Чингиз Айтматов
Шареното куче тича край морето (4)

* * *

И на заранта — никакви промени. Само в сивкавокафявите недра на мъглата стана малко по-светло, малко по-просторно. Сега вече можеха да различават лицата и очите. И на няколко метра около лодката матово сребрееше тежкото, неподвижно като живак, мъртво вълнение. Такава застинала вода Кириск никога не бе виждал.

И ни ветрец, ни някакви промени.

Но в това утро момчето бе смаяно от силно преобразените лица на възрастните: мъчително изпити, с набола остра четина, с помръкнали, хлътнали в тъмни дупки очи, сякаш ги пиеше смъртна болест. Та даже баща му, такъв силен и издръжлив човек, и той изглеждаше неузнаваемо променен. Същата си беше само брадата му. Устните — до черно изхапани. И гледа жално Кириск, мълчи, дума не продумва…

Най-отпаднал вид имаше старикът Орган — още по-прегърбен, съвсем побелял, тънката му шия с изпъкналата адамова ябълка — още по-издължена, а очите пълзят повече отпреди. Само погледът му бе същият. Мъдрият, строг поглед на старейшината все така таеше нещо значително, известно и достъпно единствено за него.

Денят им започна с най-тежкото — трябваше да си разпределят по няколко глътки вода. Наливаше им Орган. Стиснал под мишница бъчонката, той точеше на тънка струйка живителната влага в черпака и ръцете му силно трепереха. Първо подаде на Кириск. Момчето едва го изчака. Затрака със зъби по ръба на съдината и като преглъщаше водата, усети как само за миг разкваси уста, само за миг спадна огънят в него и как писнаха от вълнение ушите му. Но щом подаде обратно черпака — огънят пламна пак, дори по-силно отпреди, сякаш там, в утробата му, се настърви някакъв звяр. След него пи Милгун. После — Емрайин. Страшно беше да гледаш как пият те. Сграбчваха черпака с разтреперани ръце и го връщаха, без да вдигнат очи към Орган. Сякаш той имаше някаква вина, че водата свършва. А самият Орган, когато му дойде редът, не си наля нито капка. Затъкна гърлото на бъчонката, без да продума. На Кириск това се стори невероятно. Да беше бъчонката в неговите ръце, щеше да си налее пълен черпак, после още един и още един и щеше да пие, да пие — до премала. Пък да става, каквото ще! Но поне веднъж да се напие до насита. А старикът Орган се отказа дори от това, което му се полагаше. Отказа се и от тези няколко глътки вода.

— Защо правиш така, аткичх? Налей си, както на всички наливаш! — не се стърпя и с пресъхнало гърло рече Емрайин. — И вчера не пи. Ако ще се мре — да мрем заедно!

— Аз мога така да мина — невъзмутимо отвърна Орган.

— Не, не е справедливо така! — повиши глас Емрайин и добави раздразнено: — Тогава и аз няма да пия!

— Ами че то и няма какво да се пие. Напразно се гневиш! — усмихна се тъжно Орган, сякаш искаше да каже „колко сте неразумни!“, поклати бавно глава, отпуши отново бъчонката, наля само на дъното на черпака и рече: — Нека пие Кириск вместо мен.

Момчето се обърка, всички замълчаха. А Орган му подаваше черпака:

— На̀ Кириск, пий. И за нищо не му мисли.

Кириск мълчеше!

— Пий — каза му Милгун.

— Пий — каза му Емрайин.

— Пий — каза старикът Орган.

Кириск се колебаеше. Той умираше от жажда беше готов на един дъх да изгълта водата, но не смееше:

— Не — изрече момчето, като се преборваше с изгарящото го отвътре желание, — не, аткичх, ти пий — усети как му се зави свят.

Ръката на Орган потрепери от тези думи и той тежко въздъхна. Погледът му омекна и благодарно погали момчето:

— О-о, ако знаеш колко вода съм изпил аз през живота си! А ти трябва още дълго да живееш, за да… — не се доизказа. — Нали ме разбираш, Кириск? Пий, тъй се полага, ти трябва да я изпиеш, а за мен не се безпокой. На̀!

И отново, като поглъщаше водата, Кириск усети как само за миг разкваси уста, как само за миг угаси огъня вътре в себе си и след тава, след мигновеното облекчение, още повече му се припи. Този път почувства в устата си вкус на гнило. Но това нямаше значение. Само да е вода, само да е вода за пиене, пък каква го ще да е. А тя оставаше все по-малко и по-малко…

— Е, казвайте сега какво да правим! — обърна се Орган към своите съплеменници. — Ще плаваме ли?

Настъпи дълго мълчание. Всички се огледаха наоколо. Но освен непроницаемата мъгла на няколко метра от лодката нищо друго не съществуваше на този свят.

— Накъде да плаваме? — наруши с въздишка мълчанието Емрайин.

— Какво значи „накъде“? — кой знае защо, избухна Милгун. — Ще плаваме, по-добре да плаваме, отколкото да гинем на място!

— Ами какво значение има дали плаваме или не плаваме — възрази му Емрайин. — В такава мъгла се плава без посока променя ли нещо?

— Плюл съм ти на мъглата! — още по-предизвикателно викна Милгун. — Да ти плюя аз на твойта мъгла! Ясно ли ти е? Ще плаваме! Ако ли не — веднага прекатурвам тази проклета лодка с дъното нагоре и всички ставаме храна за рибите! Нали ме разбираш, Брадати Емрайин? Ще плаваме! И толкоз!…

Кириск загуби ума и дума — така се засрами за аки Милгун! Той се държеше не както следва, а е по-млад от баща му. Значи нещо се беше случило, нещо се беше променило в него или в това, което представляваха сега от само себе си те — четиримата нивхи в лодката. Всички мълчаха угнетено и горестно. Млъкна, шумно дишайки, и Милгун. Емрайин бе обронил глава. А старикът Орган гледаше някъде встрани с лице непроницаемо, както мъглата, която ги обвиваше с плътната си пелена.

— Успокой се, Милгун — промълви накрая Емрайин. — Та аз ей тъй, между другото, го казах. Разбира се, по-добре е да плаваме, отколкото да стоим на едно място. Прав си. Хайде, поемаме.

И поеха. Отново заскриптяха вилките, отново с плясък се издигаха и отпускаха веслата, беззвучно се разтваряше и мигом съединяваше тихата, незадържаща следи вода зад лодката. Но всички имаха впечатлението, че не плават, а стоят на място. Колкото и да се движеха, мъглата не отстъпваше, сякаш ги държеше в омагьосан кръг. И навярно тъкмо поради това Милгун отново избухна.

— Плюя аз на твоята мъгла, чуваш ли, Брадати Емрайин?! — заговори той раздразнено. — И искам да плаваме по-бързо! Поразмърдай се, Брада! Греби, какво дремеш, чуваш ли? Да ти плюя на мъглата!

И при тези думи Милгун започна силно да размахва веслата:

— Хайде де, греби! Греби ти казвам! — настояваше той.

Емрайин не искаше да го озлобява, но докачен, също се включи в безумната игра.

Лодката увеличаваше все повече и повече скорост. Носеше се на провала с подскоци през мъглата неизвестно накъде и неизвестно защо. А Милгун и Емрайин продължаваха зверски да гребат в надпревара, с някакво диво, настървено, яростно ожесточение, сякаш можеха да избягат, да се изтърват от безпределните предели на мъглата.

Проблясваха лопатите на веслата, изхвърляйки косо летящи струи, шумеше водата зад борда, навеждаха и отмятаха назад озъбени, облени в пот лица гребците, които ту падаха напред, свити одве, и замахваха с веслата енергично изправяха гръб и се опираха с тях във водата…

Ту вдишване, ту издишване, ту вдишване, ту издишване… Вдишване, издишване, вдишване, издишване…

Мъгла отпред, мъгла — отзад, мъгла — околовръст.

— Хана, хана^[1]! — подвикваше, сякаш се изхрачваше, и злостно подстрекаваше Милгун.

В началото Кириск живна, поддал се на измамното движение, но после разбра колко безполезно и страшно е то. Момчето уплашено гледаше старейшината Орган и очакваше, че той ще прекрати тази безсмислена надпревара. Но той сякаш отсъстваше — замисленият му поглед блуждаеше някъде, на лицето му бе замръзнал обречен израз. И дали плачеше, или просто сълзяха очите му, но то бе мокро. Орган седеше неподвижен на кърмата и сякаш не осъзнаваше какво става.

А лодката плаваше, носеше се на провала през мъглата, неизвестно накъде и неизвестно защо…

— Хана, хана! — отекваше отчаяно в мъглата. — Хана, хана!

Тъй продължи доста време. Но постепенно гребците започнаха да се уморяват, постепенно скоростта намаляваше и те скоро отпуснаха веслата — гърдите им свистяха, едва си поемаха дъх. Милгун не вдигаше глава.

Тъй настъпи горчивото отрезвяване. От мъглата не избягаха, не изскочиха от пределите й, всичко си оставаше, както беше: мъртво вълнение, пълна неизвестност, безкрайна непроницаема мъгла. Само лодката продължи още известно време да плава и да се върти от само себе си…

Защо беше нужно това? Какво постигнаха? А какво биха постигнали, ако стояха на едно място? Също нищо.

Изглежда всички еднакво мислеха. И тогава Орган каза:

— А сега чуйте мен — изрече той думите бавно, вероятно така си пестеше силите, нали втори ден не беше нито ял, нито пил: — Много е възможно — разсъждаваше Орган — мъглата да се задържи още доста дни. Имало е такива години. Имало е такива случаи. Добре знаете. Седем, осем, та дори и десет дни лежи мъглата над морето, като мор, като болест, която не си отива, докато не се навърлува. А колко време й трябва, никой не знае. Ако и тази мъгла е такава — тежка ни е участта. Юкола остана съвсем мъничко, пък и защо ни е, като нямаме вода. А водата ни — ето я! и той разклати бъчонката. Водата свободно се плискаше на около педя от дъното.

Всички мълчаха. Млъкна и старикът. Ясно им беше за какво става дума: ще пият само по веднъж на ден, и то по съвсем малко, за да им стигне за по-дълго време — ако е речено да издържат, докато се махне тази напаст — мъглата. А открие ли се морето, появят ли се звездите или слънцето — тогава е друга работата, току-виж проработил им късметът и стигнат до земята!

Да, така стояха нещата. И друг изход не можеше да има! Но лесно е да се каже „да изтърпят“. Това, което човек приема с ума си, плътта му далеч невинаги го приема. Те, клетниците, искаха да пият сега, в момента, и то не мъничко, не само на дъното, а много, страшно много вода им се искаш да пият.

Орган разбираше безизходното положение и най-тежко му беше на самия него. Старикът съхнеше пред очите им. Дълбоко набразденото му, зеленокафяво лице ставаше от час на час все по-тъмно и изострено от болката, които идваше из утробата му. В сълзящите очи се появи напрегнат, трескав блясък — не му беше лесно на старика да превъзмогва такива страдания. Но запазил присъствие на духа, той се държеше, както се държи на корена си умиращо дърво. Ала това не можеше много да продължи. Трябваше да им каже всичко, което би представлявало и най-малка възможност за тяхното избавление.

— Според мен — заговори пак той — през цялото време трябва да се вглеждаме и вслушваме във въздуха — дали няма изведнъж да прелети сова-агукук^[2]. Агукук е единствената птица, която лети над морето в такова време. Ако се намираме между някакъв остров и земята — то агукук може да ни покаже пътя. Всяка птица в открито море лети само по прекия път. Никъде не свръща, само по прав път лети. Агукук — също.

— Ами ако не се намираме между остров и земята? — мрачно попита Милгун, все тъй без да вдига глава.

— Тогава няма да я видим — спокойно отговори Орган.

Кириск искаше да разбере защо, по какви причини ще се появи агукук над морето, но Милгун го изпревари:

— Ами ако агукук не се сети да полети над нас, аткичх — иронично подхвърли той, — а й текне да прелети по-встрани, ей натам някъде, тогава?

— И тогава няма да я видим — пак спокойно отвърна Орган.

— Значи няма да я видим, а!? — злобно се удиви Милгун. — Излиза, че и тъй и иначе — все няма да я видим агукук! Тогава, питам аз, защо стърчим тук? — още по-злобно измърмори Милгун, после силно се разсмя и пак млъкна. Всички бяха оклюмани. Мълчаха, не знаеха какво да сторят.

И в това време на Милгун нещо му стана. Той изби с юмрук веслото от вилката, сетне се покачи, кой знае защо, на носа на лодката, изправи се в цял ръст и започна да балансира с веслото. Никой нищо не му каза. И той на никого не обръщаше внимание.

— Е-ей, Шамане, кучко недна! — закрещя гневно той. — Е-ей, Шамане на ветровете! — крещеше с цяло гърло и се заканваше с веслото. — Ако си господар на ветровете, а не мърша кучешка, къде са ти ветровете? Или си псовисал в бърлогата си, гадино мръсна, или са те налегнали песовете от целия свят и не знаеш на кого по-напред, или се ешиш с всичките поред, кучко недна, та няма кога ветровете да подгониш, или забрави, че седим тука, в тая проклета мъгла, като в яма!? Или не знаеш, че с нас и дете има? Така ли? Че вода иска, че умира за вода!? Вода — разбираш ли?! На теб ти говоря — дете има с нас, за пръв път е в морето! А какво направи ти? Честно ли е това? Отговаряй, ако си господар на ветровете, а не тюленово лайно вонящо. Пускай ветровете си! Чуваш ли?! Забирай си мъглите под опашката! Чуваш ли ме?! Прати буря, кучко, най-страшната буря — Тланги-ла прати, кучко мръсна, в морето ни изхвърли, погреби ни във вълните, кучко крастава! Чуваш ли? Чуваш ли ме?! Да ти плюя, да ти плюя и пикая аз в косматата мутра! Прати ни бурята си, потопи ни в морето, щом си господар на ветровете… Ако не — кучка най-долна си, а пък аз — пес, още един пес, ама — на̀, ядец!, не те… на̀, на̀, на̀ яж, да ти преседне дано!

Тъй с най-грозни думи псуваше Милгун Шамана на ветровете, който витаеше неизвестно къде и криеше неизвестно къде подвластните си ветрове. Дълго още докато съвсем пресипна, докато съвсем каталяса, крещя и вилня Милгун, дълго руга и оскърбява и същевременно моли за вятър господаря на ветровете.

После захвърли гневно веслото в морето, седна на мястото си и изведнъж силно и страшно зарида, захлупил с длани лице. Всички безпомощно мълчаха, а той се давеше от плач и извикваше имената на малките си деца. Кириск, невиждал никога досега да плаче мъж, се разтрепера от страх и попита през сълзи Орган:

— Аткичх! Аткичх! Защо прави така, защо плаче?

— Не се бой — рече старикът и стисна ръката на момчето. — Ще му премине! Скоро ще престане. А ти не мисли за това! То не те засяга. Ще му мине.

И вярно, Милгун започна малко по малко да се успокоява, но не сваляше ръце от лицето си, и все похълцваше и потреперваше с рамене. Емрайин бавно подкара лодката към плаващото върху водата весло. Притегли го, вдигна го и постави във вилката.

— Успокой се, Милгун — съчувствено му говореше той. — Прав си, по-добре буря да се извие, отколкото в тази мъгла да се мъчим. Нека изчакаме още малко, току-виж — отворило се морето. Какво да правим?

Милгун нищо не отговори. Главата му клюмаше все по-ниско и превит одве, той не смееше, като побъркан, да погледне пред себе си.

А мъглата все тъй равнодушно и мъртво висеше над океана и скриваше света в своето велико вцепенение. И никакъв вятър, никакви промени. Въпреки обидите, хокането и ругатните Шаманът на ветровете остана глух и безучастен. Даже не се разгневи, не се помръдна, не връхлетя с буря…

Емрайин бавно загребваше със своите весла, за да не стоят на едно място, лодката едва забележимо се плъзгаше по водата. Орган мълчеше, потънал в себе си, и може би отново, и може би за последен път в живота си мислеше за своята Риба-жена.

От тъжните му старчески размисли го изтръгна Кириск:

— Аткичх, аткичх, а защо агукук отива на островите? — тихо попита той.

— А, как тъй забравих да ти кажа? В такава гъста мъгла само агукук може да лети над морето. Агукук отива са ловува на островите, случва се и по някоя мъничка нерпена рожба да награби. Силни очи има агукук — и в мъглата, и в тъмната нощ вижда като денем. Това е то совата. Агукук е най-голямата и най-силната сова.

— Защо нямам и аз такива очи — прошепна със сухи устни Кириск. — Веднага щях да видя накъде трябва да плаваме и щяхме бързо да стигнем до земята, и щяхме да пием вода, здравата да се напием… Защо нямам и аз такива очи…

— Ех — въздъхна Орган, — на всеки са дадени очи, каквито се полага.

Млъкнаха. След известно време, сякаш се връщаше към разговора. Орган погледна момчето и каза:

— Много ли ти трудно? Потърпи. Ако издържиш, ще стане от теб велик ловец. Потърпи, чедо, не мисли за водата, мисли си за нещо друго. Остави я водата.

Кириск послушно се стараеше да не мисли за водата. Но напразно. Колкото повече се опитваше да не мисли, толкова по-силно му се пиеше. И много му се ядеше — чак му призляваше от глад. И от всичко това му идеше да закрещи на целия свят, както Милгун.

Ето тъй минаваше този ден. През цялото време чакаха, през цялото време се надяваха, че изведнъж отнякъде ще се чуе шумът на вълните, ще духне силен вятър и ще прогони мъглата на другия край на света, а на тях ще им отвори пътя към спасението. Но над морето цареше тишина — такава неподвижна, злокобна тишина, та чак главата и ушите ги боляха. И през цялото време, непрестанно, безкрайно им се искаше да пият вода. Беше наистина чудовищно — намираха се сред безбрежния океан и загиваха от жажда.

Привечер на Милгун му стана зле. Вече съвсем не разговаряше и гледаше безразсъдно. Наложи се да му налеят малко вода, поне да накваси уста. Но Орган, като видя, че Кириск не откъсва очи от черпака, но издържа, наля и на него, само на дъното; после и на Емрайин. А той пак не близна дори. Този път, след като мушна бъчонката в ъгъла, Орган дълго седя неподвижно, някак особено съсредоточен и разведрен, погълнат от някакви други възвишени мисли, сякаш изобщо не изпитваше жажда или каквито и да е други терзания на плътта. Седеше на кърмата мълчалив, вдълбочен, като самотен връх скала. Той знаеше вече какво му предстои и затова, като си вдъхваше кураж, запазваше остатъка от силите си пред последното дело на своя живот. Много му липсваше в този час лулата. Искаше да глътне малко дим, да запуши за сетен път и да си помисли за нея — за своята Риба-жена…

Къде плуваш ти, велика Риба-жена!…

Орган добре се познаваше и знаеше доколко още ще му стигнат силите и достойнството пред прага на Предела. Единственото нещо, което го възпираше засега от замисленото, бе Кириск; момчето силно се привърза през тези дни към него, притискаше се до хълбока му, търсеше защита и топлина. Жал му беше за момчето. Но точно заради него трябваше да изпълни решението си…

Тъй завършваше този дълъг, злощастен, последен ден на старейшината Орган.

Вече мръкваше. Още една нощ настъпваше.

Но и през тази нощ времето си оставаше непроменено, както досега. Мъглата беше все тъй обзета от невъзмутимо вцепенение. И отново се надигаше плътната вечерна тъмнина, а след нея предстоеше възможно дългата, непоносимо страшна нощ. Ами ако изведнъж посред тази нощ вземе, че се разрази вятър — било ураганен, било какъвто и да е — и небето се открие, и звездите се покажат!? Ала нощта нищо не предвещаваше — никакви вълни не се забелязваха по водата, никакво потрепване във въздуха — всичко бе замряло в безкрайна тишина и в безкраен мрак. Самотната заблудена лодка с измъчените, умиращи от жажда и глад хора бавно кръжеше в мъглата, в пълна неизвестност и обреченост…

Кириск не помнеше кога точно бе заспал. Но заспиваше дълго, мъчително, изнемогващ от непоносимата жажда. Струваше му се, че никога няма да настъпи краят на тези мъки, които жив го изяждаха. Искаше само вода! Само вода и нищо друго! Гладът постепенно притихваше като тъпа, потъваща в утробата му болка, но жаждата се разгаряше все по-силно и по-силно. И с нищо не можеше да я утоли.

Кириск си спомни как веднъж, като малък, се разболя тежко; целият се обливаше в гореща пот, беше му пак така зле и много му се искаше да пие вода. Майка му не се отделяше нито на крачка от него, слагаше непрестанно мокра кърпа на пламтящото му чело, плачеше скришом и нещо си шепнеше. В полумрака, в треперливата светлина на кандилото, тя навеждаше над него угрижено лице, баща му го нямаше — беше на лов в морето, — а Кириск искаше да пие вода и час по-скоро да се върне баща му. Но нито едното, нито другото желание се изпълняваха. Баща му беше далече, майка му не разрешаваше да пие вода, каза, че в никакъв случай не бива да пие. Мокреше с кърпа засъхналите му устни, но това облекчаваше само за миг страданието. И той отново искаше да пие и мъчението ставаше непоносимо.

— Изтрай още малко, чедо — казваше тя. — И на съмване ще ти олекне. Казвай си: „Синя мишке, дай ми вода.“ И ще видиш как ще ти олекне. Помоли чедо, синята мишка да дойде, да ти донесе водичка… Само че хубаво я помоли…

И в онази нощ, като се преборваше с жаждата, Кириск шепнеше тези думи и вярваше, че синята мишка наистина ще дотича и ще му донесе вода. „Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода!“ — повтаряше непрестанно момчето. После бълнуваше, мяташе се, пламнал в огън. И все тъй се молеше: „Синя мишке, дай ми вода!“ Тя дълго не се появяваше, но Кириск все шепнеше, все я викаше, плачеше, молеше: „Синя мишке, дай ми вода!“ И най-сетне синята мишка притича. Беше прохладна, неуловима, като лек ветрец по пладне над горски ручеи. Не можеше хубаво да я види, защото беше сивкава на цвят, въздушна и пърхаше като пеперуда. Тя го докосваше с меките си лапички по лицето, по шията, по тялото и от това му олекваше. Като че ли му даде вода да се напие и той дълго и ненаситно пи, а водата ставаше все повече и повече, бълбукаше около него, заливаше го…

На заранта Кириск усети, че му е леко и светло на душата, усети, че е оздравял, макар и да нямаше сили. И дълго време след това из ума му не излизаше тази синя мишка-водоносец, която дойде през тежката нощ да го напои и изцери…

И сега, като изгаряше и съхнеше от жажда, той си спомни за нея. Ех, защо не се появи пак синята мишка! И в същия миг го прониза мъка и болка по майка му, научила го да вярва в синята мишка-водоносец. С нажалено сърце си спомни как тя скланяше глава над него, когато той едва дишаше и така му се искаше да пие. Колко печално и до сълзи предано беше лицето й, с каква тревога, молба и спотаен страх, с каква готовност да стори всичко за детето си, го гледаше тя. Какво ли й е сега на душата? Сигурно се съсипва от мъка, плаче и чака ли, чака край морето… А морето нищо не й казва. И никой не може да й помогне в тази беда. Само жените и децата сигурно още палят огньове по скатовете на Шареното куче, и я успокояват — току-виж станало чудо, току-виж се появили край брега пропадналите в морето ловци.

А те в същото време бавно кръжаха с лодката в безжизненото, въгленочерно пространство и губеха в нощната мъгла сетната си надежда за спасение. Да, неравни бяха силите — мракът на вечността, който съществува още преди появяването на Слънцето във Вселената, и четиримата, обречени на смърт в малката лодка… Без вода, без храна, без пътеводни звезди сред океана…

Кириск никога не бе виждал такава тъмна-тъмница и никога в своя кратък живот не бе предполагал, че толкова жестоки са страданията от неутолената жажда. За да си помогне по някакъв начин, той започна да си мисли за синята мишка-водоносец, която някога го отърва от мъките, което го напои и изцери…

„Синя мишке, дай ми вода!“ — Кириск подхвана неуморно да си шепти удивителното заклинание, на което го бу научила майка му — „Синя мишке, дай ми вода! Синя мишке, дай ми вода!“ И макар чудо да не ставаше, той продължаваше усърдно да се моли и призовава мишката. Сега тя се превърна в негова надежда и заговор срещу жаждата…

„Синя мишке, дай ми вода!“

И като си баеше така, като се опитваше по този начин да се разсейва, момчето ту задрямваше, ту се пробуждаше и в промеждутъците неволно се вслушваше в разговорите на Орган и Емрайин. Те разговаряха за нещо тихо и дълго. Това бе странен, непонятен разговор, с дълги паузи, с недоизказани и понякога неразбираеми думи. Кириск чуваше по-ясно думите на Орган, защото се беше сгушил до хълбока му — старикът едва говореше, тежко дишаше, упорито преодоляваше хриповете и хъркането в гърдите си, а баща си чуваше по-зле, тъй като се намираше по-далече, при веслата.

— Не ми приляга да те уча, но помисли, аткичх — настойчиво шепнеше Емрайин, сякаш някой можеше да ги чуе тук. — Та ти си мъдър човек.

— Мислих, премислях, тъй ще е по-добре — отговаряше Орган, като навярно държеше на своето.

Те помълчаха известно време и после Емрайин каза:

— В една лодка сме се събрали, една съдба трябва да делим.

— Съдба, съдба — тъжно пророни старикът. — От съдбата си няма къде да се денеш, то се знае — размишляваше той със задъхан, хриплив глас, — но затова е и съдба тя — ако искаш, покори й се, ако не искаш, недей. Щом като ни е дошъл краят — някой може да я накара съдбата си да побърза, та другите да почакат. Ами помисли си: не щеш ли пътищата се отворят, напрегнеш последни сили, и земята се покаже пред тебе, а не ти стигнат две глътки вода докрай да издържиш… Е, кажи, бива ли тъй, разумно ли е?!…

Емрайин отговори нещо неясно и те млъкнаха.

Кириск се мъчеше да заспи и все викаше своята синя мишка. Струваше му се, че щом заспи, тя ще се появи… Но сънят не идваше.

„Синя мишке, дай ми вода!“

— А как е Милгун? — попита Орган.

— Ами все така, лежи — отвърна Емрайин.

— Лежи ли, казваш — и като помълча, старикът тихо промълви. — Щом се съвземе, предай му.

— Добре, аткичх — при тези думи гласът на Емрайин потрепера, той с мъка се прокашля. Всичко ще предам, както ми нареди…

— Речи му, че аз го уважавах. Голям ловец е. И не е лош човек. Винаги съм го уважавал.

Отново замълчаха.

„Синя мишке, дай ми вода!“

После Емрайин каза нещо, Кириск не можа добре да го чуе, а Орган му отговори:

— Не, не се търпи вече. Нали виждаш? Сила не остана. Доброто куче мре далече от хорските очи. И сам мога. Велик човек бях аз! Знам си! Винаги ми се е присънвала Рибата-жена. Ти не го разбираш това… Искам при нея…

Те поговориха още за нещо. Кириск заспиваше и призоваваше мишката-водоносец:

„Синя мишке, дай ми вода!“

Последното, което Кириск чу, когато баща му се приближи до Орган, беше:

— Помниш ли, аткичх, като дойдоха веднъж търговци на елени секири да меняват и разни други работи. Помниш ли го оня високия, рижавия, дето, разправяше, че в някаква далечна страна имало велик човек, който пешком по морето ходел. Значи имало е такива хора…

— Значи той е бил велик човек, най-великият между великите — отвърна му Орган. — А у нас най-велика е Рибата-жена…

Кириск вече спеше, но отделни думи смътно стигаха до съзнанието му:

— Почакай. Помисли малко…

— Време ми е. Взел съм си своето… Не ме спирай. Сили нямам, не ще издържа…

— В такава тъмница…

— Какво от това…

— Не са се свършили думите ми към тебе…

— Думите не се свършват. Не ще се свършат и подир нас…

— В такава тъмница…

— Не ме спирай. Не издържам, силата ме напуска. А аз искам сам…

— В такава тъмница…

— Вие се дръжте, там има още малко вода…

Нечия голяма, твърда и широка длан опипом и внимателно погали главата на момчето. То разбра в просъница, че това е ръката на Ортан. Топлата, тежка ръка постоя така отпусната върху главата му, като че ли искаше да я предпази от нещо и да я запомни — нея, главата на Кириск…