Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (2)

II

Лондон, 1976-1990

Лайза винаги щеше да помни лятото на 1976 година, защото времето беше прекрасно — жарки дни и дълги, лениви, благоуханни нощи. И което беше по-важно, през това лято тя за първи път срещна Тоби Хамкрофт.

Живееше в един апартамент в Челси заедно с бившата си съученичка Ема и животът й представляваше една безкрайна въртележка от гости и празненства, прекъсвана само от време на време заради многобройните курсове, на които ходеше. На двадесет и една години тя много добре пишеше на машина, подреждаше цветя и бе превъзходна готвачка, а напоследък изучаваше изкуството да шие пердета. Като много по-амбициозна, Ема бе станала журналистка и след като две години бе работила в един провинциален вестник, най-накрая я приеха на работа в „Ивнинг Стандард“.

— Защо да не поканим гости? — каза Ема една вечер. — Няма да е нещо официално, нали разбираш? Просто вино и малко сандвичи.

Лайза огледа всекидневната им. Апартаментът се намираше на най-горния етаж на основно ремонтираната къща; ниските му тавани и малките прозорци бяха почти на едно ниво с върховете на дърветата на площад „Полтън“.

— Възможно е — отвърна тя, — но само ако преместим всички мебели в спалнята. Но и тогава ще има голяма блъсканица.

— Кого ще поканим? — развълнувано попита Ема.

Направиха списък.

— Колко станаха? — попита Лайза, която бе седнала с кръстосани крака на пода.

Носеше бял панталон чарлстон, който напомняше за модата на шестдесетте години, и риза, открадната от гардероба на брат й при последното й гостуване у дома, в Шотландия. Бялата й кожа бе порозовяла от горещината. Тя прокара ръка по влажната си от пот шия, повдигайки нагоре дългата си руса коса.

— Двадесет и шест — отговори Ема. — Разбира се, не всички ще дойдат.

Лайза прегледа списъка, взирайки се в разкрачения почерк на приятелката си.

— Момичетата са прекалено много. Не познаваме ли повече мъже?

Ема, която лежеше на дивана, седна с изправен гръб.

— Аз познавам! Нека да поканим Тоби Хамкрофт.

— Кой е Тоби Хамкрофт? Никога не съм чувала за него.

Ема се засмя.

— Той е… възрастен мъж.

— Какъв възрастен мъж? — подозрително попита Лайза. Вкусът на Ема в тази област беше доста странен и определено съмнителен. — Ние не познаваме никакви възрастни мъже.

— Срещнах го през февруари, когато ходих на ски. Той е страхотен — и добави сериозно: — Но за съжаление не е мой тип.

— Колко е възрастен?

Ема прибра дългата си черна коса зад ушите и я погледна с игривите си черни очи.

— О, май е на около четиридесет или нещо такова — нехайно отвърна тя.

— Какво? — Очите на Лайза се разшириха от удивление. — Ти не говориш сериозно.

Приятелката й отново се засмя.

— Да можеше да видиш лицето си! Само се пошегувах. Всъщност той е на около тридесет години.

— С какво се занимава?

— Струва ми се, че работи в „Лойд“. Ще ти хареса. Бива си го, пълен е с енергия и е много амбициозен.

Лайза се засмя.

— Тогава побързай да поканиш тоя Тоби… как му беше името!

 

 

Двете момичета посрещаха гостите в коридорчето на апартамента си, където бяха сложили кухненската маса, отрупана с бутилки бяло и червено вино. Много скоро навсякъде бе претъпкано с хора, които шумно разговаряха, въздухът стана синкав от цигарения дим.

Лайза беше в дъното на всекидневната и пълнеше чашите на гостите, когато вдигна очи към входната врата и видя, че Тоби Хамкрофт е пристигнал. Нямаше как да го сбърка с някой друг; открояваше се сред другите мъже като изискан и лишен от наивност възрастен човек сред тийнейджъри.

Тя веднага усети, че притежава някакъв невероятен чар; изглеждаше много мъжествен, както стоеше там с една ръка в джоба, а с другата държеше чаша вино. Очите му бяха много тъмни и пронизващи. Леко развеселен, оглеждаше компанията, а устните му потръпваха, готови да се усмихнат. Тогава той улови погледа на Лайза и го задържа. От вълнението нещо я стегна в гърдите. Тоби пристъпи към нея, усмивката му стана по-широка и разкри хубавите му, съвсем лекичко криви зъби.

— Вие сигурно сте Лайза Мортимър. Ема толкова много ми е разказвала за вас. Доколкото разбрах, двете сте учили заедно в „Тюдор Хол“, нали? — беше очарователно непосредствен и говореше така, сякаш бяха стари приятели.

— Да — отвърна Лайза и изведнъж се смути.

— А сега с какво се занимавате?

— Струва ми се, че много бързо попаднах в категорията на вечните студенти — призна си тя. — В момента посещавам курс за шиене на пердета.

Тоби не се засмя, както тя очакваше. Изглеждаше заинтригуван, но Ема прекъсна разговора им, като въведе нови гости. Едва към края на вечерта двамата се озоваха един до друг.

— Здрасти! — приятелски каза той. — Страхотно парти! Забавляваш ли се?

— Да, наистина — отвърна тя.

— Какво ще правиш, като свърши всичко?

— Май ще трябва да измия чиниите.

— О, хайде стига! Нека да те заведа някъде на вечеря. Няма да позволя да се превърнеш в Пепеляшка, когато всички си тръгнат. Коя кухня харесваш? Френската? Италианската? Индийската?

Лайза се засмя и прие поканата, съзнавайки, че предварително е знаела, че ще приеме. Изведнъж, неизвестно защо, тя се почувства много женствена и закриляна и откри, че това й харесва.

През следващите седмици двамата много се сближиха. Лайза никога не беше си представяла, че е толкова прекрасно да си влюбена. Обожаваше Тоби и харесваше всичко у него — от начина, по който изглеждаше, до начина, по който говореше. Имаше спортна фигура, играеше тенис, караше ски и яздеше, а също така обичаше да ходи на лов и риболов.

— Точно за такъв мъж винаги съм мечтала — призна една вечер Лайза на Ема, докато двете се приготвяха да си лягат.

Ема мъдро кимна.

— Нали ти казах? Освен това той обича Лондон и е много общителен, точно като тебе. Вие двамата сте родени един за друг.

 

 

Родителите на Лайза пристигнаха със самолет от Шотландия, за да се срещнат с това олицетворение на всички добродетели, за което единствената им дъщеря непрекъснато говореше.

— Ще отседнем в „Бъркли“. Защо не го доведеш на вечеря? — предложи майка й, лейди Мортимър.

— Така ще е прекалено очебийно, нали? — отбеляза Лайза. — Защо да не дойдете при мен да пийнете нещо и „случайно“ да се срещнете с него?

— Защо да не можем да се срещнем „нарочно“?

— Ами… — Лайза се поколеба. — Не бих искала всичко да изглежда прекалено явно… като че ли се надявам да ми предложи да се омъжа за него.

Родителите й млъкнаха слисани.

— Толкова ли е сериозно, скъпа? — гласът на лейди Мортимър прозвуча глухо. — Ти си само на двадесет и една, Лайза. Наистина ли искаш да се омъжиш толкова рано?

— О, да! Ако той ми предложи, веднага ще кажа да!

Когато Тоби научи, че родителите й са в Лондон, взе инициативата в свои ръце и покани всички на вечеря в „Конот“.

— Само се надявам, че той няма да разбие сърцето й — разтревожено каза генерал сър Джордж Мортимър на съпругата си. — Ние всъщност не знаем нищо за него и за неговото семейство. За Бога, надявам се, че не е някой богат и надут донжуан.

— Както изглежда, не е лош — отвърна съпругата му Хелън.

— Поне работи в „Лойд“. И това е нещо.

За повечето хора „Лойд“ беше по-скоро нещо като клуб на висшето общество, отколкото застрахователна компания, а що се отнасяше до Джордж, подходящото частно училище, подходящият клуб и членството в „Лойд“ представляваха необходимите препоръки за един джентълмен.

— И баща му е работил в „Лойд“, но вече се е оттеглил. Основал е свой собствен синдикат „Мартин И. Л. Хамкрофт“.

— Откъде разбра това? — попита сър Джордж.

— Лайза ми каза. Ето защо Тоби постъпил във фирмата преди десет години и затова според Лайза му предстои много да се издигне.

Сър Джордж се усмихна одобрително.

— О, да. Сдружението на възпитаниците на елитните училища. Те винаги успяват.

— И възпитанички членуват в него — кротко отбеляза лейди Мортимър.

Съпругът й потръпна.

— Това е невероятно! — изсумтя той. После добави: — Този Хамкрофт ми се вижда доста подходящ. Колко жалко, че Лайза е толкова млада. Ще ми се още малко да се порадва на свободата си.

— Това да не е един от твоите коне! — възкликна лейди Мортимър. — А колкото до това дали ще се омъжи за Тоби, ще почакаме и ще видим.

 

 

Не беше необходимо да чакат дълго. Шест месеца по-късно Лайза и Тоби се ожениха в малка църквичка, намираща се близо до имението на баща й в Шотландия, а Ема бе една от шаферките.

Фреди, двадесет и две годишният брат на Лайза, бе много впечатлен от своя шурей.

— Бива си го — каза той на най-добрия си приятел Арчи Къмингс, който бе учил заедно с него в Итън и също бе във възторг от Тоби.

— Толкова е богат! — отбеляза Арчи. — И при това е страшно мил!

— Аз също имам намерение да постъпя в „Лойд“ — заяви Фреди.

Беше в деня след сватбата и двамата пътуваха обратно към Оксфорд, където изучаваха английска литература и философия.

— Няма да ти е приятно да работиш в офис — каза Арчи. — И нима искаш да живееш в Лондон?

— Няма да е необходимо да работя в „Лойд“, ако стана име.

— Това път какво е? Какво означава да станеш „име“.

— Това е човек, който влага пари, за да стане член на няколко синдиката, в които застрахователните полици са гарантирани. Да предположим, че имаш лодка и искаш да я застраховаш. Ще възложиш тази работа на някой брокер от „Лойд“, а той, на свой ред, ще отиде в някой синдикат, за да вложи полицата ти. Ако в края на годината с лодката ти всичко е наред, аз като член на синдиката ще получа дял от печалбата. От друга страна, ако лодката ти потъне, аз съм се договорил да компенсирам загубата ти с предварително определена сума.

— За да мога да си купя нова лодка?

— Да.

— Но все пак ще трябва да работиш в офис, нали така? — отбеляза Арчи.

Фреди се усмихна снизходително.

— Точно тук грешиш. Има такова понятие като външен вложител. Това означава, че аз няма да работя в застрахователната компания, а просто ще оставя парите си на нейно разположение.

— Колко? — заинтригувано попита Арчи.

— Тоби каза: седемдесет и пет хиляди лири.

Арчи избухна в смях.

— И откъде ще намериш толкова пари?

Фреди се замисли.

— Би могло да се уреди нещо… струва ми се.

— Бих искал да знам как ще стане това. Или имаш седемдесет и пет хиляди, или ги нямаш.

— Да, но не е необходимо да имам всички тези пари в наличност. Просто ще трябва да представя имущество на тази стойност.

— Все същото — отбеляза Арчи. — Имаш ли имущество на стойност седемдесет и пет хиляди лири? Ти дори нямаш кола! И живееш с издръжката, която ти праща баща ти.

— Знам — Фреди се ядоса на приятеля си. Вече бе обмислил всичко и смяташе, че е напълно възможно. — Идеята е — продължи той — татко да ми прехвърли Балнабрек сега, а не да го наследя, след като той умре, при което…

Арчи изглеждаше ужасен.

— Защо ще го прави? Къщата принадлежи на него и на майка ти. Не можеш да очакваш от него да ти я поднесе на тепсия и да отиде да живее другаде, нали?

— О, престани! — Фреди бе не по-малко шокиран от него. — Нищо подобно. Той може само да ми я прехвърли с нотариален акт, което ще ми е от полза в две отношения.

— Не виждам как ще ти е от полза — със съмнение изрече Арчи.

— Първо на първо, ще ми спести плащането на данъка за наследство, ако предположим, че татко няма да умре през следващите седем години, което е много вероятно, а междувременно (и тъкмо затова предложението е много привлекателно) аз ще трябва само да докажа, че притежавам имущество за седемдесет и пет хиляди лири. Не е необходимо да имам сумата в наличност. Дори да държах седемдесет и пет хиляди в банката, нямаше да е нужно да ги предлагам на „Лойд“. Бих могъл същевременно да ги вложа някъде другаде! Това означава двойни приходи от един и същ капитал. Направо е невероятно!

— Прекалено хубаво е, за да е вярно — възрази Арчи. — Ако не е необходимо да даваш капитала на „Лойд“, както твърдиш, ами просто трябва да им докажеш, че го имаш, защо повече хора не станат външни вложители! И аз бих могъл да намеря известна сума пари и да го направя.

— Защото трябва да те поканят… или да имаш връзки, за да се включиш. Това е като клуб, Арчи. Но Тоби ме посъветва да го направя колкото може по-скоро, ако имам такова намерение, защото не след дълго сумата ще бъде увеличена на сто хиляди лири.

Арчи започна да прави някакви сметки наум, като си мърмореше под нос. Най-накрая каза:

— Прости ми за черногледството, но какво ще стане, ако много хора си поискат дължимото едновременно? Не е ли възможно тогава „Лойд“ да поиска твоите истински пари? За да плати задълженията си.

Фреди гръмко се изсмя.

— Няма начин, драги! Човек може да разпредели парите си в няколко различни синдиката. Тоби го нарича „разпределяне“ на загубите, за да не се разориш. Не забравяй, че има и презастраховане. Бих могъл да се застраховам срещу евентуалните загуби. Тоби казва, че „Лойд“ е сигурна работа. Я виж той колко много пари е натрупал!

 

 

След медения месец в Ямайка Лайза и Тоби се върнаха, загорели от слънцето и щастливи.

— Беше великолепно — каза Лайза на Ема няколко дни по-късно, когато двете се срещнаха, за да обядват заедно. — Не мога да ти опиша колко прекрасен е семейният живот — очите й бяха кристално бистри и гледаше като замаяна поради прекалено страстните сексуални преживявания и ослепителното слънце. — Никога не съм си представяла, че животът може да е толкова фантастичен — добави тя с благоговение.

Ема, която бе успяла да се измъкне за малко, след като бе присъствала на модно ревю и й предстоеше да интервюира моделиера за „Ивнинг Стандард“, доволно се усмихна.

— Чак толкова ли беше хубаво? — попита тя.

— Още по-хубаво — задъхано каза Лайза.

По времето, когато бяха девствени, често бяха разговаряли за секса, чудейки се какво ли точно представлява; сега, след като и двете знаеха това, вече не обсъждаха подробно тази тема. Всичко това бе прекалено лично, прекалено съкровено, за да го споделят, освен с най-общи изрази.

— Толкова се радвам — каза Ема. — Не си ли доволна, че те запознах с Тоби?

Лайза затвори очи в екстаз.

— Божичко, какво ли щеше да бъде, ако не беше ме запознала с него? Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Ем. Това беше пръстът на съдбата, първо си се запознала с него, когато ходи на ски, а после го покани на гости, за да ми го представиш. Това е пръстът на съдбата, сигурна съм.

Ема погледна с обич приятелката си.

— Как е новата къща?

— Страшно ми харесва. Холанд Парк е фантастично място и веднага щом декораторите приключат работата си, трябва да ни дойдеш на гости.

— С най-голямо удоволствие — усмихна се Ема. — Всъщност исках да те попитам… Смяташ ли, че Тоби би могъл да ме запознае с някои хора от „Лойд“? Ще ми се да напиша статия за тази компания.

— Е, това е огромна компания. Но ти сигурно искаш да се запознаеш със застрахователите и с брокерите, нали? Всъщност те единствени работят в стаята, както се изразяват.

— Така ли се казва? Стаята! Ще уредиш ли това за мен, Лайза? За всички „Лойд“ е обгърната в такава тайнственост. За мен ще бъде голямо постижение, ако мога да взема интервю за „Стандард“.

Мисълта за една хубава статия доста повиши настроението на Ема.

— Ще видя какво мога да направя. Тоби още не ме е водил в службата си. Имам чувството, че жените, особено по-красивите, не са добре дошли там — добави тя, смеейки се.

— Колко типично за мъжете. За Бога, защо винаги се държат така, като че ли са все още в началното училище?

След като се раздели с Ема, Лайза отиде да напазарува, преди да се прибере вкъщи. Разказът й за щастливия семеен живот с Тоби никак не беше преувеличен. За първи път през живота си тя се събуждаше всяка сутрин, изпълнена с вълнуващи очаквания. Понякога просто лежеше неподвижно и гледаше Тоби, лицето му беше младо и гладко в съня, тъмната му коса бе разрошена на тила и лъскава като гарваново крило. Друг път се примъкваше до него, притискаше силно тялото си в неговото и дълбоко вдъхваше топлия и сладък мирис на кожата му.

— Добро утро, миличка — сънливо казваше той и Лайза още повече се сгушваше в него, внезапно пламнала от желание и неудържима страст. Тоби усещаше това, прегръщаше я, целуваше я по шията, после по меката кожа точно под ухото и по устните, които бяха меки, отзивчиви и розови като на дете.

— О, обичам те… — с въздишка казваше тя, извиваше гръб, разтваряше крака, галеше гърба му, топлото й дихание обливаше бузата му. — Обичам те до смърт.

Тоби бързо се възбуждаше при вида на гладките й и заоблени гърди и изящната извивка на бедрата, хващаше ръката й и я слагаше там, където най-много му се искаше да го докосва, да го гали до мига, когато щеше да проникне нежно в младото й тяло.

После тя простенваше, застанала за миг на тънката граница между насладата и болката, между рая и ада, а след това откриваше, че е в рая и викаше в екстаз, страстно, нетърпелива да се остави да я издигне на гребена на вълната, която щеше да се извиси нагоре и да се разбие в цялото си великолепие, полагайки ги, изтощени, на брега.

Чуваше как Тоби стене от удоволствие в този уязвим миг на пълното отдаване, когато изглеждаше съвсем беззащитен и го обичаше повече от всякога. Прегръщаше го силно, закриляше го, докато силите му се възвърнеха, притискайте буза в неговата и тихичко му казваше, че е най-прекрасният мъж на света.

 

 

Застанала между Тоби и Ема, Лайза удивено оглеждаше просторния приземен етаж с мраморните колони в сградата на „Лойд“. Напомняше й за една от залите на музея „Виктория и Албърт“, макар че тук съвсем не цареше онова застинало безмълвие. Така наречената стая гъмжеше от добре изразяващи се мъже в тъмни костюми от всички възрасти; някои бързо се втурваха от едно място към друго, но повечето лениво се мотаеха наоколо и току спираха да побъбрят с някого. Стотици дъбови бюра с дървени скамейки от двете им страни разделяха помещението на десетки секции, като в средата на всяко бюро имаше дървена преграда с полици, съдържащи купчини папки. Така бюрата приличаха на кабинки и обикновено работещите тук ги наричаха кутийки.

— Застрахователите седят в тези кутийки — обясни Тоби — и когато някой брокер като мен иска да направи нова полица или може би да поднови стара и да й удължи срока с още една година, занася карнетката на някой застраховател.

— Ей, я почакай малко, нещо не ми е ясно! Какво е това карнетка!

— Карнетката е бял картон, сгънат на три. Голяма е колкото служебен плик и на нея са записани името и адресът на човека, който иска да бъде застрахован, плюс някои подробности. Ако застрахователят е доволен от него, ако през годината е изпълнявал условията и няма никакви оплаквания от него, тогава ще му осигури линия.

— И какво представлява тази линия!

— Това е процент от сумата, която трябва да бъде покрита. Един малък синдикат може да поеме отговорност, да кажем, за сума от порядъка на 0.3 процента, докато друг би могъл да достигне до 10 процента. Тогава моята задача като брокер е да се редя на опашка пред различните кутийки, докато получа достатъчно линии, за да покрия цялата застраховка.

Ема изглеждаше очарована.

— Нека да изясним нещата — каза тя, все още надявайки се да получи позволение да напише статия за най-известната застрахователна фирма в света. — Тоби, да не би да искаш да кажеш, че нито един от тези типове, дето стоят в кутийките или както ги наричаш синдикати, не е готов да осигури цялата полица? Ако аз поискам да застраховам къщата си, да речем, моята застраховка ще бъде ли разпределена между всички тези синдикати!

— Да, но същевременно с твоята полица ще се заеме някой служител в компания от рода на „Мартин Хамкрофт“, а ние ще сме тези, които ще ти осигурим всички необходими линии, тъй че ако предявиш искане, ние ще съберем парите и ще ти пратим чека.

— Да, разбирам — бавно изрече Ема.

— Някои синдикати поемат застраховки за морския флот, други не. Някои се специализират в застраховането на кораби, самолети, петролни танкери, други предпочитат сигурността и застраховат къщи или коли, или може би бижута, стига да са в хранилището на някоя банка. От моя гледна точка, като брокер най-важното е да си наясно кое какво е и да си в добри отношения с всички тях; не се знае кога ще имаш нужда от някоя услуга.

Докато говореше, Тоби ги развеждаше из помещението. Атмосферата беше удивително спокойна, като се имаше предвид, че тук се залагаха милиарди долари, макар че това се правеше по един много добре организиран и контролиран начин.

В средата на помещението имаше подиум, върху който бе застанал един много висок мъж и говореше в микрофон. Той беше облечен с червено сако — дълго до коленете и с широки черни маншети и яка. Към него носеше черен панталон и копринен цилиндър, украсен с широка златиста лента с тока отпред. На ръцете му имаше безупречно бели ръкавици.

— Какво прави този комисионер? — Лайза тихичко попита Тоби. Напомняше й за някой от величествените служители в резиденцията на кмета на лондонското Сити „Меншън Хаус“.

Тоби изглеждаше развеселен.

— Наричат го келнер^[1]. Обявява нечие име.

— За това ли му е тоя високоговорител? — изкиска се тя. — Всеки момент очаквам да обяви: „Влакът, композиран на трети коловоз, заминава за Аксминстър.“

— Признавам, че в наше време тази система изглежда много старомодна, но в „Лойд“ обичат традициите. Шефовете обядват в „Капитанската каюта“, това е тяхната светая светих; била е пренесена с всичките й подробности от една голяма къща в провинцията. Декораторът е Робърт Адам, направил е всичко: хоросановата мазилка, колоните, полилеите и тъй нататък.

— Това е невероятно — каза Ема. — И какво всъщност представлява „Лойд“? — попита тя Тоби. — Хората все казват „той работи в Лойд“, но какво точно означава това?

— „Лойд“ е застрахователен пазар, състоящ се от застрахователи, брокери и агенти. Ние всички имаме свои офиси тук наблизо, но взети заедно, ние всички сме част от „Лойд“ и тъкмо тук, в стаята, правим нашите сделки. Тя е като пазар, на който сключваме най-добрите си сделки, където се опитваме да служим на гражданите, като застраховаме тяхната собственост и където се надяваме да изкараме малко пари и за себе си — Тоби с гордост огледа гъмжащото от хора помещение. — Парите, които изкарваме, бихме могли да наречем и пари на щастието. Получаваме печалба, като събираме застрахователни вноски и подновяваме застрахователни полици. Ако на застрахованото имущество не му се случи нищо лошо, получаваме печалба — той се обърна и я погледна със сериозните си черни очи. — Ако сме на загуба — тихо добави Тоби, — това означава, че някой друг е бил сполетян от още по-голяма загуба — и морална, и материална.

— Божичко, много е вълнуващо, нали? — с благоговение изрече Ема. — Това място има някакво лустро.

Тя вдигна поглед към прочутата по целия свят голяма камбана, която висеше на дървена рама.

— Това сигурно е камбаната на „Лутен“?

Тоби кимна.

— Била е свалена от британската фрегата „Лутен“, която потънала в 1799 година близо до холандския бряг. Бие веднъж, когато изчезне някой кораб, и два пъти, когато корабът се завърне невредим. Казват, че тази традиция скоро ще бъде забравена.

— Срамота! Защо хората постоянно се стремят да променят всичко само заради самата промяна? Тоби, не можеш ли да ми издействаш позволение да пиша за всичко това? — тя обхвана с един жест цялото помещение. — Ще стане невероятна статия, наистина — умолително добави Ема.

Той тъжно се усмихна, разбирайки нейното вълнение.

— Не смятам, че би било възможно, Ема. В „Лойд“ не обичат публичността.

После млъкна и се замисли дълбоко.

— Какво има? — попита Лайза.

— Хрумна ми нещо — отново погледна към Ема. — Вероятно бих могъл да ти издействам разрешение да пишеш за колекцията „Нелсън“.

— Какво е това?

— Не е ли колекция от старинни неща? Писма за и от Нелсън и лейди Хамилтън, бижута, сребърни прибори и от този род? Спомням си, че ти си ми разказвал за нея! — възкликна Лайза.

Ема замечтано огледа стаята, която някога е била кафене; фирмата все повече се разраствала, тъй като Едуард Лойд успявал да убеди на чашка кафе все повече и повече търговци и корабопритежатели да се застраховат…

— Между тези стени има толкова много история — каза тя.

Тоби изглеждаше така, сякаш и той съзерцаваше нещо отминалото, после рязко въздъхна.

— Не ми се вярва още дълго да останем в тази сграда — със съжаление изрече той.

Лайза и Ема го погледнаха стреснато.

— Защо не? Къде бихте могли да се преместите?… Освен ако не наемете Албърт Хол^[2] за постоянно? — пошегува се Ема.

— Носят се слухове, че ще си имаме нова сграда. Сегашният президент на фирмата страшно много желае това, макар че ще ни струва около сто милиона лири, както разправят. Предложили са на Ричард Роджърс да направи проекта.

В този момент Тоби забеляза един свой колега и му махна приятелски, а след това го представи на дамите.

— Това е Деклан Конъли — каза той. — Деклан е брокер в „Мартин Хамкрофт“.

Лайза стисна ръката на един мъж, който изглеждаше малко по-млад от Тоби; би му дала около двадесет и седем години. Беше среден на ръст, макар че набитото тяло и късите крака го правеха да изглежда по-нисък. Жадните му сиви очи се впиха в нейните; ръкостискането му беше много силно.

— Приятно ми е да се запознаем — отсечено изрече той. — За първи път ли идвате тук?

— Да — отвърна Лайза. — Разбрахме, че в бъдеще ще имате нова сграда и смятаме, че е срамота да се прави такова нещо.

Усмивката му стана още по-широка и той се обърна към Ема.

— И вие ли мислите, че е срамота? — попита Деклан.

— Зависи с какво ще заменят сегашната сграда — разумно отвърна тя.

— Хайде да отидем да обядваме вече — предложи Тоби и погледна часовника си. — Ха! Дванадесет и половина. Стомахът ми се обажда тъкмо навреме.

— Какво ще кажете за едно малко италианско ресторантче близо до „Сейнт Мери Акс“?

— Добра идея.

Тоби и Лайза тръгнаха напред, а Ема и Деклан ги последваха; много скоро се увлякоха в разговор. Лайза улови погледа на Тоби и повдигна вежди многозначително.

— Подхождат си — само с устни произнесе тя.

Тоби комично се ококори и направи лека гримаса.

— Какво има? — прошепна Лайза.

— Той е женен. Кажи й да внимава.

 

 

Деклан Конъли обичаше жените. Той също така обичаше хубавите къщи, бързите коли, марковото шампанско и ръчно изработените костюми от Савил Роу. Макар че идваше от северната част на Англия, с невероятна бързина и лекота бе открил най-забележителните места в Лондон. Малцина знаеха, че именно Чарлс Брайър го е назначил на работа като брокер в „Мартин Хамкрофт“, защото искал да запази някаква тайна. Още по-малко хора знаеха, че родителите му са все още живи. Той никога не споменаваше за тях и изисканите му нови приятели оставаха с впечатлението, че са починали. Деклан искаше да принадлежи към висшето общество и засега се справяше доста добре. Притежаваше къща в Кенсингтън, тъй като се предполагаше, че това е районът на заможните професионалисти, сред които беше като у дома си. Освен това се бе оженил за много хубава французойка на име Максин, с която се чувстваше спокоен; двамата имаха почти еднакъв произход, като се имаше предвид това, че баща й беше собственик на малък ресторант в покрайнините на Париж.

Тя притежаваше и едно друго преимущество, много бързо оценено от Деклан — бе невъзможно да се съди за нея по разваления й английски; голямо предимство в една страна, където най-напред акцентът издаваше към коя класа принадлежиш.

Максин бе дребна, мургава и сочна. Сама шиеше дрехите си, след като доста бързо бе научила какво носят жените от висшето общество, и много скоро успя да засенчи именно онези, на които се стремеше да подражава. Жадно четеше списанието „Дом и градина“ и се зае да обзаведе сама подобната им на вила къща в Скарсдейл. Колегите на Деклан, които той понякога канеше на чашка, много скоро обявиха, че Максин притежава изящен вкус.

Двамата бяха решили да нямат деца; прекалено много се стремяха да получат най-хубавото от всичко. За да си намери някакво занимание, след като обзаведе къщата, Максин се захвана с благотворителна дейност, знаейки, че това е най-добрият начин да завърже подходящи запознанства, особено ако внимава при избора на благотворителната институция — например Британския червен кръст или Кралското общество на водните спасители.

Деклан завърза полезни познанства в „Лойд“ и започна да кани съответните хора на вечеря, докато Максин канеше новите си приятелки, занимаващи се с благотворителност, и така двамата си създадоха система от връзки, работейки в пълна хармония за подобряване на положението си. Ако не смятаме това, че Деклан прекалено много обичаше да флиртува и понякога отиваше и по-далеч от обикновения флирт. Но любовните му връзки никога не бяха сериозни, пък и като французойка Максин се правеше, че нищо не забелязва. Тя беше съпругата. Това бе най-важното.

— Може ли днес следобед да видя колекцията „Нелсън“? — попита Ема, докато седяха в препълнения с хора ресторант и ядяха спагети.

— Не виждам защо не — нехайно заяви Деклан. — Тоби, ти би могъл да уредиш това, нали?

— Ще видя какво мога да направя.

— Къде е проблемът? — попита Лайза.

— Пази се в специален трезор, който представлява копие на капитанска каюта. Ще трябва да си издействаме разрешение да влезем и някой ще трябва да ни отключи.

— Това е фантастично! — възкликна Ема. — О, надявам се да ни позволят да я видим.

По-късно същия следобед четиримата разглеждаха колекцията, която включваше позлатени сребърни кофички за охлаждане на вино, великолепен супник и къдрица от косата на лорд Нелсън, сложена в перлена брошка, която някога бе принадлежала на лейди Хамилтън.

— Твоя съименничка, Ема — обяви Деклан, като плъзна ръка около талията й.

— Само по това си приличаме — сухо отвърна тя и се отдръпна от него. — Я виж, Лайза! — обърна се Ема към нея. — Това е стар корабен дневник, в който има описание на Трафалгарската битка.

Лайза застана между Деклан и Ема.

— Божичко, нали е удивително?

— Забелязахте ли пъстрите флагчета около корнизите? — попита Тоби и посочи към тавана. — Знаете ли, че при сигнализацията с флагчета не е имало знак за думата „дълг“ и е трябвало да бъде изписвана цялата?

— Както в „Англия днес очаква от всеки да изпълни дълга си“.

— Нали? — рече Лайза.

— Точно така — съгласи се Тоби. — Отвратителен стар негодник, нали?

Всички погледнаха към портрета на Нелсън. Беше окачен на стената над лентата на ордена на Бат, изложен в голяма кутия, тапицирана с кадифе.

— Според мен той е много секси — каза Ема, която изучаваше портрета, наклонила глава на една страна.

— Струва ми се, че е по-скоро много силен, отколкото секси — отбеляза Лайза.

— Не е ли едно и също? — попита Деклан. — Винаги се е смятало, че силните мъже са привлекателни за жените.

— Така ли? — Ема, изглежда, се съмняваше в това, но Лайза хвърли многозначителен поглед на Тоби.

— О, да, несъмнено е така — каза тя, усмихвайки се злобно.

 

 

— Знаеш ли какво искам за нас? — попита Тоби, след като бяха отпразнували първата годишнина от сватбата си. След празничната вечеря навън двамата лежаха в леглото.

Лайза се обърна да го погледне. Беше бременна в шестия месец и се питаше какво ли още би могла да иска от живота. Тя имаше Тоби, красива къща в онази част на Лондон, която най-много харесваше, очакваха първото си дете.

— Какво искаш? — попита тихо.

Той се обърна да я погледне право в очите и както винаги в такива случаи, сърцето й леко подскочи в гърдите. Макар че го познаваше толкова добре, неговата сексуална привлекателност все още я караше да тръпне. Тоби притежаваше голям чар и тя знаеше, че и други са завладени от него. Когато влезеше в претъпкана стая, хората спираха да говорят и се обръщаха да го погледнат; той сякаш я изпълваше с присъствието си. Притежаваше някакъв животински магнетизъм, който като че ли влияеше на мъже и на жени, някаква сила, с която привличаше хората и ги караше да го харесват. Да бъдеш обичана от Тоби беше все едно да се къпеш във вълшебната топлина на слънчевите лъчи.

— Бих искал да имаме къща в провинцията — каза той.

— И да напуснем Лондон ли? — стреснато попита Лайза.

Тоби поклати отрицателно глава и посегна да хване ръката й.

— Не. Ще ми се да си запазим тази къща и да купим някоя хубава селска къща в Хампшир или Уилтшир. Ще имаме и няколко акра земя, понита за децата…

— Децата ли? — прекъсна го тя, смеейки се. — Дай ми време, скъпи. Все още не съм родила първото ни дете.

Тоби се усмихна щастливо.

— След време ще имаме още деца — доволно каза той. — Бих искал животът ти да е прекрасен, скъпа.

— Но той и сега е прекрасен — с усмивка рече Лайза. — Струва ми се, че не бих могла да искам нищо повече.

— Човек винаги иска нещо повече, Лайза. По-хубава къща, по-хубава кола, имот в провинцията или някъде в южните страни. Повече и по-хубави бижута за теб, хеликоптер за мене. Човек никога не може да се насити.

— Това е все едно да кажеш, че алчността ражда алчност.

— Не. Щом веднъж опиташ определен начин на живот, щом видиш луксозните стоки, започваш да се стремиш към все по-голямо съвършенство. Ставаш любител на съвършенството във всичко.

Лайза избухна в смях.

— Това е най-доброто извинение, което съм чувала, ако искаш да си прекарваш приятно времето и да си живееш като Крез. И най-бомбастичното.

Тоби се изкиска.

— Обичам да харча пари — призна си той, — но също така ми е приятно да ги печеля.

— Което е много добре, защото иначе ще трябва да започнеш да обираш банки, за да можеш да осъществиш плановете си.

Но Тоби притежаваше блестящ ум и тя го знаеше. Беше чувала, че е наследил своите способности от баща си Мартин. Несъмнено неговата компания бе една от най-големите в „Лойд“, обединяваше дванадесет синдиката с общ доход от над петстотин милиона лири. Името Хамкрофт бе синоним на почтеност, честност и умна, но смела застрахователна политика. Един ден Тоби щеше да стане президент на компанията, но засега Чарлс Брайър заемаше този пост, а Тоби беше брокер и главен изпълнителен директор на агенциите „Хамкрофт“, които поемаха делата на всички външни вложители.

От самото начало Лайза знаеше, че ще направи всичко възможно, за да му помогне да осъществи мечтите си. През изминалата година, откакто бяха женени, бяха канили гости на вечеря средно по веднъж седмично — способностите й на готвачка винаги бяха превъзнасяни; освен това организираха голямо празненство за всички служители на „Хамкрофт“, в това число и за чистачките, които се грижеха за офисите на Фенчърч Стрийт. Всъщност всичките им развлечения вече бяха свързани с бизнеса, но Лайза нямаше нищо против. Животът на Тоби беше и неин живот и ако можеше да му помогне, като от време на време канеше на гости разни досадни хора, това бе незначителна цена за най-голямото щастие, което някога си бе представяла.

— Мога ли аз да направя нещо, за да ти помогна да спечелиш тези милиони? — попита тя, като притискаше лице към шията му. Тоби я прегърна още по-силно, очите му бяха изпълнени с нежност.

— Просто продължавай да бъдеш такава, каквато си, все така усмихната — тихо каза той. — Имам нужда само от теб и това е всичко. Не знам какво бих правил без теб — после много бавно и нежно я целуна по устните.

Лайза го погледна закачливо.

— Ако ме нямаше, много скоро щеше да си намериш някоя друга! Сигурна съм, че в момента цяла опашка чака пред входната врата. Такъв богат избор имаш, че направо ще се разглезиш.

Тоби се засмя, но очите му бяха сериозни.

— Не. Само ти знаеш как да се оправяш с мен. Само ти усещаш от какво имам нужда.

— Наистина ли?

Той кимна утвърдително.

— Защо според теб не съм се оженил по-рано? Чаках да срещна подходящата жена. Ние сме създадени един за друг.

— Знам.

Лайза нежно го погали по лицето, прокара пръст по линията на черните му вежди, по извивката на долната челюст. Пълните му устни говореха за сила, но и за нежност и тя прокара показалец по извивката на горната устна.

— Обичам устните ти — каза Лайза и го целуна.

— А аз те обичам цялата, любима, и смятам да сложа целия свят в краката ти. Един ден.

 

 

— Следващата сряда ще вечеряме с Тоби Хамкрофт и жена му — каза лейди Роузмари Дейвънпорт, цялата в кашмир и перли. — Хъмфри, още като ни поканиха, ти казах, че не виждам как ще отидеш на лов същия ден. Няма да успееш да се върнеш навреме от Хай Уикъм.

Висок, плешивеещ и с розова кожа, сър Хъмфри премигна със светлите си клепачи и объркано погледна жена си.

— Но аз обещах на Джони да отидем на лов — раздразнено отвърна той. — Кои са тези Хамкрофт?

— Много добре знаеш кои са. Това е онзи човек, който работи в „Лойд“; тъкмо ти ми каза, че той навярно ще може да ме включи сред външните вложители. Не си ли спомняш? Ти също така ми каза, че това е една от най-приятните личности, които си срещал. Двамата живеят в Холанд Парк.

Хъмфри стоеше пред камината, заемаща централно място в просторната всекидневна на тяхната великолепна къща Кейвънхам Корт в Съфък, и подрънкваше дребните пари в джоба си — навик, който направо подлудяваше жена му.

— Май си го спомням — разсеяно каза той, — но нека да им съобщим, че няма да можем да отидем на гости. Ти знаеш колко много обичам лова, Роз.

Лейди Роузмари Дейвънпорт, бивша лейди Роузмари Фортескю, единствено дете на покойния граф на Уитълси, гневно погледна съпруга си. Двамата бяха женени от тринадесет години и половина, които понякога й се виждаха прекалено много. Лошото на Хъмфри беше, че макар да изглеждаше много мил, същевременно бе безкрайно тъп. Мисълта му се избистряше само когато ходеше на лов или на състезания по стрелба. Това бяха неговите най-големи увлечения в живота, които можеха да се сравняват само с обожанието му към Фийби, Мелъди, Белинда и Зелда — не негови дъщери, ами четири черни лабрадора.

— Аз вече приех поканата на семейство Хамкрофт — твърдо заяви тя. — Ако държиш точно в този ден да отидеш на лов, просто ще трябва да се върнеш по-рано.

— Лоша работа — изръмжа той и посегна да погали Фийби по главата. — Лоша работа, нали, Фибс? — кучето заудря с опашка по пода и вдигна към него изпълнен с благоговение поглед. — Бедничката Фибс! Няма да можем да ловуваме дълго през този ден.

Наведе се и я погали по гърба, а другите кучета мигновено се скупчиха наоколо, жадни за неговото внимание.

Лейди Роузмари мълчаливо въздъхна. Наистина Хъмфри изглеждаше по-привързан към кучетата, отколкото към Лора и Ричард. Той се суетеше около тях и така ги глезеше, че това й се виждаше направо нелепо, но пък тя бе прекарала целия си живот в провинцията, докато той винаги бе живял в Лондон, тъй че нейното отношение към животните бе съвсем различно. Особено към ловните кучета. Те трябваше да вършат работа и лейди Роузмари бе настояла да ги изпратят на обучение. Когато ги прибраха у дома, той не само бе много доволен от тяхната покорност, но и положи доста усилия да развали постигнатото, като им даваше вкусни хапки и ги глезеше.

— Ще отида да се погрижа за багажа — обяви тя, като стана от елегантния диван в стил Луи XIV, сложен срещу камината. По бледото й лице е остри черти се изписа леко презрение. Как бе могла да се омъжи за такъв безнадежден глупак?

— Добре — отвърна той. — Май трябва да тръгнем по-рано, за да избегнем голямото натоварване в Лондон. Освен ако не искаш да тръгнем много късно — с надежда добави сър Хъмфри — или дори утре сутринта?

Лейди Роузмари поклати глава.

— Невъзможно е, Хъмфри. Децата утре са на училище, знаеш колко нервни стават, когато са изморени.

Лора беше на осем години, а Ричард — на пет и ходеха на училище в Лондон. Ако не се наспяха добре, двамата ставаха невъзможни.

— Жалко е, че въобще трябва да ходим в града — тъжно промърмори той.

Сър Хъмфри обичаше Кейвънхам Корт, който се намираше сред двадесет акра първокласна земя в Съфък и принадлежеше на съпругата му — наследство от покойния й баща. С най-голямо удоволствие би живял там през цялото време, но Роузмари предпочиташе Лондон, който за нея беше художествената столица на света. Затова през седмицата живееха в просторен апартамент в Итън Плейс, който тя бе купила след женитбата им.

Разбира се, Хъмфри бе прав, когато по време на спор заявяваше: „Всичко е твое.“ Така си беше. Всичко принадлежеше на нея, а Хъмфри имаше само няколко хиляди лири, оставени от баща му, директорски пост в малка компания, в чийто управителен съвет бе поканен заради титлата си, и никакво имущество. Отначало той не бе обръщал внимание на това, но постепенно, с годините, нейното богатство бе станало причина да се разклати връзката им, карайки го понякога да се чувства непълноценен. Тогава той се сети. Именно този Тоби Хамкрофт бе разправял надълго и нашироко колко богат може да стане човек и това го бе накарало да му каже: „Обади се. Може би ще се заинтересувам от възможността да стана външен вносител.“

Съвсем беше забравил за това. Хъмфри замислено сбърчи чело. Той може и да беше тъпак, но Тоби Хамкрофт го бе уверил, че ако вложи пари в „Лойд“, ще трябва само да седи и да чака печалбите. Тази идея ужасно му допадаше.

През следващите няколко години мечтите на Тоби започнаха да се осъществяват. Бумът във финансовия свят през седемдесетте години бе продължил и през осемдесетте. Всички печелеха пари и „Лойд“ не правеше изключение в това отношение. Като брокер, който възлагаше осигурителни полици на множество преуспяващи синдикати, Тоби спечели цяло състояние. Много скоро той и други като него се захванаха да купуват и обзавеждат големи къщи, плавно се разхождаха наоколо в ролс-ройсове, купуваха бижута за жените си и импресионистични картини за себе си. Онези, които Тоби бе поканил да станат външни вложители, също получаваха големи печалби, защото възлагаше делата им на най-преуспяващите синдикати, като включваше и своя — „Мартин Хамкрофт“. Работата му не се ограничаваше само в Обединеното кралство. Тоби постепенно свикваше да работи с целия свят и особено със Северна Америка. Всеки ден набираше нови външни вложители, тъй че „Лойд“ все по-малко приличаше на застрахователна компания и се превръщаше в пазар за елита. Бившето кафене сега можеше да се похвали с тридесет хиляди вложители и оборот от стотици милиони лири, като застраховаше всичко — от краката на някоя филмова звезда до кралица Елизабет II.

 

 

През 1986 година „Лойд“ се премести в новата си сграда. Никой в Англия не бе виждал нищо подобно на тази висока цилиндрична конструкция от стомана и стъкло. Тоби ужасно много я харесваше, наричаше я „връх на архитектурата“, а пък Лайза я ненавиждаше и обичаше да разказва вица, според който тук за първи път водопроводните тръби били поставени отвън на сградата, а задниците — вътре. Но докато печалбите растяха ли, растяха, никой не се интересуваше от това. Животът бе хубав, обедите — дълги, а печалбите си ги биваше. И нямаше никаква причина тези блажени дни да не продължат вечно.

Петнадесет месеца след сватбата Лайза роди Тили, а Том се появи на бял свят осемнадесет месеца по-късно. Както бе обещал Тоби, купиха си една стара селска къща в Хампшир и похарчиха сто хиляди лири, за да я преобразят. За още сто хиляди лири издигнаха втори етаж на къщата в Холанд Парк, където направиха спалните на децата. После Тоби се сдоби с хеликоптер и прескачаше до различни точки на страната за минути вместо за часове, а Лайза вече имаше нови бижута. Към диамантения годежен пръстен и обеците, които й беше подарил, Тоби прибави диамантена гривна и красиво колие с висулка, състояща се от огромна перла.

Когато се роди третото им дете — Сара, двамата бяха във възторг. За да ознаменува случая, Тоби купи „Утринно сияние“ — яхтата, която според него сама щяла да се изплати, защото я давал на богати американски клиенти, които искали да пътуват из Средиземно море. Колекцията от бижута на Лайза се увеличи с перлена огърлица със смарагдова закопчалка. Откакто се бяха оженили преди девет години, двамата представляваха олицетворение на богата, преуспяваща и неземно щастлива семейна двойка. Освен това те бяха много популярни в обществото и имаха един непрекъснато увеличаващ се кръг от приятели, повечето от които външни вложители на „Лойд“.

За десетгодишнината от сватбата си Лайза и Тоби поканиха сто души в „Анабелс“. Марк Бърли им позволи да наемат клуба за цялата нощ.

— Не ме интересува колко ще ми излезе — каза Тоби. — Трябва да кажем на целия свят, че сме неземно щастливи и ако ще го правим въобще, нека да е както трябва!

Ненапразно по това време вече го бяха прекръстили Застрахователния магнат.

Разпратиха луксозни релефни покани и Тоби много педантично подготви цялото празненство. Беше решил, че това ще бъде най-хубавото парти на годината и една незабравима нощ за Лайза. Почти всички поканени дойдоха и в полумрака на най-модерния лондонски нощен клуб гостите насядаха около масите, украсени с бели цветя и свещи, докато някъде отдалеч се носеше тиха романтична музика.

Това напомняше на Лайза за сватбата им, когато всички гаврътваха пълни чаши марково шампанско „Болингър“, вдигайки тост за здравето на двамата. Само че тогава Тоби бе поръчал великолепна вечеря със сьомга от Шотландия, трюфели от Франция, дребни диви ягоди от Италия, а към кафето и ликьора — домашен шоколад от Швейцария.

След вечерята Тоби и Лайза първи бяха излезли на дансинга, който за тази нощ бе превърнат в будоар от зеленина и цветя. След малко и всички останали наставаха да танцуват, старомодно притиснати, както налагаше избраната от Тоби музика. Празненството продължи, докато розовата зора се прокрадна над дърветата на площад „Бъркли“, и едва тогава гостите бавно се разотидоха на доволни, смеещи се групички. Тоби и Лайза останаха още малко там сред сладкия мирис на цветята и догарящите свещи и държейки се за ръка, изпиха по още една последна чаша шампанско.

Тоби се оказа прав за едно нещо: това беше една незабравима нощ не само за Лайза, но и за всички останали.