Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пегий пёс, бегущий краем моря, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов

Шареното куче тича край морето

 

Първо издание

 

Чингиз Айтматов

Повести

Роман-газета, № 17, 1977 г.

Издательство „Художественная литература“

Москва

 

Превела: Катя Витанова

Редактор: Доля Петринска

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Светла Василева

 

Издателски №5980

Дадено за набор на 06.02.1978

Подписана за печат на 11.05.1978

Излязла м. май

Печатни коли 7. Издателски коли 5.88

Формат 84х108/32 Тираж 35 110

Книжно тяло 0,37 лв.

Цена подвързана 1 лв. Цена брошура 0,56 лв.

Код 12 9536372211/5564-389-78

 

Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ПК „Д. Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

* * *

Преди това бе оня благ миг на покой, когато всичките, утолили жаждата си, се почувстваха доволни и щастливи.

Първата нерпа бе убита, съвсем скоро им предстоеше почивка на острова, а призори — нов голям лов на морски зверове. И веднага след лова — връщане у дома, незабавно. Всичко беше наред.

Лодката все така плаваше, с привично ниркане във вълните. Старикът Орган управляваше кормилото, посмукваше от лулата и може би си мислеше за своята Риба-жена. Емрайин и Милгун си гледаха работата — гребяха, размахваха веслата, като че ли без усилие, леко, точно, красиво. Кириск неволно взе да се любува на ловците. По някаква момчешка интуиция той разглеждаше в тази минута всекиго поотделно и си мислеше за всекиго поотделно. Той ги обичаше несъзнателно, гордееше се, че се намира с тях сега в морето.

Кириск не можеше да си ги представи тези хора другояче. Старикът Орган сигурно си е бил винаги, открай време, все старикът Орган — точно такъв: с изскочила адамова ябълка, дългошиест, с възлести като коренища едри ръце и сълзящи, всеразбиращи очи. Та можеше ли да бъде иначе? Можеше ли да съществува животът без старейшина, без този уважаван от всички човек! Странно можеше ли да бъде иначе?

Майка му казва, че той, Кириск, много приличал на баща си и че като порасте, ще бъде втори Емрайин. И очите му, казва, са точно такива, кафяви, като желъди, и зъбите здрави — и точно такива, — двата предни малко щръкнали. И брадата му, казва тя, ще бъде като неговата — черна, буйна, гъста. Неслучайно наричат баща му Брадатият Емрайин. А когато Кириск бе още по-малък, когато още се къпеше голичък в ручея, майка му подбутваше сестра си: гледай, гледай, съвсем същият, без разлика — и те се споглеждаха и превиваха от смях, шушукаха си нещо и майка му казваше, че ако на Кириск, като порасте, му се падне жена като нея самата — няма да се сърди, — добре ще й бъде, сигурна е в това. Странно, чудеше се Кириск, защо и на кого няма да се сърди? И защо на жена му ще й бъде добре, щом той прилича на баща си!

Ето той седи отпред, гребе, чернобрад, белозъб. Широкоплещест, уверен в себе си — винаги спокоен. Кириск не помнеше да го е хокал някога или съжалявал и защищавал, както правеха другите бащи. А очите му, вярно, са като зрели желъди — бистри, блестящи.

Зад него, с втория чифт весла, седи братовчед му Милгун, две години по-млад от баща му. Такава близка рода, а брада почти няма. А и това, дето има — вири се като мустаци на морж. Че той целият прилича на морж. Милгун обича и да поговори, и да поспори, ако нещо не му се види наред. Обидата никому не прощава — веднъж се сби с някакъв пътуващ търговец. Трябваше с цялата рода да се извинява на търговеца, да му прави мили очи. Но Милгун не искаше и да чуе — нищо, че е нисичък на ръст и заоблен като пън, — налиташе да се бие, ще му докажа, вика, кой е прав! Беше си сръбнал. Той обичаше да си попийва. Неколцина, и Емрайин с тях, искаха да го вържат, дотам стигна работата. Силен излезе като мечка. На Кириск той е аки[1] Милгун. Те са неразделни с баща му, винаги двамата ходят на лов, защото никога един друг няма да се подведат, защото и двамата са свестни хора. Синът на Милгун е още съвсем малък — току-що проходи, а двете момичета са по-големшки. Кириск винаги се застъпва за тях — само някой да ги е докоснал! А майка му обожава момичетата на Милгун, те често идват да си играят с Псулк.

Но най-красиво от всички момичета е Музлук! Жалко, ме като порасте, щели да я омъжат в чуждо поселище, така говорят. Ами ако той не я пусне…

Там, на брега, Кириск много рядко мислеше за такива неща, а тук, от разстояние, дори най-обикновеното придобиваше непознато досега за него трогателно значение.

Изведнъж страшно силно му се прииска да си е у дома, там, където зад Шареното куче, в долината на тяхната река, край гората, се гушеше отколешното поселище на крайбрежните нивхи — хората на Рибата-жена. Така му се прииска в този миг да е до майка си, та чак сърцето го прониза. Но толкова далече се намираха сега от родното крайбрежие, от родното Шарено куче, което вечно си тича покрай вечното море! Кириск неволно се обърна, сякаш да се увери в това, и като се огледа насам-натам, видя нещо съвсем неочаквано.

По морето, като два широки, допиращи се езика, които закриваха почти половината хоризонт, срещу тях се надигаше сива стена от гъста мъгла. Приближаваше се видимо, мощно се валяше по черната водна повърхност и плътно изпълваше цялото окръжаващо ги пространство. Приближаваше се като живо като същество, като чудовище, раззинало паст да ги погълне заедно с лодката, заедно с целия видим и невидим свят. Мъглата идеше тъкмо от тази страна, в която одеве, взел го отдалеко за остров, Кириск бе видял нещо неопределено, някаква неподвижна сред морето сива маса. Сега цялата тази маса, като набухваше и нарастваше пред очите му, безшумно и неудържимо се носеше, подгонена от вятъра, към тях.

— Гледайте! Гледайте! — уплашено извика Кириск.

Всички изтръпнаха. Лодката, останала за миг без управление, заподскача върху вълните. И в този миг се раздаде страшен рев на огромна вълна, която изригваше изпод плътната завеса на мъглата. Вълната идеше с напор, с все по-усилващия се грохот на разбушуваната вода, издуваше се, издигаше и сгромолясваше едновременно.

— Обръщай! — отчаяно извика Орган. — С носа напред!

Едва успели да обърнат лодката срещу вълната, и първият удар на урагана насмалко да я прекатури. Вълната префуча, предизвикала подир себе си възмущението на морето, и мъглата тутакси като отприщена нахлу. Когато разстоянието между нея и тях съвсем намаля, стана ясно с какво мрачно тържество, с каква зловеща неотстъпност и упоритост се движеше тази кълбеста, жива тъмнина.

— Запомнете вятъра! Вятъра запомнете! — успя да извика Орган. И изведнъж всичко потъна в непроницаемата мъгла. Стовари се като лавина и ги погреба в своята мрачна бездна. Изведнъж, за някакъв миг, те попаднаха от един свят в друг. Всичко изчезна. От този миг вече нямаше нито небе, нито море, нито лодка. Дори лицата си не виждаха. И от този миг вече не знаеха що е покой — морето бушуваше. Мяташе нагоре-надолу лодката, изхвърляше я и я събаряше едновременно в пропастта, която зейваше между вълните. От разплисканата вода дрехите им прогизнаха, натежаха. Но най-голямата беда бе, че в тази плътна мъгла хората не можеха нищо да видят наоколо, тъй като не виждаха и не можеха да определят какво става в морето и какво следва да предприемат. Имаха един-единствен изход: да се борят наслуки, слепешката, само и само да удържат по някакъв начин лодката върху водата, да не й позволят да се преобърне. Сега вече и дума не можеше да става за стигане до някаква цел. В своята необуздана прищявка вълните я носеха неизвестно накъде и също така бе неизвестно докога ще я носят…

Кириск бе слушал за подобни неща, беше се случвало лошо време да настигне ловците в морето, да изчезнат завинаги, и тогава жените и децата при всеобщ траур дни наред палеха огньове по склоновете на Шареното куче, изпълнени с безнадеждна надежда: ами ако са живи! Но той и тогава не можеше поне горе-долу да си представи колко страшно и нечовечно е това — да се загива… в открито море. И толкоз повече не можеше да си представи, че тези безобидни мъгли, тези безмълвни зимни пришълци, чието появяване така обичаше, които покриваха с равен бял дим омагьосания в млечната тишина свят и земните предмети сякаш ставаха безплътни, призрачно вцепенени във въздуха, а душата му се преизпълваше с необясним страх и отмалялост в очакване на някакво приказно видение — че тези мъгли могат да се превърнат в такъв грозен, вездесъщ враг. Като се виеха, пълзяха, разстилаха и отново сгъстяваха техните тъмни вълма, плъпнали над разбушуваното море, сега му напомняха змийски движения…

Вкопчен в седалката, Кириск трескаво се притискаше от страх до старика Орган.

— Дръж се, за мен! Здраво се дръж! — извика му в ухото той и повече нищо не можеше да каже или да направи за момчето.

И никой не можеше да му облекчи участта, тъй като всички бяха равни пред лицето на яростната стихия. Дори ако Кириск започнеше да вика, да плаче и призовава на помощ баща си, Емрайин не би се помръднал от мястото си, тъй като лодката се държеше над водата само благодарение на него и Милгун, които отчаяно балансираха с веслата, предугаждайки разривите и взривовете на вълните.

А вълните безспирно отнасяха лодката в непрогледния мрак на мъглата. Орган все още се опитваше да я направлява някак с кормилото, да я крепи над водата, но ураганът неспирно се усилваше.

Навярно бе вече полунощ. В мъглата нямаше как да се разбере колко време е минало. За настъпването на нощта можеха да се догаждат само по сгъстилата се тъмнина. И в тази тъмнина вече доста време се водеше тяхната непрестанна, неравна, с почти безнадежден край борба. И все пак нивхите засега се държаха, все пак не ги напускаше отчаяната надежда, че може би ураганът ще утихне тъй внезапно, както и внезапно се разрази, че мъглата може да се разпръсне и тогава да помислят какво ще правят по-нататък. И в един миг тази надежда сякаш започна да се сбъдва. Ураганът сякаш взе да се укротява, клатушкането понамаля, поуспокоиха се и вълните. Но тъмнината си оставаше същата — плътна, катраненочерна. Пръв, надвил рева на морето, се обади Орган:

— Как сте там? Кириск е с мен! Чувате ли ме?

— Чуваме! На местата сме си! — пресипнало отвърна Емрайин.

— Кой запомни вятъра? — отново извика Орган.

— А каква полза? — ядосано кресна Милгун.

Старикът млъкна. Наистина, сега посоката на вятъра не вършеше работа. Накъде бяха отнесени, къде се намираха, далече или близо са островите, които можеха да им послужат за ориентир — никой не знаеше. А току-виж ги отмъкне толкова навътре, че никога не намерят своите три островчета. И той замълча, угнетен от мрака и люшкането. Великият Орган замълча в тежък размисъл. Единственото, което при тези условия можеше да се смята за късмет, бе това, че като отминаха по волята на съдбата острова, избегнаха злата участ да се разбият в крайбрежните му скали. Но без острова и без звездите, и сред тази мъгла сега не можеха по никакъв начин да се ориентират. Орган беше безсилен да каже каквото и да е. Въпреки това след известно време извика:

— Вятърът бе Тланги-ла[2], когато се обърнахме с носа!

Никой нищо не му отговори. На гребците не им беше до отговор. И Орган отново замълча. Кириск целият трепереше, притиснал се до краката му. Тогава Орган каза на гребците:

— Ние с Кириск ще изтребваме водата, а вие се дръжте!

Той се наведе над момчето, опипа го в тъмнината и като се убеди, че нищо му няма, добави:

— Не се бой, Кириск. Хайде да изгребем водата. Иначе лошо ни чака. Само един черпак имаме, ето го, намерих го, а ти, дръж, вземи ведрото, по-удобно е… Държиш ли? Вземи ведрото, казвам…

— Да, аткичх, държа го. А докога ще е така тъмно? Страх ме е.

— И мене ме е страх — продума старейшината Орган. — Но ние сме мъже и не се полага да се страхуваме.

— А няма ли да се удавим, аткичх?

— Няма. А ако се удавим, значи тъй ни е било писано. А сега, хайде, дръж се за мен с едната ръка, а с другата греби, изхвърляй водата.

Добре че Орган навреме се досети и като се възползваха от краткото затишие, те успяха да изплискат насъбралата се в лодката вода. И тъкмо тогава, когато двамата опипом изтребваха водата, Орган обърна внимание на Кириск за бъчонката, от която бяха пили през деня.

— Кириск — рече той, като потегли ръката му. — Тук е нашата бъчонка с вода. Напипа ли я? Запомни: каквото и да става, трябва да пазиш бъчонката. Дръж се за нея, не я изпускай, не се разделяй с нея. Не дай бог нещо, по-добре да умрем, отколкото да останем без вода. Разбра ли ме? На никого не разчитай… Чуваш ли?

Добре че каза това, добре че овреме предупреди момчето. Много скоро този съвет му дотрябва.

След като бе поутихнал малко, ураганът отново се развилня. И този път още по-силно и свирепо, сякаш се възползваше от прикритието на нощта и безсилието на хората, които нищо не виждаха в тъмнината и мъглата. Този път вълните се нахвърлиха с нов пристъп на ярост, сякаш си отмъщаваха за проявената кратка отстъпчивост. И се завъртя, замята лодката на Орган между невидимите вълни, безпощадно удряна и запокитвана на всички посоки. Водата я заливаше. Тя затъваше, пълнеше се. Колкото и да се бъхташе Орган с черпака, пълзешком бе немислимо да изгребе нахлулата вода. И тогава закрещя на гребците зло и отчаяно:

— Изхвърляйте всичко! Потъ-ъ-ваме! Изхвърляйте!

Кириск силно заплака от страх, но никой не го чуваше и никой не му обръщаше внимание. Момчето се завря в ъгъла до кърмата и се вкопчи в бъчонката. Обгръщаше я, стискаше я с все сили, раздирайки се от плач. Помнеше, че това е най-важното, което трябва да върши сега, та каквото ще да става. Кириск разбираше — потъват, и въпреки всичко изпълняваше заръката на старейшината Орган, пазеше бъчонката с водата.

Трябваше незабавно да спасяват полузатъналата лодка. Милгун засега продължаваше като обезумял да размахва веслата и с все сили да действа така, че лодката да не се преобърне, а Орган и Емрайин изхвърляха зад борда всичко. Друг изход нямаха. Полетяха в морето двата винчестера, харпунът, намотките въжета и какви ли не други вещи, дори и тенекиеният чайник на Орган. Най-много се затрудниха с нерпата. Намокреният, натежал, хлъзгав труп им се изплъзваше. Трябваше да го повдигнат от дъното на лодката и да го преметнат зад борда. Това, заради което изминаха толкова път до необитаемите острови — техният улов, — трябваше да се изхвърли. Като ръмжаха пресипнало, ругаеха и проклинаха, те с големи усилия изтласкваха в теснотията трупа към борда и най-сетне го преметнаха в морето. И дори в тази суматоха и дива схватка със стихията се усети как лодката облекчено подрипна, разтоварена от тежестта на нерпата. И може би тъкмо това ги спаси в момента…

* * *

Орган пръв се опомни. В бялата безжизнена пустота той не можеше изведнъж да схване къде се намира и какво означава тази мътна непрогледна неподвижност наоколо. Това бе мъгла.

Това бе Великата мъгла, възцарила се безмълвно, властно и неотстъпно над целия океански простор. Великата мъгла се наслаждаваше на своето велико вцепенение…

След като очите му посвикнаха, старикът Орган започна да различава очертанията на лодката, после и на хората. Емрайин и Милгун се бяха повалили на местата си. До смърт изтерзани, омаломощени от мощния ураган, те лежаха в странни пози, сякаш убити на място, и само по дрезгавите им, накъсани хрипове се разбираше, че са живи. Кириск спеше върху бъчонката, свит в краката му. Той силно потрепери насън от влагата и студа. Орган го съжали, но с нищо не можеше да му помогне.

Зашеметен от преживяната нощ, старикът седеше на кърмата, обронил бяла глава. Болеше го цялото тяло. Дългите му възлести ръце висяха като пречупени клони. Много и какви ли не премеждия и беди беше изпитал Орган през живота си, но такъв жесток случай не помнеше. Той не можеше да си представи къде се намират сега, къде ги е завлякъл ураганът, колко са далеч от земята, в морето ли са или в океана. Не можеше да си представи и кое време на денонощието е. В плътната, непроницаемо вцепенена мъгла не беше ясно ден ли е или нощ. Но по всяка вероятност, като се знае, че ураганите утихнат обикновено призори, трябваше да е ден. А може би и подир пладне.

Но нито това, нито радостта, че по едно чудо останаха живи, успокояваше Орган. Лишени от всичко, което носеха в лодката, дори от пушките, които бяха разменили с пътуващи търговци за стотици самурени кожи, сега те нямаха нищо друго освен двата чифта весла и наченатата вода в бъчонката. Какво ги очакваше занапред?

Разбира се, щом гребците се съвземат, заедно ще обмислят какво да правят по-нататък. Но кой може да каже в каква посока да тръпнат? Това — първо. А второ — ако дочакат нощта и небето се проясни, би могло да се ориентират по звездите; но колко дълго ще им се наложи да плават? Колко сили и колко време ще им бъдат нужни? Ще издържат ли, ще стигнат ли до някакъв спасителен бряг?

Ами мъглата — каква мъгла само! Така сбито и неподвижно лежи над морето, като че е решила да векува по тези места. Дали навсякъде околовръст е така? Целият ли свят е потънал в такава мъгла?

Искаше му се да пуши и да пие вода. Но за пушене и дума не можеше да става — тютюнът, който имаше в себе си, беше съвсем мокър. И лулата кой знае къде се е дянала. Ами вода? Орган не смееше да помисли за това. Засега още можеше да се търпи, засега още можеше да не мисли за това…

В морето имаше мъртво вълнение — пълен покой, пълно затишие. Лодката едва-едва се поклащаше на място. Нищо не я тласкаше, нищо не я движеше. Веслата, захвърлени във водата, неподвижно лежаха на повърхността. Ясно какво им е било на Емрайин и Милгун — не са имали сили дори веслата да вдигнат на борда, оборил ги е мъртвешки сън.

При това напълно безветрие всичко бе замряло в мъглата и неподвижността. Стоеше морето, стоеше мъглата, стоеше лодката — нямаше накъде да се бърза… нямаше накъде да се плава…

Опечалено отпуснал глава, старикът неусетно заспа. Събуди го Кириск:

— Аткичх! Аткичх! — буташе го момчето. — Жадни сме.

Орган трепна и разбра, че тримата му съплеменници очакват от него действие, тъй като той е старейшината, и разбра, че започва най-страшното — разпределянето на водата…

Мъглата бе все така плътна и неподвижна. Морето се намираше в пълно затишие.

* * *

През останалата част от деня те бавно плаваха в мъглата. Безцелно и неизвестно накъде.

След като се посъветваха и осъзнаха положението си, бе вече невъзможно да стоят на едно място.

И те плаваха. Може би се приближаваха към земята, а може би обратното — отдалечаваха се от нея.

Но все пак в плаването имаше някаква илюзия за движение.

Цялата надежда се крепеше на това, че мъглата ще се разсее и тогава ще стане по-ясно какво да правят.

Във всеки случай, ако през нощта мъглата се разсее, могат да видят звезди. Най-необходимото на първо време бе да се покажат звездите.

И още нещо ги обнадеждаваше — да се натъкнат на някакъв остров. Оттам вече ориентирането е по-лесно.

А засега плаваха в мъглата — неизвестно накъде.

Но и при тези условия Орган нареди да приведат в известен порядък лодката. Изгребаха хубаво водата от дъното, да не им жвака под краката. Настани Кириск себе си на кърмата, да се посгрее до него и да изсъхне по-бързо. Раздаде вода на всички по равно. Като начало — по непълна четвъртинка черпак. Подир такава ураганна нощ трябваше поне веднъж да утолят жаждата си. Но ги предупреди, че отсега нататък ще пият само тогава, когато той, Орган, намери за нужно, и само толкова, колкото им налее. И като каза това, разклати за по-голяма убедителност водата в бъчонката — беше останала наполовина.

Имаха и една радостна изненада: когато вдигна бъчонката, зад нея, съвсем в ъгъла на кърмата, под седалката намериха кожена торбичка с юкола[3]. Голямата торба с храната бяха изхвърлили заедно с другите вещи, а тази — приготвена от жената на Милгун, бе останала съвсем случайно в ъгъла, зад бъчонката, поверена на Кириск да я пази като очите си… Вярно, торбичката бе пълна с морска вода и, без друго солена, юколата не можеше в уста да се сложи. И все пак храна е. И ако имаха доволно вода за пиене, то и такава юкола можеше да се яде.

Но засега никой не я докосваше, бояха се от жажда…

Всички очакваха само едно — кога ще се вдигне мъглата…

В пълното безмълвие и неподвижност на мъглата само унило поскърцваха вилките. И това скърцане сред великата тишина наподобяваше уморени молби и стенания на заблуден човек: къде съм, къде съм? Накъде да поема?

Всички очакваха само едно — кога ще се вдигне мъглата…

Но мъглата не се вдигна и нямаше намерение да се вдига. Дори не се помръдваше. Сякаш нещо невъобразимо чудовищно, някаква неземна, дошла от другаде твар, която издишва лепкава влага, бе погълнала целия свят — и Земята, и Небето, и Морето…

Отново настъпи нощ в чревото на мъглата. За това можеше да се съди по сгъстилата се чернота наоколо. И никакви звезди, никакво небе.

Да плават нанякъде само заради едното плаване — вече нямаше смисъл.

Чакаха с упование и надежда — не ще ли трепнат звезди на небето! Чакаха всеки миг. Чакаха да задуха вятър и да прогони тази ненавистна, трижди проклета мъгла. Не спяха, умоляваха небесните сили да разгърнат звездния небосвод, умоляваха стопанина на ветровете — гривестия, космат звяр — да се събуди отвъд морето.

Но всуе. Никой не чуваше жалбите им и мъглата не се вдигаше.

Кириск също чакаше появяването на звездите. Тези звезди, които обикновено блещукаха като играчки по небето, сега му бяха по-свидни от каквото и да е. Всичко, което преживяха от миналата вечер насам, потресе, изпълни с ужас момчето. Та колко й трябва на детската душа, за да се отчае, прекърши и съкруши завинаги? Но това, че тримата възрастни, с които се намираше в една лодка, когато надвисна смъртоносната опасност, когато явно настъпваше краят на тяхното плаване, не паднаха духом, издържаха, надвиха на разярената стихия — вселяваше у момчето надежда, че и сега ще бъде намерен пътят към спасението. Кириска силно вярваше, че стига да се покажат звездите, и краят на страданията им ще дойде.

Само по-бързо да станеше това, по-бързо да се върнеха назад, на земята, при Шареното куче, по-бързо, по-бързо, по-бързо, защото много е жаден и гладен, защото е вече непоносимо жаден и гладен, защото с всеки миг все по-силно му се иска да пие и да яде, защото иска да се върне у дома, при мама, при сродниците, при къщите, при огнищата, при ручеите и тревите…

Цяла нощ страдалците се топяха от мъка, от мъчително очакване, но нищо не се измени — мъглата не се помръдна, звездите не се появиха на небето, морето не се разбуди.

И през цялата нощ страдаха от жажда, от влагата и студа, но най-много от жаждата. Кириск предполагаше, че само той така изнемогва за вода, че на него му се пие най-много, и тази мисъл мира му не даваше.

Но старейшината Орган не даде вода, когато момчето събра кураж и го помоли за мъничко.

— Не — отсече той. — Сега не се поляга. Потърпи.

Да знаеше само старикът Орган как им се пиеше след юколата, която те, тримата, все пак не се стърпяха и загризаха от глад към края на деня. И макар че пийнаха след това вода, то бе съвсем недостатъчно и подир някое време още по-силно им се припи, а старикът Орган не докосна юколата, надви си на глада, но и вода не пи, спести своя дял, не си разреши нито глътка. През този ден пиха два пъти — сутринта и вечерта — с изключение на Орган. Вечерта съвсем малко, просто на дъното на черпака. А водата в бъчонката намаляваше, намаляваше…

Когато си жаден, когато си много жаден — очакването на някаква промяна става двойно по-силно изтезание.

Тъй продължи цялата нощ… И през цялата нощ студената мъгла лежеше неподвижно. И морето не потрепна…

Бележки

[1] Аки — обръщение към по-стар роднина. — Бел.авт.

[2] Тланги-ла — югоизточен морски вятър, силен и студен. — Бел.авт.

[3] Юкола — сушена и подкиселявана риба. — Бел.пр.