Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (12)

XII

Когато потеглиха за Чокландс, Лайза караше напред своя мерцедес, а Фреди я следваше с колата си. С него бяха майка му, Тили и Томас, както и Ингрид, която бе предложила да работи през уикенда. Лайза возеше свекъра и свекървата си и Сара. Бяха решили да тръгнат от Лондон в ранния следобед, за да избегнат масовото напускане на града в петък вечерта.

Сър Джордж вече си бе наел кола и бе потеглил за срещата с полковник Макензи в „Белият лебед“ близо до Нюбъри.

— Имам чувството, че цял век не сме ходили в Чокландс — отбеляза Лайза, когато излязоха от Лондон и поеха по шосе М4. Ако движението не беше много натоварено, за час и половина щяха да стигнат до село Кингсклиър на границата между Хампшир и Бъркшир. — Всъщност от три седмици не сме ходили там, защото аз и децата отидохме на гости на Ема, когато Тоби замина… Искам да кажа, когато си мислех, че е заминал.

Понякога напълно губеше чувство за реалност, като че ли всичко около нея ставаше безплътно и всеки миг щеше да се събуди и да разбере, че е сънувала кошмар. После жестоката истина заставаше пред нея, сякаш отново преживяваше тежкия удар, и разбираше, че може би никога повече няма да види Тоби.

— Сигурна съм, че той скоро ще се върне — утешително каза Нина от задната седалка, където показваше една книжка с картинки на Сара. — Човек никога не знае, Джордж може да успее да измъкне някаква полезна информация от онзи свой стар приятел от армията.

Мартин мълчаливо седеше на предната седалка с Лоти, която се гушеше на коленете му, заровила нос под мишницата му. През целия ден бе такъв.

— Добре ли си? — попита Лайза, като погледна профила му. — Да сложим ли Лоти отзад? Тя сигурно е ужасно тежка.

Мартин я погали по копринените уши с цвят на кехлибар и поклати отрицателно глава.

— Не. Така ми харесва. Топли краката ми.

Малко преди четири часа пристигнаха в Чокландс — безразборно построена двуетажна къща от сив камък. Лайза се измъкна от колата и огледа с преценяващ поглед керемидения покрив, френските прозорци с бели дървени капаци, които водеха към терасата, пълзящите рози, повета и жасмина, плътно обточили стените и увиснали на талази, и бе доволна, че е дошла тук в края на седмицата.

Фреди спря колата си зад нейната, децата изскочиха навън, а Лоти ги посрещна с буйна радост, като че ли не беше ги виждала от седмици. После Бърт и Маргарет бързешком се появиха през задната врата. Бърт отнесе куфарите им в стаите, а Маргарет обяви, че чаят е готов.

— Как вървят нещата? — попита Лайза, като оглеждаше гладките морави, осеяни с лайкучка, добре подрязания жив плет, изобилието от цветя покрай алеите и белите тръстикови столове и масата под старата слива от времето на кралица Виктория.

Лайза си спомни как за първи път бе видяла градината и колко бе очарована от нея. Но реално ли беше това очарование? — запита се тя, докато вървеше по площадката от йоркски камък към моравата. Или се дължеше на факта, че тогава бе по-млада, не познаваше мъката и за нейните невинни очи светът бе такова вълшебно място?

— И Джордж трябва да пристигне скоро — отбеляза Хелън, седна на един от градинските столове и свали сандалите си, за да стъпи боса върху прохладната морава.

Към нея се присъедини Нина, а след малко и Мартин бавно отиде при тях. Лайза и Фреди тръгнаха след него, докато децата и Лоти се втурнаха към люлките, пързалките и пясъка в дъното на градината.

Фреди тежко се отпусна на един стол.

— Татко знае ли, че Мелиса ме напусна? — предпазливо попита той Лайза.

— Още не сме му казали — отвърна тя. — Всичко зависи от теб, Фреди. Откровено мисля, че тя все пак скоро ще дотича обратно при теб.

— Не съм сигурен. Какво бих могъл да й предложа сега?

Хелън го изгледа сурово.

— Какво й предложи в началото и какво би могъл да й предложиш накрая: себе си.

— И трябва да знае, че е много щастлива, че те има — твърдо добави Лайза.

Фреди жално се усмихна.

— Всички мислите така, защото сте ми близки. Съмнявам се, че Мелиса споделя вашите чувства сега.

— В такъв случай тя не те заслужава — каза майка му.

— Колко е хубаво всичко, скъпа! — обади се Нина, която се оглеждаше възхитено. — От години ние двамата с Мартин не сме ти идвали тук на гости — тя впери поглед отвъд градината — към полята и хълмовете, зелени и свежи под мекото английско слънце и едва доловимия прохладен ветрец. — На човек почти му се приисква пак да живее в Англия, нали? — замечтано отбеляза тя.

— Не, нищо подобно — разпалено каза Мартин. — Англия е влажна, студена и сива.

— Но в Испания слънцето и жегата са направо непоносими — оплака се Нина. — Слънцето е жестоко, изгарящо. Най-хубавото време е вечерта, когато светлината избледнява, а после настъпват онези великолепни уханни нощи.

— О! Ето го и чая! — възкликна Лайза, доволна от прекъсването на разговора.

През цялата седмица Нина и Мартин бяха спорили в коя от двете страни е по-хубаво й това вече започваше да става досадно.

Маргарет сложи подноса на масата и се усмихна, защото Тили и Томас веднага се приближиха да видят какво има за ядене.

По алеята избръмча мотор на кола и всички видяха, че Джордж пристига.

Лайза му махна и забърза да го посрещне.

— Какво стана, татко? — попита го тя, като впери тревожен поглед в лицето му.

Той сви рамене.

— Малко съм разочарован. Макензи през цялото време говореше за неприятностите си, които са свързани с „Лойд“: колко бил изгубил, трябвало да продаде къщата си, опитвал се да си намери работа… но нищо повече.

— Смяташ ли, че той има нещо общо с отвличането на Тоби?

— Да. Това е несъмнено.

Очите на Лайза се разшириха от удивление.

— Наистина ли мислиш така?

— Сигурен съм в това. Когато започнах да му задавам подробни въпроси за загубите му, за това в кои синдикати е бил включен и тъй нататък, стана предпазлив и се смути. После споменах за Тоби.

— Какво? — Лайза се стъписа.

— О, съвсем мимоходом — отвърна баща й. — Казах, че съм чел във вестниците за изчезналия брокер на „Лойд“. Не споменах името му, просто отбелязах, че съм чел нещо за изчезналия брокер. Макензи се престори, че не е чувал нищо за това. След като тази новина няколко дни беше на първите страници на вестниците и я съобщаваха по телевизията, не виждам как е могъл да я пропусне. Лъжеше, и още как. Признаците ми са добре познати от разпитите, които съм провеждал в армията. Но все пак не съм сигурен точно колко знае.

— Какво ще правим сега?

— Минах да видя и онзи човек, дето живее в Бонуел. Нали си спомняш от списъка? Лонгейкър Фарм? Намира се на около три мили северно от Нюбъри. Казва се Брайън Тод, фермер е.

— Какво му каза? Ти не го познаваш, нали?

Сър Джордж тихичко се засмя.

— Не. Разузнах малко наоколо, а после почуках на вратата му и казах, че съм се загубил. Бях си взел карта и обясних, че търся Малоус Хол, Нюбъри, попитах го дали може да ме насочи.

— Това е адресът на полковник Макензи?

— Точно така. Този тип Брайън Тод ме погледна много странно и ми каза, че никога не е чувал за Малоус Хол, но аз не му повярвах. Хващам се на бас, че той и Реймънд Макензи са замесени в отвличането на Тоби. А ние всички знаем, че Хенри Гранвил е част от операцията. Сега трябва да се опитаме да го докажем.

Лайза бе обзета едновременно от възторг и отчаяние. Едно нещо беше да предполагаш кои са похитителите на Тоби, съвсем друго да разбереш къде го крият.

Сър Джордж разказа на останалите какво се е случило, докато пиеше чая си под сливата. Фреди, който вече бе научил от Лайза истината за изчезването на Тоби, го слушаше много внимателно.

— Татко, защо не намериш някой, който да уреди да бъдат подслушвани телефоните на твоя приятел от армията и на тоя Брайън Тод? Ако наистина са замесени, непременно ще открием какво става. Не можеш ли да накараш някои от твоите приятелчета от МИ5 да се включат в това?

— Аз все още смятам, че би трябвало да извикаме полицията — разпалено заяви Мартин. — Явно става въпрос за тайфа смахнати, които, освен че незаконно задържат Тоби, но и при това положение ще съсипят репутацията на „Лойд“.

Лайза настръхна. Направо й призляваше от натрапливото желание на Мартин да защити „Лойд“.

— Може би ще успеем да се справим без помощта на полицията — каза сър Джордж. Имаше нещо загадъчно в начина, по който говореше.

— Как? — заинтригувано попита Хелън.

В очите на съпруга й блеснаха лукави искрици.

— След като пийнахме в „Белият лебед“, казах на Макензи, че бих искал да видя къщата му, преди да я продаде. Казах му, че синът ми смята да напусне Лондон и сигурно би му харесало да живее в Бъркшир.

Фреди тъкмо си вземаше парче кейк „Черна гора“, един от специалитетите на Маргарет, и ръката му застина във въздуха.

— Той се пошегува по адрес на нашето семейство, което явно нямало нищо общо с „Лойд“, щом синът ми бил в състояние да си купи къща от порядъка на три четвърти милиона лири, а аз не казах нищо.

— Ще ми се да беше така — разпалено каза Фреди, чиято уста бе изцапана с шоколад.

— Тъй че отидохме с колата до Мелоус Хол — продължи баща му. — Доста внушителна къща. От седемнадесети век и в отлично състояние. Завиждам на онзи, който би могъл да си позволи да я купи.

— Говори по същество! — нетърпеливо каза Хелън. — Какво общо има между отиването ти до Малоус Хол и необходимостта да извикаме полицията?

— Сложих подслушвателна апаратура в къщата.

Всички стреснато и удивено се вторачиха в него.

— Ти?… — очите на Лайза блестяха от вълнение. — О, Боже мой! Това е чудесно!

— Как успя да го направиш, без да те забележи? — попита Мартин.

— В днешно време това е най-лесното нещо на света. Микрофончетата са толкова малки, че никой не би ги забелязал. Докато той правеше чай, аз монтирах едно към телефона на бюрото му, друго сложих в коридора, когато отивах в тоалетната, а третото е в кухнята, тъй като съм много учтив и настоях да си измия чашката и чинийката, преди да си тръгна — сър Джордж тихо се изкиска. — С удоволствие открих, че не съм изгубил формата си.

Фреди го погледна недоверчиво.

— Но как ще го подслушваш? Ще ти трябват слушалки и разни други неща, нали?

Сър Джордж стана от мястото си и погледна към къщата в другия край на моравата. Тя се открояваше, безметежно красива, на фона на ясното синьо небе, заобиколена от великолепната градина.

— Мога ли да сложа всичко в една от спалните, Лайза? — попита той. — Донесъл съм цялата необходима апаратура и тъй като не сме далеч от Нюбъри, би трябвало да се чува отлично.

Нина ахна, докато Хелън изглеждаше много горда със съпруга си.

— И ще слушаш какво се говори в къщата на твоя приятел? — шокирано попита Нина.

Сър Джордж се усмихна.

— Ще бъде истинско удоволствие. Много отдавна не съм се занимавал с такова нещо, но, разбира се, все още имам необходимите връзки, затова днес, преди да тръгна от Лондон, успях да взема назаем от най-модерната апаратура.

Лайза го гледаше с блеснали очи. За първи път от много време имаше чувството, че наистина правят нещо.

— Благодаря ти, татко — признателно каза тя. — Смятам, че си великолепен.

— Чист късмет е, че случайно познавам Макензи. Иска ми се да бях сложил едно микрофонче и в Лонгейкър Фарм, но не ми се удаде възможност.

— Мога ли да ти помогна при подслушването, татко? — с момчешка усмивка попита Фреди.

— Разбира се. Ще дежурим денонощно, ще трябва да се редуваме. Сега отивам да приготвя всичко — добави той.

— Ще ти помогна — предложи Фреди.

— Защо не използваш малката синя спалня в дъното на коридора? — обади се Лайза. — Далече е от стаите на децата. Няма да те безпокоят, пък и е празна в момента.

Баща и син отидоха да извадят апаратурата от багажника на колата, а другите останаха да размишляват върху възможността да се чуе нещо важно.

— И аз отивам в къщата — каза след малко Мартин и бавно се изправи на крака.

— Добре ли си, скъпи? — попита Нина и го погледна загрижено.

Лицето му бе пребледняло и си личеше, че е уморен.

— Нищо ми няма, но тук вече става студено — отвърна той.

Лайза и майка й се спогледаха. Беше горещо и Лайза тъкмо се канеше да каже на Ингрид да съблече децата по бански костюми, за да могат да се окъпят в прохладния басейн, който се намираше в единия край на площадката.

— Той е толкова чувствителен към студа — притеснено каза Нина, докато Мартин бавно крачеше към къщата.

 

 

Телефонът иззвъня тъкмо когато се готвеха да вечерят. Сър Джордж и Фреди цяла вечер бяха седели до слушалките и бяха решили да се редуват да ядат в трапезарията със семейството.

Маргарет отговори от кухнята и каза на Лайза, че търсят брат й.

— Ще го извикам — бързо отвърна Лайза.

Беше казала на Маргарет, че баща й и брат й имат да обсъждат делови въпроси и никой не бива да ги безпокои. Затова изтича нагоре по стълбите и почука на вратата на синята спалня, която за по-сигурно бе заключена, Фреди й отвори.

— Какво има, сестричке?

— Търсят те по телефона. Защо не се обадиш от моята стая?

Лайза му посочи една врата в средната част на коридора.

Водеше към просторна спалня с голямо двойно легло, обточено с бял муселин. Белият килим, красивата мебелировка, кретонените завеси и шезлонгът правеха стаята изискана и разкошна.

— Добре. Благодаря ти. Мелиса ли се обажда?

— Маргарет не ми каза кой е.

Фреди мигновено се вмъкна в спалнята, а Лайза отиде при баща си, който седеше със слушалки на ушите пред някаква сложна електронна апаратура.

— Имаме ли късмет? — тихичко попита тя.

Сър Джордж свали слушалките и й се усмихна.

— Защо шепнеш? Макензи не може да ни чуе.

Тя също се усмихна.

— Забравих! Чуваш ли нещо?

— Всичко — кратко отвърна той. — Сам е в къщата, но говори с котката, която случайно мърка като картечница. Тракаше нещо из кухнята, а след това започна да ругае, предположих, че се е изгорил на печката. И два пъти ходи в тоалетната.

Лайза удивено погледна апаратурата.

— И ти можеш да чуеш всичко това?

Баща й кимна.

— Засега никой не му се е обаждал по телефона. Аз именно това чакам.

— О, Боже мой, ами ако той внимава какво говори по телефона?

Възторгът й бързо угасна.

— Има такава възможност, но не бива да сме разочаровани, ако това се случи. Все пак ми се струва, че ще успеем да чуем нещо, което ще ни е от полза.

— Може би той ще има гости? Може при него да дойде някой, който също е замесен? — предположи тя.

В този миг вратата на спалнята внезапно се разтвори и Фреди застана на прага, бледен и съкрушен.

— Обади се Мелиса! — задъхано каза той.

— Какво се е случило? — попита Лайза, като притича до него. — Тя добре ли е?

— Започнало е раждането! Имаше още осем седмици!… О, Боже мой! — от гърдите му се изтръгна ридание. — Трябва да отида при нея.

— Къде е тя?

— В болницата „Кралица Шарлот“. Майка й е с нея. Веднага заминавам за Лондон.

— Искаш ли да дойда с теб? — разтревожено попита Лайза.

— Благодаря ти, сестричке, но всичко е наред.

Фреди се обърна и затича по коридора, двамата го чуха как топурка надолу по стълбите.

В полунощ сър Джордж изключи слушалките и отиде да си легне.

— Макензи вече е в леглото, нищо няма да се случи през следващите няколко часа — обясни той на Лайза.

Тя го погледна с нежна загриженост.

— Ти сигурно си изтощен, татко.

— Добре съм — но изглеждаше изморен и усмивката му бе вяла. — Майка ти вече си е легнала, нали?

— Да. Тя, Нина и Мартин си легнаха преди един час. Слава Богу, децата отдавна са заспали, разбира се.

Сър Джордж се наведе и я целуна по бузата.

— И ти трябва да поспиш, момичето ми. Нека се надяваме, че Фреди няма да ни събуди посред нощ, за да ни съобщи, че Мелиса е родила. Струва ми се, че не бих могъл да го понеса — добави той е престорена веселост. — Фреди става баща, а? Да се надяваме, че двамата ще съумеят да решат проблемите си.

Лайза прегърна баща си през врата, както бе правила като малко момиченце.

— О, колко те обичам, татко! И съм ти много благодарна за това, което правиш за Тоби. Ти го знаеш, нали? — тя напрегнато се вгледа в лицето му. — Когато всичко това свърши, ще се държим един за друг, дори да се наложи да продадем Балнабрек. Може би Тоби ще го купи за теб? Зная, че той ще направи всичко възможно вие е мама да не страдате заради „Лойд“.

— Милото ми момиче — хрипливо изрече сър Джордж и я потупа по гърба. — Всичко, което ние с майка ти искаме, е Тоби отново да се върне у дома. След това бъдещето само ще се погрижи за себе си.

Студената сива сутрин вече бе настъпила, когато телефонът до леглото на Лайза иззвъня и наруши неспокойния й сън. Тя се пресегна и грабна слушалката.

— Ало? — беше сигурна, че това е Фреди, щастлив, че е станал баща, сдобрил се с Мелиса. — Ти ли си, Фреди? — нетърпеливо попита тя.

Обади се женски глас. Отначало този глас й се стори смътно познат, после мигом се досети чий е и седна в леглото, напрягайки се с всички сили да чуе, да проумее, да запомни всяка произнесена дума. Казаното бе съдбоносно.

Обаждаше се Джанет Гранвил.

 

 

Светещите червени знаци в средата на шосето хипнотично мигаха, докато Фреди натискаше газта и милите се нижеха една след друга в обгръщащия го мрак. От време на време поглеждаше дигиталния часовник на таблото за управление и се питаше колко ли дълго се ражда едно бебе. Вече наближаваше покрайнините на Лондон; след още двадесет минути щеше да стигне до болницата. Той мигаше нервно и проклинаше себе си, задето не е до Мелиса в такъв момент. Въобще не биваше да заминава, да напуска Лондон. Още в самото начало бе обещал на Мелиса да стои до нея, когато се ражда бебето, и сега имаше чувството, че я е предал. Обзет от чувство на вина, с разтуптяно сърце, той зави по алеята пред болницата „Кралица Шарлот“ и паркира колата на първото попаднало му място. Майката на Мелиса му бе казала името на отделението, в което бе приета тя. Фреди като обезумял затича нагоре-надолу, търсейки съответния надпис. Най-накрая го видя. Имаше въртящи се врати. Седналата зад едно бюро във фоайето чернокожа сестра с униформа въпросително го погледна.

— Мисис Мортимър!… — задъхано изрече той. — Мисис Мелиса Мортимър. Тя ражда. Точно сега.

— Тук всички раждат — сухо отбеляза тя с приятния си провлачен глас с южняшки акцент.

Много бавно натисна няколко клавиша на командното табло на компютъра пред себе си. Фреди я наблюдаваше, изпитвайки желание да изкрещи от нетърпение. Най-накрая тя вдигна поглед към него.

— На третия етаж. Д 3.

— Благодаря — той се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. „Д 3… Д 3“, повтаряше си под нос, докато стигна до третия етаж.

Когато зави по коридора, едва не се блъсна в една старша сестра. Успя да спре тъкмо навреме.

— Извинете… Търся жена си…

— Вие ли сте мистър Мортимър? — попита тя и го погледна с някакво странно съчувствие. Сърцето му се преобърна в гърдите.

— Да. Жена ми ражда. Може ли да отида при нея?

— Бихте ли дошли с мен, мистър Мортимър?

Тя се обърна, цялата в снежнобяло, олицетворение на самата деловитост. Но нещо в държането й го накара да изпита мъчителна тревога.

— Жена ми е добре, нали?

Сестрата за миг го погледна през рамо.

— Жена ви е много добре.

Тонът й беше такъв, че не посмя да й задава повече въпроси. След малко го въведе в малка стая с канапе до едната стена, два дървени стола и масичка по средата.

Фреди объркано се огледа.

— Къде?… — започна той.

— Защо не седнете, мистър Мортимър? Лекарят ей сега ще дойде. Искате ли чаша чай?

Фреди още повече се разтревожи.

— Искам да видя съпругата си. Обещах й да бъда до нея, когато се ражда бебето, но ми се наложи да отида в провинцията и току-що пристигнах с колата… — изведнъж осъзна, че дърдори глупости.

— Много скоро ще можете да видите съпругата си — каза сестрата с любезна усмивка. — Искате ли мляко и захар за чая?

Той разбра, че тя няма да му каже нищо.

— Само мляко, моля.

Фреди се отпусна безсилно върху тапицираното с изкуствена кожа канапе и за миг затвори очи, опитвайки се да се овладее поне малко. По някаква неизвестна причина се страхуваше и му се искаше Лайза да е до него.

Погледът му се спря на една минаваща покрай отворената врата фигура. Беше майката на Мелиса, но тя прекоси коридора и не го видя. Фреди скочи на крака и тъкмо понечи да я последва, да я извика, когато един облечен в бяло лекар се появи пред него.

— Мистър Мортимър? — попита той.

Фреди усети, че трепери вътрешно.

— Жена ми роди ли вече?

Лекарят кимна, но не се усмихна.

— Съпругата ви е много добре — каза той, като наблегна на думата „добре“. — Преди около един час роди син, но с огромно съжаление трябва да ви съобщя, че бебето почина няколко минути по-късно. Направихме всичко възможно, но се опасявам, че раждането беше преждевременно и той не можа да оцелее. Съжалявам, мистър Мортимър.

Фреди се взираше объркано в него, усещайки как животът му се сгромолясва, разпада се, изчезва. Лекарят го погледна също така съчувствено, както сестрата по-рано.

Фреди кимна втрещено. Какво щеше да каже на Мелиса? Двамата с такова нетърпение бяха очаквали това бебе; бяха му купили дрешки и ваничка, бяха му подредили детска стая.

Усещаше как нещо тежко се надига в гърдите му и го задушава. Какво щеше да й каже?

Мелиса лежеше, облегнала глава на няколко възглавници, тъмната й коса бе разпиляна по раменете. Върху бледото лице очите й приличаха на две катраненочерни петна, устните й бяха измъчено хлътнали и свити.

Фреди се приближи до леглото и погледна надолу към нея.

— Ужасно съжалявам, скъпа — хрипливо изрече той и посегна да хване ръката й. — Добре ли си?

Тя мълчаливо кимна, без дори да го погледне.

Той се наведе да я целуне.

— Ще имаме и други бебета.

— Не и ние — Мелиса извърна лице и горчиво се разплака.

— Но лекарят каза…

— Аз те напуснах. Не разбираш ли? Всичко свърши… — риданията я задавиха и тя притисна с длан устата си.

— Но защо? Сигурно не заради…

— Няма смисъл, Фреди. Между нас всичко свърши.

Ослепен от собствените си сълзи, Фреди излезе от стаята и олюлявайки се, се втурна по коридора като ранено животно, което бяга. Когато зави към стълбището, налетя на майката на Мелиса.

За миг двамата останаха така, вперили погледи един в друг, и после той забеляза стоманената решителност, изписана на лицето й.

— Не се връщай, Фреди — каза тя. — Трябва да проумееш, че Мелиса не иска да те вижда повече.