Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (15)

XV

— Разбра ли за Извънредната комисия, която са учредили в „Лойд“? — попита Фреди баща си.

Беше на следващия ден и той бе пристигнал с колата си в Чокландс, за да го прекара с останалата част от семейството си. Тъй като нямаше сили да мисли за смъртта на бебето, той се хващаше за всичко, което би могло да отвлече вниманието му. Мелиса все така отказваше да говори с него, бе казала на сестрите в болницата, че не желае никакви посетители, освен майка си.

Сър Джордж, който се беше полуизлегнал на един градински стол и четеше „Сънди Таймс“, вдигна поглед към Фреди.

— Мислиш ли, че ще могат да ти помогнат?

— Доколкото разбрах — отвърна Фреди, — тази организация по-скоро има за цел да даде едно рамо на „Лойд“ в трудния момент! А не да помогне на хора като мен. Миналата седмица говорих с човек, на когото са изпратили някакъв формуляр, за да го попълни. Направо е невероятно! Цели страници с въпроси. Повярвай ми, компанията „Лойд“ съвсем не се е втурнала да спасява хора като мен, които са на ръба на банкрута.

Сър Джордж повдигна гъстите си рунтави вежди.

— Не знаех. Сигурен ли си в това?

— Четох за една вдовица, която изгубила последните спестявания, които й оставил съпругът й. Живеела в малка къща с три стаи. За Бога, това е бил нейният дом от четиридесет години! Когато се обърнала към Извънредната комисия, отговорили й, че нямала нужда от три стаи, можела да живее и в една. Тя трябвало да продаде къщата, да си купи друго, по-малко жилище и да им изпрати разликата от продажбата. Съобщили й любезно, че останалото щели да очакват след смъртта й — гласът на Фреди бе прегракнал от ожесточение.

— Надявам се, че тя е отказала да има нещо общо с тези хора — възмутено изрече сър Джордж.

— Това е невъзможно, татко. Там е работата. Щом веднъж се обърнеш към Извънредната комисия, вече не можеш да се измъкнеш. Няма да ти го позволят! Всъщност тя е създадена, за да помогне на „Лойд“ да измъкне от хората каквото имат. Само че бавно, а не изведнъж.

— Ама че работа!

— О, направо не е за вярване, татко — Фреди все повече се разпалваше, доволен, че може да изплаче тревогите си пред някого, че може да мисли за нещо друго, освен за Мелиса и за бебето. — Чух за един човек, който загубил всичко. Имам предвид абсолютно всичко, до последното копче. Съдебният изпълнител трябвало да дойде в къщата му, да опише всичките му вещи, които щели да бъдат продадени, за да плати на „Лойд“ дължимото. Е, той казал, че няма да пусне никого в избата при виното си, можели да минат само през трупа му. От двадесет години сам правел великолепни вина и някои от бутилките стрували по няколкостотин лири.

— Боже мой!

— Тогава той се споразумял със съседа си за известно време да премести виното си в неговата изба. И други съседи му помогнали, посред нощ пренесли стотици бутилки, тъй че когато оценителите дошли на другия ден, в неговата изба имало само няколко празни кашона.

— Фантастично! — сър Джордж сияеше от задоволство. — И не са ги хванали?

— Не съвсем, но през следващата нощ валяло. Имало истинска буря и била толкова силна, че избата на съседа се наводнила — обясни Фреди.

— И?…

— Когато отишли да погледнат на следващия ден, етикетите на бутилките се били разлепили и плували наоколо. Сега имат стотици бутилки, но не знаят какво съдържат.

— Не може да бъде!

— Тази история поне е по-скоро комична, отколкото трагична, за разлика от останалите — Фреди погледна часовника си. — Трябва да отида да сменя Лайза. Тя подслушва телефона на Макензи от един час.

— Благодаря ти. После аз ще сменя теб. С майка ти ще останем тук за няколко дни. Имам нужда от малко повече чист въздух, а може и да чуя нещо, което ще ни е от полза…

— Прав си, татко. Довечера ние двамата с Лайза се връщаме в Лондон. Струва ми се, че тя не бива да остава сама, но е решила да остави децата тук, на Ингрид и Маргарет.

— Мартин и Нина се връщат в Лондон, нали?

Фреди направи гримаса и заговори по-тихо:

— Струва ми се, че с нищо не са помогнали на Лайза. Мартин е много капризен и двамата са доста старички за толкова притеснения и напрежение.

Сър Джордж беше изненадан.

— Те са само с две-три години по-стари от майка ти и мен.

— Знам. Просто изглеждат много стари в сравнение с вас — Фреди се усмихна. — Слава Богу, че ви има вас с мама. Не зная какво щяхме да правим ние с Лайза без вас.

В стаята на горния етаж Лайза седеше, приведена над радиоприемника. Когато Фреди влезе, тя обърна глава и вяло му се усмихна.

— Струва ми се, че Макензи е излязъл да обядва навън — каза тя, като свали слушалките от главата си и стана.

Лайза се протегна, чувстваше се толкова изморена, че копнееше да се върне в леглото. Преживяното през вчерашния следобед й се отразяваше сега и тя се питаше колко ли още би могла да издържи.

— Добре ли си, сестричке? — разтревожено попита Фреди, когато тя се подпря на облегалката на стола, за да не падне.

— Изглеждаш ужасно.

— Просто съм изморена и се притеснявам — очите й бяха празни, безизразни и под тях имаше тъмни кръгове. — Всъщност с удоволствие ще се върна в града. Въпреки че имаме радио, тук се чувствам толкова изолирана.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Ще се обадиш ли на Малкълм Блакуел, когато се върнеш?

— Ще почакам, докато съобщят резултатите от проверката. Каквото и да открият, името на Тоби трябва да е неопетнено, а после ще ми е необходимо официално изявление за това, за да го освободя. Както изглежда, Малкълм Блакуел е заел изчаквателна позиция, а това не е достатъчно. О, ако Тоби вчера беше в изоставената бензиностанция! Не мога да повярвам, че съм закъсняла само с няколко часа.

— Сигурно това е било ужасно за теб — съчувствено каза Фреди.

— Най-лошото. Беше отвратително. Чувствам се толкова измамена и се притеснявам, че може да е тежко ранен.

— И си сигурна, че е бил там? Искам да кажа, това, че си намерила онзи рекламен кибрит, може да е съвпадение. „Le Caprice“ е прочут ресторант. Пък и кибритът може да не е бил непременно негов.

Лайза се замисли.

— Ние с Тоби сме толкова близки, Фреди. Аз просто някак си усетих присъствието му. Освен това ми се струва, че след бягството на Джанет Гранвил те са се изплашили, че тя ще ни каже къде е Тоби и затова са го преместили някъде другаде. Чудя се къде ли е тя сега! Надявам се, че е добре и че не са я пипнали отново. Като се замисли човек, беше направо чудесно от нейна страна, че ни се обади по този начин.

— И много смело. Божичко, Лайза, каква бъркотия! Как ли ще свърши всичко това! — каза той с плачлив глас. Тръшна се на стола и посегна към слушалките. — Надявам се, че днес следобед ще чуем и нещо повече, освен дето Макензи ходи да пикае и котката му мяука през цялото време.

— Ще се видим по-късно.

Лайза се измъкна от стаята и отиде да потърси Маргарет. Въпреки всичко тя все още трябваше да се грижи за тази голяма къща в провинцията, както и за къщата в Лондон. Налагаше се да даде нареждания на прислугата, да поръча хранителни продукти, да подготви плановете си за следващата седмица, да се погрижи за децата. Беше доволна, че те ще останат в Чокландс още няколко дни, но все още имаше да урежда доста неща, за да е сигурна, че всичко в двете къщи ще върви гладко. Понякога се питаше дали двамата с Тоби излишно не си усложняваха живота, като поддържаха две къщи. Едва напоследък, когато всички заговориха за загубите си, бе забелязала колко големи са разходите около тях. Преди седмица дори не би се замислила, ако трябваше да похарчи сто лири за цветя само за къщата на Холанд Парк Уок.

В такива моменти се питаше как ли щяха да се чувстват двамата с Тоби, ако загубеха всичко. Разбира се, щеше да й бъде мъчно да загуби някои неща, но докато имаше Тоби и децата си и дългогодишните си приятели като Ема, навярно много лесно би се приспособила към далеч по-нисък жизнен стандарт. Майка й винаги бе казвала: „Вещите могат да се превърнат в бреме“ — и понякога Лайза разбираше, че това е истина. Колкото по-малко притежаваш, толкова по-малко притеснения. Животът можеше да бъде по-прост. Ако не се налагаше Тоби да работи толкова много, за да поддържат този начин на живот, двамата щяха да имат повече време един за друг.

След като приключи с всичките си неделни задължения в Чокландс, Лайза отиде на терасата, където седяха родителите й заедно с Мартин и Нина. Ема си бе тръгнала, за да отведе децата обратно в Съри, но беше обещала да й се обади по телефона на следващата сутрин.

— Говорих с Чарлс Брайър — обяви Мартин. Всички го погледнаха с очакване.

Първа се обади Лайза.

— Какво казва той за финансовата проверка в „Лойд“? — попита тя.

— Все още не се знае какви са резултатите — отвърна Мартин, вирнал брадичка. — Преди да обявят резултатите, той ще се срещне с Малкълм Блакуел.

— Работата е сериозна — отбеляза сър Джордж.

— Съвсем не. Това е обичайният реверанс — рязко каза Мартин. — Смятам утре да отида в „Лойд“. Може би ще обядвам в града. Първо на първо, искам да разбера какво става.

— Това разумно ли е? — кротко го попита Лайза.

— Какво искаш да кажеш с това „разумно ли е“?

— Ами… ъъ… — запъна се тя. — Няма ли да се разстроиш много, ако резултатите от проверката се окажат неблагоприятни? В края на краищата ти си създал тази компания и за теб ще бъде ужасно, ако нещо не е наред. Не е ли по-добре да си останеш вкъщи и да държиш връзка по телефона?

— В никакъв случай — надменно отвърна Мартин. — Струва ми се, че едва ли ще съобщят нещо по-ужасно от това, че всички вложители на „Лойд“ ще понесат загуби. Удивен съм, че ти проявяваш такова недоверие, Лайза.

— Това не е недоверие. Само се съмнявам, че синдикатът е бил управляван правилно — разпалено отвърна Лайза. — Нещо е ставало и аз искам да зная какво е то, за да отстраня всякакви подозрения от Тоби.

— Ти винаги си вярвал в големите способности на Чарлс Брайър, нали, Мартин? — попита съпругата му. — Затова го направи президент на компанията, когато се пенсионира. Тогава Тоби беше прекалено млад и неопитен, за да поеме работата, нали?

— Вярвал съм, и още как — повтори Мартин. — Той се грижеше за нашите интереси, нали?

— Но може би за сметка на нечии други — промърмори под нос сър Джордж.

Мартин настръхна.

— Какво каза?

— Казах: „Може би за сметка на нечии други“ — по-високо повтори сър Джордж. — Всъщност като се замисли човек, Тоби навярно е бил отвлечен, само защото много хора са изгубили значителни суми.

Лайза въздъхна. Отново се задаваше кавга.

— Ще кажа на Маргарет да ни донесе чая тук — каза тя и стана, за да отвлече вниманието от тази тема.

Докато се отдалечаваше от терасата, чу свекъра си да казва:

— Онова, което хората сякаш не разбират, е, че „Лойд“ означава хазарт. Няма смисъл да се оплакваш, когато загубиш…

Беше чувала всичко това и по-рано, стотици пъти. Но все пак зависеше как губиш. Пък и имаше нещо, което се наричаше „да те направят на глупак“.

Докато прекосяваше хола с неговия лъснат под и дъбова мебелировка, с големите уханни букети от бели божури и кремове в медните вази, за миг си помисли, че това щеше да й липсва, ако се наложеше да се откажат от всичко. Нямаше смисъл да се преструва, че не е така. Но, от друга страна, как щеше да се чувства, ако те двамата с Тоби не загубеха нищо, докато Ема и Антъни и останалите им приятели се разоряха?

Тя бе в кухнята и говореше с Маргарет, когато телефонът иззвъня. Спря по средата на изречението и се втурна към мястото, където се намираше — на стената до прозореца. Може би щеше да научи нещо за Тоби. Може би…

— Ало?

— Бих искал да говоря със сър Джордж Мортимър — каза мъжки глас с акцент от западната провинция.

— Кой се обажда?

— Полицай Грей, от полицейското управление на Шептън Мале.

Зави й се свят.

— Какво има? — попита Лайза. — Сър Джордж е мой баща.

— Специално сме помолени да говорим с господина — твърдо каза полицаят. — Той на този номер ли е, моля?

— Да. Да — трябваше да бъде услужлива. Навярно щеше да получи някаква информация за Тоби. — Почакайте. Ще го извикам.

Лайза тичешком прекоси кухнята и коридора и излезе на терасата.

— Татко! На телефона! От полицията на Шептън Мале. Искат да говорят с теб.

 

 

С трепереща ръка Чарлс Брайър запали нова цигара. Деклан бе вперил тревожен поглед в него от другия край на кабинета, изпълнен с лютив синкав дим. През всичките години, откакто познаваше Чарлс, никога не го бе виждал в такова състояние.

— Не си много притеснен заради утрешната среща с Малкълм Блакуел, нали? — попита той.

— Така ли? — рязко отвърна Чарлс. — Ще ми налееш ли още малко от това кафе?

Деклан и Максин бяха поканени на неделен обед от Чарлс и Джейн Брайър в техния апартамент с излаз на покрива на Арлингтън Стрийт. През цялото време атмосферата бе много напрегната, докато Джейн и Максин не решиха да изпият кафето си в градината на покрива, от която се откриваше великолепен изглед към Грийн Парк. Чарлс отклони поканата, като каза, че искал да поговори с Деклан, пък и не обичал да стои на слънце. Щом двамата останаха в претрупания кабинет на Чарлс, в който на всички бе забранено да влизат, дори на чистачката, той изведнъж стана нервен и раздразнителен.

Деклан отново напълни чашите им с кафе, като му се искаше да бе излязъл с другите навън в този прекрасен следобед.

— Но няма защо да се притесняваш, Чарлс — отбеляза той. — В синдиката не е имало нищо извън нормалните търговски операции на „Лойд“. Няколко от синдикатите имат филиали, в това също няма никакъв проблем. От триста години се практикува използването на вътрешна информация, тъй че и срещу това не биха могли да възразят!

Чарлс кимна, но като че ли изобщо не го слушаше. Сякаш бе потънал в някакъв свой свят, където го измъчваха никому неизвестни тревоги.

— Виж какво — каза Деклан, като се опитваше да привлече вниманието му, — ако някой трябва да се плаши, това съм аз, но аз съм напълно спокоен. Кой може да знае, че когато съм включвал някого като външен вложител, съм избрал синдикат с най-големите потенциални печалби, ако е бил късметлия, и с най-големите потенциални загуби, ако не е бил късметлия? Получил съм добра комисиона и ако е дошла бедата, значи работата ни е лоша! Вложителят е загубил всичко до последното пени! Но такава е играта и именно ти ме научи на нея.

В стаята се възцари тишина. Чарлс разсеяно пушеше, вперил поглед някъде в пространството. Все едно че Деклан не беше в стаята.

— Малкълм Блакуел най-много да каже, че си бил лошо момче — продължи Деклан, — да те перне с линията по кокалчетата на ръцете и да добави, че не е трябвало да позволяваш да излезе наяве това, че си се погрижил за работещите в „Лойд“ за сметка на външните вложители. Но какво би могъл да направи по този повод? Аз казвам: „да вървят по дяволите десетте Божи заповеди, само единадесетата има значение: Гледай да не те хванат!“

Гласът на Чарлс бе станал дрезгав от притеснение.

— Знам, че „Хамкрофт“ не е единствената компания…

— Какво? Разбира се, че не е! — той помълча и добави: — Всъщност всичко беше наред, докато този проклет Тоби не изчезна. Ето кое привлече вниманието върху нас. Бих искал да намерят трупа му или нещо такова и всичко отново да стане нормално. Бих го убил, задето се е измъкнал така. Каква игра играе, дявол го взел? — добави вбесеният Деклан.

— Ще ми се Мартин Хамкрофт да ме остави на мира. Прекалено много си завира носа навсякъде и откакто е изчезнал скъпоценният му син, направо ще ме подлуди.

— Но не си длъжен да му казваш нищо. Той е включен в малкия синдикат, нали? Парите му са на сигурно място, нали?

— Да. Дължах му това. Той беше много добър към мен едно време, когато дойдох във фирмата.

— Ами Тоби? Какво става с неговите пари?

Чарлс сви рамене.

— Може да е загубил всичко, хич не ме интересува. Отказа да се включи заедно с нас в малкия синдикат, заяви, че искал да рискува наравно с всички останали. Ама че глупак!

— Възможно ли е да се е гръмнал, защото е загубил всичко? — замислено изрече Деклан.

Чарлс отново потъна в мълчание. Очите на Деклан смъдяха от този дим от пурата му.

Той стана и остави кафената си чашка върху подноса.

— Струва ми се, че е време ние с Максин да си тръгваме — каза той. — Ще вечеряме навън.

Чарлс се отърси от унеса си.

— Седни, Деклан. Искам да ти кажа нещо.

Ако в този момент Деклан потръпна от лошото си предчувствие, той с нищо не се издаде.

— О, така ли? Какво има?

Отново седна срещу шефа си.

— Както знаеш, ние с Джейн нямаме деца — Деклан като че ли се стресна от тази внезапна промяна на темата на разговора. Усмихна се колебливо и кимна. Чарлс продължи: — Джейн има някои проблеми, нали разбираш? Голям срам… — отново потъна в мълчание.

— Да? — Деклан се опита да го окуражи, макар да не му беше ясно накъде бие.

— Затова те държах под око. Още едно време те взех под крилото си, тъй да се каже.

Деклан кимна. Това бе вярно. От самото начало Чарлс Брайър му беше помагал, понякога за голямо неудоволствие на висши служители във фирмата. От самото начало бе насочвал Деклан, бе го научил на всичко, което знаеше.

— Много съм ти благодарен, Чарлс. И ти го знаеш — каза той на стареца.

— След две години ще се оттегля и много се надявам, че директорският борд ще счете за подходящо да избере теб за президент на синдиката „Хамкрофт“.

Очите на Деклан щяха да изскочат от орбитите, цял пламна. Въпреки амбициите си, самият той дори не беше се надявал на това. Бе разчитал най-много да стане заместник-шеф, и то едва след като Тоби станеше президент.

— Но Тоби!… — опита се да възрази той. — Ами какво ще стане с него? Винаги съм смятал, че Мартин Хамкрофт те е сложил начело на фирмата, преди да се оттегли, тъй като сте се разбрали синът му да поеме поста накрая.

— Ами ако Тоби въобще не се върне?

Двамата мъже се спогледаха, но никой не продума.

— Във всеки случай — продължи Чарлс — аз всъщност искам да кажа, че съм те направил мой наследник. И за Джейн съм се погрижил, но най-накрая ти ще наследиш всичко.

Деклан направо зяпна от удивление. Въображението му мигновено се зарея някъде в бъдещето. Да си наследник на Чарлс Брайър, за когото се смяташе, че притежава повече от двадесет милиона лири, беше друга работа.

— Но… но защо аз? — запелтечи той, тъй като обичайното му самообладание го напусна.

Очите на президента на фирмата като че ли овлажняха, той шумно прочисти гърлото си и изрече:

— Нека просто да кажем… че ти си синът… който би ми харесал — изломоти Чарлс. После се извърна да угаси пурата си.

— Не знам какво да кажа — отвърна Деклан с искрено удивление. — Ужасно съм изненадан… но много ти благодаря. Наистина много ти благодаря. Не зная с какво съм заслужил това, но… — гласът му смутено изтъня и секна.

На лицето на Чарлс се изписа някакво непонятно за Деклан изражение. Той сякаш го оценяваше, търсеше нещо в него и остана доволен от онова, което откри.

 

 

— Джордж Мортимър на телефона. Кой ме търси?

Лайза стоеше до баща си по време на разговора.

— Обажда се полицай Грей от полицейското управление на Шептън Мале.

— Да? — гласът на сър Джордж звучеше много делово. — Какво бих могъл да направя за вас?

— Тук при нас има една дама, сър. Твърди, че е ваша приятелка.

— Приятелка ли? — веждите му внезапно се сбърчиха.

— Да. Тя дойде при нас по-рано днес в състояние на крайно изтощение. Казва, че няма къде да отиде, че няма пари. Но заяви, че ако й уредим транспорта до Кингслиър, където живеете, вие ще можете да й помогнете. Вярно ли е това, сър?

— Как се казва дамата?

— Джанет, сър. Само това ни каза. Искате ли да говорите с нея?

 

 

Полицейската кола с Джанет Гранвил пристигна два часа по-късно. Лайза отложи пътуването си до Лондон и остана в Чокландс, за да я посрещне.

Залитащата фигура, която излезе от полицейската кола, нямаше нищо общо с елегантната жена, която бяха посетили в Барънс Корт. Дрехите й бяха мръсни и измачкани. С разчорлената си коса и негримираното лице тя беше почти неузнаваема.

Сър Джордж пръв се спусна напред с протегнати ръце, за да я посрещне.

— Скъпа моя Джанет, какво ли си преживяла! — каза той и я въведе в къщата.

Лайза се втурна напред и спонтанно целуна по-възрастната жена по двете бузи.

— Благодаря ти, че ми позвъни за Тоби. Надявам се, че не си се изложила на риск, за да го направиш — разтревожено каза тя.

Лицето на Джанет светна от топлотата на това посрещане.

— Намери ли го? — тихо попита тя и притеснено се огледа през рамо, за да се увери, че полицаите не могат да я чуят.

Лайза поклати отрицателно глава.

— Когато стигнах там, вече го нямаше. Сега не знаем къде е.

— О, Боже мой! — Джанет изглеждаше отчаяна.

Сър Джордж каза няколко думи на полицаите, преди да ги отпрати и да се присъедини към жените.

— Не си им казала за какво става дума, нали? — попита той.

— Разбира се, че не! Именно затова им казах, че съм била болна и че съм изгубила паметта си. Нямах никакви пари в себе си и не знаех какво друго да направя. Но знаех, че ако успея да стигна тук, ще съм на сигурно място — тя се обърна към сър Джордж. — Надявам се да нямате нищо против, че ме докараха тук. Вие сте единственият ми познат, към когото бих могла да се обърна за помощ.

— Разбира се, че е така — отвърна той.

Лайза изрази същите чувства.

— Трябва да останеш с нас, докато се възстановиш напълно — каза тя. — Ела да се запознаеш с останалата част от семейството.

Заведоха Джанет на терасата, дадоха й чай, но не настояваха да им разкаже подробности. Едва когато се поуспокои и си почина, Лайза предложи да я заведе на горния етаж, за да се изкъпе и да се настани в една от луксозно обзаведените свободни стаи.

— Имаме горе-долу еднакви мерки, нали? — отбеляза тя. — Можеш да вземеш нещо от моите дрехи.

— Толкова си мила — Джанет поклати глава и едва не се разплака. — Беше толкова ужасно. Направо не можеш да си представиш.

— Не искам да те разстройвам, защото сигурно си изтощена, но можеш ли да ни кажеш кои са те? Хората, които те отвлякоха? Познаваш ли някои от тях? — попита Лайза.

— Това е най-ужасното, не ги познавам. Видях само онези, които дойдоха да… да ме отведат със себе си, но нямам никаква представа кои са. Не споменаваха имена и аз, разбира се, не посмях да ги попитам, защото се страхувах. Имах чувството, че са наети от някого. Наричаха го водача. Струва ми се, че не знаеха защо трябваше да ме отвлекат, нито какво става.

— Нямаш ли някаква представа къде са отвели Тоби сега? Споменаха ли нещо за замък?

— Не. Зная само, че бяха го закарали в бензиностанцията близо до Фоуи, защото дочух един от тях да го казва. Бях заключена сама в една стая, съседна на тяхната, в някаква усамотена къщичка и успях да чуя части от разговора им.

Както говореше, Джанет се свлече на леглото, а гласът й стихна до шепот. Беше ясно, че може да рухне всеки момент и Лайза почти не смееше да си помисли за онова, което навярно бе преживяла.

— Джанет — тихо каза тя, — изкъпи се и легни, а аз ще накарам Маргарет да ти донесе нещо за вечеря. Трябва да поспиш, за да се възстановиш след преживяното. Тази вечер ми се налага да се върна в Лондон, но родителите ми остават тук. Защо да не разкажеш всичко на баща ми на сутринта? Тук ще си на сигурно място. Никой няма да знае, че си при нас, а после, като се оправиш, ще те качим на самолета за Нова Зеландия, дори това да е последното нещо, което ще направим!

Крайно изтощена и изпълнена с благодарност, Джанет отново се разплака. После прошепна:

— Благодаря ти. Просто не знам какво щях да правя без всички вас. Обикновено Хенри се грижеше за всичко… — гласът й жално изтъня.

Лайза сложи ръка на рамото й.

— А сега гледай да си починеш. След малко ще пратя майка ми да те види, а утре ще ти се обадя по телефона. Така добре ли е?

Джанет мълчаливо кимна, като закри устата си с ръка.

„Божичко, мислеше си Лайза, докато отиваше да потърси някаква нощница за по-възрастната жена, ако те са превърнали тази безобидна жена в изнервена отрепка, какво ли са направили на Тоби?“