Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето (2)

* * *

Този сън напливаше постепенно, както неумолимо прииждащият прилив из глъбините на океана, който потапя крайбрежната земя, тревите и дюните в омайната призрачност на подводния сумрак.

Всеки път този сън за дълго зашеметяваше Орган. И той до такава степен вярваше в него, че никому, съвършено никому не го разказваше, тъй както не би разказвал комуто и да било за подобни неща в обикновения си живот.

Да, това бе сън-спътник, който често навещаваше старика и доставяше и ограда, и печал, и неземни страдания на духа. И най-удивителното бе, че всеки път той го поразяваше с необхватния смисъл и многозначимост на символите, скрити в неговите невероятни превръщания и странности. Орган размишляваше върху това, опитваше се да разгадае тайната на тайните — тази вечно неуловима, непрестанно изменяща се връзка на сънищата с живия живот, която безспир мъчи човека със своята загадъчност и неведоми предзнаменования — и се улавяше, че въпреки душевния си смут винаги копнее по възвръщането на тези сънища и с непреодолима тъга винаги очаква срещите с нея, великата Риба-жена…

Той се срещаше с нея в морето. В очакване да се появи, излизаше на брега и тръгваше с надежда по пустинните крайбрежни пясъци, които не задържаха следите от стъпките му, но запазваха черните неподвижни сенки от угасналите лъчи на залязлото слънце. Тези сенки лежаха като черен сняг, по който вървеше, изпълнен със страдание, обзет от пронизваща, нечовешка тъга. Болката на любовта, болката на желанието и надеждата преливаха в него, а морето оставаше пустинно и безучастно. Ни вятър, ни звук, ни шум в този напрегнат, безмълвен свят на самота. А той чакаше, загледан настойчиво в морето, чакаше чудо, чакаше нейното появяване.

И тежко му ставаше от това, че безшумните вълни застилаха пътя му с бялата пяна на безшумно разбилата се о брега вода. Като огромни, мятащи се снежни парцали беззвучно витаеха над главата му безгласни чайки. В оглушалото и онемяло пространство той не можеше да си намери място, чувстваше как му прилошава, как с очакването все по-силно, все по-остро и по-мъчително нараства у него неудържимата, неумолимата мъка по нея и дори насън разбираше, че ще свърши зле, че ще умре в пустоща на самотата, ако не я види, ако не се появи. И тогава се залавяше да вика, да я зове. Но не чуваше гласа си, тъй като нямаше никакви звуци в този странен сън. И морето мълчеше. Само собственото му тежко дишане, невероятно гръмко и прекъслечно, и немлъкващият туптеж на сърцето, който лудо отекваше в слепоочията, го преследваха. Те го изкарваха от търпение. Не знаеше къде да се дене, как да се избави от самия себе си. Чакаше я като обезумял и така страстно и отчаяно, както удавникът чака последната надежда за спасение. Знаеше, че само тя, Рибата-жена, може да му даде щастие, знаеше и чакаше със сетни сили.

И когато най-сетне тя стремително изскачаше на повърхността, когато се задаваше с взор, обърнат към него, с лице неясно мяркащо се между вълните — немотата на света се сгромолясваше като лавина. С ликуващи викове той посрещаше възвръщането на звуците — отново пробудилия се рев на вълните, шума на вятъра и грака на чайките над главата му. С ликуващи викове той се хвърляше насреща й и плуваше към нея, сякаш превърнал се в бързо плуващо, подобно на кит същество.

А тя, Рибата-жена, го чакаше, описваше бурни кръгове, излиташе за миг над водата и цялата трептяща, увиснала в дъгата на дългия скок, разкриваше осезаемо в това мигновение жива, телесна плът, като на най-обикновена, с хубави бедра, случайно попаднала в морето жена.

Той стигаше до нея двамата поемаха към океана.

Плуваха редом, тяло до тяло, докосвайки се леко в стремителното, все по-ускоряващо се движение. Ето, заради това, заради тези мигове той изнемогваше в мъките на копнежа и немотата на самотността.

Сега те бяха заедно. Плуваха с необяснима сила и бързина в блещукащата шир на нощния океан, чийто разлюлян хоризонт излъчваше необикновено, извиращо от глъбините сияние, и те се носеха към него, към този неуловим хоризонт, порейки с телата си пенестите гребени на непрестанно тичащите насреща им вълни, носеха се по нескончаемата бурна шир и ту излизаха нагоре, ту се гмуркаха надолу, опиянени от възторга на ликуващия полет — ту нагоре, ту надолу, от талаз на талаз, от глъбина към глъбина. И редом с тях съпровождайки ги, неотстъпно подскачаше отразеното, изопнато в своя бяг, сребърно петно на забързаната над вълните жълта луна. Само луната и само те. Той и Рибата-жена, само двамата царуваха сред този безбрежен океански простор. Само те и океанът. Това бе върхът на щастието им, това бе упоението от свободата, това бе тържеството на тяхната среща…

Плуваха неспирно и неизтощимо в плен на непреодолимото желание да стигнат по-скоро до някакво място в света, предназначено за тях, където, обладани от страст, ще се слеят най-после, за да познаят в едно мълниеносно мигновение цялата услада и цялата горест на началото и края на живота…

Тъй плуваха те — стремглаво, неудържимо, с надежда за скорошно достигане на желаната цел.

И колкото по-бързо плуваха, толкоз по-отчаяно се разгаряше у него яростното нетърпение на плътта. Той плуваше неуморно, мяташе се напред, колкото сили има, като сьомга, понесла към боището цялата си жизнена енергия — до най-последната, най-изчерпващата капка. Плуваше, готов да умре от любов. А загадъчната Риба-жена, увличаща го все по-навътре и по-навътре в океанското лоно, продължаваше да лети по вълните сред облак от капки и искряща дъга и пленяваше Орган с бисерната топлота, устременост и гъвкавост на тялото си. Дъхът му спираше от съвършената и красота, окъпана в синкавобелите струи на водните вихри.

Те не разговаряха, впили поглед един в друг, мъчеха се да съзрат сред потоците вода и капки смътните очертания на лицата си и безспир се носеха по океана с нетърпеливо, все по-нарастващо очакване на мястото и часа, предназначени им от съдбата…

Но никога не стигаха до това място и никога не настъпваше този час…

В повечето случаи неговите сънища нямаха край — внезапно всичко се прекъсваше, изчезваше като дим. И тогава той оставаше в недоумение. Истински дълго тъгуваше, дълго изпитваше чувство на някаква неудовлетвореност, незавършеност. А някой път, подир много време, си припомняше всичко от самото начало и сериозно се замисляше — какво ли означава това и какво ли вещае, — тъй като дълбоко в себе си вярваше, че то е нещо много повече от сън. Та нали обикновеният сън, дори и да си го спомниш, скоро съвсем го забравяш. Кой ти обръща внимание на такива празни работи, голямо чудо какво ти се е присънило! Но Рибата-жена Орган никога не я заравяше, мислеше и премисляше за нея като за нещо истинско, което е било и съществува в живота. Ето защо старикът всеки път искрено се вълнуваше и възприемаше своята среща и внезапна разлъка с Рибата-жена като истинско събитие.

Но понякога сънят завършваше с тежък край и тогава най-силно се терзаеше духом. В такива случаи изпадаше в отчаяние и прискърбие, защото не можеше да си обясни загадъчния му край.

Присънваше му се, че им остава малко, съвсем малко, и вече ще стигнат до заветното място, че там, в далечината, вече се вижда някакъв бряг. Това бе брегът на любовта — към него се носеха, стремяха с последни сили, обзети от безумното желание да го достигнат по-скоро и да се отдадат един на друг. Но наближили съвсем брега, изведнъж, както плуваха, се забиваха в пясъчното дъно на плитчината, където водата е под коляно и където не може да се плува.

Орган сепнато се оглеждаше: Рибата-жена лудо се мяташе в плитката вода, с напразни опити да изтръгне от плена на коварната плитчина. Облян в ледена пот, Орган се хвърляше на помощ. Но минаваше цяла вечност, докато, затъвайки във всмукващото като тресавище дъно, припълзяваше, повлякъл непокорните си, омекнали, чужди крака. Рибата-жена протегне ръка и ще я докосне, но да се добере до нея беше мъчително; той се задъхваше, затъваше в тинестото дъно, заплиташе се в лепкавите водорасли. Ала още по-мъчително бе да гледа как неговата прекрасна Риба-жена трепери, гърчи се, заседнала в плиткото. И когато най-сетне стигаше до нея и залитайки от щастие я понасяше към брега в обятията си, той отчетливо чуваше как панически бие, готово да се пръсне на парчета, сърцето на Рибата-жена — сякаш уловена в гонитба, недоубита птица. И от това, от това, че я носеше на ръце, притиснал я силно до себе си, от това, че до болка, с цялото си същество изпитваше нежност и жал към нея, сякаш понесъл беззащитно дете, в гърлото му се надигаше твърда, пареща буца сълзи. Разчувстван, засрамен от Рибата-жена, той се мъчеше да не заплаче. Носеше я с примряло сърце, движеше се плавно, като птица, която замира и увисва в полета си, и си мислеше за нея на всяка крачка. А тя, Рибата-жена, го умоляваше, със сълзи го заклинаше да я отнесе обратно в морето, на свобода. Задъхваше се, умираше, не можеше да го люби тя извън голямото море. Плачеше и мълчаливо го гледаше с такива молещи, тъжни, пронизващи очи, че той не издържаше. Обръщаше се назад, тръгваше през плитчината към морето, навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко във водата и там внимателно я пускаше от обятията си.

Рибата-жена отплуваше в морето, а той оставаше зашеметен и самотен. И загледан подире й, Орган се пробуждаше в ридания…

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Това море е моята мъка,

тези води — моите сълзи,

а земята — моята глава сиротна.

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!

Тежко и непоносимо му беше да си спомня за това, като че ли наистина бе държал Рибата-жена в ръце и я бе пуснал на воля. Защо ставаше тъй! Нима е невъзможно да се сбъдват насън човешките желания? От кого зависи това? Кой се крие и какво се крие зад това, какъв е смисълът, знамението какво е и защо е то! Объркан в разни догадки, Орган махваше с ръка и се, опитваше да забрави, да не мисли повече за Рибата-жена.

Ала щом излезеше на лов в морето, сам не разбираше как започва да си спомня за нея и за всичко, свързано с нея. В морето сякаш отново изживяваше цялата история на необикновеното съновидение, размишляваше трезво и се чудеше на ума си: защо мисли за това, прилича ли му на старата глава да тъгува по несъществуващата Риба-жена? Укоряваше се и същевременно си признаваше: ако я нямаше нея, сам на себе си щеше да опротивее — ето, остаря вече, и силите не са прежните, и очите не са същите, и хубостта си отиде, и зъбите оредяха. Всичко, с което се кипреше, всичко си отива, разрушава се и смъртта тропа на вратата, единствено душата не се предава, желанията в гърдите му са живи, както някога, на младини. Беда — не старее душата. Ето защо такива мисли и такива сънища му се явяват — защото само насън и в мислите си човек се усеща безсмъртен и свободен. С мечтата си възлиза до небето и се спуска в морските дълбини. Поради туй е и велик той, че до последния си час мисли за всичко, което съществува. Но смъртта пет пари не дава за това, хич не иска и да знае, че е живял човекът, и до какво величие е стигнал в мислите си, и какви сънища е виждал; какъв е бил, доколко и за какво е имал ум в главата — всичко й е все едно… Защо е тъй? Защо е тъй устроен светът? Дори сън да е Рибата-жена, нека си остане този сън навеки и там, на онзи свят…

Както вярваше в Рибата-жена, тъй вярваше Орган и в това, че морето го разбира. Тук той и дишаше, и мислеше волно. Тук си изливаше душата. Потънал в мислите си, понякога дори се питаше: „Дали пък не сме плували насам с нея!“

В такива минути пълнеше лулата си. Опиваше се от тютюневия дим: „И къде, расте тя, тази трева проклета — уж отровна, а пък на душата ти олеква… В Манджурия, казват търговците. Оттам я докарвали. Далече е тази Манджурия, ох, далече, никога никой от нашите хора не е ходил там… Мигар расте тютюнът там като трева в гората! Брей чудеса, какво ли няма по този свят…“

* * *

Денят вече преваляше. Няколко пъти подир пладне слънцето се забулваше в облаци, изскочили внезапно някъде иззад хоризонта — сякаш там се таеше мътилото на лошото време, — и тогава морето мигом посърваше, потъмняваше, сумрачно и неуютно ставаше наоколо. После отново надникваше, грееше изпод облаците щедро и ясно като напролет; и тогава морето затрептяваше, обляно в милиарди живи, къпещи се отблясъци, от които боляха очите, но на душата отново бе весело.

Кириск, макар да посвикна с морето, макар да му доскучаваше вече, още се учудваше на огромния, необгледен простор. Откога плаваха, а краят не му се вижда. На земята, колкото и обширна да е тя, това никога не би го учудило, както в морето.

А възрастните ни най-малко и от нищо не се учудваха. За тях всичко бе привично. Емрайин и Милгун продължаваха да гребат все така равномерно, леко докосвайки с веслата водната повърхност. Работеха неуморно, дори не позволиха на Орган да ги отмени. Казаха, че по-добре на връщане, като се натоварят, тогава да помогне, а сега нека си гледа кормилото. Старият Орган, с изпъкналата ябълка на дългата шия, седеше на кърмата, прегърбен като морски орел, който дебне жертва. Рядко говореше, погълнат от своите мисли.

А лодката все така плаваше, с леко ниркане във вълните. И вълната се държеше все същата — с умерена сила. Вятърът бе низинен, непроменлив.

Тъй плаваха те…

— Аткичх! Аткичх! Ей го острова! Малката пъпка! — изведнъж радостно…… възкликна Кириск и дръпна Орган за ръкава.

— Къде е? — не повярва Орган, вдигнал длан над очите си.

И гребците учудено се гледаха натам, където сочеше момчето.

— Не може да бъде — промърмори старикът, тъй като момчето показваше съвсем в друга посока, неочаквана за тях.

Момчето не лъжеше. Там, в далечината, доста далеко, наистина тъмнееше в морето неподвижна, гърбата ивица с мръснокафеникав оттенък, също като подала се твърд сред водата. Орган дълго се взираше:

— Не, това не е остров — убедено каза накрая. — Имаме още път до Малката пъпка, все по права линия, срещу залеза, накъдето и плаваме. А това е съвсем настрана. И не е остров — продължаваше той. — Струва ми се, че не е остров.

— Такъв остров в тези краища никога не е имало, никога не сме виждали такъв остров — рече Милгун. — Малката пъпка се пада по-вляво, а това не знам какво ще е.

— Да не е мъгла или някакъв облак? — продума Емрайин. — Или пък разпенена вълна, но тогава защо не се движи?

— Там е цялата работа — какво може да е? Мъгла ли, облак ли — кой знае! Далеко е от нас. Но остров не е — разсъждаваше Орган. — Пък ако излезе мъгла — лоша работа.

— Няма нищо, важното е вятърът да не се измени — изказа своето мнение Емрайин и замахна по-силно с веслата. — Стои си на едно място, не се движи. А ние нямаме работа натам, каквото ще да е…

Кириск в началото се поразочарова, че откритието му се оказа нещо неопределено, но после забрави за това.

А ловците не бяха се излъгали. Островчето Малката пъпка скоро се замярка над водата от лявата им страна. Тук вече нямаше никакви съмнения. Това беше малкият, каменист, грапав къс суша, наистина наподобяващ пъпка на гърда.

Щом зърнаха острова, всички се оживиха, особено Кириск — значи морето не е безкрайно. И в този миг започна най-интересното от тяхното плаване.

— Това е то! — поглади Орган качулката върху главата на момчето. — Шареното куче ни доведе до острова, макар и да си остана у дома. Че ако беше побягнало подире ни, нали щеше да се удави!

— То се знае! — уверено потвърди Кириск, разбрал смисъла на играта.

— Такава е тя службата на Шареното куче, да си стои на брега, къщата да пази, щом не го забравяме, ще стигнем, без да сбъркаме пътя до мястото на лова. Ти как мислиш, нужно ли ни е още Шареното куче или не?

— Не, не ни е нужно — пак съвсем уверено отговори Кириск — Сега вече сами виждаме накъде да плаваме.

— Я пак помисли! — упрекна го Орган. — Умно момче си, я си помисли.

Кириск не съобрази защо им е още нужно Шареното куче в морето при острова:

— А защо ни е тук Шареното куче?

— Ами у дома как ще се върнеш? Накъде ще потеглиш, в каква посока? Хайде поразмисли! Досети ли се? Ако си запомнил от коя страна сме доплавали, от коя страна островът гледа към Шареното куче — тогава ще знаеш и в коя посока трябва да поемеш на връщане…

Кириск мълчаливо се съгласи, но все пак самолюбието му бе засегнато и може би поради това попита малко сприхаво:

— Ами ако е тъмно, а? Ако се окажем нощем в морето и нищо не се вижда, тогава? Тогава как?! Тогава как ще разберем къде е Шареното куче, от коя страна, а?

— Какво от това, и тогава можем да разберем — спокойно му отговори Орган. — За тази работа има звезди по небето. Звездите не подвеждат, винаги точно сочат. Само че трябва добре да знаеш къде коя звезда стои. Потърпи малко и това ще научиш. Съзвездието на патицата Лувър знаеш ли го?

— Ами… знам го — неуверено произнесе Кириск, като погледна към баща си.

Емрайин разбра затруднението на сина си:

— Знае горе-долу, веднъж му го показвах. Но това не стига. Още трябва да се учи…

Тъй плаваха те и постепенно се приближаваха към острова. А когато започнаха да различават отделните скали и камъни, закръжиха около него, като се вглеждаха внимателно в крайбрежните му места, за да открият лежбището на нерпите. Кириск се взираше много старателно, искаше пръв да види стадото. Но го предупредиха — забележи ли зверовете, никакъв шум да не вдига. Орган каза, че нерпите лежат някъде сред крайбрежните камъни до водата, от време на време излизат на сушата да се погреят на слънце. Трябва да видят къде са се разположили, а после, като слязат скришом на брега, да припълзят до тях незабелязано, за да не ги изплашат. Но Кириск нищо не виждаше. Бреговете бяха пусти и еднообразни. Целите в камънак, натрошен от времето, безформен, скалист. Около острова шумеше белогривият пръстен на разбиващите се вълни, които настойчиво искаха да прескочат преградата от покритите с ледена кора камъни. Не, нищо не забеляза Кириск на острова. Само камък върху камък и никаква живинка.

Затова пък Милгун пръв съзря зверовете. И докато Кириск въртеше глава и се опитваше да разбере къде точно са се спотаили нерпите, лодката отплува по-далечко, за да не се вижда от лежбището.

Старият Орган схвана, че Кириск нищо не е забелязал:

— Е, видя ли! — попита го той.

Момчето не посмя да излъже:

— Не, не видях — призна си то.

— Още веднъж ще се приближим — нареди Орган. — Учи се да разпознаваш кое какво е между камъните. Иначе няма да станеш ловец.

Гребците послушно подкараха лодката към предишното място, макар да беше рисковано. Стигаше само една нерпа да нададе тревога и мигом цялото стадо ще се хвърли в морето. Но за техен късмет зверовете не ги забелязваха. Лежаха си зад каменната ограда, сред грапавите, в безпорядък разхвърляни камъни, почти до водата.

— Ха сега, виж онзи остър камък, като пречупен зъб, и близо до него червеникавата, заледена буца — между тях гледай, — каза Милгун на Кириск.

Кириск се взря. В това време Емрайин и Милгун гребяха и се стараеха да държат лодката на място. И Кириск едва сега видя гърбовете на морските зверове — огромни опашати туловища. Сивкавите, петнисти, лъскави гърбове бяха неподвижни. Отдалеко, за неопитното око те се сливаха с камъните.

И от този миг момчето го обхвана нетърпение — започва: ей ги на истинските морски зверове! Ей го на големия лов!

И сетне, когато заслизаха на брега, Кириск бе възбуден, препълнен със смелост и възхищение. Със смелост, защото се чувстваше в този момент силен и значителен. С възхищение, защото видя как уверено и сръчно действаха ловците; как приближиха лодката до брега, как Емрайин и старикът Орган я удържаха с веслата сред разбиващите се о брега вълни и Милгун, улучил сгоден момент, скочи накрай камънака; как след това довлече лодката по-близо и как с винчестер в ръка изскочи и баща му, а след него — с помощта на старика Орган — и Кириск, макар че си намокри краката във водата и чу тихия упрек на баща си.

В лодката остана Орган, за да я крепи върху крайбрежните вълни, а те тримата — Емрайин, Милгун и Кириск — забързаха към лежбището. Движеха се по брега, поприведени, с прибежки от прикритие до прикритие. Кириск не изоставаше и непрестанно усещаше как лудо бие сърцето в гърдите му и как от време на време се мае главата му от гордост и вълнение.

Да можеха само да го видят сега хората на Рибата-жена как бързо крачи с големите ловци към морския звяр! Да би го видяла сега майка му — как би се гордяла с него, бъдещия велик ловец, който ще препитава рода! Да би го видяла сега Музлук, с която често си играеше, а вече няма да си играе, тъй като занапред неговото име е ловец; да би го видяла как сега, далеч от родното Шарено куче, се промъква по непознатия, бушуващ бряг сред диви скали и камъни към лежбището на нерпите. И какво от това, че винчестерите са нарамили Милгун и Емрайин — баща му обеща да му даде пушката, когато дойде време да стрелят.

Тъй вървяха те, крадешком, към лежбището, а после запълзяха, и Кириск също. Да се пълзи по острите камъни и нащърбения лед беше трудно, болезнено, но Кириск разбираше, че това е нужно.

Пълзяха, тежко дишаха, обливаха се в пот; от време на време притаяваха дъх, надничаха иззад камънака и се оглеждаха. И съвсем притихнаха, замряха, когато остана само да се премерят и стрелят.

За цял живот запомни Кириск този час, този пролетен ден, това студено каменисто островче сред безкрайната морска шир и на него — тези всевечни, тъмнорижи камъни, изтръгнати и разхвърляни наоколо от някаква безумна сила, тази гола, замръзнала, още неосвободила се от леда, корава и безжизнена земя, на която лежеше по лице, а до него баща му и Милгун, готови за стрелба, а пред очите им, във валога досам морето, посред хлъзгавите, назъбени, натрошени от ветрове и урагани скални руини — малкото стадо нерпи, което засега нищо не подозираше и преспокойно се излежаваше. А над нерпите, над лежбището, над островчето, над морето — леко мъгливо, неподвижно небе, очакващо напрегнато, както на Кириск му се стори тогава, първия изстрел.

„Само да улуча!“ — мислеше си той, като приближаваше рамото си до приклада на винчестера, който му даде баща му.

В това кратко, дългоочаквано мигновение, когато, възгордян, вече се виждаше прославен, смел ловец, момчето изведнъж се порази от мисълта, че проснатите отпред му живи гърбове, живи хълбоци на тези тромави, тлъсти животни, които се притискаха в каменистия валог и очакваха оскъдната слънчева топлина, са така беззащитни и уязвими. Но това бе само минутна задръжка. Спомнил си, че е ловец и че хората очакват от него ловитба, че без месото и тлъстината на нерпите животът е оскъден, сиромашки, а и като му мина през ума, че трябва пръв да стреля — Кириск се окопити и прицели, както го бе учил баща му: под лявата перка, и малко по-горе и малко по-вдясно — в самото сърце на огромния, петнист лахтак. А лахтакът, сякаш предусетил нещо лошо, изведнъж настръхна, макар че не виждаше ловците, нито пък можеше да ги подуши, защото вятърът духаше откъм морето. Кириск трябваше още малко да се поотмести встрани за по-точен прицел, нещо му пречеше отпред, някаква сянка — трябваше да се помръдне съвсем внимателно, и в същия миг камъкът под лакътя му се откърти и затъркаля по наклона и повлече други камъни. Петнистият лахтак издаде кратък лаещ звук — стадото се стресна и с рев бързо запълзя, затъркаля се към водата. Но в тази секунда, малко преди да изчезне в морето, гръмна изстрел, който улучи голямата нерпа в края на стадото. Милгун спасяваше положението. Кириск се обърка.

— Стреляй! — заповяда му Емрайин.

Усети силен удар в рамото, изстрелът го оглуши и всичко потъна в тишина. На Кириск му стана непоносимо срамно, че не улучи и че по негова вина ловът се проваляше. Но Емрайин му подаваше нов патрон:

— Зареди! Стреляй по-бързо!

Това, което му се струваше шега работа — да зареди и натисне спусъка, — колко пъти го е правил само, когато се учеше да стреля, сега не се получаваше. Затворът на винчестера заяждаше. Милгун в това време даде от коляно още два изстрела подир потъващите във водата нерпи. Рани една и тя се запремята накрай брега. Ловците хукнаха натам. Стадото вече се скриваше в морето, а раненото животно се опитваше с все сили да припълзи до водата. Когато хората стигнаха до това място, нерпата бе успяла вече да се прекатури във водата и като повличаше подире си кърваво люшкащо се петно, заплува, размахвайки лапите-перки, и бавно потъваше в прозрачната морска глъбина. Ясно се виждаха уплашено ококорените й очи и светлолилавата ивица по гърба, от тила до края на опашката. Милгун отпусна вдигнатия винчестер — вече нямаше смисъл да доубива нерпата.

— Остави, без друго ще потъне! — проговори Емрайин.

А Кириск стоеше задъхан, потиснат, недоволен от себе си. Да, той очакваше много повече. Ето ти на̀ велик ловец!

И мълчеше момчето, стиснало зъби да не заплаче от мъка. Толкова му беше мъчно!

— Не се ядосвай, тепърва ще стреляш — успокои го Милгун, когато се заеха да кормят убитата нерпа. — Ей сега потегляме към Средната пъпка, там се въдят повече зверове.

— Ами аз просто избързах — подхвана Кириск, но баща му го прекъсна.

— Не се оправдавай. Никой не е станал ловец от първия изстрел. Здраве да е! Умееш да стреляш, а ловът няма да ти убегне.

Кириск нищо не отговори, но на душата му поолекна, че възрастните не го укориха. И се зарече да не прибързва и да не мисли за нищо друго по време на лов, да стреля, когато е сигурен, след като окото и дъхът му „се преселят в прицела“, както учеше баща му. Чак тогава да натисне спусъка!

Нерпата се оказа голяма, много тежка, още съвсем топла, като жива. Милгун доволно потриваше ръце и разпаряше корема: „Я каква лой, гледай, цели четири пръста! Чудо!“ Забравил вече своето огорчение, Кириск увлечено му помагаше. А Емрайин в това време отиде при старика Орган, за да докарат лодката по-близо.

Скоро се върна угрижен и нетърпелив:

— Времето не чака, пипайте по-бързо! — и като погледна към небето, добави, без да се обръща към никого:

— Не ми харесва нещо времето…

Ловците се оправиха набързо с нерпата, взеха от вътрешностите само черния дроб и сърцето и понесоха животното на свързани пръти към лодката. Кириск вървеше подире им, нарамил оръжието, двата винчестера.

На брега край лодката ги чакаше Орган. Старикът беше благ.

— Нека Курнг^[1] чуе колко сме доволни! За начало и това не е лошо! — говореше той и приготвяше ловджийския си нож. Предстоеше най-важното след лова — да ядат на място суров черен дроб от нерпа. Орган приседна над разсеченото туловище и наряза на дребно дроба. Ловците посолиха парчетата, задъвкаха и замляскаха от удоволствие. Дробът беше много вкусен — мек, топъл, сочен. Топеше се в устата, покриваше езика с мазен сок. Изпълни се мечтата на Кириск — ядеше суров дроб на лов като истински мъж!

— Лапай, лапай — подканяше Орган момчето. — Студена нощ се задава, ще премръзнеш. А няма по-добра разгрявка от дроба. И за всякакви болести — цяр.

Да, дроб за чудо и приказ! Наядоха се здравата и веднага им се припи. Но водата беше в бъчонката, в лодката.

— Да режем сега туловището не си струва — каза Емрайин, след като се нахраниха, и отново неспокойно погледна небето.

— Има време — съгласи се Орган. — Чай ще си сварим през нощта, като стигнем на Средната пъпка — добави той. — А сега ще минем и така. Хайде да товарим.

Преди да отплават, ловците не забравиха да „нахранят“ и земята. Разхвърлиха ситно нарязаното сърце на нерпата с думите „за стопанина“ на острова, за да бъде и друг път радушен към тях. И отново излязоха в морето.

Малката пъпка оставаше надире. Самотното, осиротяло сред намръщената вода островче будеше жалост и тревога. Те отиваха към Средната пъпка. Вече се свечеряваше. Гребците усърдно размахваха веслата, припираха по светло да стигнат до Средната пъпка, където трябваше да закотвят лодката на подходящо място и да пренощуват. Малката пъпка скоро изчезна от погледа им, като че ли потъна в морето, но Средната още не се появяваше. И пак ги обкръжаваше само вода.

Докато се оправяха с нерпата, морето забележимо се беше изменило. Вълната стана по-плътна. По-твърда. Водната маса продължаваше да се движи в същата посока, но вятърът се беше променил. Сега лодката се поклащаше и олюляваше много по-силно. Но ловците повече се безпокояха от небето. Какво предвещаваше то? Ставаше нещо неразбираемо и неочаквано за това време на годината. Бог знае откъде летяща из въздуха мътилка покриваше небето с белезникава струяща завеса, като пушек, който сякаш буден вятър е подгонил от далечни, разбушували се някъде в черни дебри горски пожари. И макар че тази мъгла леко застилаше само небето и на никого не пречеше, ловците се мръщеха.

— Откъде ли се взема силата й? — мърмореше Орган и недоволно се оглеждаше.

Сега те плаваха напрегнато и очакваха с всеки замах на веслата да се покаже най-после земята — Средната пъпка, най-удобният и най-сигурният от трите острова.

През това време небето дори се проясни веднъж и слънцето отново надникна откъм края на морето, а може би чак от края на света — така далечно и неистинско бе то. Такова слънце можеш преспокойно да го гледаш, без да мигнеш. Ясно очертано и багрено, то вече угасваше и тъжно руменееше в онази червеникаводимна посока. Попроясни се небето и отново светлина и спокойствие възцариха над света. И това бе достатъчно — напрежението веднага спадна. Хората в морето вече предусещаха приюта и почивката на острова.

— Потрай още малко и Средната пъпка ще изскочи отпреде — каза Орган, който седеше до Кириск, и го потупа за кураж по гърба.

На момчето отдавна му се пиеше, но засега търпеше, като по детски наивно безусловно съблюдаваше предупреждението на баща си. Той още преди да потеглят, му беше казал, че в морето водата за пиене винаги не стига, не бива да се пие, когато ти скимне, както у дома. Дори на островите, и на трите, няма капка изворна вода. А да се товари лодката излишно също не бива. Може да пиеш само когато пият всичките.

В този светъл промеждутък, когато изведнъж в прояснилата се далечина надникна слънцето, момчето усети доброто настроение на старика Орган.

— Аткичх! Много съм жаден! — каза Кириск, ухилен мъжествено, и погледна към баща си.

— Ту-уй то! — поусмихна се благо Орган. — След такова дробче не е за чудене! Ясна е работата! Абе то комай всички сме жадни, а?

Емрайин и Милгун одобрително заклатиха глава. И Кириск се зарадва — значи на всички им се пие, не само на него.

— Е, щом е тъй, нека си сръбнем малко водица, а после и ще запушим!

При тези думи старикът Орган заклини кормилото, вдигна от дъното на лодката бъчонката с вода, намести я удобно и струйката зацърцори през жлебчето в калайдисания отвътре меден черпак. Водата бе студена, прозрачна — изчерпиха я от извора, дето е на обратния склон на Шареното куче. Там е най-вкусната вода, винаги чиста, студена. През лятото мирише на оплакната трева и влажна земя.

Черпака под струйката държеше Кириск. Страшно искаше по-скоро да се напие. И когато черпакът се напълни до половината, старикът Орган запуши бъчонката:

— Хайде, пий — предложи му той. — А после ще напоиш и другите. Да не я разплискаш — предупреди го Орган.

В началото Кириск пиеше жадно, а към края по-бавно и тогава усети, че водата вече понамирисва на подгизнало дърво.

— Напи ли се? — попита Орган.

— Да.

— По очите ти познавам, че не ти стига. Е, тъй ще е то. Още мъничко ще ти дам. Дробът е силно ядиво — да бяхме на земята, изпий, ако щеш, и цяло ведро — говореше си старикът, като отново наливаше на Кириск.

И този път момчето се напи до насита и разбра колко справедливи са думите, които възрастните казват в такива случаи: ох, олекна ми на душата!

После наляха на гребците по три четвърти черпак. Кириск им го подаваше. Тъй като се бе напил хубаво, той нямаше нищо против и баща му, и Милгун да пият толкова, колкото им се ще, но старейшината Орган счете за нужно да му обясни защо им е налял по три четвърти черпак:

— Ти си още малък на тяло, а виж ги тях какви са! И работата им е тежка. Когато гребеш, много ти се пие.

И наистина гребците на един дъх пресушиха своите черпаци, та дори се наложи още да им наливат. Този път старейшината Орган счете за нужно да посмъмри мъжете:

— По-кротко, момчета! Не се намирате на брега на реката!

В отговор Емрайин и Милгун само се усмихнаха. Разбираме де, но нямаше как — жадни бяхме.

Но и Орган, след като изпи пая си, поклати усмихнато глава:

— Да-а, дружко щеше да си е край река да седяхме. Не е шега работа това — суровият дроб…

После напълни лулата си, задими, запуши, без да подозира, че никога вече няма да изпита тази, сегашната отрада…