Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (18)

XVIII

На следващата сутрин сър Джордж се върна от Чокландс и двамата заедно с Фреди се заеха с уреждането на погребението, тъй като Нина бе прекалено объркана и съсипана, за да се справи. Хелън Мортимър също се върна и доведе Томас, Тили и Сара. Беше решено децата да ходят на училище през последните две седмици на този срок, тъй като медиите вече бяха изгубили интерес към Тоби, чието изчезване изглеждаше незначително в сравнение с новия скандал, разтърсил „Лойд“ и лондонското Сити.

Вестникарските заглавия крещяха:

„Липсват четиридесет милиона!“

„Отстранен от длъжност служител на „Лойд“ избягал в чужбина!“

С много дребен шрифт в дъното на последната колонка се споменаваше само с няколко реда за „още един служител на „Лойд“, който е изчезнал преди две седмици и досега не е открит“.

 

 

На следващия ден Ема намина да пие кафе с Лайза и с крива усмивка погледна купчината вестници, сложени на една масичка до стената във всекидневната.

— Колко типично, нали! — възкликна тя. — Тези долнопробни таблоиди превръщат в голяма драма заминаването на Чарлс Брайър за Швейцария и пропускат истинската сензация с отвличането на Тоби!

— Каква ирония! — съгласи се Лайза.

Ако Ема не й беше такава добра приятелка, тя щеше да се притеснява, че би могла да се увлече като професионалистка и да се захване със сензацията на годината. Сигурно много се изкушаваше да го направи. Мечтата на всеки журналист бе да пише пръв за някоя важна новина.

— Как е Нина? — попита Ема.

— Откакто се случи това, не е станала от леглото. Надявам се, че утре ще има сили да понесе погребението. Смъртта на Мартин наистина е жесток удар за нея — отвърна Лайза. Гласът й бе треперлив. — Честна дума, Ем, ако се случи още нещо, няма да го понеса. Не знам как бих се справила без мама и татко, откакто започна целият този кошмар.

Като виждаше колко е отслабнала Лайза и колко изморена изглежда постоянно, Ема също се питаше колко ли дълго още би издържала. Изпълнена със съчувствие, тя я прегърна.

— Когато Тоби се върне — натъртено каза Ема, — и двамата трябва да отидете някъде на почивка. Сами. Само вие двамата. Изритайте всички останали от „Утринно сияние“ и направете околосветско пътешествие или нещо такова! — разпалено добави тя.

Лайза се усмихна, макар че сълзите непрекъснато напираха в очите й, особено сега, когато трябваше да понесе, и смъртта на Мартин.

— Продължавай да мечтаеш, Ема! Ние сигурно няма да можем да запазим яхтата! Дори не знам дали са ни останали някакви пари. Знаеш ли дали Антъни е загубил нещо?

— Засега не. Аз се моля за това, Лайза. Но не забравяй, че ние с него в момента въобще не си говорим. Той ми се сърди, задето пиша тези материали за „Лойд“ и се страхува, че заради тях може да пострада кариерата му. Божичко, не знам какво да правя. Моята кариера означава много за мен. Смятам, че той се държи неразумно.

— Членовете на парламента наистина трябва да внимават повече от обикновените граждани да не се замесят в някоя мръсна история, нали така? — отбеляза Лайза.

— Сигурно. Но нищо не може да ми попречи да напиша за „Лойд“. Дори тези смъртоносни заплахи.

Лайза изглеждаше загрижена.

— Не са те заплашвали пак, нали? За Бога, кой от „Лойд“ би могъл да ти изпрати онова писмо?

— Само Бог знае! — после Ема нежно й се усмихна. — Когато тази абсолютно отвратителна история свърши, Лайза, трябва да дадем банкет, дори да сме съвсем разорени. Трябвала дадем банкет дори само за да отпразнуваме това, че сме живи, че сме оцелели след всичко.

— Съгласна съм. О, би било чудесно! — Лайза затвори очи, опитвайки се да си представи, че Тоби си е у дома, здрав и читав, и всички отново са заедно. После се намръщи и отвори очи. — Тоби ужасно ще се разстрои, като разбере за баща си.

— Двамата бяха много близки, нали?

— И да, и не — Лайза наклони глава на една страна. — Не смятам, че имаха еднакви възгледи. Парите означават много за Тоби, защото, както винаги е казвал, те му позволяват да осигури на мен и на децата един определен стандарт. Но съм сигурна, че не би одобрил сляпата лоялност на Мартин към „Лойд“. За Тоби хората винаги са били по-важни от парите и вещите.

— Онзи ден, когато говорих с Мартин — замислено каза Ема, — имах чувството, че неговата първа и единствена любов е „Лойд“. Дори не толкова парите, които печели чрез компанията. Това е било неговото духовно убежище, историята на компанията е и негова история. Самият Мартин е олицетворение на всичко онова, което е представлявала „Лойд“ преди тази финансова катастрофа.

— Все пак е избрал за управител на синдиката един разбойник като Чарлс Брайър. Докато Тоби придобие достатъчно опит, за да поеме този пост — отбеляза Лайза. — Твърде много време всъщност е минало, откакто Мартин е работил там.

— И ти нямаш никаква представа защо е напуснал и е отишъл да живее в Испания?

— Доколкото зная, по здравословни причини. Английският климат не му понасял.

— Наистина се оплакваше, че му е студено, макар че времето беше прекрасно.

— Трябваше да забележа, че не е добре — Лайза говореше така, сякаш се чувстваше виновна. — Двамата въобще не биваше да идват тук; така и така нищо не биха могли да направят, освен да стоят и да се притесняват.

Ема заговори по-тихо:

— Нина ще се върне ли в Испания?

— Не. Иска да продаде вилата и да се прибере в Англия за постоянно — отвърна Лайза.

— Струва ми се, че така е най-разумно. Иначе ще бъде ужасно самотна там, нали? Поне всички ще бъдете около нея, ако остане тук, а и Мартин сигурно се е погрижил да е добре финансово, нали така?

— Сигурно. Макар че парите не са кой знае каква утеха, ако загубиш човека, когото обичаш.

— Съгласна съм с теб, но както се казва, парите никога не са излишни. А между другото какво става с Джанет Гранвил? Все още ли се крие в Чокландс?

— Не. Ето една история с щастлив край. Преди два дни татко я качи на самолета за Нова Зеландия, където живее сестра й, и й дадохме достатъчно пари, за да започне живота си отново. Наистина се надявам да е добре.

Лицето на Ема се смекчи и тя заговори с нежност:

— Знаеш ли какво заслужаваш, Лайза? Малка гюдерия, за да излъскаш ореола си! Ти си истински ангел. Господи, Джанет Гранвил трябва да е толкова благодарна! За нея всичко беше свършило, животът й беше съсипан, докато ти й баща ти не са намесихте.

— Животът й едва не беше съсипан, защото ние се намесихме — отговори Лайза. — Нямаше да я отвлекат, ако не се беше опитала да ни помогне да намерим Тоби.

Ема й се усмихна с обич.

— Тоби ужасно много ще се гордее с теб, когато разбере колко прекрасно си се държала по време на това ужасно изпитание — натъртено каза тя.

За миг в сините очи на Лайза блеснаха дяволити искрици и тя се усмихна.

— Така ли мислиш, Ем? Наистина ли мислиш така?

За момент тя си позволи лукса да си представи как Тоби се гордее с прекрасното й държане в негово отсъствие.

— Сигурна съм! И ти си сигурна в това, но си дяволски скромна и самокритична и никога няма да го признаеш — шеговито я разкритикува Ема.

Лайза се засмя тихо и се почувства по-добре. Всички тези приятни разговори за това какво щяха да правят, когато се върнеше Тоби, й бяха необходими, за да поддържа духа си. Ами ако не се върнеше?… В момента дори не биваше да мисли за това.

 

 

Триста души присъстваха на погребалната церемония на Мартин в църквата „Холи Тринити“ в Найтсбридж, последвана от кремацията в Голдърс Грийн. Сър Джордж бе организирал всичко с педантичността на военен — от публикуването на съобщението в „Таймс“ и „Телеграф“ до наемането на църквата с големия хор, а след дълъг и тъжен разговор с Нина, която избра църковните химни и откъсите от Библията — и отпечатването на мемориалния лист. Фреди и шестима негови приятели трябваше да въвеждат гостите в църквата и да ги настаняват на скамейките. Самата църква бе украсена с любимите снежнобели рози на Мартин, лимузини бяха наети за придвижването на семейството, красивият дъбов ковчег бе избран лично от сър Джордж.

Нина, която не бе способна да говори, да мисли или да се съсредоточи върху нещо за повече от няколко секунди, бе „обмундирована“, както се изрази сър Джордж, с черна рокля и шапка, купени от „Харъдс“ лично от Хелън.

— Не знам как ще издържи, докато трае погребението — довери Хелън на другите от семейството. — Тя е обезумяла от мъка. За нея това ще бъде най-ужасно изпитание.

— Поискай някакви хапчета от лекаря — предложи сър Джордж, — а ние ще й дадем едно чисто бренди, преди да тръгнем за църквата.

Погребалната церемония трябваше да се състои в десет и половина сутринта и когато семейството пристигна в църквата „Холи Тринити“, тя вече бе пълна с хора, повечето възрастни семейни двойки, приятели на Нина и Мартин от времето, когато бе работил в Сити. Лайза, която заедно с Нина се настани на първия ред вдясно, забеляза и много техни приятели. Всички като че ли я гледаха втренчено и тя цялата пламна при мисълта, че според тях Тоби навярно е изчезнал заедно с Чарлс Брайър, отмъквайки онези четиридесет милиона.

Там бяха и сър Хъмфри и лейди Роузмари Дейвънпорт, за които се говореше, че са загубили цяло състояние и са били принудени да продадат Кейвънхам Корт с всички мебели и вещи. При дадените обстоятелства изглеждаха невероятно спокойни. За разлика от тях, Деклан и Максин Конъли бяха притеснени и със стиснати устни, Максин бе обгърната от облак черен шифон, а Деклан си бе сложил черна вратовръзка, за да намали дразнещия ефект от синия си костюм на леки райенца. Лайза огледа набързо и лицата на останалите, чудейки се кои са изгубили парите си и кои са избегнали финансовата катастрофа. Дори за миг с примряло сърце се запита дали похитителят на Тоби не е сред тези хора. Тази мисъл опъна нервите й и тя трябваше здраво да стисне ръце в скута си, за да не треперят.

Ковчегът вече бе поставен пред олтара. Нина, която бе изпила предписаните й хапчета, както и едно бренди, изглежда, се владееше, макар да бе малко възбудена. Хорът запя „Йерусалим“ и Лайза се стегна, за да понесе предстоящото изпитание. Не умееше да се оправя на погребения дори когато ставаше въпрос за съвсем непознати хора, но днес мислите и молитвите й до такава степен бяха изпълнени с Тоби, че й беше трудно да съсредоточи вниманието си върху Мартин. Тоби, нейният любим, човекът, когото обожаваше, трябваше днес да бъде тук, за да оплаква загубата на баща си, и неговото отсъствие бе като зейнала дупка, която с нищо не можеше да бъде запълнена.

— Нека да се помолим — каза свещеникът и Лайза откри, че всичките й молитви са за Тоби. Сега Господ щеше да се погрижи за Мартин, а Тоби имаше нужда от помощ.

 

 

Службата бе внушителна, избраната музика — прекрасна. Нина като че ли понасяше всичко със забележителна твърдост, а най-накрая стоеше с Лайза пред входа на църквата, поздравяваше приятелите си и им благодареше, че са дошли. Изглеждаше като замаяна, но никой не се изненада от това. Дори онова, което шепнеше на приятелите си, да звучеше пресилено и малко налудничаво, всички бяха изпълнени със съчувствие към вдовицата, която така внезапно и трагично бе изгубила съпруга си.

Два часа по-късно, когато бяха в къщата на Холанд Парк Уок, щеше да се окаже, че думите й са произвели смайващ ефект.

По предложение на сър Джордж след погребението, Лайза покани някои хора у дома. С готовност се бе съгласила да го направи. На наетите сервитьори бе наредено да поднесат питиетата във всекидневната, имаше и лека закуска в трапезарията за онези, които бяха дошли направо от църквата. На Фреди бе възложена ролята на домакин, докато останалите присъстваха на кремацията; а когато се върнаха, Лайза завари гъмжило от около стотина души, някои бяха изпълнили стаите на приземния етаж, други се бяха пръснали из градината.

— Има толкова много… — разтревожено възкликна тя. — Поръчал ли си достатъчно от всичко, татко?

— Разбира се, Лайза — той говореше уверено. — Знаех, че половината Сити ще се събере за погребението на Мартин. Всичките му стари приятели, нали разбираш? Както изглежда, всичко върви добре, нали?

— Генералът винаги си остава генерал — с усмивка прошепна тя. — Ти си чудесен, татко. Благодаря ти за това, че успя да организираш всичко.

— Къде е отишла Нина? Добре ли е?

— Нищо й няма. Седи във всекидневната, заобиколена от всичките си стари приятели. Засега се държи.

В този момент се появи Фреди.

— Всичко наред ли е, сестричке?

— Благодаря ти, че удържа фронта — обади се сър Джордж. — Ти страшно много ни помогна, момчето ми. Без теб нямаше да можем да започнем.

— Няма нищо. Никога не съм имал нищо против пръв да се добера до шампанското — с усмивка отвърна той.

— Аз сигурно трябва да бъда сред гостите — с неудоволствие каза Лайза.

Главата я болеше и й се искаше всички тези хора, повечето от които никога през живота си не бе виждала, да си отидат у дома. Точно когато се промъкваше покрай една групичка в коридора, за да отиде във всекидневната, налетя на семейство Дейвънпорт.

— Скъпа моя Лайза — каза лейди Дейвънпорт и я целуна по двете бузи, — много съжалявам за всичко. За теб това са ужасни времена, нали?

— Много често мислим за вас, скъпа — намеси се сър Джордж.

„Не ще и съмнение, помисли си Лайза. Ако не бяхме ние, все още щяхте да бъдете богати.“ Но на глас каза:

— Наистина е много мило от ваша страна, че дойдохте днес.

— Няма нищо. Ние много се притеснихме, като чухме за Тоби! Ти сигурно си ужасена — съчувствено каза лейди Роузмари.

— Човек не очаква такова нещо да се случи в Англия, нали? Истинско варварство! — продължи сър Хъмфри.

Усмихвайки се несигурно, Лайза поглеждаше ту единия, ту другия, тъй като не разбираше какво точно искат да кажат.

— Разтревожени сме… — отвърна тя и в този момент някаква възрастна дама я дръпна за ръката.

— Тази новина за Тоби е ужасна — прошепна жената. — Бях страшно шокирана, когато я чух.

Някой потупа Лайза по гърба и тя се обърна, за да се изправи лице в лице с висок белокос старец, който я гледаше загрижено от горе на долу.

— Ужасна новина. Боже Господи, не сте очаквали това, нали? — отбеляза той, като кимаше многозначително.

Объркана и внезапно изплашена, тя побърза да влезе във всекидневната, питайки се какво ли става. Защо ли всички така внезапно заговориха за Тоби? Навярно знаеха, че е изчезнал, но тя толкова се бе старала да запази всичко в тайна. И все пак се усещаше някаква промяна в атмосферата. Гостите крадешком й хвърляха съчувствени погледи.

Лайза бързо отиде при Хелън, която разговаряше с група гости.

— Ще ме извините ли? Трябва веднага да поговоря с мама — с очарователен жест тя придърпа майка си настрани. — Какво става, мамо? — попита я притеснено. — Хората говорят за Тоби така, като че ли знаят какво всъщност се е случило с него.

— Не може да бъде! — Хелън изглеждаше поразена.

В този момент един от сервитьорите, изпратен от фирмата за уреждане на банкети и помени, се приближи до Лайза.

— Госпожо, търсят ви по телефона. Ще се обадите ли или да кажа, че ви няма?

— Ще се обадя — веднага отговори Лайза.

Тя побърза да отиде в малката гостна и вдигна слушалката.

— Обажда се Лайза Хамкрофт. С какво бих могла да ви помогна?

— Добър ден, мисис Хамкрофт. Аз съм Шейн Уорик от „Глоуб“. Току-що научихме, че съпругът ви е отвлечен и го държат като заложник. Можете ли да потвърдите, че това е вярно?

Лайза застина на място, главата й се завъртя. Не каза нищо, не можеше да продума. Стискаше телефонната слушалка и стоеше като парализирана.

— Чувате ли ме, мисис Хамкрофт? Тоби Хамкрофт е ваш съпруг, нали? Ще можете ли да ни кажете нещо за неговото отвличане? Кога точно…

— Нямам какво да ви кажа — отвърна тя и затръшна телефонната слушалка.

Почти веднага телефонът зазвъня отново. Вбесена и изплашена, Лайза сграбчи слушалката и я приближи до ухото си.

— Да? — кратко и сърдито произнесе тя.

— С мисис Лайза Хамкрофт ли говоря? — беше мъжки глас, прекалено фамилиарен и на необразован човек. — Обажда се Джеф Харпър от „Ивнинг Нюз“. Току-що получихме съобщение за съпруга ви. Вярно ли е, че е бил отвлечен и държан за откуп, защото е служител на „Лойд“?…

Лайза затвори телефона, преди онзи да е успял да довърши изречението, и изхвърча от стаята. Огледа се наоколо, като трескаво се опитваше да открие баща си. В този миг видя Ема, която излизаше от трапезарията и носеше пълна чиния.

Ема!

Тя се хвърли към приятелката си, сграбчи я за лакътя и я задърпа към един ъгъл на коридора.

Ема се стресна.

— За Бога, какво е станало?

— Ще ти кажа какво е станало — Лайза направо беше обезумяла от ярост и страх. — Някой е казал на пресата за Тоби! Не разбираш ли какво означава това? Спомняш ли си с какво ни заплашиха, ако нещо излезе наяве?

Замаяна от ужас, тя като че ли виждаше приятелката си през червена пелена.

— Какво е станало с Тоби? — любопитно попита Антъни, който в този момент се приближи към тях. — Всички знаят, че е изчезнал. Вестниците вече писаха за това.

— Антъни не знае — бързо се намеси Ема. — Кажи ми какво е станало, Лайза.

Тя изведнъж силно пребледня. Обърна гръб на Антъни, който изглеждаше смутен от това, че го пренебрегват.

Лайза й каза за телефонните обаждания. Още докато говореше, сервитьорът се приближи до нея.

— Обаждат се от информационния бюлетин на Ай Ти Ви, госпожо.

— О, Господи! — ридание се изтръгна от гърдите на Лайза и тя закри лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Фреди, който минаваше покрай нея на път за всекидневната.

— Някой е разгласил истината за Тоби — объркано прошепна Ема.

Фреди бе шокиран.

— Исусе! Какво ще правим?

— Ще ми каже ли някой какво се е случило? — високо и натъртено попита Антъни.

— По-късно, Ант — кратко отвърна Ема. После сграбчи Лайза за раменете. — Лайза, нали не мислиш, че съм аз? Никога не бих направила такова нещо.

Лайза кимна.

— Зная, Ем. И през ум не ми е минавало, че може да си ти. Но кой го е направил?

— Какво става? — сър Джордж с едри крачки се приближи до тях. — Защо се вълнувате толкова? — после зърна лицето на Лайза. — Какво се е случило?

— Разчуло се е за отвличането на Тоби. Както изглежда, всички лондонски журналисти са се захванали с това.

— Какво? — лицето му пламна. — Откъде са разбрали? Сигурна ли си, че това не са само техни предположения, че не се опитват да те подмамят, за да го потвърдиш? Надявам се, че не си казала нищо…

— Разбира се, че не съм — сопна се Лайза.

Сега вече всички бяха настръхнали.

— Ще отида да разбера какво става! — решително каза сър Джордж и се запъти към входната врата, където вече се бе събрала тълпа журналисти. Огледа ги като група новобранци, които дори не знаят как да застанат „мирно“. — Вижте какво. Току-що се връщаме от семейно погребение, всички сме уморени и разстроени. Затова бих ви помолил да ни оставите на спокойствие. Не желаем да ни безпокоите. Благодаря ви.

После затвори входната врата, преди те да успеят да реагират.

— Не пускай никого! — нареди той на иконома, който е отворена уста наблюдаваше действията му. — И изключи телефона! — добави сър Джордж.

Ема го изгледа удивено.

— Е, и това е начин да се справим с положението — отбеляза тя. — Но едва ли е най-правилният.

— Той е единственият, докато не решим какво ще правим — яростно заяви сър Джордж.

После се обърна към Лайза, която се бе подпряла на касата на вратата и притискаше ръце към гърдите си, сякаш изпитваше болка.

— Това е катастрофа! За Бога, кой е могъл да издаде тайната?

Сър Хъмфри, който минаваше наблизо, за да напълни отново чашата си, чу думите на сър Джордж.

— За отвличането на Тоби ли говорите? — попита той. — Казаха ни го под най-строг секрет, но ми се струва, че доста хора знаят.

— Но кой ви го каза, Хъмфри? — попита Лайза.

— Ами че свекърва ти, разбира се — любезно отвърна той.

— Каза ни го на излизане от църквата.

Лайза потръпна и затвори очи, съзнавайки какво всъщност се е случило. Упоена от хапчетата и алкохола, които й бяха дали, за да издържи по време на погребението, Нина нямаше представа какво е казала.

— Боже, помогни ни — едва-едва продума Лайза. — Какво ще правим сега?

В този момент някой яростно заудря по входната врата и всички се стреснаха.

— Нека тези типове да почакат, докато решим какво ще правим — твърдо каза сър Джордж. — Никой да не отваря вратата.

— Рано или късно ще ти се наложи да я отвориш, за да пуснеш гостите да си отидат — благоразумно отбеляза Ема. — Във всеки случай няма защо да отричаме, че Тоби е бил отвлечен, защото явно половината Лондон вече го знае.

Чукането по вратата продължаваше. Беше толкова силно, че някои от гостите престанаха да разговарят.

— Може би този път не са от пресата — каза Лайза, която с всички сили се стараеше да запази самообладание.

Вътрешно кипеше от гняв. Как бе възможно Нина да е такава глупачка! Беше и ужасена. Ами ако последиците от нейната глупост се окажеха фатални?

Вбесена и изплашена, тя имаше желание да си го изкара на някого. Бързо прекоси просторния коридор, слаба фигурка със семпла черна рокля, високите токчета на черните й обувки затракаха отсечено по мраморния под.

С един замах широко разтвори входната врата.

— Какво искате? — яростно извика тя.

Тогава осъзна, че пред нея стои полицай, чийто поглед бе не по-малко студен и враждебен от нейния.

 

 

Няколко часа по-късно инспектор Робин Бък седеше срещу Лайза. Устните му бяха здраво стиснати, личеше си, че едва сдържа гнева си.

— Полицията пропиля стотици часове, вървейки по погрешна следа, само защото вие не пожелахте да ни кажете истината — мрачно заяви той. — Това се нарича укриване на информация, мисис Хамкрофт, и се смята за много сериозно нарушение. Трябвало е да ни съобщите веднага щом сте разбрали, че съпругът ви е отвлечен.

— Но аз вече сто пъти ви повторих, че те заплашиха да убият Тоби, ако кажем на когото и да било — отвърна му тя също така гневно. — Все пак, както ви казах, президентът на „Лойд“ получи бележката за откупа, а не аз.

— По-късно тази вечер ще говоря с него. А междувременно, както разбирам, вие, генерале, сте провели собствено разследване?

Когато се обърна към бащата на Лайза, гласът на Бък стана леден, държането му беше почти неучтиво.

— Точно така — кратко и ясно отвърна сър Джордж. — Трябва да ви кажа, че години наред съм работил във Военното разузнаване, тъй че много добре знам какво правя.

— Направо е ужасно, че всичко се разчу — рече Лайза. Тя бе премаляла от тревога. — Не съзнавате ли, че тези хора не се шегуват? Сега всичко ще излезе във вестниците, ще съобщят по телевизията…

— Това едва ли е по наша вина — заяви Бък. — Ние можехме да го предотвратим, ако бяхме информирани за истинските факти. Щяхме да наложим информационно затъмнение.

— Въпреки това смятахме, че е прекалено рисковано — каза Лайза. — Сигурни сме, че тези хора, които и да са те, не се шегуват. Сега ужасно се страхувам за живота на Тоби. Можете ли да откриете къде са го закарали? Смятаме, че е в някакъв замък.

— Можем да ви дадем списък с имената на всички, които са присъствали на днешното погребение — добави сър Джордж. — Според мен похитителите са от синдиката „Хамкрофт“.

Изражението на Бък си остана все така ледено.

— Сега вече всичко ли ни казахте?

Лайза и баща й се спогледаха.

— Струва ми се, че е всичко — рече Лайза. — Смятате ли, че все още е възможно да се наложи информационно затъмнение? — отчаяно добави тя.

Бък се изправи на крака.

— След като днес следобед видях тук вас и по-голямата част от представителите на медиите, смятам, че това е неуместно — рязко отвърна той. — И моля ви, мисис Хамкрофт, генерале, ако знаете нещо повече за Тоби Хамкрофт, веднага ни го съобщете. Може вече да е прекалено късно. Ако бяхме получили тази информация по-рано, нещата можеха да се развият по друг начин.

Лайза рязко си пое дъх.

— Твърде късно ли е? — ужасено попита тя.

Сър Джордж я прегърна през раменете.

— Нямахме друг избор — каза той на Бък.

— Човек винаги има избор, сър. Ние притежаваме средства и начини да се справим с всяко престъпление, включително и отвличане, и можем да пазим всичко в тайна не по-зле от всеки клон на Военното разузнаване. Трябва да ви кажа, генерале, че този случай е бил ужасно усложнен от самото начало, а това включва и отношението към потенциалната свидетелка, която според вас дори вече не е в страната. Не знам как да ви внуша, че е по-добре да оставите тази работа на професионалистите. Струва ми се, че вие по-добре от всеки друг би трябвало да знаете това.

Сър Джордж изсумтя, но не каза нищо. Сега Лайза разбра, че са направили фатална грешка, като са се опитали сами да спасят Тоби.

 

 

Рано на следващата сутрин Деклан Конъли дойде да види Лайза. Беше й достатъчен само един поглед, за да разбере, че е чел сутрешните вестници.

— Боже Господи, Лайза! Защо, по дяволите, не ми каза? — бяха първите му думи. Изглеждаше съсипан, като че ли не бе спал от дълго време. — Чарлс Брайър знае ли?

Лайза поклати отрицателно глава.

— Никой не знаеше. Освен Малкълм Блакуел.

— И през цялото това време, докато ние смятахме, че Тоби е избягал, той е бил държан за откуп? Не е за вярване! Направо не е за вярване! Защо не ми каза? — отново попита той.

Деклан току потриваше лицето си с късичките си пръсти, като че ли се опитваше да отмахне нещо от него.

— Заплашиха ни, че ще убият Тоби, ако истината се разчуе. Нямаш представа колко е сериозно положението — отвърна Лайза, като се подпря на облегалката на един стол и за миг затвори очи. Въобще не беше спала и сега направо й се повдигаше от изтощение, току-що изпитото кафе все още горчеше в устата й.

— Но това поне премахва всички подозрения, че е бил замесен в изчезването на четиридесетте милиона, нали така?

— Неговата почтеност никога не е била под въпрос — хладно отговори тя.

Деклан се стъписа от това държане.

— Ти и аз знаем, че Тоби не е присвоил парите, но има други, които не го знаят и които ще бъдат доволни от това, че всемогъщият Тоби Хамкрофт е тръгнал по наклонената плоскост — отбеляза той.

— Наистина ли? — Лайза за миг отвори очи и после отново ги затвори. — Какви дребнави хора има — каза тя.

Деклан се приведе напред, нетърпеливо очаквайки да чуе, че той не е един от тях.

— Но това променя всичко, нали?

— Кое например?

Искаше й се той да си отиде и да я остави сама. Ето че Деклан бе тук и искаше да посплетничи и да поразсъждава за бъдещето, докато Тоби беше в опасност. „Какво бъдеще?“ — запита се тя. Не бе успяла да намери Тоби и сега се чувстваше ужасно. Тя го бе предала и сега навярно беше твърде късно да се направи каквото и да било. Само да беше разбрала какво говори Нина на приятелките си! Само всички те да го бяха запазили в тайна! Но някой бе проговорил. Тук една изтървана дума, там друга — прошепната, и ето че птичката бе излетяла от клетката. Сега се носеше навсякъде и никой не можеше да я улови, нито да я накара да млъкне.

— Ние с Тоби бихме могли заедно да управляваме компанията, след като Чарлс го няма — чу да казва Деклан.

— Така ли? — разсеяно попита Лайза, прекалено измъчена, за да го слуша внимателно.

— Е, когато похитителите освободят Тоби, той ще иска да се върне на работа, нали? И то дяволски бързо.

Лайза вдигна поглед към него.

— Че защо ще иска отново кракът му да стъпи в „Лойд“? — попита тя.

— О, Боже Господи, Лайза! Заради цялата тази бъркотия забравих, че не знаеш за загубите на Тоби. Сигурен съм, че той отново ще иска да работи, да спаси положението.

— Загуби ли?

— Да. Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин. Тоби винаги отказваше да се включи в малкия синдикат, нали знаеш! Изгубил е цяло състояние, Лайза, особено заради изплатените застраховки на белодробно заболелите в Америка. Тоби наистина е пострадал много, а това се отнася и за следващите три години. При мен всичко е наред, защото ние с Чарлс се включихме в малкия синдикат.

Стараеше се да скрие ликуването си, но изглеждаше много доволен от себе си, когато погледна Лайза, за да види как приема новината. Той винаги се бе опитвал да подражава на Тоби, а ето че сега го бе изпреварил в играта.

— Браво на теб, Деклан — кротко каза тя. — Парите са последното нещо, което ме интересува в момента.