Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (11)

XI

На следващата сутрин в къщата цареше трескава и напрегната атмосфера. Лайза стана първа, направи кафе, състави набързо списък на нещата, които трябваше да свърши във връзка със заминаването им за Чокландс в края на седмицата, като гореше от нетърпение да се разбере с баща си за предстоящия разговор с Деклан. Майка й също се събуди рано и започна да опакова дрехите, от които децата щяха да имат нужда в провинцията. После се появиха Нина и Мартин. Той бе прекарал неспокойна нощ и попита Лайза дали има аспирин. Скоро Тили, Томас и Сара тичаха наоколо, все още по пижамки, гладът и скуката ги правеха шумни и възбудени.

За миг на Лайза й се прииска всички да млъкнат или да се махнат, беше готова на всичко, за да има няколко минутки спокойствие, за да може да подреди разбърканите си мисли и да се успокои.

— Къде е татко? — попита тя майка си.

— Все още е под душа — отвърна Хелън. — Мога ли да направя нещо за теб, скъпа? Да съставя ли списък на покупките за днес? Хладилникът е съвсем празен, а също и фризерът.

— Ще бъдеш ли така добра да натъпчеш малко от закуската в гърлата на тези деца?

— Разбира се.

Хелън се обърна към трите си внучета, които подскачаха по столовете и креслата във всекидневната, като се опитваха да я обиколят, без да докосват пода.

— Хайде, милички! Време е за закуска! Който пръв седне на масата, ще получи прасковка — опита се да ги подкупи Хелън е пресилено весел глас.

— Аз не обичам праскови — заяви Томас.

— Тогава няма да получиш нищо — все така весело отвърна тя.

— За Бога, къде е Ингрид? Досега трябваше да е станала — каза Лайза с внезапно раздразнение.

Тази всекидневна черна работа — да пазарува, да готви, да се грижи за къщата — направо можеше да я побърка. Тоби беше някъде там, затворен при Бог знае какви условия, а майка й и свекърва й се суетяха за разни дребни неща като това какво да сготвят за обяд.

— Ингрид спи — важно съобщи Тили, докато използваше дивана като трамплин. — Виж ме, Том! Хайде на бас, че не можеш така!

После вдигна нагоре нощницата си и като изтича до стълбището в коридора, опита се да застане на ръце на най-долното стъпало. Голите й крачка опасно се наклониха към голямата картина, закачена наблизо на стената.

— Престани веднага! — избухна Лайза. — Това е опасно! Веднага отивай в кухнята. Баба ще бъде така добра да ви даде закуската, а пък аз ще отида да видя какво, за Бога, прави Ингрид.

— Още е седем часът — тихо каза майка й. — Ние всички сме подранили тази сутрин, Ингрид не се е успала.

— Само седем?… — Лайза изглеждаше отчаяна. — О, Господи! Чака ни дълъг ден.

— Засега всички дни са дълги — прочувствено каза Хелън. — Хайде, деца — тя ги поведе надолу по стълбите към кухнята, която бе на приземния етаж. — Ако искате, ще ви направя бъркани яйца.

— Аз не обичам бър… — започна Томас, но укорният поглед на майка му го накара да млъкне. — Е, не са чак толкова лоши — добави той кисело.

Лайза се настани до телефона с чаша силно горещо кафе до себе си.

— „Премиър Карс“ — обяви един мъжки глас, когато тя успя да се свърже. — Какво обичате?

— Обажда се мисис Тоби Хамкрофт. В момента не ми трябва кола, но се чудя дали не бихте могли да ми дадете някаква информация за Хенри Гранвил?

— Какво искате да знаете? Ние всички тук сме много разстроени, задето се самоуби. Това е ужасна трагедия.

Телефонистът изглеждаше разговорлив и това вдъхна надежда на Лайза. Ако внимаваше много при този разговор, навярно щеше да успее да получи желаната информация.

— Наистина каква трагедия — съгласи се тя. — Бихте ли могли да ми кажете откъде е той? Имам адреса му в Барънс Корт, но сигурно е живял в провинцията, преди да се върне да работи в Лондон.

— Един момент, мисис Хамкрофт. Може би ще успея да ви помогна.

Лайза чу лекото тракане на клавишите на компютърното табло, докато телефонистът търсеше сведенията за Хенри Гранвил.

— Ето. Моут Хаус, град Нюбъри, Бъркшир. Но той и жена му са напуснали тази къща преди няколко месеца. Струва ми се, че са я продали.

Лайза си записа адреса.

— Много ви благодаря.

— Имате ли някакви новини за съпруга си, мисис Хамкрофт? През последните два дни няма нищо за него във вестниците. Това означава ли, че вече се е върнал у дома?

Гласът беше приятно разговорлив. Лайза отговори много внимателно.

— Още не се е върнал — каза тя. — Кажете ми, Хенри Гранвил често ли е возил съпруга ми?

Телефонистът тихо се засмя.

— Странно е, че ме питате. Всъщност първата му работа, когато дойде при нас, беше да закара съпруга ви до Гатуик. Малко беше объркал пътя като новак в тази работа, а вашият съпруг се държал изключително любезно. Обяснил му как да стигне до мястото и го посъветвал да си купи карта, но го направил много, много любезно. Хенри Гранвил винаги питаше дали не може да закара някъде мистър Хамкрофт. Возеше редовно съпруга ви, особено до Гатуик и „Хийтроу“. Когато мистър Хамкрофт се връщаше от чужбина, често отиваше да го посрещне на летището и да го докара в Лондон.

— Така ли? — по гърба на Лайза полазиха ледени тръпки. — Последния път той ли беше определен да посрещне съпруга ми? В петък сутринта, за полета от Ню Йорк?

— Странно е, че ме питате за това — отново каза телефонистът. — Секретарката на мистър Хамкрофт беше поръчала кола за завръщането му, но след като закарал съпруга ви на летище „Хийтроу“, Хенри Гранвил ни се обади, за да каже, че резервацията е отменена. Мистър Хамкрофт му бил казал, че вместо това вие ще го вземете от летището в онази сутрин.

— О, Божичко! — тихичко каза Лайза на себе си. Хенри Гранвил бе помислил за всичко или бе спазвал много точно дадените му инструкции.

— Какво казахте, мисис Хамкрофт?

— О, нищо. Благодаря ви за помощта. Наистина много съм ви благодарна.

Лайза затвори телефона и веднага набра домашния номер на Деклан.

— Кой се обажда? — изчурулика Максин на разваления си английски.

— Лайза Хамкрофт. Ужасно съжалявам, че се налага да ви безпокоя толкова рано, но бих искала да поговоря с Деклан, моля.

— Ще го извикам. Още е в банята.

Лайза си представи как Максин, обута с чехлички на високи токчета и несъмнено облечена с атлазена роба с дантели, прекосява, олюлявайки се, претрупаните с мебели стаи, а след нея се носи ухание на „Диорисима“.

След миг Деклан вдигна слушалката на телефона в банята, чуваше се шуртене на вода.

— Добро утро, Лайза. Някакви новини за Тоби? — веднага попита той.

— Не, няма новини — отговори тя и тъкмо навреме се сети, че той не знае за отвличането на Тоби.

— Тогава какво става?

— Аз просто търся някакви следи — откровено каза тя — и се чудя дали ти не би могъл да ми помогнеш.

— Разбира се. Какво бих могъл да направя? — попита той. А после добави: — Почакай за малко да спра водата — чу се свистене. — Да, Лайза. Какво има?

— Можеш ли да ми дадеш списък с имената и адресите на всички външни вложители на агенцията „Хамкрофт“? А също така и в кои синдикати са включени.

Деклан слисано мълчеше.

— Струва ми се, че не е възможно — най-накрая каза Деклан. — За какво ти е този списък?

Лайза отчаяно се мъчеше да се сети за някакво приемливо обяснение, за да не му каже каква е истинската причина.

— Надявам се, че някои от хората в този списък са ми познати… и биха могли да ми кажат къде е отишъл Тоби — каза тя, като се стараеше да се придържа колкото може по-близо до истината.

— Но това е поверителна информация, Лайза. Ние никога не разкриваме имената на нашите вложители, нито в кои синдикати са включени. Това ти е известно, нали? Все едно да поискаш от управител на банка да ти даде списък на клиентите си и какви суми имат в сметките си.

— Разбирам те, Деклан — Лайза бе толкова разочарована, че се почувства направо съкрушена. — Не можеш ли поне да ми дадеш списъка на вложителите? Това не би могло да навреди на никого.

— Аз не смятам така — уклончиво отвърна той. — Не виждам как ще ти помогне този списък. Повечето от вложителите са приятели на Тоби, както и твои. Защо не им позвъниш направо, след като смяташ, че биха могли да знаят къде е Тоби?

— Но аз не зная точно кои от нашите приятели. Ще се наложи да звъня по телефона дни наред! О, хайде, Деклан. Ужасно се притеснявам за Тоби. Ти сигурно би могъл да ми дадеш този списък, нали? Поверително. Никой друг няма да разбере — умолително добави тя.

Деклан шумно въздъхна.

— Наистина не би трябвало да го правя, Лайза.

— Само имената и адресите. Не ми е необходимо да знам колко пари са вложили, нито в кой синдикат са включени. Вечно ще ти бъда признателна, Деклан — сега вече се молеше.

Чу се шумно плискане на вода, сякаш Деклан се бе изправил и излизаше от ваната.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. Ще се опитам да направя компютърна разпечатка, макар че няма да е лесно. За кога ти трябва?

— О, колкото може по-скоро. Нямаш представа колко много значи това за мен, Деклан — гласът й пресекваше от изпитваното облекчение.

— Ще ти пратя разпечатката по-късно днес. Така става ли?

Лайза умираше от желание да извика: „Веднага! Не мога да чакам!“ Но вместо това се постара да говори спокойно.

— Това ще бъде чудесно. Ужасно много ти благодаря. Задължена съм ти.

— Няма защо, Лайза! — накрая гласът му звучеше много по-весело.

 

 

Щом сър Джордж се появи, облечен с кавалерийски брич и спортно сако, макар че беше топъл слънчев ден, Лайза му каза какво е направила.

— Ако някой от вложителите живее близо до Нюбъри, струва ми се, че ще сме на път да открием кой стои зад всичко това — каза Лайза, когато се присъедини към семейството, насядало около кухненската маса.

— Този списък ще се окаже вълнуващо четиво — отбеляза сър Джордж. — Все пак жалко е, че той не може да ти каже и в кои синдикати са включени всички тези хора.

— Разбира се, че няма да може, дявол ви взел! — сопна се Мартин. — Дори не би трябвало да ви дава този списък на вложителите.

Сър Джордж го погледна с укор.

— Сигурно за теб честта и репутацията на „Лойд“ са по-важни от сигурността на сина ти, нали? — натъртено изрече той.

— Съществува такова нещо като поверителна информация — язвително отвърна Мартин. — Неетично е ей така, за щяло-нещяло, да се съобщават имената и адресите на вложителите. Учуден съм, че Деклан Конъли се е съгласил да го направи.

— Да даде списъка на мен едва ли означава да го прави „за щяло-нещяло“ — разпалено възрази Лайза. — Ние се опитваме да осигурим освобождаването на Тоби, който е мой съпруг и твой син! Първо на първо, аз бих направила всичко, бих използвала каквато и да било информация, за да се добера до онова, което ми е необходимо.

Нина и Хелън неловко се размърдаха на местата си, усещайки, че се задава буря.

— Ние едва ли имаме предвид строго секретна информация — кротко възрази сър Джордж. — Не разбирам защо си против, Мартин.

Мартин ги изгледа студено и за първи път Лайза забеляза колко жесток можеше да бъде свекърът й въпреки очарователното си държане. Нямаше съмнение, че именно благодарение на своята твърдост и жестокост бе успял да създаде една от най-големите и преуспяващи компании в рамките на „Лойд“, но дълбоко в сърцето си Лайза бе доволна, че Тоби не е като баща си. За кратък миг изпита гордост от Тоби. Той беше човек, който държеше да прави разлика между добро и зло. Той не бе изложил на риск капиталовложенията на приятелите си, стараейки се да запази своите непокътнати. Лайза си помисли, че ако спазването на неговия кодекс на честта означаваше да загубят всичките си пари, тя по-скоро би предпочела това пред възможността да си останат богати, но да измамят приятелите си.

Мартин удари с юмрук по масата. Лицето му бе станало мораво и той заговори с несдържана ярост:

— Дотегна ми да слушам как всички обвиняват „Лойд“ за това, че Тоби е изпаднал в беда! Цял живот съм работил в „Лойд“, създадох синдиката „Хамкрофт“ от нищо, вложих всичко, което имах, за да преуспеели той съществува. Струва ми се, че Чарлс Брайър е малко муден, но това е само между другото. „Лойд“ е великолепна институция, световноизвестна и не ми харесва начинът, по който днес всички я принизяват — Мартин се обърна към Лайза: — „Лойд“ ви осигури много висок стандарт на живот, на теб и на децата, нали? Няма за какво да мърмориш — добави той.

Лайза го изгледа втренчено.

— Никога не съм казала и една дума против „Лойд“ — с равен глас отвърна тя. — И съм много благодарна за чудесния живот, който ни е осигурил Тоби; никой не отрича това, Мартин — сега в гласа й се долавяше известна острота. — Всичко, което искам, е Тоби да бъде освободен. И ако междувременно разстроим няколко души и изровим нещо гнило, толкова по-зле, дявол го взел.

Тя с достойнство се надигна от масата. През последните няколко дни изстраданата болка я караше да се чувства зряла и самоуверена, както никога по-рано. Сякаш нещо вътре в нея казваше: „Това е най-лошото, което ми се е случвало… Но аз съм все още тук, оцеляла и силна.“ Именно това й даваше сила — на нея, която толкова дълги години се бе облягала на Тоби, която бе разчитала на него да я направи щастлива и да й осигури идеален семеен живот. Сега бе неин ред да покаже, че и тя може да бъде силна. Някак си щеше да успее да запази семейството си, докато той се върнеше. Нямаше време да бъде слаба и да лее сълзи. Тя имаше нужда от всяка капчица решителност, от всяка капчица разум, за да помогне на себе си и другите да преминат през това изпитание, и нямаше да позволи дребнавите заяждания на свекър й да я сломят.

— Отивам да позвъня на Ема, за да разбера дали вече е пристигнала — обяви тя и напусна кухнята.

Изпълнена с надежда, че ще я изведат на разходка, Лоти хукна напред, весело размахвайки опашка.

Преди Лайза да успее да набере номера на Ема, телефонът иззвъня — обаждаше се Фреди. Гласът му звучеше отчаяно:

— Тя ме напусна, Лайза! Върна се при майка си. Можеш ли да повярваш?

— Какво? Мелиса те е напуснала? — слисана, Лайза притискаше слушалката към ухото си. — Какво искаш да кажеш?

— Няма я! Не иска да бъде бедна. Не може да понесе мисълта, че най-накрая ще се наложи да продадем къщата. Отиде си снощи, след като се скарахме.

— О, за Бога! Не мога да повярвам. Дали това не са някакви капризи, дължащи се на бременността или нещо такова?

— Не знам — объркано и отчаяно прозвуча гласът на Фреди. — Не. Сигурен съм, че за всичко е виновна майка й. Струва ми се, че иска да настрои Мелиса против мен.

— Какво ще правиш сега? — попита Лайза. Тя винаги бе смятала, че Мелиса е доста разглезена, макар никога да не бе го казвала. — Аз предполагам, че скоро ще се върне, ще разбере колко глупаво се е държала.

— Но какво ще правим, Лайза? Нищо не може да промени факта, че през следващите две-три години ние ще бъдем разорени. Същото ще се случи и с мама и татко, що се отнася до Балнабрек. Не ме е грижа за самия мен, но се чувствам ужасно заради родителите ни и заради Мелиса. Когато се омъжи за мен, тя очакваше, че ще живее комфортно. Струва ми се, че се е надявала да има всичко, което имаш ти, нали разбираш, и сега е ужасно разочарована. Разочарована е и от мен — добави той тихо.

— Тогава тя е разглезена хлапачка, дявол я взел, и не заслужава мъж като теб — разпалено отвърна Лайза. — Затова ли се е омъжила за теб? За да живее богато като нас с Тоби? Виж какво, Фреди. Парите не са най-важното. Аз знам това и дълбоко в сърцето си и ти го знаеш. Всичко, което искам, е Тоби да се върне. Не ме интересува дали сме загубили всичките си пари! Не ме интересува какво ще се случи, стига Тоби да е добре.

— Знам, сестричке. Вие двамата сте толкова близки, понякога сте като едно цяло — каза той почти тъжно.

— А ти заслужаваш много повече — продължи Лайза. — Нека да не виним Мелиса сега. Тя е бременна за първи път, сигурно се чувства много уязвима, изплашена и разстроена, не че това я оправдава. Нека да я оставим да претръпне. Сигурна съм, че ще дотича обратно при теб веднага щом разбере каква глупачка е била.

— Но къде ще изтича? В двустаен апартамент в Балхам?

— Фреди, сигурна съм, че ще измислиш нещо. Искаш ли да дойдеш с нас в Чокландс в края на седмицата? Наистина много ми се иска да те видя.

— О, Лайза, ето че пак се раздрънках за моите проблеми. Още ли няма новини от Тоби?

— Никакви новини. Именно затова искам да те видя. За да поговорим — добави внимателно.

— Ами ако Мелиса се върне у дома, докато ме няма?

— Тъкмо затова смятам, че е много добра идея да дойдеш с нас. Като не те намери, може би ще се стресне, от което има нужда.

— Може би — той явно се колебаеше.

— Наистина не мога да говоря по телефона, Фреди, но трябва да те видя — Лайза бе решила да се довери на брат си. — Остави бележка къде се намираш, ако така ще се почувстваш по-добре — добави тя.

— Да. Добре. Благодаря ти. Всички заедно ли ще заминем?

— Защо не? Ще вземем моята и твоята кола и все ще успеем да съберем останалите.

— Добре, сестричке — гласът на Фреди вече звучеше по-весело. — За какво искаш да говориш с мен?

— Ще ти кажа, като се видим.

Два часа по-късно в къщата пристигна куриер с голям плик за Лайза, на който пишеше: „Лично и поверително“.

Тя скъса плика и от него изпадна онова, което бе очаквала — списъкът с имената на външните вложители на агенцията „Хамкрофт“.

— Пристигна — извика тя на баща си, който нещо се суетеше из градината.

Двамата веднага се заеха със списъка, като прегледаха имената и особено адресите с надеждата да открият някой, който по някакъв начин би могъл да е свързан с Хенри Гранвил.

— Познавам много от тези хора — след няколко минути отбеляза Лайза. — Сигурна съм, че именно Тоби е завел повечето от тях в „Лойд“. Божичко, надявам се, че не всички са изгубили парите си.

— Но това не са хора, които биха си отмъстили по този начин, нали? — попита сър Джордж.

— Не бих си и помислила такова нещо, но човек никога не знае.

Изведнъж баща й застина, вперил поглед в една от страниците. После шумно си пое дъх.

— Какво има, татко?

— Струва ми се… че улучихме — гласът му беше застрашително тих.

— Кой? Какво? Кажи ми.

— Първо на първо, адресът е в Нюбъри.

— И?…

— Полковник Реймънд Макензи. Мелоус Хол, Нюбъри, Бъркшир — прочете той на глас.

— Е?…

— Познавам го. Беше в моя полк. Спомням си, че вложи парите си в „Лойд“, след като напусна армията, през 1973-а. Отдавна сме изгубили връзка, но нищо не може да ми попречи да му позвъня, нали? Заради доброто старо време. Едва ли знае, че си омъжена за Тоби, затова няма да свърже моето обаждане с изчезването му.

— Боже мой! Чудя се дали още някой не живее около Нюбъри — Лайза отново прегледа списъка. — Да! Виж! Тук има още един, някой си Брайън Тод, който живее в Лонгейкър Фарм, Бонуел, близо до Нюбъри, Бъркшир. Питам се дали и той не е замесен?

Лицето на сър Джордж бе пламнало от възбуда.

— Лайза, имам чувството, че това ще ни отведе при Тоби. Смятам веднага да се обадя на тоя тип Макензи.

 

 

В другия край на Лондон, в Камарата на общините, беше ден за парламентарен контрол и Антъни усещаше, че нещо се мъти. Във вторник и сряда следобед тук винаги бе вълнуващо, тъй като министър-председателят току скачаше на крака, за да отговаря на зададените му въпроси, които летяха към него като куршуми. Но все пак винаги се оказваше подготвен. Нищо не бе оставено на случайността. Неговият личен парламентарен секретар винаги го снабдяваше с всички факти и цифри, необходими, за да отговори на списъка с въпроси, представен му по-рано.

— Какво става? — Антъни се наведе напред и попита един член на кабинета, който тъкмо заемаше мястото си на банката пред него.

— Другата страна се е добрала до някакви слухове за „Лойд“ — отговори му министърът на околната среда.

Двамата едновременно погледнаха към опозицията в другия край на залата, някои от нейните представители имаха много доволен вид.

— Знае ли министър-председателят? — попита Антъни, като се намръщи.

— Според мен знае, че става нещо, но на никого не е ясно какво е то.

Но Антъни знаеше. Ема го бе научила и му го каза късно предишната вечер, когато той се върна от съвещанието. Това бе една от онези пикантни новини, които някои членове на Лейбъристката партия с удоволствие биха използвали срещу консерваторите; ход, замислен от някой пакостлив вестникар с надеждата да пусне вълка в кошарата.

— Трябва да предам нещо на министър-председателя — малко притеснено каза Антъни.

Два часа по-късно лидерът на опозицията се изправи срещу министър-председателя. Той се изрази многословно, но неговият въпрос беше тъкмо на място.

— Само това правителство — започна той — би позволило на институция като лондонския „Лойд“ да се саморегулира. Най-малко трима управители на Английската банка през изминалите години са се опитвали да наложат някакви предписания на тази институция с един-единствен успех през 1983 година, когато най-после е бил създаден управителен съвет. Все пак — тук лидерът на опозицията млъкна за повече драматизъм, — какво повече би могъл да очаква човек от едно учреждение, управлявано от династия от деспоти, което, би могло да се каже, прилича по-скоро на някаква мафия на английската аристокрация, отколкото на застрахователно дружество.

Чу се гневно ръмжене откъм банките, определени за правителството, и Антъни Търнбъл мислено се приготви за момента, когато лидерът на опозицията щеше да нанесе смъртоносния удар. Не беше необходимо да чака дълго.

— Там играят нечисти сделки… все пак! Има корупция на всички нива… Нима не е странно, че когато работници губят парите си, това винаги се дължи на собственото им безразсъдство, не е работа на правителството „да им става гарант“.

До този момент лидерът на опозицията говореше с лек и закачлив тон, макар да се долавяха и саркастични нотки. И двете половини на парламента се наслаждаваха на обичайните сравнения между левите и десните. После изведнъж Антъни разбра, че ще получат нож в гърба.

— Но какво става — изрева лидерът на опозицията, — когато някои джентълмени от другата половина на парламента си опарват пръстите и губят пари, какъвто засега е случаят с петдесет и един вложители на „Лойд“? Плащат ли си като джентълмени, за каквито се представят? Продават ли къщите си? Залагат ли бижутата на съпругите си? Лишават ли се от автомобилите си, слугите си и личните си лекари? Не! Вместо това карат бедняците от улицата, които се опитват честно да си изкарват прехраната, да платят техните загуби! Ето какво правят!

Гласът му бе заглушен от овациите на едната половина на парламента и от гневни викове откъм банките на правителството.

— Те ще поискат от данъкоплатеца да компенсира техните загуби! Ето какво ще се случи! Кажете ни, господин министър-председателю, ще позволите ли на тези почтени джентълмени, които представляват Консервативната партия, да забогатеят за сметка на средния работник и да живеят в разкош? И не само да живеят в разкош, но и да останат членове на парламента? Защото всички знаем, че ако трябваше сами да посрещнат загубите си, мнозина от тях щяха да бъдат разорени. Тогава какво щеше да се случи? Щеше да има допълнителни избори! И в резултат на това Консервативната партия щеше да загуби петдесет и едно места, а ние щяхме да ги спечелим!

 

 

— Настъпи истински хаос — каза Антъни на Ема, когато двамата се прибраха в лондонския си апартамент същата вечер. — Слава Богу, аз успях да предам съобщението на министър-председателя, преди да дойде време да отговаря на въпросите, но се притеснявам заради тази поредица от статии за „Лойд“, която пишеш.

Ема, която правеше омлет за късната им вечеря, спря и вдигна поглед към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Иска ми се да се беше отказала, Ема.

Тя изглеждаше слисана.

— Но това е най-големият шанс, който съм имала в цялата си кариера — възрази Ема.

— Може би, но ти вече не работиш като журналистка. За теб това е нещо странично. Много лесно би могла да се откажеш.

— Но аз не искам да се отказвам. Умирам от желание да напиша тези статии, Ант. Това е моят голям шанс. Ти знаеш, че винаги съм искала да се занимавам с важни журналистически проучвания и да стана голяма журналистка, а това ми дава идеалната възможност да покажа какво мога!

Антъни я погледна студено и на лицето му се изписа изражение, което не бе виждала никога по-рано.

— Но това може да се отрази на кариерата ми — каза той.

— На твоята кариера? — очите й се разшириха от удивление и мъка. — А какво ще стане с моята кариера?

— Ти се омъжи и имаш деца.

— Ти също се ожени и имаш деца — рязко отвърна тя. — Позволи ли това да попречи на кариерата ти?

— Не бъди глупава, Ем. Много добре разбираш какво искам да кажа. Съпругата на един член на парламента би трябвало да го подкрепя. Все пак имаме деца — неловко завърши той.

Ема го изгледа гневно.

— И значи ти очакваш от мен да се откажа от кариерата си, само защото съм се омъжила за теб?

— Нямам нищо против от време на време да работиш на свободна практика, тук-там.

— О, така ли? Това е голяма работа! Позволено ми е да пиша скромни статийки, както подобава на съпруга на депутат, но когато получавам най-големия шанс в живота си, трябва да се откажа? Искаш да кажеш, че „в моето положение“ не съм в състояние да приема предложението, така ли?

Тя вече кипеше от гняв и тресна тигана с омлета на кухненския плот.

— Успокой се, Ем. Няма защо да се вживяваш толкова. Налага се да проумееш, че като моя съпруга не би трябвало да пишеш по спорни въпроси. Особено когато се отнася за нещо, в което съм замесен и аз.

— Ако си толкова съвършен, тогава, първо на първо, защо си замесен в нещо, което представлява спорен въпрос? — натъртено попита тя. — Стотици хора губят парите си, много от тях по най-скандален начин, като резултат от корупция в огромни размери, но само защото ти и правителството се намирате на огневата линия, аз трябва да си мълча и да оставя този шанс да стана първокласна журналистка да ми се изплъзне, така ли?

В очите й блестяха гневни сълзи. Беше ужасно разочарована от Антъни. Беше очаквала той да се гордее с нейния успех; когато децата пораснеха, тя смяташе да започне постоянна работа в някой вестник. Все така ли щяха да се карат, когато тя напишеше нещо, което би го поставило в неудобно положение като член на парламента?

— Няма защо министър-председателят да получи нож в гърба, забит от членовете на собствената му партия или от техните семейства — студено отбеляза Антъни. — Днес тази история с „Лойд“ го постави в много неловко положение. Както казва опозицията, ако хора като мен банкрутират, това ще бъде пагубно за Консервативната партия. Не искаме да се вдига много шум около цялата тази история с „Лойд“. И без това си имаме достатъчно проблеми.

Ема го изгледа изпитателно и изведнъж вече не й харесваше онова, което виждаше.

— Значи смяташ да оставиш правителството, което означава данъкоплатеца, което означава обикновения човек от улицата, да плати твоите загуби, за да запазиш топлото си местенце в парламента? — попита тя.

Антъни цял пламна от гняв.

— Ти нарочно се правиш, че не ме разбираш — раздразнено отвърна той.

— Струва ми се, че не е вярно, Антъни. Струва ми се, че се изразявам ясно и точно. Остава ни само да видим как ще се справиш със собствената си съвест. А междувременно, ако ме извиниш, отивам да прегледам бележките си, за да се приготвя за утрешното редакционно съвещание. Омлетът ти е ей там.

Тя го посочи, обърна се и без да погледне назад, излезе от кухнята с високо вдигната глава. За нищо на света не би позволила на Антъни да разбере колко е обидена и разстроена.

 

 

Лейди Роузмари лежеше по гръб, вперила поглед в тежкия брокатен балдахин на леглото. До нея сър Хъмфри се бе облегнал на лакът й без особен интерес четеше една статия за лова, поместена в списание „Хорс анд Хаунд“. От очите й тихо се стичаха сълзи и падаха на възглавницата, но едва когато едно леко ридание се изтръгна от разтворените й устни, съпругът й разбра, че нещо не е наред. Смаян, той се премести по-близо до нея и с тревога я погледна в лицето.

— Какво има, момичето ми? — изплашено попита сър Хъмфри.

Тя нямаше навик да плаче. Всъщност той дори не можеше да си спомни кога за последен път се е случвало това.

Лейди Роузмари направи опит да се овладее. На устните й се появи треперлива усмивка.

— Ами… ами просто защото след толкова години жребият е хвърлен. Най-накрая предложихме на търг това място и аз се чувствам…

Тя млъкна. Нямаше думи да опише чувството на ужасяваща празнота и мъка, което изпитваше. Беше като да загубиш някого, когото обичаш, като да те разрежат на две, да изтръгнат корените ти, наред с усещането за поражение, защото именно тя след триста години трябваше да изостави този дом на своите предци. Всяко поколение на свой ред получаваше Кейвънхам Корт, за да се грижи за него и да го запази за следващото, но сега неин син или внук нямаше да го наследи. Чукчето на аукциониста щеше да удари право в сърцето й и с всеки следващ удар при разпродажбата на вещите сърцето й щеше да бъде разбито на все по-малки парченца.

— Знам, че това е голям позор — съчувствено рече сър Хъмфри. Потупа я по рамото. Много не го биваше да говори.

— Не очаквах, че ще ми е толкова мъчно — каза тя, като мачкаше дантеления край на завивката. — Бях решила да бъда смела, но… О, Хъмфри! Ще бъде ужасно, нали? Няма да живеем повече тук.

— И на кучетата ще им липсва — тъжно рече той.

Тя се пресегна и стисна здраво ръката му.

— Просто ще трябва да се държим един за друг, нали така? И да си намерим апартамент близо до някой парк, за да можеш да разхождаш кучетата.

Няколко минути двамата лежаха мълчаливо, всеки се опитваше да си представи какъв ще бъде животът без Кейвънхам Корт, където прекарваха всеки уикенд и Коледа. Гърлото на лейди Роузмари мъчително се сви, когато си спомни за изминалите коледи.

— Вината е моя, нали? — най-накрая каза сър Хъмфри. — Мога само да кажа, че ужасно съжалявам. Иска ми се да се бях родил умен — заради теб, ако не заради себе си. Тогава всичко това никога нямаше да се случи.

Тя още по-силно стисна ръката му.

— Поне сме заедно — изрече тя, до голяма степен за собствена изненада. Финансовите проблеми като че ли бяха ги сближили, пък и нали хората бяха по-важни от вещите, както си каза тя.

 

 

— Макензи? Стари приятелю! Обажда се Мортимър, Джордж Мортимър.

— Ама че работа! — по линията се чу звучен смях.

Двамата старши офицери, които не бяха се виждали от двадесет и пет години, си говореха така, сякаш бяха изминали само няколко месеца.

— Как живееш? — попита сър Джордж.

Смехът замря и полковник Реймънд Макензи заговори трезво:

— Налегнаха ме неприятности. Работите ми не вървят много добре.

— Надявам се, че няма нищо сериозно, стари приятелю.

— Трябва да продам къщата си. Загубих цяло състояние в „Лойд“. Ние сме почти разорени.

— Боже мой, лоша работа! — каза с престорено удивление сър Джордж. — Съжалявам да го чуя. Какво смяташ да правиш?

Настъпи пауза и след малко Макензи каза:

— Може да отидем да живеем в Канада. Имам брат в Торонто, който притежава завод за дървен материал. Може би той ще ми даде някаква работа, ако всичко друго пропадне.

— Скъпи приятелю! Но си имаш добра компания, нали? Доколкото разбрах от вестниците, стотици хора са изгубили парите си — отбеляза сър Джордж.

— О, не съм сам, знам го. Аз не се притеснявам чак толкова, но за жена ми Кити това е тежък удар. И в никакъв случай не иска да се преместим от Мелоус Хил. Това е много красиво място.

„Като че ли не знам какво е, мълчаливо си помисли сър Джордж, и аз обичам Балнабрек.“

— Какъв срам! — каза той на глас. После подхвана много внимателно: — Четох във вестниците за онзи тип, дето се самоубил. Ти разбра ли за него? Гренвил или Гранвил, или нещо такова. Живял е някъде близо до вас, затова се сетих за него. Ужасна трагедия.

— Хъммм — уклончиво реагира Макензи.

— Срещал ли си го някога? — нехайно попита сър Джордж.

— Не — отговорът беше прекалено кратък и прекалено бърз.

— Е, добре. Дръж главата си изправена, старче. Обаждам ти се, защото смятах в петък да бъда в Нюбъри, за да купя нещо от един антикварен магазин и се чудех дали да не се срещнем и да пийнем по едно. Напоследък почти не мърдам от Шотландия, но когато го направя, ми се иска да видя и някой стар приятел.

Макензи се съгласи и двамата се уговориха да се срещнат в една селска кръчма съвсем близо до града. Това означаваше, че за уикенда ще се наложи да си наеме кола, която да кара сам, защото сега не можеше да пътува нито с Лайза, нито с Фреди, за да не би Макензи да се усъмни нещо. Но това нямаше значение. Той изведнъж усети тръпката на очакването, сякаш отново, както навремето, работеше във Военното разузнаване и бе на косъм да направи важно разкритие. Щеше да му е приятно да види отново стария Макензи и много по-приятно, ако това доведеше до откриването на Тоби.

 

 

Беше само едно малко съобщение на трета страница на „Глоуб“, но когато го прочете, Лайза разбра, че времето за Тоби е почти изтекло. Заглавието гласеше:

„Вдовицата на самоубиеца от „Лойд“ изчезва“

По-надолу пишеше с малки букви:

„Мисис Джанет Гранвил е изчезнала от пансион в Барънс Корт, след като с много разтревожен вид е тръгнала с двама мъже. Нейната хазяйка, Мариън Питърсън, е съобщила за изчезването й, след като тя не се е прибрала вечерта. Петдесет и две годишната Джанет овдовя, когато съпругът й Хенри, петдесет и девет годишен, се самоуби. Смята се, че е изпаднал в депресия, след като е загубил всичките пари на семейството при провала на „Лойд“.“

Това бе всичко, но бе достатъчно. Сега беше само въпрос на време полицията и пресата да свържат двете изчезвания.

Обзета от трескаво безпокойство, тя се обади на президента на „Лойд“. За нейно облекчение той беше в офиса си.

— Нищо повече не мога да ви кажа — веднага заяви Малкълм Блакуел, изпреварвайки въпроса й. — Няма никакви нови събития.

— Забелязахте ли какво пише на трета страница на „Глоуб“? — попита го Лайза.

— Да — кратко отвърна той. — Но нищо не можем да направим.

— В края на седмицата ще бъда в провинцията. Имате ли телефонния ни номер там?

— Във всеки случай най-добре е да си го запиша.

Лайза му даде номерата на телефона и на факса.

— А вие в града ли ще останете?

— Да — отново каза той. — Ако има някакви новини, ще ви се обадя.

— Благодаря.

Лайза затвори телефона, чувствайки се по-отчаяна от всякога. Малкълм Блакуел изглеждаше толкова незаинтересован! Като че ли седеше и чакаше да се случи нещо с такова безразличие, сякаш ставаше въпрос за резултата от някакъв мач. „Защо някой не направи нещо?“ — ядосано си помисли тя.

Позвъни на Ема. Приятелката й явно преливаше от енергия.

— Работя като луда за тази статия — каза тя — и искам да те помоля за една услуга.

— Какво има, Ем?

— Мога ли да дойда в събота следобед в Чокландс, за да поговоря със свекър ти за „Лойд“ и да доведа децата със себе си? Те биха могли да си играят в градината с твоите, нали така? Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — Лайза бе изненадана. — Но все пак наистина ли искаш да го направиш през уикенда? Не е ли по-добре да дойдеш тук? Тъй като и така си в Лондон, сигурно ще ти е по-лесно.

— Не. Ние с Антъни се скарахме, не си говорим. Исках да се махна от тази къща още в събота, защото уикендът ще бъде ад и за двама ни, ако останем тук заедно.

— О, Ем! Съжалявам. Но ти май не си много разтревожена, нали? Какво се е случило? Вие с Антъни никога не се карате.

— Всичко е толкова досадно, Лайза. Той е истински негодник! Иска да се откажа от тази статия, защото се страхува, че може да изпадне в неловко положение като член на парламента. Май смята, че трябва да се откажа от всичко, защото би могло да се отрази зле на кариерата му. Ами моята кариера?

— О, Ем… Но той има основания, нали?

— Не ми казвай, че си на негова страна! Защо кариерата на един мъж да е по-важна от кариерата на една жена? — натъртено попита тя. — Това надхвърля всякакви граници!

— Е, все пак… — Лайза не искаше да спори с нея, имаше да мисли за по-важни неща. — Тогава ела в събота следобед. Децата страшно ще се зарадват, когато им кажа, че ще доведеш твоите. О, и между другото… Хвърли един поглед на трета страница на „Глоуб“. Това никак не е хубаво.

След като затвори телефона, Лайза взе вестника и отново прочете съобщението. Още веднъж се изкуши да вдигне слушалката, да се обади в полицията и да съобщи истината за изчезването на Тоби, както и за това на Джанет Гранвил. На полицаите несъмнено можеше да се разчита да се справят с това положение по възможно най-добрия начин. Така навярно щеше да е по-добре, вместо да оставя всичко в ръцете на Малкълм Блакуел, който позволяваше на похитителите да му диктуват какво да прави.