Ан Мейджър
В морето от лица (11)

Единадесета глава

В празната чакалня на летището Джеймс и Джини седяха мълчаливо един срещу друг. Гримът й бе размазан от опити да ги избърше. Бледото й лице бе изопнато и измъчено. Беше й станало студено с леката къса рокля и Джеймс й бе дал сакото си.

— Когато решиш да се отървеш от някого, наистина го правиш със замах — наруши мълчанието Джеймс. — Гордън трябва да е бил голям негодник. Какво ти направи?

— О, Джеймс, ти не разбираш. Не е направил нищо!

— Нищо?

— Аз го обичам! — изведнъж тя отново заплака.

— Показваш го по странен начин…

Вратата на чакалнята се отвори с трясък и Гордън връхлетя вътре разярен. С две крачки стигна до тях и изтръгна Джини от успокоителната прегръдка на Джеймс.

— Няма да ти позволя да ме напуснеш, без да дадеш обяснение! — изръмжа той.

— Гордън… мислех, че няма да искаш да ме погледнеш, след като аз…

— И аз така мислех.

— Гордън, реших да те напусна.

— И аз реших! — изрече той през зъби. Вдигна я и я преметна през рамото си като чувал.

— Пусни ме! — извика Джини и започна диво да се мята. Със свити юмруци го заудря по раменете и гърба. — Джеймс, не можеш да го оставиш да постъпва така с мен!

— Довери се на братското ми чувство, Джини! И пази сакото ми! Правено е по поръчка…

— Джеймс! — извика тя възмутена.

В момента, в който Гордън излезе от чакалнята, бяха заобиколени от репортери.

— Помощ! — изсъска Джини.

Нисък дебеланко сграбчи Гордън за рамото.

— Не можеш да се отнасяш така с нея, Джекс!

— Разкарай се!

За щастие няколко от хората на Гордън се втурнаха да му помогнат и той я отнесе в лимузината, която чакаше на паркинга на летището.

— Отвличат ме! — крещеше Джини, а пет видеокамери записваха всяка подробност.

Гордън я дръпна вътре и колата се понесе бясно.

— Къде ме водиш? — попита тя с тих, умоляващ глас.

Той гледаше през прозореца пробягващите покрай тях светлини, без да й отговори. След малко колата спря и силната му ръка се обви около кръста й. Измъкна я навън. Самолетът бе на пистата за излитане. Дръпна я дивашки и Джини се завъртя, озовавайки се с лице към него. По челото му бяха избили капчици пот.

— Ако мислиш, че ще летя с теб където и да било, след като се държиш по този начин… — започна тя.

— Точно това ще направиш! — стомахът й се сви от яростта в очите му.

Гордън я привлече още по-близо до тялото си. Тя се опита да се съпротивлява, но без резултат. Устните му се впиха в нейните и заглушиха протестите й. Той я пусна също така внезапно, както я бе целунал.

— Не можеш да се пребориш с мен — каза дрезгаво.

Нещо в нея сякаш се пречупи. Тя почувства силата на ръцете му, мощта на тялото му. Беше прав. Нямаше смисъл да се бори с него. Джини наведе глава победена и го остави да я качи в самолета. Пусна я едва когато самолетът набираше скорост по пистата.

— Затегни си колана — заповяда й мрачно.

Когато тя се поколеба, той се наведе, грубо сграбчи металните краища и сам ги затегна.

— Какво следва, Гордън? Изнасилване ли?

— По дяволите, Джини! Не ме предизвиквай! — той я сграбчи за раменете и пръстите му безмилостно се впиха в плътта й. — Бих могъл да те убия за това, което направи тази вечер. Когато те видях да танцуваш с Джеймс… Исках да умра. Не можех да понеса мисълта за теб с някой друг мъж. Искаше ми се никога да не те бях срещал, да не бях вярвал в теб, никога да не те видя отново!

— Защо ме последва, след като ме мразиш?

— Не съм казал, че те мразя. Мразя себе си, защото не съм способен да те презирам, както заслужаваш.

С тези думи я остави и отиде в кабината на пилота.

Джини прекара дълги часове сама, обзета от дълбока мъка. След известно време се приземиха някъде и заредиха. Гордън внимателно наблюдаваше единствения изход. После отново се занизаха дълги часове на безкрайна чернота отвъд прозорците на самолета. Тя нямаше никаква представа къде я води, нито защо.

По някое време през нощта Джини заспа, но сънят й бе неспокоен. Когато се събуди, самолетът рулираше по неравна писта. Все още сънена, тя погледна през прозореца. Мрачно сиво небе се бе надвесило над зелени планински склонове. Кълба от мъгла се надигаха от влажната земя и размазваха очертанията на хълмовете. Изведнъж тя се сети. Бяха в Шотландия.

 

 

Тежки стъпки прозвучаха по извитите каменни стъпала пред библиотеката на замъка. С разтуптяно сърце Джини вдигна поглед от книгата, която четеше.

Гордън отвори дъбовата врата и влезе. В продължение на два дни той я избягваше. Виждаха се само докато се хранеха, но дори и тогава не разменяха нито дума. Тя предполагаше, че подготвя новия си видеоклип, но бе прекалено горда и упорита, за да попита. Знаеше, че екипът ще пристигне едва след седмица.

Беше й дал пълна свобода да скита из околността. Нямаше опасност да избяга, тъй като пустият замък, осеян с многобройни кули, бе на скалист остров. Паспортът й беше у Гордън, а всички хора, които срещаше по време на дългите си разходки сред разкошната зеленина на острова, работеха за него.

Джини отиде до тесния прозорец и го отвори. Въздухът бе изпълнен с миризма на бор. Няколко крави насяха в далечината. Овчарско куче стръвно лаеше на стръмния склон срещу пътеката, която водеше към селото. Ако двамата с Гордън не бяха така враждебно настроени един към друг, обстановката би била романтична. Гледката не можа да отвлече вниманието й от ужасната тишина в стаята. Най-после тя хапливо се обърна към него:

— На какво дължа удоволствието от това неочаквано посещение? Да не би да възнамеряваш да ме преместиш в друг, още по-отдалечен затвор?

— Бих го направил, ако смятах, че ще има полза.

— Тогава да отида да си приготвя багажа?

— Не си прави труда — той тръгна към нея и внезапно спря. — Тъй като си решила да унищожиш отношенията ни, аз се отказвам да ги спасявам. Бях полудял, подивял… Когато те видях да танцуваш с Джеймс. После ти замина с него и аз трябваше да узная защо бе така твърдо решена всеки клюкарски вестник в Лос Анджелис да напише за бягството ти. Ти умишлено искаше да ме унижиш пред света. Не бе достатъчно да ме напуснеш. Искаше да съсипеш кариерата ми.

— Не! — извика тя.

— Тогава защо? Защо, по дяволите?

— Защото не искам да живея с теб, Гордън. И не знаех никакъв друг начин, да те накарам да ме намразиш достатъчно, за да ме оставиш да си отида.

Ръцете му бавно се отпуснаха и Джини се освободи от прегръдката му. Той отново пристъпи към нея.

— Е, сега можеш да си тръгнеш — изръмжа със сдържана ярост. — Когато поискаш. Щом не съм подходящ за теб, нека бъде така. Адвокатът ми ще се свърже с теб, за да уреди издръжката и родителските права над Мелани.

— Естествено — промърмори тихо тя.

— Джини, опитах се да ти покажа, че не съм някакъв безнравствен ексцентрик, който случайно е и прочут. Може би съм рок звезда, но се опитвам да водя нормален живот. Обаче не мога да променя същността си — дори заради теб.

Той излезе и Джини се почувства така ужасно сама, както никога през живота си. Сърцето й биеше бясно. Горещи сълзи напираха в очите й. Как ще живее без него? Тя изхлипа. Щеше да продължи някак си, защото се налагаше. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

Вцепенено влезе в спалнята, събра в сака дрехите, които Гордън й беше взел, и слезе да намери пилота му.

Беше вече извън стените на замъка, когато дочу звука на меланхолична китара да отеква в мъгливата тишина. Музиката като че ли идваше от градината.

Джини пусна сака на каменните стъпала и тръгна по чакълестата пътека към падината, където бе разположена разкошната градина на замъка. Дълбокият глас на Гордън достигна до нея в хармония със звука на китарата и тя се заслуша омагьосана.

„Ще си отидеш ти и аз отново ще съм сам.

Ти промени живот без радост и без плам.

Преди да дойдеш ти, аз бях безкрайно сам…“

Понечи да се обърне и да си тръгне, но мъката в гласа му я задържа. Той спря да пее. Чуваше се само китарата, после и тя заглъхна и остана само самотният звук на вятъра в клоните на дърветата.

Както стоеше във влажната гора, загледана в капчиците роса, които се стичаха от листата, Джини си спомни болката в друга песен, написана за нея: „В морето от лица“. Един стих изплува в съзнанието й.

„Самотни дни и нощи са моята съдба нелека.“

Когато бе писал това, Гордън бе казал истината. Тогава бе имал Фелисия, имал бе пари, а също и слава. И все пак не е било достатъчно. Ако го напуснеше, тя го обричаше на същата съдба.

Изведнъж Джини осъзна, че действа като дете, точно както бе направила преди толкова години. Бягаше, защото се страхуваше да се бори за мъжа, когото обичаше. Боеше се от неговия свят. Напускаше го не защото се опасяваше, че ще му пречи. Той беше звезда. Напускаше го, защото не смееше да остане.

Ако го оставеше, какъв истински приятел щеше да му остане? Тя си помисли за Клей и Фона. Клей, с неговата склонност да се жени, без да мисли, изглежда разстройваше Гордън повече от всичко друго.

Той имаше оркестъра си. Музиката си. Имаше Фелисия, която не го обичаше истински. Имаше двореца, който тя бе създала за него.

Джини осъзна, че Гордън наистина имаше нужда от нея — това беше вълнуващо откритие. Да бъдеш желана от толкова изключителен мъж като него!

Ако го напуснеше, щеше да унищожи надеждата му за лично щастие така напълно, както и своята. О, защо бе такава глупачка? Защо не бе осъзнала преди много години, че никой не получава от живота точно това, което очаква? Човек трябва да приема живота и да преодолява трудностите. Тя тръгна нерешително между дебелостволите дървета към градината.

Отначало той не я забеляза. Беше седнал на една пейка и гледаше към безмълвната китара в скута си. Джини подритна някакво камъче с върха на обувката си.

— Гордън…

Той вдигна поглед и болката, и радостта в лъчезарните му очи я заслепиха. Гордън бавно стана. После и двамата се затичаха.

Той я притисна силно. Джини се чувстваше отново жива, безумно жива и щастлива.

— Гордън, искам да остана… ако все още ме желаеш след това, което направих…

— Ако? — той целуна устните й нежно, нетърпеливо.

Тя трепереше, обзета от силно всепоглъщащо чувство.

— Аз… постъпих така, само за да те накарам да ревнуваш. Чух те да говориш на брега с Фелисия. Представих си как я целуваш…

— Не я целунах — прошепна Гордън дрезгаво. — Казах й, че обичам теб.

— Когато ви чух да говорите, реших, че двамата наистина много си подхождате. Тя е направила толкова много за кариерата ти. Помислих си, че ако публично те унижа, ти ще ме оставиш да си отида.

— О, Джини! Кога ще разбереш, че кариерата ми не е всичко, че да бъдеш известен не е всичко? Да, Фелисия е направила много за мен и аз винаги ще й бъда благодарен. Държа на нея, но обичам теб. Искам теб и Мелани, Джини. Ако имам вас двете, ще бъда най-щастливия човек на света.

— И аз те желая. Просто се чувствам толкова обикновена, толкова не на място в твоя свят. Мислех, че Фелисия е жената, от която имаш нужда и че ако аз си отида, вие двамата ще подновите връзката си.

— Ти си единствената жена, която искам! Джини, да си известен не е толкова важно. Както и да не си. Зависи от човека. Ти си толкова красива, любвеобилна и нежна. Никой никога не ми е бил толкова предан и безрезервно верен като теб. Ти обогати живота ми повече, отколкото някога бих могъл да ти се отплатя. Скъпа моя, ти си наистина изключителна!

Очите на Джини срещнаха погледа му и тя изведнъж се почувства безкрайно щастлива. Той хвана ръцете й и ги задържа в сигурната си силна длан, сякаш никога не искаше да я пусне и нежно каза:

— Може би беше по-добре, че не се виждахме в продължение на тринайсет години. Първите години на кариерата ми бяха така хаотични, че сигурно щяхме да се разделим заради постоянното напрежение. Сега вече мога да налагам свои условия. Не съм длъжен да ходя на турнета. Ако Малибу не ти харесва, бихме могли да живеем, където пожелаеш.

— Малибу ми харесва, Гордън. Докато съм с теб…

Той я погледна внимателно.

— Искам отново да бъдеш моя жена и ще бъде по-добре, ако този път отговорът ти е „да“!

Тя се разсмя радостно:

— То се разбира от само себе си!

Това бяха последните думи, които двамата размениха в продължение на много дълго време.

Устните му отново се впиха в нейните и той искаше нещо много повече от целувка.