Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (6)

VI

Лайза слисано погледна Ема.

— Това беше ужасно!

Ема й кимна съчувствено.

— Именно затова казах, че ще дойда да ти помогна. Трябва да отделим почтените журналисти от останалите.

Двете седяха във всекидневната, Лайза се опитваше да се съвземе след бурната среща с журналистите на прага на дома си. За щастие Ема бе дошла тъкмо навреме, за да я спаси от това мъчение. Тя успя да се промъкне до входната врата и я затръшна под носовете им, преди да разберат какво става.

— Какво ще правим сега?

— Ще изляза да поговоря с тях. Струва ми се, че е най-добре да направиш изявление.

— Какво да кажа? — попита Лайза, която се чувстваше като оглупяла след преживяния шок. — Нали чу онзи, дето ме попита дали Тоби е инсценирал собствената си смърт, за да избегне финансовия скандал? Как е възможно да се говорят такива неща?

Ема се изправи на крака.

— Остави всичко на мен. Ще отида да им кажа, че след петнадесет минути ще направиш предварително подготвено изявление. Няма да отговаряш на никакви въпроси. Прекалено много е да се иска точно сега от теб да даваш отделни интервюта.

— Добре.

— Но трябва да ти кажа, че всъщност съм доволна от резултатите от снощната работа. Вдигна се толкова много шум, че със сигурност съвсем скоро ще открием какво се е случило с Тоби — добави Ема и бодро напусна стаята.

Струва ми се, че точно от това се страхувам, мислеше си Лайза, останала за няколко минути сама. Все още я измъчваше това, че не бе позвънила на Тоби, за да изгладят недоразуменията си. Нещо ужасно се беше случило и сега тя може би дори нямаше да има възможност да му каже „сбогом“. Но не бе възможно той да е мъртъв. Щеше да го усети подсъзнателно, щеше да познае страшната болка на загубата и част от нея вече щеше да е мъртва. Все пак какво ли се беше случило?

Лайза непрекъснато си припомняше онези няколко последни минути, преди той да тръгне за летището, търсеше някакви следи, които биха могли да й подскажат какво е могло да се случи.

Спомни си как той стоеше в коридора, без да й обръща внимание, и се готвеше да тръгне. „Паспорт, билети, маршрутна карта, филофакс…“ Както обикновено, преди да тръгне на делово пътуване, той проверяваше дали не е забравил нещо. „Пари… папките… така, така, така…“ Доволен, бе щракнал ключалката на дипломатическото си куфарче. Багажът му вече бе сложен пред входната врата. Само след миг Тоби вече го нямаше, след като й бе казал само едно хладно: „Довиждане“. А сега тя дори не знаеше къде е той или какво се е случило. Обзета от внезапно отчаяние, Лайза се питаше дали въобще ще го види някога.

— О, скъпа, постарай се да не се разстройваш толкова много — каза майка й, която в този момент влезе в стаята. — Знам колко ти е тежко.

Лайза се опита да сдържи сълзите си, но те изведнъж закапаха по реверите на бледожълтия й костюм.

— Аз… аз съм толкова изплашена — изплака тя. — Какво може да се е случило с него?

Хелън Мортимър я прегърна и я потупа по гърба, все едно че беше още дете.

— Забравих да питам нещо, за онзи шофьор от „Премиър Карс“, онзи, дето е изгубил парите си, вложени в „Лойд“ — с пресеклив глас изрече Лайза. — Той ли е закарал Тоби на летището? Знаел ли е нещо или е просто някакво съвпадение, че именно той е закарал Тоби в онази сутрин?

— Струва ми се, че е било съвпадение. Баща ти каза, че шофьорът — името му беше Хенри Гранвил, нали? — е направил изявление в полицията, казал е, че никога по-рано не е возил Тоби, че не е знаел кой е той, оставил го е пред Терминал III и го е видял да влиза в сградата на летището.

Лайза издуха носа си.

— И това ли е всичко?

Майка й кимна утвърдително.

В този момент Ема се върна в стаята и с един поглед разбра какво е положението.

— Искаш ли да напиша няколко думи, които да прочетеш пред тях? — тихо предложи тя.

Лайза я погледна успокоена.

— Ще го направиш ли, Ем? Ще ти бъда много благодарна. Съжалявам. Аз наистина съм безнадежден случай.

Тя изправи гръб и за последен път подсмръкна.

— Ще отида да ви донеса малко кафе, докато вие решите какво ще бъде изявлението — обади се Хелън. Тя пристегна широкия колан на памучното си японско кимоно. — Ако не се облека скоро, всички ще ме помислят за повлекана — добави, насилвайки се да изглежда весела.

Лайза успя да изобрази една треперлива усмивка на лицето си.

— Тогава да се заемаме за работа — бодро рече Ема. — Тези типове няма цял ден да киснат на прага.

Лайза точно от това имаше нужда.

— В началото искам да кажа… — подхвана тя и Ема веднага започна да си записва. След десет минути изявлението беше готово.

— Всичко наред ли е?

Лайза се погледна в огледалото, напудри леко зачервения си нос и кимна утвърдително.

— Готова съм.

Ема я погледна и се удиви от явното й самообладание.

Жената, която в онази сутрин се изправи лице в лице със страховитата фаланга на репортерите и фотографите, никак не приличаше на стреснатата съпруга, която половин час по-рано им бе отворила вратата и бе избягала. Сякаш обзета от вдъхновение, Лайза стоеше на най-горната стълбищна площадка пред входната врата, една стройна и уязвима на вид жена, която все пак говореше уверено и с достойнство и мигновено накара всички да млъкнат и да й обърнат внимание.

— Бих искала да благодаря на всички ви за това, че сте дошли тук днес в отговор на молбата ми да бъде обявено публично изчезването на съпруга ми. Съпругът ми, Тоби Хамкрофт, изчезна преди седмица и оттогава никой нито го е чул, нито го е видял — започна Лайза.

Тя вдигна поглед от бележките си, сините й очи обхванаха всички с един поглед и бяха изпълнени с такава болка, че хората я гледаха като омагьосани, микрофоните се приближиха до нея, камерите забръмчаха, за да я снимат отблизо.

— Независимо от слуховете, които според мен се разпространяват, бих искала категорично да заявя, че неговото изчезване по никакъв начин не е свързано с някакви финансови затруднения, било то лични или на лондонския „Лойд“. Моят съпруг е човек на честта и никога не би участвал в нещо непочтено. Апелирам към всеки, който може би го е видял или има някаква представа къде се намира, да се свърже веднага с полицията. Неговото изчезване причинява голяма мъка на мен и моето семейство и ще бъдем благодарни за всякаква информация. Благодаря ви.

След кратка тишина и преди тя да успее да се прибере в къщата, журналистите се активизираха отново и започнаха да задават досадните си въпроси.

— Според вас какво се е случило с него?

— Искате ли да му предадете нещо?…

— Вярвате ли, че той все още е жив, мисис Хамкрофт?

Лайза рязко се обърна към тях, като се подпря с една ръка на рамката на вратата.

— Аз трябва да вярвам, че той е жив — заради себе си и заради нашите три деца, и ще вярвам, че е жив, докато не бъде доказано обратното — твърдо заяви тя. Помълча и преглътна, преди да добави: — Моля ви, помогнете ми да го намеря.

После черната входна врата тихо се затвори и нея вече я нямаше.

В коридора, далеч от любопитни очи, Ема я прегърна.

— Чудесно! Справи се блестящо! О, Лайза, Тоби толкова много ще се гордее с тебе.

— Така ли мислиш? Всичко ли беше наред?

— Нямаше грешка! Ти ги покори. Сега трябва да гледаш обедните новини по телевизията. Хващам се на бас, че ще предадат цялото ти изявление.

— Което, благодарение на теб, не беше прекалено дълго — отбеляза Лайза. — А сега какво ще правим?

Тя бе възвърнала увереността си и се чувстваше силна, готова да премести планини, ако се наложи, но да намери Тоби.

— Струва ми се, че трябва да остана и да поема всички телефонни разговори — предложи Ема. — Мога да ти кажа, че това ще бъде един безумен ден и няма защо да говориш с куцо и сакато.

 

 

Срещата се състоя призори в един изоставен хамбар в покрайнините на Бодмин Муър. Дотук водеше черен път и процесията от коли не можеше да се види от шосе А 30; секретността бе от първостепенно значение. Осемте мъже и двете жени насядаха в кръг върху походни столчета и обърнати щайги. Най-младият от всички беше на тридесет и осем години, бивш офицер от САС, който преди няколко години бе напуснал армията поради инвалидност, след като бе ранен в главата по време на битка. Военната му подготовка и грубият му и безмилостен характер го бяха превърнали в несъмнен лидер. Най-възрастният член на групата беше жена, вдовица, мършава и нервна, на кльощавите си ръце не носеше дори венчална халка. Останалите бяха оттеглили се от работа бизнесмени, които не се отличаваха с нищо особено, освен един — шестдесетгодишен, с рядка сребриста коса и пронизващи очи. Той държеше на коленете си дипломатическо куфарче, толкова пълно с книжа, че не можеше да се затвори.

— Всички ли сме тук? — изграчи офицерът от САС.

— То се вижда — кисело се обади вдовицата.

Не й обърнаха внимание. Събранието започна. Продължи два часа и понякога ставаше много разгорещено. Лидерът им напомни, че залогът е висок, но и наградата е голяма. Старецът потупа своето дипломатическо куфарче.

— Има толкова много… толкова много — промърмори той и в очите му проблесна сълза.

— Разбрахме ли се за втората фаза от нашия план? Трябва да започне след два дни, за да имаме време първо всички да се приберем по домовете си.

Останалите се съгласиха. Време беше да си вървят. Някои си тръгнаха по двойки. Вдовицата и учителката. Армейски офицер от запаса и фермер. Най-възрастният член на групата и пенсиониран бизнесмен. Останалите излязоха по един, бившият офицер от САС бе последен. Искаше да се увери, че не са останали никакви следи от присъствието им тук. Изрита на една страна щайгите, оправи каишката на пълния си кобур и за последен път огледа всичко.

Беше време да се заемат с останалата част от операцията.

 

 

Скоро след обяда Деклан дойде да види Лайза. Къщата гъмжеше от хора и за негова огромна изненада, и Мартин Хамкрофт бе там. Тъкмо излизаше.

— Радвам се да те видя, Деклан — каза той и стисна ръката на по-младия мъж.

— Добър ден, сър. Как сте?

— Много съм притеснен за Тоби, разбира се — Мартин се обърна към Лайза. — Отивам в банката — обясни й той. — Ще се върна след около час.

Лайза му кимна с разбиране. После въведе Деклан във всекидневната.

— Някакви новини? — попита тя.

— Не. Нищо ново. Бащата на Тоби е пристигнал от Испания заради изчезването му? — заинтригувано попита той.

— Разбира се. И Нина е тук. Всички сме ужасно притеснени, Деклан. Чувал ли си нещо?

Той нервно се разходи из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, и отначало като че ли нямаше желание да й отговори. После дълбоко си пое дъх.

— Трябва да бъда откровен с теб, Лайза. Говори се, че Тоби се е измъкнал от страната, като е обрал парите на много от външните вложители и според тях ги е вложил в някаква фирма отвъд океана.

На Лайза й призля.

— Това е най-ужасното нещо, което някога съм чувала! Ти не им вярваш, нали?

Той се поколеба малко, преди да й отговори.

— Не твърдя, че вярвам на това, но нещата не изглеждат добре. Като цяло „Лойд“ е в тежко положение, главно поради лошо ръководство, но също така и поради огромната по размери корупция. Не само в синдиката „Хамкрофт“, но и в другите синдикати.

Лицето на Лайза болезнено пламна от гняв.

— Но Тоби не е направил нищо лошо, Деклан! За Бога, нима го обвиняваш в незаконно присвояване?

Деклан яростно заклати глава.

— Разбира се, че не, но за нещастие той е на топа на устата. Заема много висок пост в „Лойд“.

— Но никога не би направил нищо нередно — заяви Лайза.

— Не съм твърдял обратното — Деклан с копнеж погледна към подноса с напитките. — Може ли да си налея, Лайза?

— Разбира се — удивено отвърна тя. Знаеше, че той не пие, особено пък посред бял ден.

— Да налея ли и на теб?

— Не, благодаря, Деклан. Главата ми трябва да е бистра. Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става в „Лойд“.

Той въздъхна.

— Толкова много неща се случиха и всичко е свързано с презастраховките от последните десет години. Презастрахователните вноски от „малките синдикати“ са били прехвърлени в чужбина заради данъците и лихвите са били инвестирани.

— Това не е ли незаконно? — стреснато попита тя.

— Не. Нищо не забранява създаването на отвъдокеански компании, купуването на земя и построяването на сгради. Всичко това е напълно законно — обясни й той, — докато вложителите са съгласни.

— А какво представляват „малките синдикати“? Струва ми се, че никога не съм чувала за тях.

— Това са подразделения на компанията майка. Тоби вероятно работи за „малкия синдикат“ на „Хамкрофт“!

Деклан отпи голяма глътка от чашата си с джин и тоник, наистина имаше нужда.

— И какво му е лошото на това? — объркано попита Лайза. — Много компании имат филиали.

— Да, така е, но нещата не са чак толкова прости.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — в гласа й прозвучаха хладни нотки и тя го изгледа остро.

— Искам да кажа — бавно започна да й обяснява Деклан, сякаш говореше на дете, — че „малкият синдикат“ не бива да обира каймака на бизнеса и да оставя рисковите застраховки на компанията майка. И забележи, че на мен не ми е известно, но Тоби може да е направил състояние, като е вложил собствените си пари в „малък синдикат“ с нисък риск, докато неговите приятели ще бъдат разорени, защото са били включени в синдиката на компанията майка. Разбираш ли какво ти казвам? Синдикатът „Мартин Хамкрофт“ е натрупал загуби в размер на сто милиона лири и не притежаваме достатъчно резерви, за да посрещнем исковете.

Лайза бе замаяна, объркана, стресната и все повече се страхуваше.

— Не вярвам на ушите си! Деклан, какви ги приказваш?

Деклан допи питието си и стана, за да напълни отново чашата си.

— Най-важното е, че сега, когато се появиха големите искове, синдикатът не притежава достатъчно пари, за да ги покрие! Затова се изисква от вложителите да плащат в аванс! Ако ги нямаше „малките синдикати“, може би щяхме да имаме достатъчно пари. При това положение онези, които са вложили парите си в „малките синдикати“ с нисък риск, са се облажили хубавичко, докато бедните ахмаци от синдиката-майка ще изгубят и последната си риза.

Лайза изглеждаше ужасена, когато проумя какво означава това. Мозъкът й сякаш бе разтърсен от шок.

— Но това е ужасно! Това означава облагодетелстване на свои хора! Да използваш вътрешна информация, за да спечелиш пари!…

— Права си — за втори път през последните два дни той бе удивен от това колко бързо схваща тя. — Ние, а и много други компании сме в един и същи кюп.

Лайза бе осенена от още по-дълбоко прозрение.

— Значи ти искаш да кажеш, Деклан, че служителите на компанията са се погрижили за себе си, като са вложили собствените си пари в синдикатите с нисък риск, докато парите на външните вложители са инвестирани в синдикатите с голям риск?

Той я погледна в очите и бавно кимна.

— Казано с две думи — отбеляза Деклан, — сами трябва да се погрижим за себе си.

— Тогава?… — тя притисна с длан устата си. — Но Тоби не би направил такова нещо. Той знае ли въобще, че такава система съществува?

— Знае и още как. Двамата с Чарлс Брайър са провели много събрания по този повод. Това не е незаконно! И което е още по-тревожно, много хора смятат, че „Лойд“ е на крачка от банкрута. Колективно ние може би дължим милиарди лири.

— А от някои от служителите на компанията искани ли са пари? — попита тя.

— О, да. Всички са засегнати, някои повече от другите — поради цяла поредица от бедствия. През изминалите години никога не е имало толкова искове за изплащане на полици и ако е имало, те не са били в такива размери.

— Боже Господи! — Лайза бе стъписана, дъхът й спря, когато осъзна колко е сложно положението и колко старателно Тоби я бе предпазвал от онова, което ставаше.

Деклан отново заговори:

— Всичко това не означава, че вие двамата с Тоби сте разорени, да знаеш.

Лайза вдигна към него замаяния си от мъка поглед.

— Пет пари не давам за това — безстрастно изрече тя. — Всичко, което искам, е Тоби да се върне — после като че ли се посъвзе. — Но ние, разбира се, трябва да сме разорени, щом Фреди е разорен и ми се струва, че и семейство Дейвънпорт… може би също така и Ема и нейният съпруг… Как би могло да ни се размине?

— Както казах онзи ден, аз не съм добре запознат с финансовото положение на Тоби, но като се има предвид колко е умен, много се съмнявам да е изгубил и едно пени.

— Казваш го само за да ме успокоиш ли? Или си убеден в това? — направо го попита Лайза. — Щом хората непрекъснато обвиняват Тоби, че е замесен във финансов скандал, аз трябва да знам точно какво е станало, за да се опитам да оправя нещата. Да докажа невинността му, докато той си дойде и е в състояние сам да се защити.

Очите й се напълниха със сълзи и тя бързо извърна поглед, за да не забележи Деклан. През последния час Лайза бе започнала да се пита дали той наистина е техен приятел, на нея и на Тоби. Дали един приятел би се превърнал в обвинител? Дали един истински приятел дори би намекнал, че съпругът й е замесен в някакво мошеничество?

Деклан мълчеше, като че ли нямаше желание да каже нищо повече. Може би, помисли си тя, той вече съзнава, че е казал прекалено много.

Ема, която бе говорила по телефона от малката всекидневна, наричана вече щаба, изведнъж влезе при тях.

— Всеки момент ще започнат новините на Би Би Си 1 — обяви тя.

Лайза включи телевизора. Екранът трепна, оцвети се в синьо и само след миг тя видя себе си как апелира за намирането на повече сведения за Тоби.

— Страхотно! — заяви Ема, когато всичко свърши.

Лайза я погледна със съмнение. Беше толкова странно да наблюдава себе си.

— Всичко ли беше наред?

— Идеално — увери я Ема, а и Деклан кимна одобрително.

— Най-добре е да се връщам вече — каза той след няколко минути. — Макар че повече ми се иска да остана тук. Тази сутрин в стаята беше истински ад. Не че не го очаквах.

— Сигурно всички ти задават въпроси? — каза Ема. — Кажи ми, Деклан, и теб ли те очакват сериозни загуби?

— Не, доколкото ми е известно! А трябва ли да ме очакват? — той като че ли изведнъж застана нащрек.

— Е, добре — отвърна Ема, като се престори, че не забелязва промяната в държането му. — Може би и ние с Антъни ще имаме късмет.

Деклан не каза нищо. Той целуна леко Лайза по бузата и като поклащаше едва-едва рамене, излезе в коридора.

— Обаждай се, Лайза! — каза Деклан. — Искам да ми съобщиш веднага щом научиш нещо за Тоби, и аз ще направя същото.

— Благодаря ти, Деклан.

Когато той си отиде, Ема я погледна с любопитство.

— Наистина ли харесваш Деклан? — попита тя.

— Не съм сигурна — отвърна Лайза. — Понякога ми се струва малко досадно това, дето се опитва да подражава на Тоби във всичко. Предполагам, че го прави, защото се възхищава от него. Но всъщност не съм сигурна, че му вярвам.

— Хъммм — Ема изглеждаше замислена. — Самата аз винаги съм смятала, че той е малко нещо парвеню.

 

 

Сър Хъмфри слисано погледна жена си. Замига бързо-бързо.

— Какво означава това?

Лейди Роузмари продължаваше да се взира в телевизионния екран, сякаш очакваше да чуе още някое съобщение.

— Не ми се вярва — най-накрая изрече тя. — Тоби Хамкрофт никога не би избягал с чужди пари.

— Тогава защо Лайза току-що каза всичко това по телевизията? Не е ли странно, че той е изчезнал? И то точно когато „Лойд“ иска от нас толкова много пари? — челото му бе сбърчено. — Струва ми се, че имам нужда от едно шери — добави той.

Двамата бяха в библиотеката на Кейвънхам Корт и бяха гледали телевизионните новини в един часа, докато чакаха Мастърс да им сервира обяда.

— Можеш да налееш и на мен — рече лейди Роузмари. — Това наистина беше ужасен шок.

Това бе вторият, макар и не най-страшният шок за този ден. Първия бе преживяла, след като получи писмото от управителя на банката, в което й се предлагаше да продаде Кейвънхам Корт. Щяха да й трябват пари, за да покрие предишните си загуби, а вероятно и бъдещите, които според него можели да достигнат до над три милиона лири. Да изгуби Кейвънхам Корт, дом на семейството й през последните триста години, щеше да е толкова болезнено, колкото и да й ампутират крака, но тя не се сещаше за никаква друга алтернатива.

— Не можем ли да ипотекираме къщата? — предложи сър Хъмфри. — Или да вземем заем от банката?

— А кога ще го върнем? — логично попита лейди Роузмари. — Чудя се дали не бихме могли да продадем някои от картините? За най-ценните може би ще получим толкова много пари, че да покрием всички загуби. Смятам да извикам някой експерт на „Сотби“ да им направи оценка.

Междувременно тя позвъни на мистър Смайт от „Каутс и Ко“, банкерите на нейното семейство през последните триста години. Той бе в мрачно настроение, докато предсказваше финансовото й бъдеще.

— Положението е трагично, лейди Роузмари, имаме много клиенти в същото положение. Разбира се, ние с радост ще ви отпуснем кредит, за да покриете непосредствените си загуби, което, доколкото ми е известно, трябва да стане до дванадесети този месец. Ще използваме Кейвънхам Корт като допълнителна гаранция, но това в края на краищата няма да реши проблемите ви. Лихвите ще бъдат големи, а и какво ли ще стане следващата година? Ами по-следващата?

— Ако можете да ни дадете заем, това ще ни помогне, докато направят оценка на картините ни. Може би ще успеем да покрием всички загуби, като продадем на търг колекцията на дядо ми? — предложи тя с нотки на отчаяние в гласа.

— Ами да, разбира се, лейди Роузмари. За нас това няма да е никакъв проблем. Веднага ще уредя всичко.

Мистър Смайт учтиво се сбогува с нея, в същия тон бяха написани и писмата му, които винаги завършваха с думите: „от вашия покорен слуга“.

— Това може да реши въпроса — каза сър Хъмфри, когато тя му съобщи какво е направила.

— Готова съм на всичко, за да запазя това място — замечтано отвърна тя, като съзерцаваше през високите прозорци парка около Кейвънхам Корт.

По-късно през същия ден лейди Роузмари позвъни в „Сотби“ и беше решено някой от отдел „Изкуство“ след два дни да дойде да направи оценка на картините.

— Фреди Мортимър ще бъде у вас най-късно по обед — обещаха й.

 

 

Следобед от полицията се обадиха на Лайза и й казаха, че са взети всички необходими мерки и макар все още да нямат никакви новини за Тоби, надяват се до края на деня да научат нещо повече.

Сърцето на Лайза подскочи радостно.

— Значи до довечера ще го намерите?

Настъпи кратка пауза.

— Не можем да бъдем сигурни, че ще го намерим до довечера — внимателно каза дежурният офицер, — но се надяваме, че дотогава ще имаме някакви новини за него или за това къде се намира.

— Чудесно — с благодарност каза тя. — О, Божичко, направо е чудесно.

Полицейският офицер прочисти гърлото си.

— Мисис Хамкрофт, струва ми се, че може би навярно… — той се поколеба.

— Да?

— Струва ми се, че може би ще трябва да се подготвите, нали разбирате, за всеки случай…

Тя едва намери сили да попита:

— За какво?

— Е, струва ми се, че трябва да ви предупредя, че след толкова дълго време — осем дни, нали? — вашият съпруг… може вече да не е жив.

— Оххх! — от гърдите й неволно се изтръгна вопъл на отчаяние. В най-лошите моменти тя бе мислила единствено за тази възможност, но думите на полицая изведнъж я направиха някак си по-реална. Тя не можа да продума, а майка й и баща й, които я наблюдаваха, се вцепениха от напрежение.

— Да взема ли аз слушалката, скъпа? — нежно попита сър Джордж.

Лайза безмълвно кимна и му я подаде с трепереща ръка. Докато той говореше, Хелън Мортимър прегърна Лайза.

— Те смятат, че може да е мъртъв — каза тя на майка си.

— Разбира се, че не е така, скъпа…

Хелън още по-силно прегърна дъщеря си, ужасно много й се искаше да можеше да направи нещо повече, за да й помогне.

Денят бавно отминаваше, никой не знаеше какво точно би трябвало да направят. Ема и сър Джордж стояха близо до телефона и отговаряха на разнообразни въпроси, зададени от медиите, от приятели, които бяха видели появяването на Лайза по телевизията, от още репортери, които настояваха за интервю. През повечето време се стараеха линията да е свободна, в случай че полицията получеше някакви новини за Тоби. Отвън пред къщата все още се виждаха хора от пресата, които се надяваха Лайза да излезе.

Мартин Хамкрофт нямаше търпение да научи какво става в „Лойд“ и си уреди среща е един стар приятел, който двадесет години бе работил като застраховател в „Лойд“.

— Ще обядваме в „Буудълс“. Ще се върна за чая — каза той на Нина.

Междувременно Нина и Хелън се занимаваха с трите си внучета; угаждаха им, за да има мир и тишина. Лайза беше прекалено разстроена, за да направи нещо друго, освен да ги прегърне, когато ги видеше.

После, точно когато Ингрид приготвяше чая, сър Джордж извика Лайза на телефона.

— Кой се обажда? — попита го тя.

— Някаква жена на име Рейчъл Кларк. Казва, че е лична приятелка.

Лайза го погледна объркано. Това име не означаваше нищо за нея. Като сви рамене, тя взе слушалката от ръката на баща си.

— Лайза Хамкрофт на телефона. С какво бих могла да ви помогна?

— Надявам се, че съпругът ти ще изгние в ада! — изкрещя един писклив глас.

Лайза застина на място, беше прекалено шокирана, за да каже нещо.

— Благодарение на твоя проклет съпруг аз съм вече вдовица! Вдовица без пукната пара. Ще изгубя къщата си и всичко, което имам, благодарение на Тоби Хамкрофт! — в гласа й се долавяха истерични нотки и беше ужасяващо писклив.

— Аз… аз съжалявам… — запелтечи ужасената Лайза.

— Ще съжаляваш, и още как! Надявам се съпругът ти да е мъртъв като моя! Умря, защото беше разорен от „Лойд“, умря, защото от него искаха стотици хиляди лири, които той нямаше. Които аз нямам… но дори да имах, нямаше да ги дам на тези мошеници. Мисис Хамкрофт, разбирате ли, че моят съпруг се самоуби, защото вашият съпруг го кара в „Лойд“?

Ужасена, Лайза слушаше как жената ридае — шумни, разтърсващи вопли, сякаш полудяваше. После се поуспокои.

— Той… той се застреля! Те искаха всичко! Нямате представа как страдах… като гледах как този добър човек изгубва всичко, за което е работил цял живот, като го гледах как се съсипва от отчаяние и тревоги… — тя отново млъкна и ридаейки, затвори телефона.

— О, Боже мой! — ужасената Лайза повтори думите на жената пред баща си и Ема.

— Познаваш ли я? — попита сър Джордж.

— Не. Не знам коя е. Рейчъл Кларк?… — дълбоко разтърсена, Лайза се опита да си спомни това име, но то нищо не й говореше. — Трябва да попитам Деклан дали я познава. Нейният съпруг трябва да е бил застрахован от синдиката „Хамкрофт“, макар че защо тя ще обвинява Тоби… — гласът й изтъня и секна. — Ако Деклан успее да открие кой е съпругът й, навярно ще можем да направим нещо за нея. Според вас наистина ли е вярно това, че се е самоубил заради загубите? — добави тя.

— Работата сигурно не е чак толкова проста — опита се да я успокои сър Джордж.

— Но защо обвинява Тоби?

Ема се наведе напред, подпря брадичката си с длан и впери поглед в килима.

— Някой се опитва да прехвърли цялата вина на Тоби. Трябва да го намерим колкото може по-скоро, за да се защити, иначе репутацията му ще бъде напълно съсипана — каза тя.

— Струва ми се, че вече е съсипана — мрачно отбеляза сър Джордж.

 

 

Събуден като след дълъг сън от бурните събития, които заплашваха цялото му бъдеще, сър Хъмфри погледна жена си с решителен вид, когато научи от нея, че банката ще им даде временен заем.

— Защо трябва да приемем всичко това съвсем безропотно? — разбунтува се той. — Какво могат да ни направят онези от „Лойд“, ако откажем да платим?

— Осмелявам се да ти кажа, че могат да ни осъдят — тъжно изрече лейди Роузмари.

— Но това е несправедливо! — той замига бързо-бързо, русите му мигли й напомниха за молец, който се бори да оцелее. — Абсолютно никой не ни е предупредил, че такова нещо може да се случи. Не е правилно, нали, Роузи?

— Ние не сме единствените пострадали — кротко отбеляза тя.

— Бихме могли поне да се измъкнем някак си, нали? Да се оттеглим или нещо такова? Искам да кажа, дявол го взел, че твоето семейство е държало на тази къща от седем поколения и не можем да позволим на тайфа финансисти да ни я отнемат.

Той се тръшна с окаян вид на стола зад огромното бюро, което почти никога не използваше по предназначение, и удари със стиснат юмрук старинната кожена попивателна, на която имаше сребърна семейна емблема.

Лейди Роузмари изглеждаше замислена.

— Струва ми се, че бихме могли да се срещнем с Ричард Брукс и да му поискаме съвет.

— Добра идея. Ти иди при него, скъпа. Ти по-добре разбираш от тези работи. Кажи му, че е невъзможно да намерим толкова пари, без да се разделим с ценни семейни антики.

На следващата сутрин в Лондон лейди Роузмари седеше, вперила поглед над отрупаното с книжа бюро в лицето на своя адвокат, и прочете там собственото си падение.

— Неограничена отговорност — тя повтори думите му и те прозвучаха като зловещо предсказание за бъдещето.

— Никой ли не ви е обяснил това? — попита Ричард Брукс от „Стафърд, Брукс и Гарднър“, адвокати в „Линкълнс Ин“.

— Един наш приятел, Тоби Хамкрофт, навярно ни го е обяснил много добре… може да е споменал за това, че носим отговорност за неограничени суми, но нали всички правят пари в „Лойд“ и затова работата ни се видя много сигурна… Предполагам, че никога не съм се замисляла — отговори тя.

Веждите на адвоката удивено подскочиха нагоре върху иначе безстрастното му лице и той я погледна заинтригувано.

— Същият онзи Тоби Хамкрофт, за когото съобщиха, че е изчезнал ли? — попита той.

Когато лейди Роузмари кимна утвърдително, той се облегна назад в креслото си и я изгледа замислено.

— О, Боже! — възкликна. После тежко въздъхна. Тридесет и седем годишният Ричард Брукс бе видял много в живота си. Да си адвокат не означаваше да стоиш в мрачни стаи, пълни с прашни документи, събрали традициите на стотици години. Ставаше въпрос за човешки драми и смърт, разводи и делби на имущество и пари; той виждаше живота такъв, какъвто е, хората — лишени от лустрото си. Когато реалността влезеше през вратата, преструвките излитаха през прозореца.

— О, Боже! — каза отново той.

— Няма ли някакъв начин да се отървем от тези бъдещи плащания? Не можем ли ние с Хъмфри да се оттеглим сега? — отчаяно попита тя.

Подаде му писмото, което бе получила от „Лойд“. Той с един поглед обхвана най-важното.

„Опасяваме се — прочете адвокатът, — че загубите Ви за 1988 година възлизат на петстотин двадесет и една хиляди и четиристотин и осем лири и шест пенса. Ще Ви бъдем благодарни, ако до 12 юли ни изпратите чек за горепосочената сума. Според нашите юристи всички неизпратени до 12 юли суми са дължими заедно с лихвите.“

— Имат ли право да правят това? — попита тя.

— Опасявам се, че имат наистина. Вие сте вложили парите си в „Лойд“, защото сте очаквали да получите печалба. За нещастие, както при всички други видове хазарт, е било възможно и да загубите. И сте загубили — отвърна той рязко.

— Значи ще продължаваме да получаваме подобни писма година след година, докато загубим всичко, и няма клауза, според която да се измъкнем?

— Много се опасявам, че това е точно така, лейди Роузмари. Както навярно знаете, не сте само вие. Пострадали са и някои членове на кралското семейство, включително принц и принцеса Майкъл от Кент, Херцогинята на Кент, принцеса Александра… Списъкът е безкраен. Някои хора вече са загубили стотици хиляди лири, ще има и други.

— Но аз имах застрахователен лимит от петстотин хиляди лири и не разбирам защо биха могли да ми поискат по-голяма сума от тази.

— За една година няма да ви поискат по-голяма от тази сума, лейди Роузмари. Това е за загубите от 1988 година. Кой знае каква ще е картината за 89-а, 90-а и тъй нататък?

— Чух, че следващите години били дори още по-лоши — отчаяно каза тя, виждайки съвсем ясно как целият й живот пропада. Все едно че беше безпомощна пасажерка на влакчето на ужасите, което никога нямаше да спре.

Ричард Брукс се опита да разведри атмосферата:

— Но може би следващите години ще бъдат по-добри. Може би повече няма да има такива многобройни искове за изплащане на полици и вие ще получите печалба от застрахователните премии, които хората са изплатили. И тези премии ще бъдат по-високи от предишните поради загубите. В края на краищата навярно ще можете да покриете загубите си и дори да излезете на печалба.

Тя го погледна с недоверие.

— Ако мога да чакам сто години — с равен глас отвърна лейди Роузмари. После стана, взе чантичката си, ръкавиците от ярешка кожа и дългия си елегантен чадър.

— Благодаря ви. Както обичаше да казва покойният ми баща, сигурно ще трябва да се примиря и да си трая.

По лицето на адвоката се изписа искрено съчувствие.

— Ужасно съжалявам, лейди Роузмари. Иска ми се да можех да направя нещо.

Лейди Роузмари вървеше и си мислеше за Тоби Хамкрофт, проклинаше деня, в който Хъмфри бе казал, че това е един много мил и заслужаващ доверие човек. В този миг зърна рекламен плакат на „Ивнинг Стандард“, залепен на близката будка за вестници. С големи черни букви бяха изписани думите:

„Брокер на „Лойд“ изчезва с милиони.“

Докато си купуваше вестника, тя се питаше доколко съпругата Лайза бе запозната с деянията на Тоби.