Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето (6)

* * *

През нощта Кириск се събуди от люлеенето и шума на вълните. Момчето тихо извика — видя над себе си звезди! За пръв път от толкова дни насам. Те блестяха високо в тъмното небе между разкъсаните облаци, които се носеха над морето. Дори луната няколко пъти ту надникваше, ту веднага се гмуркаше в облаците.

Момчето бе зашеметено — звезди, луна, вятър, вълни — живот, движение! И макар мъглата още да се държеше скупчена на места, и лодката отново да потъваше в нея — то не беше за дълго. Размърда се Великата мъгла, излезе от своето вцепенение, разпълзя се по света, подгонена от вятъра и вълните.

Момчето гледаше звездите просълзено. Нямаше сили да посегне към веслата, не умееше да отгатва пътя по звездите, не знаеше накъде да потегли, не знаеше къде се намира и какво го очаква, но въпреки всичко се радваше, че чува шума на бягащите вълни, че вятърът оживя, че лодката плава по вълните.

Кириск плачеше от радост и мъка, от това, че светът се проясни, че морето се раздвижи, и ако имаше вода за пиене и някаква храна — той можеше да обича този живот. Но разбираше, че вече не ще се вдигне от мястото си, че дните му са преброени и скоро ще умре от жажда…

А лодката плаваше по водата все по-пъргаво. Носеше се от някакво течение без кормило и без весла. Над морето вече смътно се очертаваше хоризонтът, проясняваше се нощното пространство, все по-рядко се срещаше на пътя им мъгла. Пък и тази, която се изпречваше, не беше такава плътна и всепотискаща. Сега в недрата й се мяркаха безшумно летящи фантастични същества. Появяваха се и изчезваха от вятъра, разтопяваха и изтласкваха мъглата встрани.

Щом луната надникнеше иззад облаците, повърхността на морето живо затрептяваше, живо заблестяваше и отново угасваше, и отново оживяваше. Момчето се взираше в мълчаливо светещите звезди и си мислеше: „Кои ли от тях са звезди-закрилници? Коя е звездата на аткичх Орган, коя — на аки Милгун и коя на баща ми Емрайин? Не се виждахте през тези дни. И вие, звездички, не можехте да ни видите в мъглата, а сега съм сам и не знам накъде плавам. Но вече не ме е страх, защото ви виждам на небето. Само не знам коя звезда чия е. Но вие не сте виновни, че така се случи. Та вие не ни виждахте в морето. Великата мъгла ни скриваше. И сега аз съм сам. А те отплуваха, и тримата отплуваха. Те много ви обичаха. Дълго чакаха, много искаха да ви видят, за да ни посочите пътя към земята. Аткичх Орган казваше, че звездите никога не подвеждат. Той искаше да ме научи… Но вие не сте виновни, че стана така. И аз скоро ще умра. Нямам вода, и сили нямам вече, и не знам накъде плавам… остана ми само глътка вода и аз сега ще я изпия, повече не мога да търпя, сили нямам. Днес сдъвках парче от торбата, в която беше юколата, тя е от кожа на нерпа. Но повече не мога — гади ми се, повръща ми се от нея… Сега ще изпия последната глътка вода. И ако не се видим повече, искам да ви кажа, звездички мои, че аткичх Орган, аки Милгун и баща ми Емрайин много ви обичаха… Ако съм жив до утрото, тогава ще се сбогуваме…“

Скоро лодката отново попадна в широк пояс от мъгла. И всичко изчезна, отново изчезна видимостта. Но лодката продължаваше да плава, гонена от вятъра и вълните. Сега на Кириск му беше все едно. След като изпи последните капки застояла, вмирисана вода, той остана да лежи там, до празната бъчонка, на кърмата, на мястото, където обикновено седеше старикът Орган. Беше се приготвил да умира и мъглата не го плашеше. Само съжаляваше, че пак не се виждат звездите и че сигурно няма да се сбогува с тях… Ставаше му все по-зле и по-зле…

Тъй лежеше Кириск в някакъв унес, в полузабрава и не се знаеше колко време е изминало. Може би беше след полунощ, а може би нощта изтичаше. Трудно можеше да определи. Над морето се стелеше лека като дим, подета от вятъра, мъгла.

Има най-различни съдби. Момчето можеше да чуе, а можеше и да не чуе. Но то чу. Чу как изведнъж над главата му прошумоляха със свистене криле и нещо прелетя ниско в мъглата над лодката. Трепна и само в един миг успя да види, че това е птица, голяма, силна птица, която широко размахва крила.

— Агукук! — едва извика момчето. — Агукук! — и успя да проследи накъде лети полярната сова и да запомни вятъра. Вятърът беше отляво, отляво на тила му, малко по-назад от лявото ухо!

— Агукук! — извика слабо момчето подир птицата и вече държеше кормилното весло на Орган и направляваше лодката в посоката, в която птицата отлетя.

Кириск се напрегна целият, вкопчан в кормилното весло, напрегна сетни сили, без да мисли за нищо друго освен за вятъра и посоката на птичия полет.

Не беше известно откъде и накъде летеше полярната сова. Дали от някакъв остров към земята, или от земята към някакъв остров. На Кириск думите на старика Орган, че тази птица лети над морето само по права линия. Това е най-силната птица, която лети нощем и в мъгла. Сега той следваше нейния път.

А лодката подскачаше от вълна на вълна. Вятърът беше устойчив. Мъглата редееше, разсейваше се и вече бледо просветваха краищата на небето. И отпред, точно пред Кириск, на плътния тъмносин небосклон ярко светеше самотна, лъчиста звезда. Той забеляза, че звездата стои точно там, накъдето направляваше лодката. Досети се, че трябва да се държи за нея, трябва да я следи и да върви към нея, тъй като натам отлетя агукук. Кириск не знаеше коя е тази звезда, но не я изпускаше от очи и помнеше с тила си вятъра: негова посока, сила и струя.

„Постой, ветре, не си отивай! Не знам как да те назова, това можеше да ме научи аткичх Орган. Но бъди ми брат. Не си отивай, не се отклонявай, ветре, в друга посока. Та ти можеш дълго да духаш така, както ти е угодно. Помогни ми, ветре, не ме напускай. И аз ще узная името ти и ще те назовавам по име. Ако искаш, ще те наричам «Вятърът Орган». С името на моя аткичх Орган. И винаги ще те наричам така — Вятърът Орган. И те ще ме знаеш вече…“

Тъй разговаряше Кириск с попътния вятър, увещаваше го да се задържи, като вселяваше в него волята и душата си. И не откъсваше очи от пътеводната звезда, по която се ориентираше. „Обичам те, звездице моя — говореше той и на звездата. — Ти така високо и далече стоиш на небето. Ти си най-голямата и най-красивата звезда. Моля ти се, не си отивай, остани там, не угасвай. Аз плавам към теб. Към теб отлетя и агукук. Не знам дали към остров някакъв, или към земята отиде. Но дори на остров да е отлетяла, нека на остров да умра. Не си отивай, не угасвай, звездице! Не знам как да те наричам, не ми се сърди. Не можах да узная името ти, не успя да ми го каже татко Емрайин. Ако искаш, ще те наричам «Звезда Емрайин». И когато се появяваш на небето, ще те поздравявам и ще шепна името ти. А ти ми помогни, звездице Емрайин, не си отивай преждевременно, не угасвай, не се скривай зад облаците…“

Тъй разговаряше Кириск със своята пътеводна звезда. А после подхвана разговор и с вълните: „Вие носите сега моята лодка, вълни милички, вие сте добри сега. Аз ще ви наричам «Вълни акимилгуни». Вие се плискате натам, накъдето отлети агукук. Та вие можете дълго да се плискате така, щом ви е угодно. Не спирайте, вълни акимилгуни, не се отбивайте от пътя си. Искам да загреба с веслата, но нямам капка сила. Нали виждате, че плавам по ваша воля. Ако остана жив, никога няма да забравя — вие се плискате подир вятъра Орган, право към звездата Емрайин. И на всички ще разкажа — акимилгуните в морето са на добро! Помогнете ми, акимилгуни не си отивайте, не ме оставяйте…“

* * *

Сред всички звезди най-дълго гря звездата Емрайин. Призори остана сам-сама на целия небосклон. Призори тя запламтя със силно, ясно сияние и после постепенно угасваше в сивкавия въздух на утрото, и още дълго се забелязваше на небето като нежно, бяло петно.

Тъй настъпи утрото. Сетне слънцето над морето. Кириск се и зарадва, и уплаши, зарадва се на слънцето, уплаши се от безпределното море. Под слънцето трептящата му синева преливаше почти до черно и ставаше необозримо пустинно. Момчето трескаво стискаше кормилното весло, опитваше се да плава по памет и да следва посоката на вятъра. Това беше уморително…

Кириск усети как главата му се замая и всичко пред взора му заплува…

Сега лодката се направляваше сама…

* * *

Слънцето вече грееше в другия край на небето, когато Кириск дойде на себе си. Приповдигна се на разтрепераните си ръце, изпълзя едва-едва до кърмата и отмаляло стисна очи, докато му премине главозамайването. После отвори очи. Лодката плаваше по вълните. Морето, докъдето поглед му стигаше, все така трептеше, искреше с безчет оживели, разиграни вълни. Кириск се взря напред, разтърка очи и дъхът му секна. Точно срещу него, иззад тъмнозелената гърбица на морето, изплуваше Шареното куче. Шареното куче тичаше насреща му! Великото Шарено куче!

В края на морето вече се очертаваше като сиво-синкава ивица гористият бряг. А Шареното куче, с бялото ухо и с бялото петно в слабината, се извисяваше над всички хълмове и дори се виждаше кипящата бразда на вечно разбиващите се вълни в подножието му. Вече се чуваха във въздуха гласовете на крайбрежните чайки. Те първи го забелязаха. А над скалата се виеше синкавият дим на сигналния огън, който гаснеше…

Шарено куче, тичай край морето,

без аткичх Орган,

без татко Емрайин,

без аки Милгун.

Къде са те — мене попитай,

ала изпърво водица ми дай…

Кириск разбра, че това са началните думи на песента за него, с която ще живее до края на дните си.

* * *

… Бучеше и се мяткаше морето в мрака, връхлиташе и се разбиваше о скалите. Глухо тътнеше и отблъскваше ударите на морето каменно твърдата земя.

И тъй враждуват те още от сътворението — от онова време, когато денят начена с ден, а нощта — с нощ, за да бъде и пребъде все тъй — дни и нощи — докато ги има земята и водата в нескончаемото време.

Все тъй — дни и нощи…

* * *

… Още една нощ изтичаше…

Шумеше над морето вятърът Орган, търкаляха се по морето вълните акимилгуни и сияеше в края на светлеещия небосклон лъчистата звезда Емрайин.

… Още един ден настъпваше…