Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (5)

V

Лайза се присъедини към сър Джордж и Фреди, които все така бяха увлечени в разговора си.

— Татко, търсят те по телефона. Някой си Колин Хенсън. Казва, че е шеф на „Премиър Карс“.

Баща й някак треперливо се надигна от мястото си; за първи път забеляза, че той започва да остарява.

— Оставих съобщение да ми се обадят. Благодаря, скъпа.

Лайза остана да гледа след него, докато той излезе от стаята, и едва тогава отиде при майка си и Нина Хамкрофт, които бяха седнали на дивана. Баща й като че ли се бе състарил с десет години за последния час.

— Как си? — съчувствено я попита Нина. — Всичко това е толкова ужасно за теб.

Лайза се пресегна и хвана ръката на свекърва си.

— И за вас е същото. Тази неизвестност е ужасна — добави тя. — Мозъкът ми ще се пръсне, идват ми наум ужасни неща.

— Сигурна съм — отбеляза по-възрастната жена, — че щом веднъж новината се разпространи, Тоби ще бъде намерен. Все трябва да е някъде.

Лицето й бе набраздено от множество фини бръчици. Лайза си помисли, че слънцето е лишило свекърва й от приятната миловидност, която би могла да притежава дори една жена на нейните години, и в замяна на това й бе оставило една сбръчкана, подобна на креп маска. Странното беше, че въобще не бе забелязала това по времето, когато бяха гостували на Нина и Мартин в Испания. Само тук, в Англия, при тази бледа светлина, пораженията на времето си личаха.

— „Скай Ти Ви“ ще съобщава за изчезването на Тоби през няколко часа през цялата нощ и утре — каза й Лайза.

— Това ще е от полза. Ема е чудесна приятелка, нали? — отбеляза Нина.

— Най-добрата! — възкликна Лайза. — Съпругът й ще дойде по-късно да я вземе оттук. Ще харесате и него. Наистина е много мил човек и ние с Тоби много го обичаме.

Тя потръпна. Това „ние с Тоби“ така естествено се бе изплъзнало от езика й. Нещо заседна в гърлото й при мисълта, че може би в бъдеще повече няма да има „ние с Тоби“.

Нина я потупа по ръката.

— Той е добре, скъпа — нежно каза тя, досещайки се за какво мисли Лайза.

В другия край на стаята Фреди говореше шепнешком на Мелиса. Неговото напрегнато изражение и шокираният й поглед подсказаха на Лайза, че й казва за „Лойд“. Изведнъж лицето на Мелиса пребледня като платно и тя изскимтя като малко кученце.

— Как можа да го допуснеш? — високо и пискливо възкликна младата жена.

— Но, Мелиса…

— Какво ще правиш сега?… — изкрещя тя.

В този момент сър Джордж се върна във всекидневната.

— Имах много интересен разговор с шефа на „Премиър Карс“ — обяви той с доволно изражение.

— С онзи, който е закарал Тоби на летището ли? — попита Лайза.

— Не. Със собственика на фирмата. Шофьорът, който е возил Тоби, е на средна възраст и се казва Хенри Гранвил. Той само от няколко месеца работи в „Премиър Карс“. Историята всъщност е много тъжна.

Останалите погледнаха с интерес сър Джордж.

— Какво ще ни кажеш за него? — попита Мартин.

— Имал е собствена фирма. За търговия с недвижимо имущество. Бизнесът му вървял добре, притежавал голяма къща, висок жизнен стандарт, съпруга и всички подробности, нали знаете? После избухнала бомбата.

— Каква бомба? — попита Лайза, знаейки, че баща й не говори току-така.

Сър Джордж дълбоко си пое дъх.

— Той е бил външен вложител на „Лойд“. Към агенцията на „Мартин Хамкрофт“. Загубите направо са го разорили. Останала му е само колата. Сега той и жена му живеят в две мизерни стаички.

Лайза леко ахна и притисна устните си с длан, досещайки се какво ще последва. Баща й погледна към нея.

— Сега той работи за „Премиър Карс“ със собствената си кола и едва свързва двата края — каза сър Джордж.

Настъпи напрегната тишина. След малко Лайза се обади предпазливо:

— Значи той е последният човек, който е видял Тоби?

Мартин Хамкрофт дълго се опитва да се свърже с Чарлс Брайър по телефона, но безуспешно. Най-накрая жената от рецепцията на хотел „Плаза“ му съобщи, че мистър Брайър е излязъл и ще се върне много късно.

— Да пукне дано! — изруга Мартин, поглеждайки часовника си.

Беше около полунощ, което означаваше, че в Ню Йорк още е седем часът вечерта. Чарлс навярно щеше да отсъства най-малко още три часа.

— Не може да стоиш цяла нощ! — възкликна сърдито Нина. — За Бога, ще му се обадиш сутринта! В зори сме станали, пътувахме със самолет чак от Испания и сега е време да си лягаме.

Тя се облегна назад на дивана и затвори очи.

— Трябва да говоря с него — каза Мартин. Гласът му звучеше много напрегнато, макар че бе прегракнал от изтощението.

Лайза ги погледна загрижено. Те бяха по-възрастни от нейните родители и годините, прекарани лениво под слънчевите лъчи, като че ли ги бяха смекчили и лишили от жизненост. Нейните собствени родители, тези издръжливи шотландци, свикнали да изкачват планините около Балнабрек, изглеждаха много по-запазени и силни.

— Струва ми се, че всички трябва да си лягате — тактично каза Лайза. — Ние с Ема ще чакаме Антъни, но е глупаво всички да стоим будни.

Откъм дъното на стаята се чуваше гневен шепот, който почти приличаше на съскане на змия — Фреди отново се разправяше с почти истеричната Мелиса.

— Аз няма да живея в някое мизерно апартаментче! — я чу Лайза да казва разярено.

— Възможно е да се наложи! — също така разярено отвърна Фреди.

Сър Джордж повдигна вежди и бавно се приближи до мястото, където седяха спорещите.

— Няма защо да се карате — кротко изрече той. Двамата го погледнаха стреснато.

Мелиса шумно избухна в плач.

— Как очаквате от мен да се справям без пари? Сигурно сте забравили, че очаквам дете! Имаме нужда от къща, с детска стая и малка градинка… и… и… Божичко! Как можа да постъпиш толкова глупаво? — кресна тя на Фреди.

Мартин и Нина объркано погледнаха Лайза. Тя тихо им обясни каква е причината за тази кавга.

— О, Боже! Работата е сериозна — Мартин изглеждаше потресен. — Трябва да се свържа с Чарлс. Нищо не знаех за това. По дяволите, какво става? Вие с Тоби претърпяхте ли загуби?

— Не зная — откровено му отговори Лайза.

— И аз не знам нашето положение какво е — обади се Ема, — но след като всички сме свързани с „Хамкрофт“, сигурно сме в един и същи проклет кюп — изведнъж осъзна, че говори на самия основател на компанията и се изчерви. — Извинете ме… Не исках да кажа…

Той се усмихна уморено.

— Знам, скъпа.

Най-накрая Лайза успя да убеди Фреди да отведе Мелиса у дома. После двете възрастни двойки отидоха на горния етаж да си легнат, като оставиха Лайза и Ема да чакат Антъни.

— Каква вечер! — с въздишка каза Лайза, тръшна се на дивана и опря краката си на страничната му облегалка. — Само това ни липсваше, Мелиса да прави сцени.

Ема се прозина.

— Според мен тя е разглезена крава.

Двете поседяха мълчаливо, всяка потънала в собствените си мисли. Ема притеснено се питаше дали и тях двамата с Антъни не ги очаква разорение. Дали животът им нямаше да се промени изцяло, всичките им мечти и надежди да пропаднат?

Изведнъж Лайза седна с изправен гръб на дивана и прекъсна мислите на Ема.

— Какво има? — стреснато я попита Ема.

— Не съм предупредила Деклан за това, че направих публично изявление за изчезването на Тоби! — изплашено възкликна тя.

— Доколкото разбрах, тази сутрин, когато е бил тук, ти си споменала, че ще го направиш.

— Заплаших го… но не съм сигурна, че той прие думите ми сериозно. Направо ще се вбеси, като разбере какво съм направила, без да го предупредя.

Ема сви рамене.

— Според мен държал се е безотговорно, като е запазил всичко в тайна! Божичко, разбираш ли, че той поставя „Лойд“ на първо място, пред Тоби? На това приятел ли му казваш? Не се притеснявай за него, Лайза. Когато казах на твоя полицейски инспектор по телефона, че сме съобщили на медиите, буквално целият Скотланд Ярд ни изръкопляска!

— Това ще ни помогне, нали, Ема? О, моля те, Господи, нека това да ми помогне да намеря Тоби — каза тя, като сключи ръце.

— Разбира се, че ще ни помогне — Ема посегна към бележника си, който бе поставила на масичката близо до подноса с кафето. — Слушай сега. Обадих се в „Асошиейтед Прес“, в „Ройтер“, във всеки национален всекидневник, на моя любим „Ивнинг Стандард“, както и на всяка телевизионна и радиостанция. Както ти е известно, през последните три часа тук непрекъснато пристигаха куриери, за да вземат снимки на Тоби, които ще излязат в следващите издания… Божичко, Лайза, до утре по обед всичко живо в тази страна ще знае, че Тоби е изчезнал. Първите страници са наши. Нали разбираш, че утре ще трябва да даваш интервюта?

Лайза неохотно се съгласи с нея.

— Сигурно. Какво ще трябва да казвам?

— Кажи им истината. Цялата истина. Няма какво да криеш. Наблегни на това, че Тоби е човек, на когото напълно може да се разчита, и че ти отчаяно искаш да разбереш къде е и какво се е случило. И носи нещо семпло и обикновено. Не си слагай прекалено много червило, прибери косата си назад с две гребенчета; тази прическа наистина ти отива.

— Боже Господи, Ема! Като че ли отивам на изпит. Защо е необходимо всичко това?

Ема заяви категорично:

— Защото не искаш да изглеждаш като някоя богата домакиня и еснафка, нали? Трябва да се държиш сериозно, с достойнство, да се владееш добре.

Въпреки че й беше много тежко, Лайза се усмихна с обич.

— Добрата стара Ема. Все така се грижи за мен.

Антъни пристигна един час по-късно, прегърна Ема и целуна Лайза по бузата.

— Лайза, ужасно съжалявам за случилото се — каза той, докато тя му наливаше за пиене. — Сигурно си потресена.

— Просто не мога да повярвам. Всичко ми се вижда съвършено нереално.

Тя поклати глава и Антъни забеляза колко е пребледняло лицето й — болезнено, прозрачно бяло, а сините й очи бяха станали сребристосиви, все едно че беше останала без кръв.

Антъни помълча известно време и най-накрая каза предпазливо:

— Струва ми се, че нещо се мъти в „Лойд“. Дори още преди Ема да ми каже по телефона, че Тоби е изчезнал, в парламента се носеха разни слухове. Нали знаете, някои членове на кабинета са външни вложители, да не говорим за десетките депутати като мене.

— Какви слухове? — попита Ема, тъй като журналистическият й инстинкт вече се обаждаше.

— Говори се за огромни загуби. Някъде около сто и петдесет милиона като цяло. Някои споменаваха и по-големи суми.

Лайза и Ема го погледнаха слисано.

— Но защо? — попита Лайза.

— Струва ми се, че виждаме само върха на айсберга — продължи Антъни. — Нещо не е наред с презастраховките „Свръх загуби“ и работата е излязла от контрол. Прекалено много рискови полици са били застраховани и презастраховани и пак и пак презастраховани и разчленявани на все по-малки единици. Все едно че са си играли на „подай ми топката“. Но сега, както изглежда, ножът е опрял до кокала. Дошло е време всичко да се плаща. Всички тези световни катастрофи са били застраховани и презастраховани в „Лойд“ и балонът всеки миг ще се пукне!

Той отпи една глътка от чашата й погледна с обич жена си. Беше много едър и висок мъж, малко небрежен на вид и измачкан по това време на нощта.

Ема отвърна на погледа му с усмивка. Двамата бяха женени от девет години и много се обичаха.

— Много ли е сериозно положението, Ант? — попита тя.

— Вероятно — отговори той.

— И какво ще стане сега? — попита Ема.

Антъни направи красноречив жест е ръка.

— Някои синдикати ще бъдат направо сринати. Хората, които са се застраховали чрез тях, ще фалират. Дори може да се случи невъзможното и „Лойд“ да остане без пари. Хората най-напред ще искат да знаят как, по дяволите, нещата са отишли толкова далече.

Лайза гледаше Антъни, очите й бяха изцъклени, изражението — съвсем слисано.

Ема изрече на глас онова, което и тримата си мислеха.

— Знаете ли какво? — бавно произнесе тя. — Струва ми се, че изчезването на Тоби е свързано с нещо много по-голямо, отколкото можем да си представим.

Най-накрая къщата потъна в тишина, сякаш се затвори в себе си, докато обитателите й спяха — децата спокойно, възрастните неспокойно.

 

 

Единствено Мартин Хамкрофт въобще не можа да заспи. Той съзнаваше, че що се отнасяше до Тоби, нещо ужасно не е наред. Интуицията му го подсказваше. За Мартин, „Лойд“ бе най-важното нещо в живота, откакто бе започнал да работи в компанията след Втората световна война. През 1954 година бе станал вътрешен вложител, а десет години по-късно бе основал свой собствен застрахователен синдикат. Компанията се разрастваше и процъфтяваше и той се премести в по-голям офис на Фенчърч Стрийт, като същевременно създаде и застрахователна агенция за външните вложители. Когато се оттегли от поста си през 1976, една година преди Тоби да се ожени за Лайза, „Мартин И. Л. Хамкрофт“ беше една от най-големите и най-уважаваните застрахователни компании в рамките на „Лойд“. Прочутата фраза, която толкова много обичаше: Поотделно ние сме част от една застрахователна компания, заедно ние сме „Лойд“, му бе толкова скъпа, като че ли беше мото на фамилията му. Хората гледаха с уважение на работещите в „Лойд“. Членовете на компанията имаха право да държат главите си високо изправени, защото за целия свят „Лойд“ беше синоним на всичко наистина британско, на почтеността и абсолютната честност. Наистина ли? Онези честни и почтени застрахователи и брокери от миналото не бяха ли се променили малко? Компанията не беше ли разтворила прекалено широко вратите си в името на по-големи печалби, не беше ли приела в редиците си и куцо, и сакато, хора, които нямаха усет за традициите?

Бе четири часът сутринта; той разбра, че въобще няма да може да заспи. По-добре беше да стане и тихичко да се измъкне от стаята, без да събужда Нина. Сега в Ню Йорк трябва да бе единадесет часът. Чарлс Брайър навярно се бе прибрал след вечерята навън.

 

 

— Няма никаква криза! — твърдо заяви Чарлс Брайър. — Не твърдя, че не сме имали някои проблеми, но такова е положението на всички застрахователни компании по света! И немската „Мюнхен Ре“ премина през своите перипетии, но заедно с „Лойд“ получават годишно около пет милиарда лири от застрахователни вноски, тъй че всъщност няма никакви причини за безпокойство. Ние сме в дълбока рецесия, драги ми Мартин. И други застрахователни компании в Европа не са особено добре, но това е като люлеенето на махалото. Точно така, Мартин, като люлеенето на махалото.

Мартин бе поразен от това, че все пак Чарлс Брайър изглеждаше доволен от хубавата вечеря. И макар Чарлс много добре да знаеше, че Тоби е изчезнал преди повече от седмица, той явно бе по-заинтересован да отрича съществуването на финансови проблеми в „Лойд“, вместо да се притеснява за това какво се е случило с Тоби.

— Кога се връщаш в Англия? — рязко попита Мартин.

Чарлс като че ли се поколеба.

— Тук имаме доста въпроси за уреждане, с които трябваше да се справи Тоби. Сега аз трябва да се погрижа за това и сигурно ще се наложи да остана най-малко още няколко дни.

— Бих искал да се видим. Има някои неща, които ме притесняват.

Чарлс изглеждаше учуден.

— Освен че се налага да открием какво се е случило с Тоби, има ли и нещо друго, за което трябва да говорим, Мартин?

— Аз може да съм се оттеглил от поста си, но все още съм вложител на компанията — заяви той. — Аз я основах. Ние сме отседнали при Лайза. Ще ти се обадя, щом се върнеш, и ще обядваме някъде заедно — говореше малко високомерно. Помисли си, че ако не беше той, Чарлс навярно нямаше да бъде това, което бе днес.

— Добре — Чарлс явно не беше доволен. — Надявам се, че Тоби скоро ще се появи. Неговото изчезване по този начин ни постави в много неудобно положение, но смятам, че вече държа всичко под контрол.

— Сигурно не го е направил нарочно — сърдито каза Мартин. — Скоро ще се видим.

След като остави слушалката, той бе обзет от още по-силна тревога. Разговорът с Чарлс Брайър му бе предложил повече въпроси, отколкото отговори.

Мартин бавно влезе във всекидневната, отиде до високия френски прозорец и дръпна тежката завеса. Градината с павирани алеи изглеждаше меланхолично синкава в студената светлина на английската зора. Той бе забравил колко отчайващо самотно можеше да изглежда началото на всеки ден тук. Утрините в Испания бяха кратки, ясни, тишината се нарушаваше само от пресекливото свистене на автоматичния маркуч, който градинарят включваше веднага щом пристигнеше в шест часа, за да напои грубата и остра трева. Много скоро слънцето се издигаше високо в чистото синьо небе, цветовете на бугенвилията увисваха неподвижно от ослепителнобелите си арки, а каменните плочи под краката му непоносимо пареха.

Мартин вдигна поглед към това английско небе и с удивление видя прозрачния сърп на луната, която като че ли не искаше да си отиде. От тисовото дърво в дъното на градината пискливо се обади кос, а после ято лондонски врабчета шумно изхвърча из клоните на орловия нокът и се спусна към земята да търси насекоми.

„Колко е различно всичко тук в сравнение с новия ми дом, помисли си той. И колко съм доволен, че вече не живея тук.“ Тъй като страдаше от депресии, причинени от липсата на достатъчно слънчева светлина, знаеше, че никога няма да се върне. Не и за постоянно. Не и на своята възраст.

 

 

Деклан Конъли, които живееше от другата страна на парка в своята къща в Кенсингтън, също не бе спал добре. Двамата с Максин бяха ходили на семейно празненство в панорамния ресторант „Хилтън“ на Парк Лейн и той доста беше прекалил с шампанското. И с маринованите омари. И с филето със зеленчуци. И с шоколадовия пудинг с бял ром и сметана. Освен това бяха поднесли и сирене и бисквити. И кестени с глазура към кафето, и няколко брендита към пурата „Монте Кристо“. В три часа имаше сърцебиене и кръвта тежко пулсираше в главата му, и докато Максин спеше съня на подложените на диета праведници, той имаше чувството, че целият му организъм не може да функционира.

В шест часа стана от леглото, готов да направи каквото и да е, за да се почувства по-добре. В шкафчето в банята намери малко „Алка-селцър“. В кухнята си направи чаша кафе и понеже не можеше да търпи тишината и собствената си компания, включи портативния телевизор, поставен на кухненския плот.

След миг махмурлукът изчезна и той слисано се взираше в лицето на Тоби Хамкрофт, което му се усмихваше от малкия екран.

„… Един от водещите брокери на „Лойд“ е изчезнал преди една седмица…“

Гласът на телевизионния говорител студено и безстрастно съобщаваше фактите. Това бе всичко. Кратко съобщение, сместено между новините за свързан с ИРА инцидент в Белфаст и за затварянето на още една каменовъглена мина в Уелс. Деклан тежко се отпусна на един от кухненските столове и потърси други радиостанции, за да разбере дали предават същото. Така беше. Докато изпи втората си чаша с кафе, той разбра, че съобщения за изчезването на Тоби се предават из цялата страна.

Това направо щеше да наелектризира атмосферата в стаята на „Лойд“. Всички брокери и застрахователи щяха да говорят само за това, щяха да се разпространяват слухове, клюки, да се правят най-различни спекулации. Особено като се имаше предвид, че много хора бяха получили писма от агенцията „Хамкрофт“, с които им съобщаваха за загубите и изискваха да платят големи суми. Най-зле бяха външните вложители — и Деклан беше благодарен за това, — но все пак щеше да му се наложи да отговаря на доста въпроси. Пък и нямаше ли някакъв шанс да се окаже, че загубите и изчезването на Тоби са свързани?

 

 

Когато Лайза се събуди, пред къщата вече се бяха струпали журналисти, телевизионни екипи, фотографи. Тя внимателно надникна през една пролука между пердетата в спалнята и видя, че се тълпят на тротоара и на улицата отвън, някои любопитно оглеждаха къщата, други се бяха скупчили на групички и разговаряха помежду си. Всички бяха натоварени с камери и магнетофони, след тях се влачеха кабели.

Тя се почувства като под обсада и се паникьоса. Всеки момент щяха да позвънят на звънеца на входната врата и ако беше станала, Ингрид нямаше да знае какво да прави. После те можеха да започнат да разпитват децата… Лайза тихо изтича по стълбите и позвъни на вратата на една от гостните, където спяха родителите й.

— Влез — гласът на майка й звучеше бодро. Лайза я намери да седи в леглото с много разтревожен вид. — Какво става, скъпа?

— Дошли са толкова много хора от пресата… О! — тя леко ахна, когато чу иззвъняването на звънеца. — Какво да правя? Не съм дори още облечена. Не очаквах, че ще дойдат толкова рано.

Сър Джордж седеше в леглото, косата му бе разрошена от съня, но изглеждаше не по-малко бодър от жена си. Той отметна завивката, стана от леглото и посегна към дебелия си халат на шотландско Карс.

— Лайза, колко време ще ти трябва, за да се приготвиш? — попита сър Джордж, докато бързо решеше косата си.

— Половин час може би… Искам да кажа… — чувстваше се объркана и стресната.

— Добре. Ще им кажа да дойдат пак след четиридесет и пет минути.

Той излезе с маршова стъпка от стаята, сякаш се готвеше да командва цял батальон.

Лайза погледна майка си. Трепереше цяла.

— Те са толкова много — каза отчаяно. — Наистина ме е страх от тях.

Хелън Мортимър е мъка стана от леглото.

— Ще отида да направя малко чай, докато ти се облечеш. Само се успокой, Лайза. В края на краищата вие и двамата с Тоби не сте направили нищо лошо. Те сигурно ще ви задават разни глупави въпроси, от рода на: „Как се чувствате, след като съпругът ви е изчезнал?“ или още по-глупави: „Притеснявате ли се?“ — тя изсумтя презрително. — Журналистите са прекалено нагли за моя вкус.

— Но нали ние ги поканихме, за да направят нещо? Ние трябва публично да обявим изчезването на Тоби, мамо. О, надявам се, че татко няма да се държи грубо с тях!

Лайза бързо излезе от стаята на родителите си и на стълбищната площадка срещна Ингрид.

Накратко й обясни какво става и добави, че децата трябва да си стоят у дома днес.

— Не искам децата да прекъснат учебните си занятия, Ингрид, нито журналистите да им досаждат с въпроси. И ги дръж по-далеч от входната врата и от прозорците.

Ингрид я погледна с ококорени очи.

— Добре, мисис Хамкрофт — обеща тя.

Лайза измъкна някакви дрехи от гардероба — един костюм, копринена риза, обувки. Непохватно се опита да се облече, но имаше чувството, че се намира на дъното на басейн и всичката вода тегне върху главата й. Едва успя да закопчае копчетата на ризата си, защото ръцете й трепереха като на старица. После телефонът иззвъня и я накара да подскочи.

Преди да успее да стигне до него, някой вдигна слушалката. След няколко минути Мартин Хамкрофт, който вече се бе облякъл, бързешком се изкачи по стълбите и влезе при нея в стаята.

— Обади се Ема — задъхано съобщи той. — Идва веднага, за да ти помогне да се справиш с тази тълпа на улицата. Баща ти им е казал, че трябва да почакат, но те се държат като глутница изгладнели вълци.

— Благодаря ти, Мартин.

Лайза затича надолу по стълбите, стараейки се да запази самообладание. Най-после беше направено нещо, което щеше да помогне за намирането на Тоби. Усещаше променената атмосфера в къщата, всички се обединяваха. Може би до довечера, утре?… Не смееше да мисли за бъдещето. Трябваше да намери сили да издържи през следващите няколко часа, не можеше да си позволи да рухне.

В кухнята майка й, все още по пеньоар, поднасяше чай на баща й и на семейство Хамкрофт. Лайза се надяваше, че децата все още спят. Но това нямаше да е задълго. Звъненето на звънеца и ударите на месинговото чукче по вратата можеха да събудят цялата улица.

— Всичко е наред — каза Лайза, като остави недокоснатата си чаша. — Ще отида да им кажа, че ще говоря с тях, когато дойде Ема и се заеме да организира всичко.

Щом тя излезе от кухнята, сър Джордж каза тихо:

— Струва ми се, че това е грешка. Те ще познаят Ема и ще гледат на нея като на конкурентка, която е имала изключителни възможности да вземе интервю.

Лайза отвори вратата и изплашено отстъпи назад, като че ли бе блъсната от някаква невидима вълна. Десетки нетърпеливи лица се обърнаха към нея, заслепиха я „светкавици“, а после напрегнати и агресивни гласове зажужаха като ято разгневени оси.

— О, Господи! — ахна тя и се опита да затвори вратата, но някой вече я бе подпрял с крака си. Изгладнялата глутница се натискаше напред и тя за миг бе обзета от паника.

— Какво според вас се е случило със съпруга ви, мисис Хамкрофт?

— Кога го видяхте за последен път?

— Притеснявате ли се за това, че е изчезнал, мисис Хамкрофт?

— Имате ли някаква представа къде може да е отишъл?

Лайза вдигна ръка и умолително погледна многобройните лица пред себе си. После един-единствен глас се извиси над останалите. Един репортер с много сериозен вид и очила каза авторитетно:

— Мисис Хамкрофт, има ли някаква истина в слуховете, че поради финансовите затруднения на „Лойд“ вашият съпруг е инсценирал смъртта си?