Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (3)

III

1991

Лайза бавно остави телефонната слушалка и погледна часовника на ръката си. Деклан беше казал, че ще бъде тук след половин час. Тя разсеяно си мислеше за разни банални подробности. Имаше половин час, за да вземе душ, да се облече и да се гримира. След половин час децата трябваше да тръгнат за училище. „След половин час ще разбереш какво е станало със съпруга ти“ — повтаряше й един вътрешен глас. Помисли си, че е дошъл най-страшният миг и това я разтърси като удар. Предстоеше й да си отговори на въпроса: Къде е Тоби?

Чуваше се как долу, в кухнята, Тили и Томас се препират кой да седне на стола с червената възглавничка; трябваше да се редуват, но всяка сутрин спореха за това чий ред е днес. Лайза побърза да се върне в спалнята, като остави Ингрид да се погрижи за децата. Тази сутрин щеше да се откаже от закуската си. И без това нямаше апетит.

Точно в осем и половина звънецът на входната врата иззвъня. Лаейки неистово, Лоти се втурна напред и лудешки препусна по коридора, следвана от децата, които винаги искаха първи да разберат кой е дошъл. Ингрид отвори на Деклан и Лайза забърза надолу по стълбите. Погледна лицето му и рязко си пое дъх. Изглеждаше сивкаво и напрегнато, очите му неспокойно играеха.

— Здравей, Лайза — тихо каза той.

— Влез, Деклан.

Тя го поведе към всекидневната.

— Как си? — зададе този въпрос по навик и почти не чу отговора.

— Добре съм.

Той постави издутата си тежка чанта на пода до едно от креслата. После се изправи и я погледна изпитателно.

— Как си, Лайза?

Тя въздъхна тежко.

— Не знам как съм, Деклан. Искам да знам какво става.

Лайза предизвикателно се изправи пред него — тънка фигурка, облечена с кремава кашмирена пола и морскосиня блуза. Зад нея златистите лъчи на утринното слънце косо нахлуваха през разтворените френски прозорци и образуваха ореол около дългата до раменете й коса.

— Знаеш ли къде е Тоби?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Не. Трябва откровено да ти призная, че въобще нямам представа къде е.

Деклан прокара ръка по долната част на лицето си, сякаш проверяваше дали се е обръснал тази сутрин. Личеше си, че е нервен, бе изгубил обичайното си самообладание.

— Но ти знаеш нещо за неговото изчезване, нали?

— Бих искал да ти отговоря утвърдително, но не съм открил и най-малката следа.

Лайза изглеждаше шокирана.

— Тогава какво?…

Незнанието беше по-добро от всичко друго — ако новината бе лоша. Знанието можеше да означава край на всичко, което й бе скъпо.

— И смяташ, че той може да е добре? — с надежда попита Лайза.

Деклан се отпусна на едно кресло, като че ли цялото тяло го болеше. Вдигна ръце в отчаян жест.

— Ако нещо се е случило с него, сигурен съм, че досега щяхме да научим — бавно изрече той. — Ако е станала злополука, ако се е разболял, досега щяха да ни съобщят. Но нали през изминалата седмица ти самата не си била тук? Знаеше ли някой къде си? Аз не успях да те открия. Трябваше да оставиш адреса на някого.

Лайза настръхна. Той сякаш искаше да каже, че се е държала безотговорно.

— Одет, моята чистачка, имаше телефонния ми номер, в случай че се наложеше да ме потърсят за нещо спешно.

— Сигурно съм звънил, когато в тази къща не е имало никой. Не че това е от значение. Но все пак се надявах, че ти ще можеш да хвърлиш някаква светлина върху случилото се. От Щатите ни се обадиха десетина ядосани клиенти, с които Тоби трябваше да се срещне. Изпаднахме в ужасно неудобно положение.

— Смятах, че искаш да ми кажеш нещо, Деклан. Останах с впечатлението, че не можеш да говориш по телефона.

— Тоби обсъжда ли с теб служебни въпроси, Лайза?

Подпрял лакти на колената си, Деклан се наведе напред с напрегнато изражение. Тя забеляза, че копчетата му за ръкавели са златни, както и часовникът. На лявата си ръка носеше златен пръстен с монограм — Овен, знакът на неговата зодия. Беше взел идеята от Тоби, без да съзнава, че лъвът на неговия пръстен представлява по-скоро част от фамилния герб, а не знакът на зодия Лъв.

— Не особено… Е, може би почти никак — призна Лайза. — Ние винаги сме толкова заети с децата или пък се забавляваме, или правим планове да прекараме края на седмицата в Чокландс. Някак негласно сме се разбрали, че аз ще се грижа за домакинството, а пък Тоби ще се занимава само с бизнеса си.

— Всъщност исках да те попитам дали Тоби не крие някои неща от теб? Някакви служебни проблеми или грижи? Нещо ново в „Хамкрофт“ например?

Заля я студена вълна, върху нея сякаш падна някаква тъмна зловеща сянка. Какво бяха казали полицаите вчера? „Вашият съпруг има ли някакви служебни проблеми?“

— Деклан, някаква беда ли е сполетяла Тоби? — рязко попита тя.

Изведнъж той се пресегна и сложи ръка на лакътя й.

— Искам да знаеш, че Тоби правеше всичко заради теб и заради децата. Искаше да имаш най-хубавото. През последните петнадесет години се съсипваше от работа, за да изгради този синдикат, да увеличи броя на агенциите ни, да излезе на Северноамериканския пазар. Освен че спечели много пари, той помогна и на други хора да забогатеят, работеше и за тях, като им помогна да получат доста тлъсти извънредни доходи, каквито иначе въобще нямаше да имат. Понякога това означаваше да се заеме с много рисковани операции. До средата на осемдесетте години бизнесът процъфтяваше…

Млъкна, оставяйки я да възприеме казаното.

Лайза сбърчи вежди. Лоти сякаш усещаше, че нещо не е наред и се сгуши до нея, притисна се плътно, изразявайки безмълвната си преданост. Лайза разсеяно погали копринените й уши с цвят на кехлибар.

— Струва ми се, че не разбирам накъде биеш, Деклан — най-накрая изрече тя.

Той кратко въздъхна.

— Цялата работа е много сложна, Лайза. Особено като се има предвид, че трябва да я обяснявам на човек, който всъщност не работи в „Лойд“.

— Опитай — напрегнато каза тя.

Изведнъж лицето му пламна.

— Ами — колебливо започна Деклан — ти трябва да разбереш, че още през седемдесетте години Чарлс Брайър ни насърчаваше да включваме нови външни вложители. На нас двамата с Тоби ни беше казано, че трябва да го правим много дискретно, защото цялата мистика около компанията „Лойд“ се основава на нейната елитарност. Ако всеки можеше да влезе в компанията, това нямаше да е признак за превъзходство, затова трябваше да действаме много внимателно.

— Но всеки би могъл да се включи, стига да има подходящи имоти — отбеляза Лайза. — Дори някоя жена.

— Разбира се. Само че нещата не бива да изглеждат толкова лесни. Но Тоби имаше голям успех. При неговия чар това му се удаваше лесно, пък и ти му помагаше, като канеше и черпеше евентуалните нови вложители. Той умее да въодушевява хората, пък и като видеха как добре живеете вие двамата… Е, това караше някои да стават много алчни.

— Деклан, хайде премини към същността на въпроса.

— Катастрофата с петролния танкер „Пайпър Алфа“ през 1988 година беше едно от първите бедствия, които засегнаха „Лойд“ в много отношения. Загубите бяха астрономически.

Лайза кимна:

— Последва катастрофата на „Ексън Валдез“, при която милиони галони нефт изтекоха в морето, след това ураганът „Хюго“ и земетресението в Сан Франциско… Тоби ми каза, че много от вложителите ще пострадат, че не могат да получат отново печалбите, с които са свикнали. Знам също така, че беше много притеснен заради многобройните искове, предявени от страдащите от белодробни заболявания. Американските съдилища присъждаха огромни компенсации в тези случаи, нали така?

— Ти си много добре осведомена за всичко, а? — Деклан беше изненадан. — И сигурно също така знаеш, че трябва да изминат три години, за да си проличат финансовите загуби, защото толкова време е необходимо да се направи балансът.

Тя отново кимна.

— Знам. Цифрите за 1988 година се появиха едва напоследък. Тоби каза, че балансът за 1989 ще бъде дори още по-лош. Струва ми се, че всички съзнават това, Деклан. Какво се опитваш да ми кажеш? Да не би да твърдиш, че ние с Тоби сме загубили всичко? Че сме разорени?

— Доколкото ми е известно, Лайза, вие не сте претърпели загуби, но аз, разбира се, не съм съвсем сигурен. Тоби никога не е обсъждал с мен собственото си финансово положение.

— Тогава какво искаш да кажеш?

Лайза бе ядосана поради нежеланието на Деклан да премине към същността на въпроса. За нея почти нямаше значение дали са изгубили парите си или не; важното беше Тоби да е добре.

— Аз просто твърдя, че много хора са изгубили пари и никак не са доволни от това.

— Никой не обича да губи пари, но какво общо има това с изчезването на Тоби? — настоятелно попита тя. — Тоби не е такъв човек, че да избяга като страхливец, когато изпадне в беда, ако за това намекваш.

Деклан се изправи на крака и закрачи напред-назад из всекидневната, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на тъмносиния си костюм с прекрасна кройка.

— Разбирам какво изпитваш сега, Лайза. Познавайки Тоби не по-зле от теб, аз знам, че той не би обърнал гръб на приятелите си, но наистина беше много притеснен за положението на нещата в нашия синдикат „Хамкрофт“. Имаме повече от три хиляди вложители и според някои стандарти това е огромна цифра. Тоби знае и аз знам, че те ще преживеят страхотен шок. Смяташе се, че можем да увеличим капацитета си със стотици милиони лири, но може би много скоро ще дойде време за равносметка. Загубите са феноменални, такова нещо не е имало в цялата история на „Лойд“.

Лайза беше изплашена. Тоби й бе казал, че положението е лошо, но не чак толкова.

— Но световните бедствия от рода на урагани и земетресения не зависят от нас! Никой не би могъл да обвини Тоби…

— Не ти ли е идвало наум, че големите притеснения биха могли да предизвикат нервен срив? — попита Деклан.

— Аз щях да разбера, ако имаше такова нещо — разтревожено каза Лайза.

„Наистина ли? — запита се тя. Дали тя и Тоби не бяха прекалено погълнати от задълженията си, той в Сити, тя с децата и двете къщи, и въпреки голямата си любов, все не намираха време наистина да си поговорят?“

Деклан я погледна изпитателно.

— Възможно е Тоби въобще да не е съзнавал, че е толкова близо до ръба.

— О, Божичко! Чувствам се ужасно! — обзета от тревога и чувство за вина, Лайза цялата трепереше. — Какво ще правим, Деклан?

— Засега няма да предприемаме нищо — мрачно каза той, като се изправи пред нея.

Лайза стреснато вдигна поглед към него.

— Какво искаш да кажеш? Вече си съобщил в полицията, нали? Сега трябва да се свържем с вестниците и с телевизията…

— Не!

Тя млъкна, стресната от неговата разпаленост.

— Какво искаш да кажеш?

— Последното нещо, от което имаме нужда, е всичко да излезе наяве. Хората от синдиката ще изпаднат в паника.

— Говорим за моя съпруг! Пет пари не давам за това какво мислят другите. Трябва да намерим Тоби. Може да е болен…

Гласът й изтъня и секна. Завладя я такова огромно чувство на безсилие, че й премаля и тя вдигна поглед към Деклан.

И в този миг изведнъж я порази мисълта, че той сякаш винаги е стоял в сянката на Тоби, винаги се е опитвал да подражава на Тоби, да се облича като него, да го настигне в работата, но никога не бе успявал напълно. Като го погледна сега, Лайза изведнъж проумя, че той е като бледо копие на Тоби, без съдържание, че му липсва неговият чар, не умее така естествено да привлича хората към себе си. Само се преструваше, но не притежаваше магията на съпруга й.

— Вестниците не бива да разберат за изчезването на Тоби — настоятелно каза Деклан. — Какво ще си помислят хората?

Лайза изведнъж бе обзета от неистов гняв, страх и отчаяние.

— За Бога, Деклан!

Той като че ли се интересуваше единствено от репутацията на синдиката, докато Тоби може би…

Деклан сграбчи раменете й.

— Чуй ме, Лайза. Искаш ли хората да си помислят, че е избягал с парите? Чарлс Брайър ми даде най-строги инструкции да съобщя само на полицията и да направя всичко възможно нищо да не стигне до медиите. Мислиш ли, че Тоби би искал синдикатът, създаден от баща му, да бъде въвлечен в нещо, което ще доведе до загубата на доверието в него? Повечето от хората, които работят в „Хамкрофт“, дори не знаят, че Тоби не се е появявал от една седмица. Това би могло да предизвика паника в „Лойд“. Тоби има отлична репутация там, един ден дори може да стане президент. Какво ще се случи, ако във всички жълти вестници се появят тлъсти заглавия: „Брокер на „Лойд“ изчезнал“? Когато е много вероятно той да е решил да си почине в някоя клиника, да се лекува от нервно изтощение.

Лайза припряно се изтръгна от ръцете му.

— Ако Тоби не се върне у дома довечера, когато го очаквам, не ме интересува какво смятате вие двамата с Чарлс Брайър. Ще съобщя на всички. Искам Тоби да бъде намерен.

Останала сама в къщата, след като децата отидоха на училище, а Ингрид тръгна да пазарува, Лайза седна зад бюрото си и се зае да проведе няколко телефонни разговора. Най-напред се обади на баща си в Шотландия.

Сър Джордж Мортимър беше дълбоко загрижен.

— За Бога, Деклан трябваше да ми обясни защо искаше да знае къде точно си отседнала. Да не би да искаш да ми кажеш, че Тоби е изчезнал от една седмица и че никой не е предприел нищо до вчера сутринта? Господи! Може да е…

Гласът му стана хриплив от притеснение и той млъкна.

— Веднага ще взема директния самолет и ще дойда при тебе. Не бива да си сама в такъв момент.

— О, татко, наистина ли? Чувствам се така безпомощна! Не знам откъде да започна. Толкова се страхувам, че нещо лошо се е случило с него! Той винаги е бил човек, на когото може да се разчита.

— Мама казва да ти предам, че и тя ще дойде. Ще пристигнем в Лондон по някое време следобед — добави той.

След това Лайза позвъни на брат си. Фреди вече бе женен за едно момиче на име Мелиса, което работеше в модно списание. През последните десет години бе работил в „Сотби“ и беше признат експерт в областта на старите майстори.

— Фреди? Аз съм — каза Лайза веднага щом я свързаха с офиса му. — Нали не си забравил, че довечера си поканен на вечеря у дома? Трябва да те видя.

— Лайза — гласът му беше глух и напрегнат. — Това трябва да е телепатия.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — За какво говориш, Фреди?

— За „Лойд“, разбира се. Тази сутрин получих едно писмо. Боже Господи, Лайза, какво ще правя? — гласът му звучеше отчаяно.

— Какво писмо? Какво се е случило?

— Не си ли чула? Господи, не смея да кажа на татко. От „Лойд“ искат да платя веднага сто и седемдесет хиляди лири. Това било необходимо, за да се покрият загубите за 1988 година, а и някой току-що ми каза, че догодина ще искат от мен още повече! Ще ме разорят, Лайза. Ще ни вземат Балнабрек… и какво ще правят тогава мама и татко? Дори нямам право да се оттегля от „Лойд“! Вързан съм с една клауза за „неограничената отговорност“, според която могат да поискат от мен толкова пари, колкото им трябват, и аз няма за какво да се хвана. О, Боже! Какво да правя, Лайза?

Гласът му започна да трепери и секна.

— О, Фреди! — ахна Лайза. — Аз нямах никаква представа…

— Не ми ли позвъни точно за това? — попита той.

— Не — бавно каза Лайза. — Не за това ти се обаждам.

— Тогава какво има? Гласът ти звучи странно… Да не би и вие да сте загубили много пари?

— Не знам — откровено каза тя. — Обадих се, за да ти съобщя, че Тоби е изчезнал от една седмица.

 

 

Само цикадите нарушаваха тишината, тежко надвиснала над сапфиреносиния басейн в градината на голямата бяла вила. В сянката на верандата бяха подредени няколко ниски масички и градински столове с удобни възглавнички на тюркоазни и бели ивици, а цяла редица пухкави бели хавлии бяха метнати да се сушат на оградата с ослепителнобяла гипсова мазилка, която разделяше басейна от терасовидната градина. Неизменното безмилостно небе, синьо като басейна, сякаш се бе схлупило над главата на Нина и както винаги, й причиняваше главоболие.

Мартин и Нина Хамкрофт бяха отишли да живеят в Испания — изборът бе негов, а не неин, — когато той се оттегли от работата си в „Лойд“. Тук, в прекрасно усамотение и комфорт, двамата бяха прекарали последните четиринадесет години. Мартин бе купил парцел от няколко хектара, достатъчно отдалечен от Херез, за да изглежда изолиран, но все пак и достатъчно близо, за да пътуват с колата до там, където можеха да намерят всичко необходимо за луксозния си начин на живот. Двамата често канеха гости и уреждаха разточителни празненства в дома си — голяма къща, построена според плана на самия Мартин, с просторни бели стаи, прохладни мраморни подове, елегантни спални, мебелирани изискано, и с вкус, и балкони с изглед към градината. Тук пиеха шери с лед, поднасяно от Мария, която заедно със съпруга си Хосе се грижеше за къщата и градината. По-късно на осветената от фенер тераса, на масата с мраморен плот им сервираха традиционни испански ястия и местни вина.

Това бе идилично съществуване в една запазена и не комерсиализирана част на Испания и Мартин чувстваше, че е заслужил всеки миг от този безметежен и осигурен живот. Цял живот бе работил упорито, за да постигне всичко, и сега беше спокоен, знаейки, че неговият син Тоби един ден ще стане президент на застрахователната компания, която сам бе основал. А междувременно дългите лениви дни под жаркото слънце продължаваха да се нижат и той бе щастлив с Нина до себе си.

Когато телефонът иззвъня в тази спокойна гореща утрин, никой не побърза да вдигне слушалката. Мартин дремеше край басейна, уморен от плуването, а Нина с увлечение четеше някакъв роман. След малко Мария вдигна слушалката с несигурна ръка и я приближи до ухото си.

— Алу? Алу? — настоятелно каза тя. Настъпи пауза, след което кимна. — Моля, почакайте.

Навън край басейна Мартин се събуди и посегна към слушалката на мобилния телефон.

— Кой се обажда, Мария? — извика той, когато тя се появи на вратата на верандата.

— Мийсис Амкрофт.

— Благодаря, Мария.

Нина вдигна очи от книгата, която четеше. Сигурно беше Тоби. Лайза рядко им звънеше, знаейки, че дълбоко в сърцата си те всъщност искаха да говорят със сина си.

— Ало? О, Лайза! Как си? — каза Мартин. — Децата добре ли са? Наближават празниците, нали? С нетърпение очакваме да дойдете при нас за две седмици!… Какво каза, Лайза?

Нина видя как съпругът й изведнъж изправи гръб, хавлията му падна на земята, лицето му изглеждаше бледо дори под постоянния тъмен загар.

— Една седмица! Боже всемогъщи! — изплашено възкликна Мартин, а после заговори бързо-бързо: — Ние с Нина ще вземем самолет и веднага ще дойдем. Струва ми се, че днес следобед има полет. Да. Да, разбира се, че трябва да съобщиш на медиите. Не слушай какво ти приказват Чарлс Брайър или който и да било друг. Ще се видим по-късно.

Той изключи телефона, прибра антената и слисано погледна жена си. Докато приготвяха багажа си, Мартин й обясни какво се е случило.

— Тази работа никак не ми харесва — каза той. — Защо Тоби ще изчезне точно в момента, когато синдикатът е решил да обяви тези огромни загуби?

След това Лайза позвъни на своята стара приятелка Ема. Ема беше омъжена за един депутат от Консервативната партия и имаше три малки деца. Вече не работеше като журналистка, но от време на време пишеше по някоя статия на хонорар за списанията. Нейният съпруг, Антъни Търнбъл, бе сред хората, които Тоби бе подтикнал да станат външни вложители на „Лойд“.

— Как мина пътуването? — попита Ема, преди Лайза да успее да каже нещо. — Много ми беше приятно, че ни погостува. И само колко добре се разбираха децата, нали? Трябва да го правим по-често, но ти май смяташ, че се налага да ходиш в Чокландс всяка седмица.

— Ема… — започна Лайза.

— Какво има? — нейната приятелка съвсем не бе изгубила силната си интуиция. — Какво се е случило?

— Тоби изчезна.

— Какво искаш да кажеш?

— Въобще не е отишъл в Ню Йорк. Никой не го е виждал, откакто преди една седмица излезе от къщи. Не знам къде е.

— Не е за вярване! — през дългите години, откакто се познаваха, Ема никога не бе чувала Лайза да говори така отчаяно. — Какво става?

Лайза накратко повтори онова, което бе казала на своите родители и на родителите на Тоби. Колкото повече обясняваше какво се е случило, толкова по-невероятно й се виждаше. Очакваше всеки момент да се събуди и да открие, че всичко това е кошмар.

— Не знам какво да правя, Ем.

— Искаш ли да ти помогна довечера да направиш изявление за пресата?

— Наистина ли?

— Разбира се, макар да ми се струва, че това е трябвало да стане преди една седмица. Все пак аз ще се заема с тази работа. Все още имам връзки… Всъщност ще дойда с колата до Лондон и ще остана да спя в апартамента, за да бъда на разположение.

— Ами децата?

Както винаги, гласът на Ема прозвуча много авторитетно:

— Двете домашни помощнички ще се погрижат за тях. Все пак тази вечер Антъни има заседание, а той много обича да ме намира у дома, когато се прибере посред нощ — тя тихичко се засмя. — Не се притеснявай, Лайза. Ще дойда при теб веднага щом пристигна в града. Ще потърсиш ли някои снимки на Тоби?

Сърцето на Лайза се преобърна.

— За… за да го идентифицират ли? — запелтечи тя.

— Историите за първа страница обикновено вървят със снимки — деловито каза Ема. — Не се паникьосвай, Лайза. Сигурна съм, че има някакво съвсем просто обяснение. Тоби е прекалено разумен, за да позволи да му се случи нещо лошо.

— Има и нещо друго, Ема… — колебливо добави Лайза.

— Да?

— Вие двамата с Тони получавали ли сте някакви известия от синдиката „Хамкрофт“ през последните двадесет и четири часа? — тя със страх очакваше отговора на Ема.

— Не? Трябваше ли да получим?

— Не зная. Фреди е получил писмо, с което от него искат сто и седемдесет хиляди лири…

— Какво? От Фреди? — недоверчиво възкликна Ема.

— Да. Той е в ужасно състояние. Всичко е заради тези огромни загуби на синдиката: белодробни заболявания, искове заради замърсяването на околната среда, урагани… О, аз знаех, че са станали много катастрофи, и че това ще се отрази на „Лойд“, но смятах, че със семейната фирма всичко е наред.

Настъпи дълга пауза.

— Божичко! — тихо възкликна Ема. — Само това му липсваше на Антъни в момента.

 

 

— Бих искал да говоря с мистър Тоби Хамкрофт, моля — бе глас на благородник, но също така звучеше доста разтревожено. — Много е спешно.

— Кой се обажда, моля? — попита дежурната телефонистка на синдиката „Мартин И. Л. Хамкрофт“.

— Сър Хъмфри Дейвънпорт.

— Опасявам се, че мистър Хамкрофт го няма.

— Кога бих могъл да говоря с него? Ще се върне ли скоро?

— Опасявам се, че мистър Хамкрофт е заминал по работа. Да му предам ли нещо, сър?

— Знаете ли кога ще се върне?

— Струва ми се, че трябва да се върне утре. Да му предам ли да ви се обади?

Сър Хъмфри заяви с нетърпящ възражение тон:

— Не се притеснявайте. Ще оставя съобщение в дома му. Когато той остави слушалката, телефонистката се обърна към една от своите колежки:

— Тази сутрин може би за десети път търсят Тоби Хамкрофт!

Другото момиче изглеждаше отегчено.

— И какво от това?

— Нещо се е случило. Сигурна съм.

Колежката й огледа дългия си розов маникюр.

— Да не би да искаш да кажеш, че си е намерил друга жена?

— Не. Свързано е с нещо много по-интересно. Пари. Много пари. Няма да се учудя, ако става въпрос за милиони.

— За какво говориш? За всички тези искове за изплащане на полици ли? Ще има големи загуби!

— Точно за това говоря, Фани. Много хора от синдиката „Хамкрофт“ ще понесат големи загуби и всички са се раззвънили, все искат да говорят със самия Тоби Хамкрофт!

— Този лак е много по-траен — отбеляза второто момиче. — Все пак не ме интересува какво ще се случи с Деклан Конъли — лукаво се усмихна. — Току-що го чух да говори по телефона с някаква жена. Но това съвсем не беше френската му съпруга. Какво ли е забъркал?

 

 

— Бих могла да позвъня на Лайза — предложи лейди Дейвънпорт, — макар че според мен тя едва ли знае какво става в „Лойд“.

Сър Хъмфри замига бързо-бързо, лицето му беше разкривено от тревога.

— Няма да е много красиво, нали? Бизнесмените не постъпват така, а?

— Хъмфри — каза тя, стараейки се да бъде разумна, — къщата на моето семейство, моето състояние и всичко, което притежавам, са в опасност само защото повярвахме, че най-сигурният начин да печелим пари е да се включим в „Лойд“… Какво беше казал Тоби? „Разбира се, това никога няма да се случи, но вие носите отговорност с цялото си имущество до последния чифт копчета за ръкавели.“ Значи тези повече от половин милион долара, които трябва да изплатим, може би представляват първата вноска, необходима за посрещането на застрахователните искове. Не знам как са твоите копчета за ръкавели, но аз смятам да държа здраво моите диамантени обеци, защото не след дълго може да не са вече мои.

— О, Роузмари, какво направихме? — погледна я ужасено, съзнавайки, че самият той я беше убедил да стане външен вложител.

— Няма защо да изпадаме в истерия — каза Роузмари, след което отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Може би това ще е най-добрата ни година, а може следващата да е по-лоша. Не мога да си представя, че ще понасяме такива загуби всяка година. Никога по-рано не ни се е случвало. Сигурна съм, че Тоби щеше да се погрижи за нас. Спомняш ли си как говореше за презастраховане и за това, че трябва да се включим едновременно в няколко добри синдиката? Нека да го изчакаме да се върне, тогава ще поговорим.

Хъмфри вдигна поглед към нея, приличаше на някой от своите лабрадори, който очаква да бъде наказан.

— Толкова съжалявам… — той прехапа долната си устна. — Положението е много тревожно, нали, момичето ми?

Колкото и да бе странно, след като бе превъзмогнала първоначалния шок, Роузмари изглеждаше нежно благоразположена към него. Цялата вина не беше негова. Тя въобще не трябваше да позволява на Тоби да ги убеди да рискуват семейното наследство, но по онова време работата въобще не изглеждаше рискована. Беше смятала, че това е едно сигурно и добре обмислено капиталовложение, от което децата им щяха да се възползват дълги години.

 

 

Първият въпрос, който сър Джордж Мортимър зададе на Лайза, след като двамата седнаха да говорят за изчезването на Тоби, беше:

— С какво е пътувал Тоби до „Хийтроу“ в онази сутрин, когато го видя за последен път?

— Нае кола — веднага отвърна Лайза. — Той никога не отива с нашата кола до летището, защото е толкова досадно да я оставя в паркинга. Затова имаме договор с „Премиър Карс“. Много надеждна фирма и шофьорите им са добри. Използваме техни коли, когато искаме да излезем вечер, за да може Тоби да си пийне.

Очите на сър Джордж блеснаха.

— Полицаите сигурно са разпитали шофьора. Ти познаваш ли го? Возил ли е и друг път Тоби?

Лайза се замисли.

— Честно казано, не си спомням…

Гласът й изведнъж секна, защото се сети как се бяха разделили, без да се сдобрят.

Ингрид бе направила малко кафе, преди да отиде да прибере децата от училище. Лайза се зае да налива горещата и ароматна течност в изящните тъмнозелени чашки, които двамата с Тоби бяха купили при последното си пътуване до Франция. Докато се опитваше да възвърне самообладанието си и да овладее паниката, която я обземаше, майка й се намеси.

— Сигурна съм, че полицаите вече са направили проверка във фирмата. Искам да кажа, че Тоби трябва да е стигнал до „Хийтроу“, иначе шофьорът щеше да каже нещо, нали така? — логично предположи Хелън Мортимър.

Лайза кимна утвърдително.

— О, Божичко, нали ще е чудесно, ако той се появи тук довечера, все едно че нищо не се е случило?

— О, скъпа, всичко това е толкова ужасно за теб. Децата имат ли някаква представа какво се е случило? — Хелън понижи глас, макар че децата не бяха в къщата.

— Не. Нищичко не знаят — отговори Лайза. — Тили и Том си мислят, че той ще си дойде довечера, макар да им казах, че може да се забави. Но Сара няма никаква представа.

Сър Джордж се изправи — спретнат мъж, запазил военната си осанка.

— Бих искал да говоря с полицаите, Лайза. С онези, които са били при теб вчера.

Тя отвори чантата си и извади картичката, която й беше дал инспектор Робин Бък. Сър Джордж я отдалечи от лицето си и прочете написаното. Беше прекалено суетен, за да носи очила, но не можеше да прочете нищо, ако не бе отдалечено на повече от половин метър.

— Уф — промърмори той намръщено. — Може да се окаже, че познавам някой от полицейските шефове, това ще ни е от полза.

— С всичко съм съгласна, татко. О, и родителите на Тоби ще пристигнат със самолет от Испания. До довечера трябва да са тук.

— Мартин и Нина? — обади се лейди Мортимър. — Ще ми бъде много приятно да ги видя пак. Е, има ли нещо, с което аз бих могла да помогна, скъпа? Точно сега не е необходимо на твоите ръце да остане цяла къща, пълна с хора.

— Благодаря ти, мамо, но спалните вече са приготвени, а Ингрид е напазарувала почти всичко. А каквото не е успяла да намери, ще ни го доставят от „Харъдс“ — отвърна Лайза. — Слава Богу, че всички сте тук. Не бих искала сега да съм сама.

Родителите й се спогледаха.

— Може ли да използвам телефона в малката всекидневна, Лайза? — попита сър Джордж.

— Татко, всичко тук е на твое разположение. Само ми помогни да намеря Тоби.