й дишане.

Страстта бе замъглила разума му, но Грант изведнъж осъзна, че тя се опитва да го отблъсне. Бе притиснала длани към гърдите в стремежа си да се отскубне от прегръдките му. Не е възможно, мина му през ума. Бе откликнала с такава жар, тялото й бе пламнало от ласките му.

— Не, не мога — сподавено промълви Хейли. Бузите й бяха поруменели от възбуда. — Не сега. Не по този начин.

— Не говориш сериозно — едва успя да изрече той.

— Не съм… подготвена.

Съзнанието му бавно се избистряше.

— А ти? — предизвика го Хейли.

— Бързах, защото мислех, че животът ти е в опасност. Дори не си взех ключовете.

— Но дори да бяхме подготвени, не мисля, че… Тази вечер на верандата ти каза, че не искаш да се възползваш. Ако се любим сега, може би и двамата ще се възползваме един от друг… Ще…

— Хейли — предупредително рече той, — замълчи!

Блясъкът в очите му бе твърде убедителен и Хейли не посмя да възрази. Тя кимна едва-едва и настъпилата тишина заплашваше да продължи вечно.

Накрая Грант рече безизразно:

— Тръгвам си.

Той спря с ръка на дръжката на вратата.

— Когато си помислих, че ти се е случило нещо лошо…

Тя го гледаше с широко отворени сънени очи и както бе поруменяла, с разбъркани коси, облечена в съблазнителната сатенена нощница, събуди у него почти болезнено желание. Като прокле наум съвестта си — която го възпираше да грабне Хейли в обятията си и да я целува страстно, докато му се отдаде безрезервно — той се насили да отвори вратата. Но остана неподвижен, неспособен да си тръгне.

— Нямах намерение да…

Лицето й бе тъжно, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той.

— Да! — мъжът понечи да тръгне и тя извика:

— Не. Аз…

Хейли въздъхна дълбоко. Гърдите й се очертаха изкусително под нощницата и Грант с усилие премести поглед върху лицето й.

— Какво има? — загрижено я подкани той.

— Исках само… Би ли… Ще ме прегърнеш ли за миг? Само… ме прегърни.

— И не ми се нахвърляй като пиян моряк, неслизал година на брега — добави иронично той. — Е, мисля, че бих могъл да успокоя жена, която се нуждае от утешение.

Тя обгърна талията му и склони глава на гърдите му. Той леко притисна бузата й с длан и зарови пръсти в косите й. Присъствието й изпълни сетивата му — ароматът на тялото й, допирът на гърдите й. Бе изненадан от доверието, което тя му гласува, като го прегърна.

Когато си бе помислил, че е в опасност, знаеше, че би убил, за да я защити. Сега бе сигурен, че по-скоро би се убил, отколкото да предаде доверието й в него. Копнежът му да я прегърне бе толкова силен, колкото и нейното желание да бъде прегърната. За негова изненада, беше му приятно да признае копнежа си, сякаш неочаквано бе възвърнал частица от себе си — частица, до която не се бе докосвал от дълго време.

Държа я в обятията си, докато почувства, че напрежението бавно напуска тялото й.

— По-добре ли се чувстваш?

Тя сънено кимна.

— Е, мисля, че е време да си тръгвам.

— Боя се, че е така — промърмори тя и се притисна към гърдите му.

— Недей — той я хвана за раменете и нежно я отблъсна от себе си. — Не съм светец, все пак.

— Мисля, че ти…

— Ш-шт — рече той и се наведе да я целуне по бузата. — Ако започнеш да говориш, само ще се разсъниш — и съвсем ще ме възбудиш, добави наум. — Лека нощ, Хейли.

— Лека нощ.

— Заключи вратата.

Тя кимна.

— И гледай да поспиш.

— С удоволствие — рече тя и сподави прозявката си.

Заключи вратата, върна се в леглото и се уви като какавида със завивките. Опита да се настани удобно върху възглавницата и си помисли, че ако не бе отпратила Грант, щеше да се сгуши в прегръдките му.

В обятията му се чувстваш чудесно, нали, сънено си помисли тя. Сякаш като подигравка на твърде интимната мисъл, от тъмнината долетя дрезгав шепот:

— Безсрамна уличница!

Хейли изстена. Не можеше да го види, но безпогрешно разпозна гласа му.

— О, остави ме на мира, стари досаднико! Аз не съм твоята дъщеря!

Тя се зави презглава, решена да не обръща внимание на Артър Рамзи. Нека си намери друга къща, в която да се разхожда. След като се бе събудила посред нощ от ужасен кошмар и едва не се бе любила с Грант на пода на всекидневната, нямаше никакво настроение за лъжеморалните глупости на някакъв дух.

През стаята сякаш премина вихрушка и докосна завивките, но Хейли не помръдна, докато бурята не утихна. Надяваше се, че Артър Рамзи ще се придържа към стария начин на общуване — дразнещи, но безвредни обиди. Спокойствието продължи само няколко секунди, преди воят на кучето да прониже тишината.

Блъстър! Какво още я очакваше тази нощ? Изтощена, тя повика животинчето. Без да се съобразява с правилата, които му бе наложила, той вдигна предните си лапи върху леглото и жаловито изскимтя, тя също наруши правилата и го вдигна до себе си.

Когато най-сетне се унесе в сън, бе радостна, че от пухкавата малка топчица до нея струи живителна топлина.

 

 

Когато на другата сутрин часовникът иззвъня за трети път, главата на Хейли тежеше като след двудневно пиянство. Трябваше да се измъкне от леглото и да влезе под душа. Налагаше се да се приготви за работа, така че нямаше време да размишлява какво ще се случи, когато отново види Грант.

За щастие, нямаше време за безпокойство. Щом двамата с Блъстър излязоха в задния двор, Грант седеше в люлеещия се стол на верандата на магазина и пиеше кафе. Блъстър веднага се втурна да го поздрави и Хейли извика:

— Закъснявам.

Грант се изправи и махна с ръка.

— Тръгвай. Аз ще наглеждам дребосъка.

Хейли благодари и изтича към колата. С малко късмет би могла да стигне навреме на работа.

Денят премина мъчително. Уморена и недоспала, Хейли не можеше да се съсредоточи върху работата си, мислите й непрестанно се връщаха към събитията от изминалата нощ. През нощта, когато бе сънена и шокирана от внезапното пристигане на Грант, й се струваше възможно той да е помислил звука от спукана автомобилна гума за изстрел и крясъка на диво животно за човешки вик. Но на дневна светлина целият епизод й се струваше доста злокобен и загадъчен. Бе сигурна, че има някаква връзка с кошмара й, както и с факта, че къщата й е обитавана от духове. Нямаше представа откъде идва подобна увереност, но не се съмняваше в правотата си.

Нейният призрак. Старият Артър Рамзи засега не изглеждаше опасен, но все пак присъствието му бе смущаващо и досадните му обиди я дразнеха. Очевидно той я смяташе за дъщеря си. Ако успееше да го убеди, че греши, може би щеше да я остави на мира. Но как би могла да го убеди? Той бе толкова отегчителен с непрестанните си обиди, че не й се искаше да вика екстрасенс или медиум.

Как ли е изглеждала дъщерята на Рамзи, запита се Хейли. Може би приличам на нея и затова старецът ме преследва. Като призна пред себе си, че подобно съвпадение е доста невероятно, Хейли се закле да открие всичко, каквото може, за дъщерята на Рамзи.

Също толкова обезпокоително беше случилото се, или по-точно това, което щеше да се случи снощи между нея и Грант. Той я привличаше, нямаше съмнение. И колкото повече време прекарваше с него, толкова по-силно я привличаше. И в същото време беше винаги нащрек с Грант Макензи. Нямаше да бъде разумно да се обвърже с човек с толкова много проблеми. Ала докато умът й претегляше доколко да се сближи със съседа си, сърцето й копнееше да го разбере, а тялото й тръпнеше при спомена за ласките му.

Докато живееше с родителите си, Хейли се чувстваше в безопасност по отношение на мъжете. Никога не й се бе налагало да се двоуми дали да покани приятеля си вкъщи. Ако все пак той се отбиеше, то бе, за да изпие чаша сода или горещ шоколад във всекидневната, обикновено в присъствието на баща й и майка й. Винаги бе изключително дискретна относно интимните си отношения от уважение към родителите си.

Не смяташе, че й липсва лична свобода, но често мечтаеше как би живяла без постоянно наблюдение. През последните месеци, когато се подготвяше за преместването, непрекъснато си представяше как ще организира коктейли и приеми, без да се притеснява колко до късно ще продължат, как ще прекарва вечерта в компанията на изискани мъже на чаша вино и как ще танцува на нежна музика в припадащия здрач.

Но фантазиите не я бяха подготвили за среднощната среща с Грант Макензи, нито за нежната му прегръдка. Не си бе представяла, че наблюдаването на залеза би й подействало като афродизиак, щом близо до нея е мъж, привлекателен като сатир и в същото време обезверен, самотен, уязвим и… толкова добър.

Рано или късно щеше да се изправи лице в лице с Грант. Тази мисъл я занимаваше по целия път към дома. Дали ще обсъдят случилото се снощи? Или ще се опитат да го забравят? А може би ще се случи отново и този път ще завърши по друг начин?

Хейли включи радиото, съсредоточи се върху пътя и се опита да не мисли за малкото пакетче в чантата си, което бе купила от аптеката през обедната почивка.

Когато пристигна вкъщи, Грант и Слим бяха на пристана и чистеха риба. Пенрод и Блъстър се търкаляха в тревата. Двамата мъже я поздравиха сърдечно, когато тя приближи, а Блъстър се втурна да я посрещне.

— Пристигаш точно навреме — рече Грант. — Тъкмо я нарязахме и ще я изпека за вечеря.

— Ако това е покана, приемам — отвърна Хейли. — Вие ли я уловихте?

Слим тихо изруга и намигна на Грант.

— Жените все това питат. По цял ден се трепеш на лодката да донесеш нещо за вечеря, а те питат дали ти си я уловил?

— Пържиш се на слънце — добави Грант. — На твърдите дървени пейки. Хвърляш въдицата и продължаваш с лодката все по-навътре и по-навътре…

— Сломихте сърцето ми! — рече през смях Хейли.

— Това е единственият въпрос, който не трябва да задаваш на риболовец — обясни Грант.

— Извинявайте. Каква риба сте уловили все пак?

— Най-вече костури — отвърна Слим. — Има и една доста едра морска котка. Мислех да я отнеса на дъщеря ми, за да я изпържи и да нахрани семейството си. Децата ще я излапат бързо-бързо — той кимна към кучетата. — Твоят дребосък добре се забавлява днес.

— Взел си Блъстър с вас в лодката? — изненадано попита Хейли.

— Не предполагах, че ще имаш нещо против — рече Грант.

— Нямам нищо против. Само не мога да си го представя в лодка.

— Реши, че трябва да подуши всичко от кърмата до носа — призна Слим.

— Най-много му допадна кофата, пълна със стръв — намеси се Грант.

Хейли сбърчи носле, като си представи миризмата.

— Не се съмнявам.

— Какъвто бащата, такъв и синът — рече Слим. — Малкият се държа като истински моряк — мъжът коленичи в края на пристана и се наведе да измие ножа във водата. — Грант ми каза, че искаш да се заема с ограждението за кучето. Ако ми покажеш къде си намислила да бъде, мога да взема размерите и да го направя до утре.

— Чудесно! — възкликна Хейли. — Мога да ти покажа още сега, ако искаш. И без това трябва да се отбия до къщата — тя се обърна към Грант. — Ще се преоблека в нещо по-удобно.

Не осъзна колко многозначително прозвучаха думите й, докато не забеляза заговорническия поглед, който Слим размени с Грант.

— Да донеса ли нещо към вечерята — рече Хейли и опита да прикрие смущението си. — Салата или зеленчуци?

— Ако имаш картофи, бихме могли да ги изпечем на жарава — рече Грант.

Хейли кимна.

— Ще донеса картофи. И салата — тя се обърна към Слим, който бе изчистил морската котка и сега я поставяше в кофата с лед в лодката. — Готов ли си?

— Само да си взема сгъваемия метър — той разрови старомодната метална кутия за инструменти, намери метъра и скочи обратно на пристана. — Гардениите наистина ухаят чудесно — рече той, когато минаха покрай храстите.

— Да, от къщата все едно излизаш направо в парк — съгласи се Хейли.

— Цялата околност прилича на парк. Когато се преместихме да живеем тук, всяка сутрин отивах до прозореца, за да се уверя, че езерото не е изчезнало. Марта беше започнала да ми се смее — сянка премина през лицето му, когато спомена жена си.

— Тя кога…

— Почина? Преди три години.

— Сигурно много ти липсва.

— Бяхме женени трийсет и седем години — потънал в мисли, той се втренчи в сгъваемия метър, сякаш се чудеше какво е това. — Дребни неща. Най-много ти липсват дребните неща от всекидневието — той въздъхна. — Жена ми наистина умееше да пържи морска котка.

— Не съм чувала по-голям комплимент за една жена — рече Хейли с нежна усмивка.

Слим също се усмихна.

— Е, къде ще искаш да бъде ограждението?

След кратко обсъждане уточниха мястото и приблизителната големина. Докато Слим размерваше, Хейли каза:

— Бих искала да науча повече за Артър Рамзи и неговата дъщеря. Опитах да намеря нещо в библиотеката, но нямат годишните албуми на гимназията, а старите училищни дневници са били унищожени при наводнение в хранилището през шейсетте години. Мислиш ли, че в града някой е познавал стария Рамзи и дъщеря му?

— Интерес към местната история, а?

— Само любопитство. Все пак Артър Рамзи е построил моята къща.

— Все някой трябва да ги е познавал. Утре ще отида в града да купя колчета за оградата. Ще попитам Чарли Уолтърс. Ако някой знае нещо, то това е той. Чарли живее тук отдавна и познава всички.

— Чудесно!

— Струва ми се, някой ми беше споменал, че момичето се казвало Синтия — продължи Слим.

Той приключи с размерването и пресметна цената на ограждението. Хейли му написа чек, после влезе в къщата да се преоблече. Нейната спалня бе единствената стая, чийто под изцяло бе покрит с килим. Хейли се запита защо ли Агнес О’Кийфи е решила да скрие дървения под, който допринасяше тъй много за уюта в останалите стаи. Но изпита невероятно удоволствие, когато се събу и краката й потънаха в мъхестия тъмночервен килим.

Нахлузи къси панталонки и тъкмо закопчаваше тъмнозелената си риза, когато я стресна рязък трясък. Хейли се извърна и с облекчение установи, че се е затръшнала вратата на спалнята.

Странно, досега не се е случвало подобно нещо, помисли тя и прекоси стаята, за да отвори вратата. Все пак теченията и странните въздушни вихрушки не бяха необичайни за старите къщи с високи тавани. Вероятно от прозорците, които бе отворила, и от висящите от таваните вентилатори се бе получил въздушен поток, станал причина за затръшването на вратата.

Но не би могъл да завърти ключа. Хейли застина, дочула прищракването на старата ключалка. Обзе я страх. С изключение на модерните ключалки на външните врати, всички брави на стаите бяха старомодни, с дълги ключове, украсени с орнаменти. Когато затваряше и заключваше вратата, ключът беше от вътрешната страна, но тъй като обикновено я оставяше отворена, ключът стоеше от другата страна на вратата, към коридора.

Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. Може би вибрациите от затръшването на вратата бяха станали причина за щракването на ключалката. Може би ако разтърси бравата, ще успее да освободи езичето.

Но когато посегна към дръжката, бе обзета от усещането за чуждо присъствие от другата страна на вратата. Не беше сама в къщата. Осъзна този факт със злокобна увереност. Нещо или някой, беше в коридора. Тя сграбчи дръжката и безуспешно я разтърси.

— Кой е там?

Гробна тишина.

— Грант? Грант, ако си там, знай, че никак не ми е забавно — обзета от паника, Хейли заудря с юмрук по вратата. — Отключи вратата веднага! Чуваш ли? — паниката й попремина и тя добави едва ли не през сълзи: — Грант?

— Няма да го видиш тази вечер.

Тъй познатият глас отекна в малкото помещение. Хейли бе ужасена. Но и бясна от гняв. Не може да бъде! Ситуацията бе подобна на някаква сцена от второкласен филм, в която героинята се озовава заключена на тавана, където дочаква смъртта си. Хейли пое дъх на пресекулки.

— Готов ли си да се обзаложим? — провикна се тя към вратата.

Това съвсем не бе филмов сюжет, тя не се намираше на ничий таван и нямаше да умре от глад, защото наблизо имаше прозорец, от който лесно можеше да пропълзи навън.

— Няма да допусна някакво си надуто безтелесно същество да ме тормози, чуваш ли?

— Мръсница! Уличница!

— Защо не вземеш да научиш някоя нова дума, а? Или пък… Просто да се изпариш? Махни се оттук и ме остави на мира — тя отново опита да отвори вратата, но без успех.

— Тази нощ няма да успееш да се измъкнеш! С никого няма да флиртуваш! — ревна Артър.

— Ще отида, където си поискам, по дяволите! Да не си въобразяваш, че съм дъщеря ти — Хейли почувства как сълзи намокриха страните й при мисълта за собствения й баща, тъй мил и добросърдечен… И толкова далече оттук. Към гнева се примеси и горчивината на отчаянието и тя приседна в края на леглото, за да се успокои. Сърцето й постепенно възвърна нормалния си ритъм, ръцете й престанаха да треперят и тя си възвърна способността да разсъждава. Избърса сълзите и решително се приближи до прозореца.

Вдигна го с опасението, че в следващия миг ще хлопне отново на мястото си. Отстъпи крачка назад и се засмя, поразена от собствената си мнителност. За да предотврати евентуално изненадващо нападение, взе най-голямата книга от нощното шкафче и я сложи изправена на перваза, като подпря прозореца. Едва сега се осмели да протегне ръка и да опипа мрежата.

Мрежата не поддаде дори при по-силен натиск, но в това нямаше нищо странно — крепяха я големи пирони, а не призрачни пръсти. Хейли поспря за миг, за да реши какво да предприеме по-нататък. Не й се щеше да поврежда мрежата.

Долу на полянката между пристана и магазина Грант пълнеше с въглища скарата за барбекю. Тя няколко пъти извика името му, но той не я чу. Отчаяна, Хейли пъхна палец и показалец в устата си и изсвири пронизително, както навремето спираше такситата в Ню Йорк.

Грант рязко изви глава. Този път я бе чул и тя успя да му даде знак, че иска да му каже нещо. Мъжът се отправи към къщата, сподири го и Блъстър.

— Случило ли се е нещо? — викна Грант.

— Вратата се заключи. Дали ще можеш да ме измъкнеш оттук?

— Девойките, попаднали в беда, са моя слабост. Ще ме упътиш ли как да стигна до теб?

— Коридорът е само един. Открий заключената врата.

Грант направи дълбок поклон като същински герой от Шекспирова пиеса.

— Твоето желание е заповед за мен.

Хейли се засмя. Риболовът добре му се беше отразил, ето че проявяваше чувство за хумор, това бе ново за Хейли. Тя го проследи, додето го изгуби от поглед, след което застана насред стаята и се ослуша да чуе стъпките му.

Споходи я ужасна мисъл: ами ако Артър е заключил и външните врати? Или ако реши да го нападне? Досегашните му прояви я дразнеха, но не я плашеха. И все пак тя не биваше да забравя, че за него е собствената му дъщеря. Ами ако реши, че Грант е ухажорът на дъщеря му?

Коленете й омекнаха при мисълта, че неволно е въвлякла Грант в капан. Звукът от стъпките му по коридора й подейства окуражаващо.

Някой раздруса бравата.

— Хейли?

— Грант?

— Не, Кентървилския призрак! — подобен отговор бе тъкмо в негов стил. — Къде е ключът?

— Как така къде е? В ключалката, естествено.

— Ако наистина беше в ключалката — рече Грант с пресилена галантност, — вече да съм отворил вратата.

Виж ти, Артър вече и ключове краде, помисли си Хейли.

— Сигурно е паднал, когато вратата се затръшна. Потърси го наоколо.

— Не го виждам — отвърна Грант.

— Сигурен ли си?

— И хрътката е с мен. Повярвай ми, Хейли, ако наблизо имаше ключ, щяхме да го намерим. Знаеш колко опитно е кучето.

Следователно Артър си бе отишъл, в противен случай Блъстър щеше да нададе безспирен вой, рече си Хейли. Тази мисъл я ободри.

— Измъкни ключа от някоя друга врата — предложи тя. — Например този на съседната спалня.

— Ще стане ли на твоята ключалка?

— А как ще разберем, ако не опиташ? — тя кръстоса пръсти с надеждата Артър да не е задигнал ключовете на всички стаи.

Много скоро чу как езичето прищрака. Проскърцване, което възвести, че вратата поддава. Първото, което Хейли съзря, бе ухилената физиономия на Грант.

— Рицар по поръчка на вашите услуги, мадам — рече той.

Прииска й се да се хвърли в обятията му, да се примоли никога повече да не я напуска, но когато той понечи да влезе, връхлетя я тъй злокобно предчувствие, че тя застина на място, неспособна да помръдне.

Грозеше го реална опасност. Хейли я почувства с всяка фибра на тялото си. Прекрачеше ли в стаята, нещо ужасно щеше да се случи. Някакво насилие. Нещо извън човешките представи. Почувства хлад, сякаш кръвта внезапно се отдръпна от крайниците й.

— Не можеш да влезеш тук! — отсече тя.

Грант шеговито вдигна вежди.

— Боиш се да не пострада доброто ти име?

— Говоря сериозно, Грант! — тя направи крачка и му препречи пътя. — Аз… Оставила съм си бельото на леглото.

Той отново се засмя и се опита през рамото й да зърне онова, което тя криеше от него.

— Кажи ми, какъв цвят е бельото ти?

Отчаяние се примеси към паниката. Тя не бе в състояние да обясни обзелото я странно чувство; направеше ли опит, той щеше да я помисли за смахната. Бездруго време за обяснения нямаше. Тя трябваше на всяка цена да го прогони от тази стая. Да го прогони от… Тя не знаеше точно от какво, просто усещаше колко реална е надвисналата опасност.

За неин късмет Блъстър също я усети и тъкмо неговият вой отвлече вниманието на Грант. Хейли най-сетне успя да го избута навън. И когато той се наведе да успокои животинчето, тя затвори вратата и облекчено въздъхна, като чу прищракването на ключалката.

С кучето в ръце Грант се изправи и Хейли го поведе по коридора.

— Хайде — подкани го тя. — Сега ще ми покажеш как да приготвя картофите.

Грант избра два картофа и й показа как да ги намокри и увие във фолио, за да се опекат в жаравата. Сетне наряза зеленчуци за салата, докато Хейли изми марулята.

— Бива те да домакинстваш — похвали го Хейли, като забеляза колко умело подреди кръгчетата краставица в салатиерата.

Грант остави ножа, прокрадна се зад гърба й и като плъзна ръце, обгърна кръста й и я целуна по шията.

— Така ли мислиш?

Прегръдката му я разтърси като електрически ток. Тя все още не бе пропъдила от съзнанието си злокобното предчувствие, връхлетяло я в спалнята.

— Напрегната си — промърмори той.

— Сигурно защото… — трудно й бе да каже нещо смислено, когато той обсипваше шията й с целувки. — Ами защото снощи не можах да се наспя.

Обзелото я напрежение постепенно напусна тялото й и тя се отпусна в топлата прегръдка.

— Рицарят няма ли да получи целувка за награда? — устните му отново се плъзнаха по шията й и тя усети как възбудата завладява тялото й като приливна вълна. Наведе глава и тихо изстена. — Обърни се и ме целуни — прошепна той и дъхът му погали бузата й.

Хейли охотно се подчини и се сгуши в обятията му.

Грант впи устни в нейните, жадно и настойчиво. След глупостите на Артър Рамзи и злокобното предчувствие за насилие, тя изпита невероятно облекчение от целувката; чувстваше се защитена в топлата прегръдка на мъжа; силните му ръце й носеха утеха и спокойствие.

Сякаш почувствал нуждата й да бъде прегърната, той я задържа в обятията си дълго след като престана да я целува. Минаха няколко минути и Грант рече със съжаление:

— Ако не запаля въглищата, вечерята ще стане готова едва в полунощ.

— Колко време е нужно, за да се изпече рибата? — вдигна глава Хейли.

— Ти наистина си градско момиче, а?

— В нашата сграда няма балкони — сви рамене тя.

— Трябва да мине поне половин час, за да могат да се сложат картофите. Изпичат се за около час. Рибата става много бързо. Тъкмо се сетих, имаш ли лимон?

— Имам лимонов сок в хладилника.

— Ще свърши работа. С лимонов сок и разтопено масло става чудесен сос.

— Ще го направя, щом привърша със салатата.

Грант я целуна по нослето.

— Прибави и черен пипер.

Вечеряха на верандата на магазина, седнали в люлеещите се столове, положили чиниите в скута си. Осветяваше ги единствено луната, все още тлеещата жарава и малката свещ за прогонване на насекомите.

— Харесва ли ти? — попита Грант, щом Хейли опита рибата.

— Никога не можеш да я приготвиш така в микровълновата фурна — отвърна Хейли.

Грант направи гримаса, изразяваща подигравателно отвращение.

— Да облъчваш рибата? Що за глупости!

— Наистина беше чудесно — рече Хейли след няколко минути, когато Грант прибра празните чинии и ги внесе в магазина. След миг се върна с две малки пакетчета фолио и пусна едното в скута на Хейли. — Какво е това? — попита тя.

— Десерт — отвърна мъжът. — Сандвичите „Лунен пай“, които поръчах на Слим, пристигнаха.

— „Лунен пай“?

— Само не ми казвай, че никога не си ги опитвала.

— Наистина не съм.

— Е, ще те направим южнячка — рече той. Бе привършил пая, когато Хейли разтвори опаковката и любопитно огледа двете бисквити, залепени като сандвич с пълнеж от шоколад. Грант я изчака да отхапе и попита: — Как ти се струва?

— Ще ми трябва време да свикна с вкуса — тя върна бисквитите в опаковката и я остави на масичката между двата стола.

— Само на янките им трябва време да свикнат — разсмя се Грант и взе пакетчето. — Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Заповядай.

— Поне десет години не съм ял от тези сандвичи — рече той и извади пая от опаковката.

Двамата замълчаха. Лекото поскърцване на столовете допълваше нощната симфония на жабите, насекомите и плясъка на вълните. Влажният нощен въздух бе наситен с аромата на гардения.

По някаква странна ирония именно тишината и спокойствието накараха Хейли да се замисли над тревожните събития от следобеда. Докато двамата с Грант приготвяха вечерята и той я учеше на тънкостите в печенето на жарава, Хейли бе избягвала да мисли за неприятното изживяване, когато се озова заключена в стаята от проклетия призрак. Бе изтласкала от съзнанието си злокобното предчувствие, което я бе хвърлило в паника. Ала сега споменът за случилото се и ужасът, който бе изпитала при мисълта, че Грант може да бъде наранен, се върнаха с такава яснота, та дланите й овлажняха, а върху гърдите й сякаш се стовари огромна тежест.

Почувства хлад. По бузите. По ръцете. По босите крака. Столът бе голям, с широка седалка. Хейли сви крака, обгърна ги и подпря брадичка на коленете си. Къде отиде раят, заради който бе напуснала Ню Йорк? Какво се бе случило с независимостта, с която тъй много се гордееше?

Призрак, ето какво.

Призрак! Другите хора растяха, напускаха дома, ставаха независими. Безпокояха се как ще изплатят ипотеката си. Или пък се превръщаха в самотници. Или се нуждаеха от помощ, за да се приспособят към нов начин на живот. Но нямаха призраци, които да ги обиждат и да ги заключват в стаите им. Нямаха странни зловещи предчувствия, от които побиваха тръпки. Защо аз? Защо точно на мен трябваше да се случи?

Смътно осъзнала, че Грант й говори, Хейли вдигна глава.

— Какво те тревожи, Хейли?

— Няма… с кого да поговоря — тя се втренчи невиждащо в мъжа, една осъзнаваща собствените си думи. — Ако кажа на някого, ще помисли, че съм луда.

— Можеш да кажеш на мен.

Очите им се срещнаха.

— Ти също ще решиш, че съм луда.

— С твоите камъни, по твоята глава — сви рамене Грант.

— Не разбирам какво имаш предвид — тя не можеше да се съсредоточи.

— Преди време ми предложи да отида на психоаналитик, не помниш ли?

Хейли пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— По-различно е. Ти просто имаш нужда от помощ, за да се приспособиш към новия си начин на живот. А на мен ще ми нахлузят усмирителна риза и ще ме затворят в стая с дунапренени стени.

— Хейли, за Бога, какво се е случило? — тя не отговори и след миг мъжът настоя: — Има ли някаква връзка с това, че не ме пусна в спалнята си?

Тя дълго не откъсна поглед от него, после попита:

— Как мислиш, дали столът ти ще издържи двама души?

— Нека опитаме — рече мъжът и подканящо разтвори обятия.

Тя се сгуши в прегръдките му и склони глава на рамото му. Мъжът я обгърна с ръце и бавно залюля стола. Хейли въздъхна и се притисна към тялото му, чиято топлина я караше да се чувства в безопасност, вдъхваше й сили, успокояваше я.

— Не ме пусна да вляза не заради бельото ти, разхвърляно върху леглото, нали? — предпазливо попита той.

Хейли обви ръце около врата му, сякаш търсеше спасителна опора в присъствието му.

— Прав си — тихо промълви тя.

Той я притисна към себе си и погали косите й.

— Ти трепериш! Господи, Хейли, какво се е случило?

Тя не знаеше как да му каже, с какво да започне. Как би могло да се обясни необяснимото?

— Вратата на спалнята не се затръшна сама — рече.

— Някой умишлено те е заключил? — тя кимна. Грант настръхна срещу човека, който дотолкова я бе разстроил. Изпита желание да я предпази, да я защити. — Кой го направи? Защо?

— Той не искаше… да се срещна с теб.

Кръвта му кипна при мисълта, че бившият й приятел се държи грубо с нея и я заплашва.

— Тормози ли те някой?

— В известен смисъл.

— Той беше в стаята ти, нали? Хейли, ако някой те заплашва, можеш да се обърнеш към полицията. Биха могли да го арестуват или…

— Не могат да арестуват Артър Рамзи.