Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (16)

XVI

Наближаваше полунощ, когато Лайза спря колата си пред къщата на Холанд Парк Уок. Нина и Мартин бяха задрямали по пътя и сега се събудиха, объркани и капризни. Фреди, който ги следваше със собствената си кола, свали багажа и го занесе вътре.

— Защо не отидете направо в стаята си? — предложи Лайза на Нина и Мартин. — Искате ли нещо за пиене?

— Би било добре да изпием по един чай — каза Нина, а Мартин изсумтя одобрително.

— Аз ще занеса всички куфари горе — предложи Фреди. По молба на Лайза той щеше да остане тук за няколко дни. — Пък и няма кой знае какъв смисъл да се прибирам у дома — тъжно отбеляза той. — Мелиса все още е в болницата, но дори да не беше там, съмнявам се, че щеше да иска да се върна вкъщи. Струва ми се, че не иска да ме види повече.

— Трябва да се опитаме някак си да изгладим нещата между вас и всичко пак да стане нормално — каза Лайза. — Налага се някой да й набие малко ум в главата и да я измъкне от лапите на ужасната й майка, доколкото разбирам.

Тя слезе на долния етаж в кухнята, оставена в идеален ред и безупречно чиста благодарение на домашната помощничка Одет. Сложи чайника на печката и тъкмо вадеше чашите, когато се появи Фреди с пощата в ръка.

— Нина и Мартин добре ли са? — попита Лайза.

През последните няколко дни имаше чувството, че те никак не са й от помощ, по-скоро се превръщаха в бреме. Мартин непрекъснато мърмореше, че му е студено и се заяждаше с всеки, който кажеше дори една лоша дума за „Лойд“, докато Нина често плачеше и по този начин внушаваше на Лайза, че и двете повече никога няма да видят Тоби.

— Горкичките, готвят се да си легнат — отговори Фреди.

— И на мен ми е жал за тях — Лайза подреждаше чашите и чинийките върху един поднос. — Те са прекалено стари, за да изживеят целия този кошмар. — Чувстваше се виновна, задето ги бе съдила прекалено строго; те страдаха не по-малко от нея.

В това време Фреди разпределяше пощата на кухненската маса и откри едно писмо, адресирано до Фредерик Мортимър, Ескуайър. Беше написано на пишеща машина, белият плик изглеждаше луксозен.

— Кой ли би могъл да ми пише на този адрес? — стреснато попита той.

Лайза рязко вдигна глава.

Отвори го, Фреди. Може би е свързано с Тоби?

— Това не е много вероятно, нали? — той взе един нож, разряза плика и като разгъна писмото, недоверчиво опули очи и зяпна.

— От кого е?

— От някаква адвокатска фирма! Никога не съм чувал за нея… Невероятно! Пишат ми…

Лайза бе взела плика. На него нямаше марка. Писмото бе донесено на ръка. Тя разтревожено погледна Фреди.

— Какво пише?

— Мелиса е сменила всички ключалки в къщата, за да не ми позволи да вляза и те ми пишат, че ще уредят личните ми вещи и дрехите да бъдат докарани тук в началото на седмицата. Божичко, Лайза! Тя веднага е подала молба за развод и ми е забранено да се прибирам вкъщи! Тя ме изхвърля от къщата!

Той изведнъж седна на един от кухненските столове, цял се тресеше.

— О, Боже мой… — Лайза слисано клатеше глава.

— Можеш ли да повярваш? — той зашеметено погледна сестра си.

— Чудя се дали тя не смята, че би могла да запази къщата, да предотврати продажбата й заради загубите в „Лойд“, като те изхвърли и живее там сама.

— Не знам.

— Намери си добър адвокат, Фреди. Ще ти дам името на адвоката на Тоби. Той е най-добрият.

— Господи, тя здравата се е разбързала, нали? Едва в петък по обед напуснах къщата, за да дойда с теб в Чокландс. Предполагам, че е накарала майка си да уреди всичко — изглеждаше тъжен и отчаян.

— Тя е кучка и ти ще си по-добре без нея, щом смята да се държи така — гневно каза Лайза. — Идва ми да убия тая малка глупачка, задето те изоставя по този начин.

Фреди не можеше да не се усмихне на нейната сестринска лоялност.

— Тоби е щастлив, че има жена като тебе — тихо изрече той. — Ти никога не би се държала като Мелиса, нали?

— Разбира се, че не. Онова, което ме удивлява, е, че ти изобщо не си виновен. Ако й беше изменил с друга или беше проиграл парите на комар, или се напиваше всяка вечер, тогава може би тя щеше да има право. Макар че пак щях да смятам, че се държи лошо — съвсем нелогично добави тя.

— Не знам какво да правя. Сигурно нищо. Не бих могъл да направя кой знае какво, щом тя не иска да има нищо общо с мен.

Той седеше сгърбен до кухненската маса; изведнъж закри с длани пламналото си и сгърчено лице. Лайза веднага го прегърна и започна да го утешава, както бе правила в детските им години.

— Може би тя скърби за смъртта на бебето и това е естествено. Такова нещо би извадило всекиго от релси, ето защо можем да се надяваме, че това не е краят, Фреди. Навярно ще успееш да измислиш нещо, когато тя се пооправи, а?

— Но тя се нахвърли върху мен веднага щом чу за „Лойд“. Оттогава непрекъснато е сърдита, сърдита и разочарована, защото е очаквала, че в живота й всичко ще бъде идеално. Щом разбра, че ще станем бедни, че направо ще се разорим, тя се промени. Струва ми се, че това няма нищо общо с бебето.

— О, Фреди, съжалявам — Лайза опря глава на рамото му. — Все още ли я обичаш? — тихо попита тя.

Като че ли изминаха няколко минути, преди той да кимне бавно.

— Да — промълви почти неразбираемо.

Точно от това се бе страхувала Лайза. Ако той все още обичаше Мелиса, щеше да му бъде много по-трудно да я пусне да си отиде, когато се стигнеше дотам.

— Можеш да останеш тук колкото искаш — веднага каза тя. — Ще се наложи да делиш една стая с Томас, докато родителите си отидат, но няма да имаш нищо против, нали? В края на всяка седмица ще ходим в Чокландс, там има повече място…

Фреди свали ръце от лицето си и с влажни очи удивено погледна Лайза.

— Като че ли и без това тревогите ти не са предостатъчно, та трябва да се притесняваш и за мен! Сигурно си безумно изплашена за Тоби и за онова, което става с него, сигурно се притесняваш, че сте изгубили всичките си пари и въпреки това ето че се грижиш и за мен. Ти наистина си най-забележителната жена на света.

На лицето й се появи крива усмивчица.

— Ако не си помагаме, с нас е свършено, Фреди. Хайде, нека да занесем този поднос на Нина и Мартин.

— Аз ще го занеса.

— Благодаря ти. Най-добре е аз да отида да проверя дали някой не е оставил някакво съобщение на телефонния секретар, докато ни нямаше.

— Добре — той с благодарност я целуна по бузата.

Фреди излезе от кухнята, а Лайза започна да преглежда пощата. Стигна до един плътен кафяв плик и спря. Почеркът беше непознат, а пощенското клеймо — размазано. Напипа нещо квадратно и твърдо. Кой би могъл да й изпрати книга? Тя скъса лепенката на плика и измъкна отвътре някакъв черен пластмасов предмет. Беше видеокасета, без надпис, без етикет, без каквато и да било бележка.

Обзета от трескаво нетърпение, Лайза изтича по стълбите на горния етаж. Втурна се във всекидневната, включи видеото на телевизора и нагласи бързо касетата.

Тогава го чу. В този сърцераздирателен миг тя едва не припадна, защото това бе един глас, който й бе по-близък и по-скъп от всеки друг. Топлият, звучен, плътен глас, който толкова дълго време бе изпълвал дните и нощите й и всеки момент от живота й. След миг на екрана се появи образ. Това бе Тоби. Тя впери поглед в небръснатото лице, в подпухналите очи, по които си личеше, че от доста време не беше спал, и в парчето лейкопласт на слепоочието му. Изглеждаше неизмит, неподдържан, изпит, в гласа му звучеше някаква фалшива нотка. Бяха ли го накарали да прочете предварително подготвен текст? Дали не се опитваше да й внуши нещо, което не му позволяваха да каже? Лайза бе така объркана и стресната, че всъщност не чуваше добре какво говори той. Тоби, нейният любим Тоби, й говореше и тя трябваше да се овладее, да чуе какво й казва, да не пропусне нито една дума, нито един нюанс от изражението му и да го разгадае, доколкото бе възможно. С треперещи пръсти върна записа в началото и отново включи видеото.

— Лайза, скъпа, надявам се, че ме слушаш — започна той. — Това е единственият ми шанс да говоря с теб. Не мога да говоря дълго, но се налага да убедиш Малкълм Блакуел да изпълни условията. Той знае какви са те. Хората тук губят търпение и той трябва да се размърда колкото може по-скоро. Лайза, ако Малкълм не изпълни условията, моите дни са преброени. Сериозно ти говоря. Тези хора не се шегуват. Ще ме убият, ако не получат каквото искат, ще ме убият, ако се намеси полицията или моето положение стане известно. Надявам се, че ти и децата сте добре, скъпа, и също така се надявам, че скоро ще бъдем заедно, но това ще стане само ако Малкълм изпълни инструкциите. Довиждане, Лайза. Обичам те.

В този момент звукът спря и образът изчезна, а Лайза остана да се взира в трепкащия черно-бял екран, докато сълзите се стичаха по бузите й. Само риданията й нарушаваха тишината в стаята, допреди малко изпълнена с гласа на Тоби.

— Тоби… — мъката й беше огромна, бездънна.

Тоби беше толкова далеч и същевременно толкова близо. Гласът му все още отекваше в ушите й. Изпитваше непреодолим копнеж да бъде с него, да го държи в прегръдките си и да му каже колко много го обича. Сълзите я задавиха, ослепиха очите й. Болката в гърдите й бе толкова силна, че отне дъха й.

— Лайза! За Бога, какво има? — Фреди бе застанал на прага и я гледаше смаяно.

Лайза отново включи видеото.

Когато записът свърши, Фреди изглеждаше потресен.

— Но това поне означава, че той все още е добре — утешително каза той.

— Зная.

— Мислиш ли, че наистина ще го убият, ако не получат парите?

— Сигурна съм, че са го принудили да каже всичко това — рече Лайза, като бършеше очите си и се опитваше да мисли разумно. — Още рано сутринта трябва да занеса едно копие на Малкълм Блакуел.

— Предполагам, че те блъфират — каза Фреди. — Сигурно няма да им се иска да отговарят и за убийство, нали?

— Нищо не се знае.

— Какво? Типове като онзи татков приятел Макензи? И като онзи фермер? Не смяташ ли, че е малко вероятно? Струва ми се, че има и някой друг, който дърпа конците? Някой, който е безкрайно жесток и безкрайно отчаян.

Лайза все още изглеждаше дълбоко разстроена.

— О, Божичко, това е истински кошмар, нали? Колко ли още ще продължи?

Фреди дълбоко въздъхна.

— Иска ми се да можехме да кажем на полицията. Ако беше съобщила на полицаите, че Тоби е затворен в онази изоставена бензиностанция, те като нищо щяха да стигнат там много преди тебе и да го освободят за минути.

— Недей, Фреди — умолително изрече тя. — Непоносимо е дори да си го помисля.

— Ще можеш ли да спиш тази нощ?

— Струва ми се, че не.

— По кое време утре ще разберем какви са резултатите от финансовата проверка в синдиката „Хамкрофт“?

— Може би по обед. Или ще ги съобщят в телевизионните новини в един. Не че това ще има някакво значение за Тоби. Трябва да се докопаме до Малкълм Блакуел.

Лайза изглеждаше съкрушена. Фреди едва събра кураж да й зададе следващия въпрос, но се налагаше:

— Смяташ ли, че от „Лойд“ ще платят сега?

Въпросът остана да виси във въздуха между тях, без отговор и неподлежащ на отговор.

 

 

В осем часа на следващата сутрин Чарлс Брайър излезе от елегантното мраморно фоайе на Арлингтън Хаус с дипломатическо куфарче в ръка. Както винаги, бе целунал Джейн за довиждане и я бе оставил сама да се разпорежда с времето си. Тя несъмнено щеше да отиде да пазарува, после на фризьор, после щеше да обядва с някоя приятелка и може би да попазарува още малко, преди да се прибере в техния апартамент с излаз на покрива, за да се приготви за следващите делови посещения в дома им. Както Чарлс бе разправял на приятелчетата си, най-хубавото на тази жена беше, че не му създаваше никакви главоболия. Харчеше в рамките на позволеното, събираше се с приятни и посредствени жени като нея, които никога не биха се замесили в някакъв скандал. Не пиеше и не клюкарстваше. Винаги вършеше каквото й кажеха. Двамата бяха женени от тридесет и девет години и през това време тя не беше му създавала никакви тревоги.

Както винаги, колата го чакаше — тъмнозелен даймлер с шофьор, който работеше при него от близо петнадесет години. Дори Чарлс Брайър да имаше някакви лоши предчувствия за предстоящата си среща с президента на „Лойд“, това никак не му личеше. Нямаше и следа от вчерашното нервничене по време на обеда с Деклан и Максин. Мъртвешки спокоен, какъвто може да бъде само човек, който знае каква съдба го очаква, той четеше „Таймс“, докато колата пътуваше в натовареното движение към Лайм Стрийт.

Тук, в сянката на събуждащата се империя от стомана и стъкло, той слезе от колата и като влезе в сградата, насочи се право към кабинета на президента. Беше осем и четиридесет и пет. През целия си живот той винаги бе точен. Въведоха го направо в кабинета на Малкълм Блакуел, където го очакваше съдбата му.

 

 

Лайза въобще не спа. След като Фреди се замъкна с последни сили в леглото си, тя остана във всекидневната, за да прехвърли видеозаписа на две празни касети — за Малкълм Блакуел и Деклан. Беше толкова прекрасно да слуша отново гласа му, да затваря очи и да си представя, че той е в стаята. Съвсем изтощена, най-накрая тя слезе на долния етаж, изкъпа се и си легна, но не можа да заспи. Беше четири часът сутринта и Лайза още не бе решила какво ще прави, освен че трябваше да се свърже с Малкълм Блакуел. Но каква полза щеше да има от това? Беше малко вероятно той да се съгласи да изпълни условията на похитителите, макар че наистина заплашваха да убият Тоби. Тогава какво? Би ли посмяла да отиде в полицията? Тоби бе казал да не го прави, но нали така му бяха наредили?

Докато ясната синя зора изгряваше над покривите на Лондон, тя стигна до заключението, че единственият шанс да открият и спасят Тоби бе свързан със слабата надежда баща й да успее да се добере до някаква полезна информация с помощта на подслушвателната апаратура или пък Джанет Гранвил, след като се съвземеше от преживяното, да се сети за някоя жизненоважна подробност.

В шест часа Лайза се измъкна от леглото, пропускайки за първи път ранното утринно бърборене на децата, които подобно на нетърпеливи птички всяка сутрин бързаха да напуснат гнездото, за да се включат в хора на зората. На долния етаж бе тихо и спокойно, тя отвори френските прозорци с изглед към градината и вдъхна уханието на жасмина и орловите нокти, навяващо спомени за Чокландс, когато двамата с Тоби в края на седмицата бяха мързелували на терасата, наслаждавайки се на богатите дарове на неговия успех. Сега тя би дала всичко, което притежаваха, само да си го върне обратно.

Фреди пръв слезе на долния етаж. Дотогава Лайза се бе облякла, бе дала на Одет наставления за деня и списък за пазаруване и бе прегледала пощата си.

— Спа ли? — попита го тя.

Фреди кимна малко смутено.

— Всъщност, да. Е, само няколко часа. Другите станаха ли?

— Не. Изпратих Одет да им занесе нещо за закуска. Мартин няма да е на себе си, докато не научи какви са резултатите от финансовата проверка — каза тя.

— Нали всички сме в същото състояние? Именно това е необходимо, за да бъдат опровергани онези отвратителни слухове за Тоби, нали така?

— Ако стигнат до ясни заключения. Боя се, че в доклада си комисията ще съобщи за съществуването на някои нередности, но никой няма да уточни кой ги е извършил, тъй че всички ще бъдат под подозрение, докато продължава по-нататъшното разследване.

— Горе главата, сестричке! Най-накрая ясно ще трябва да кажат кой е дърпал конците в този синдикат.

Лайза се усмихна.

— Тази сутрин изглеждаш много по-весел.

— Е, преди да заспя, размишлявах и стигнах до заключението, че Мелиса наистина е напълно под влиянието на тази своя ужасна майка. Ще трябва да се опитам да я накарам да проумее какво става, Лайза. Трябва да разбере, че след като сме женени, аз съм по-важен от майка й.

— Точно така — разпалено каза Лайза.

Когато наближи един часът, тя включи телевизора, за да чуе новините. Мартин и Нина седяха на дивана във всекидневната и притеснено наблюдаваха екрана. А Фреди бе обещал да се обади от офиса си малко по-късно, за да разбере какво е станало.

Това бе първата новина.

„В резултат на проведеното разследване на управленческите методи в синдиката „Мартин И. Л. Хамкрофт“ управителният съвет на „Лойд“ е повикал на помощ главния прокурор и Отряда за борба с мошеничеството. Пет хиляди вложители на синдиката са загубили изключително големи суми, без да смятаме значителните загуби на „Лойд“ като цяло. Смята се, че липсващата сума възлиза на около четиридесет милиона лири. На президента на застрахователната компания Чарлс Брайър е наложена глоба в размер на един милион лири. Той временно е отстранен от длъжност до приключване на разследванията.“

Съобщението бе кратко и по същество. Лайза бе толкова шокирана, че след като свърши, продължаваше да седи, вперила поглед в екрана.

— Четиридесет милиона лири! — слисано повтори тя. — За Бога, какво може да се е случило?

Обърна се към Мартин, който седеше отпуснато с мъртвешки бледо лице.

— Какво не е наред? — попита Лайза.

— Не знам. Не мога да повярвам — гласът му излизаше задавено някъде дълбоко от гърдите. — Трябва да е станала някаква ужасна грешка.

— Чарлс винаги е бил олицетворение на почтеността, нали така? — отбеляза Нина. — Не е възможно да е измъкнал всичките тези пари? Първо на първо, как би могъл да ги вземе?

Мартин я погледна измъчено.

— Това е ужасно. Това е краят на компанията, на всичко, което съм създал през годините. Не разбирам как Чарлс е могъл да допусне това.

— И то не е от полза за Тоби — натъртено отбеляза Лайза. — Съжалявам, Мартин, но ако питаш мен, синдикатът да върви по дяволите! Това съобщение с нищо не би помогнало да се премахне сянката на съмнение, увиснала над главата на Тоби.

Мисълта, че хората все още биха могли да продължават да мислят, че той е замесен, я изпълваше с възмущение и гняв.

— Ще отида при Малкълм Блакуел и ще го накарам да направи изявление за невинността на Тоби, без да разкрива, че е бил отвлечен. Освен това трябва да му занеса копие от видеозаписа на Тоби.

Докато говореше, тя започна да прибира нещата около себе си, изпълнена отново с енергия, защото имаше възможност да направи нещо полезно.

Мартин също се бе изправил.

— Аз трябва да се видя с Чарлс — възбудено заяви той. — Трябва да говоря с него. Не вярвам, че е извършил нещо незаконно. Ако въобще е виновен, според мен става въпрос само за грешки в управлението.

— Ще се забавиш ли? — разтревожено попита Нина. — В „Лойд“ ли ще ходиш? Или ще го посетиш в дома му?

— Ама разбира се, че ще отида в офиса. Той може да е отстранен от длъжност, но сигурно още не си е тръгнал! Господи, това е истинска трагедия — като мърмореше под нос, той бавно излезе от всекидневната.

— Да вървим заедно — решително каза Лайза. — Ако продължавам да се мотая тук, ще полудея.

Ема гледаше слисано писмото, което бе получила същата сутрин, и направо не можеше да повярва на очите си. Беше напечатано на плътна кремава хартия и в горния десен ъгъл на листа с червени релефни букви бе изписано:

Лойд, Лайм Стрийт, ЕСЗ, Лондон.

Никак не бе изненадана, че отдолу нямаше подпис.

Веднага позвъни на главния редактор на „Глоуб“. Това писмо, само по себе си, вече бе новина. Щом я свързаха с Ричард Макдоналд, тя веднага премина към същността на въпроса.

— Тази сутрин получих писмо със смъртоносна заплаха, Ричард. Написано е на бланка за писма на „Лойд“. Предупреждават ме да престана да разследвам случилото се и съвсем ясно пише, че ако продължавам да работя по тая тема, това ще бъде последното нещо, което ще направя на този свят.

Последва продължително мълчание. После Ричард слисано възкликна:

— Боже мой! Това е невероятно. Имаш ли някаква представа кой може да го е изпратил?

— Не. Анонимно е, но пощенският код е ЕСЗ, затова бих казала, че авторът му работи в „Лойд“ и не иска случилото се да излезе наяве в пресата.

— Права си! Господи! Не мога да повярвам. Виж какво, Ема, работата е сериозна. Не съм сигурен, че мога да ти позволя да продължаваш да се излагаш на опасност. В края на краищата ти си журналистка на свободна практика и ми се струва, че би трябвало да те защитим…

Ема го прекъсна.

— Моля те, не ми отнемай поръчката — умолително каза тя, — за да я възложиш на някой от твоите журналисти. Няма да позволя да ме уплашат. Цялата работа зависи от моята решимост да извадя всичко наяве. Според мен това писмо показва, че те са изплашени.

— Не смяташ ли, че първо трябва да обсъдиш този въпрос със съпруга си? — попита Ричард. — Не бих искал…

Ема отново го прекъсна:

— Не е нужно. Ще продължа да върша необходимото, за да се изясни цялата картина; ако тези хора имат нещо за криене, то трябва да излезе наяве. Просто исках да знаеш, че този материал е много по-важен, отколкото си мислех в началото.

— Ще ме държиш в течение за всичко, нали? И ще се пазиш, нали, Ема? Не мога да кажа, че съм много спокоен сега.

— Не се притеснявай, Ричард. Аз умея да се грижа за себе си.

„И няма да кажа нищичко на Антъни“, добави тя на себе си.

В един часа Ема включи телевизора, за да гледа новините. Журналистическият й инстинкт говореше, че нещата се развиват прекрасно. И кой ли би могъл да е авторът на това писмо? Чарлс Брайър? Деклан Конъли? Самият Малкълм Блакуел? Който и да беше, той несъмнено не желаеше тайните на „Лойд“ да бъдат разкрити.

 

 

На Деклан му беше прекалено зле, за да яде. Трябваше да обядва в „Савой“ с един светкавично издигнал се бизнесмен от Хъл, който, освен че беше забогатял чрез търговията с компютърни програми, преди останалите да са открили потенциалните й възможности, сега направо умираше от желание да се издигне в обществото. В неговите среди се смяташе, че лондонският „Лойд“ би могъл да му осигури охолството на висшето общество като първа стъпка към света на властимащите. Казваше се Франк Уолтърс и добродушието струеше от всяка пора на неговото румено и кръгло лице.

— И така, вие какво ще си поръчате? — настоятелно попита той, изучавайки подробно менюто.

— Аспержи и малко от пушената сьомга — едва-едва отвърна Деклан, като пиеше на малки глътчици вода с лед и съжаляваше, че не е отменил тази среща.

По-рано същия ден той бе в „Лойд“, когато в стаята със скоростта на торнадо се разпространи новината, че на Чарлс е била наложена глоба от един милион лири. И което бе по-лошо, че е бил отстранен от длъжност и е заподозрян в присвояването на четиридесет милиона. Дали това не беше заради малките синдикати, за чието запазване той бе настоявал дори след като Комисията ги бе обявила за незаконни? Или бе свързано с използването на вътрешна информация? Забранено и наказуемо деяние на фондовата борса, но практикувано в „Лойд“, разбира се, от онези, които бяха нечестни и непочтени.

— Съжалявам, че не успях да дойда в Лондон по-рано, за да обсъдим вашето малко предложение — говореше Франк Уолтърс, като подпъхваше около врата си бледорозовата салфетка. — Но аз бях ужасно зает и просто не можех да се измъкна.

— Това е хубаво — отвърна Деклан. — Че сте зает, разбира се. Хубаво е за бизнеса.

— О, спечелил съм цяло състояние. Червено вино ли ще пиете? — месестият пръст на Франк Уолтърс се спусна надолу по листата с вината, сякаш проверяваше резултатите от лотарията.

— Струва ми се… само вода, моля — Деклан полагаше огромни усилия да задържи ръцете си да не треперят, държеше ги в скута си, стискаше ги между бедрата си.

— Само вода? Имате нужда поне от една глътчица вино.

— Е, добре, благодаря. Тогава малко бяло вино.

Франк Уолтърс още повече се изненада.

— Бяло, а? Организмът ви има нужда от малко кръв — той гръмко се изсмя. — Кръв! Знаете ли, миналата зима бях доста зле, имах едно малко възпаление на белите дробове и ми направиха изследване на кръвта.

— О, да?

— И знаете ли какво откриха? — избоботи той.

Деклан поклати отрицателно глава, искаше му се да е някъде на другия край на света.

— Кръв в алкохолното ми кръвообращение! Какво ще кажете, а? Кръв в алкохолното ми кръвообращение! Ха-ха! — той се закиска гръмко и накрая избра бутилка „Шабли“. — И какви са тези шегички за „Лойд“? Докато пътувах насам, прочетох в един вестник, че някакъв тип е бил отстранен от длъжност и глобен един милион лири! Това има ли нещо общо с вашите работи?

Деклан измъчено преглътна.

— Във всяка каца с мед винаги има и по някоя капка катран — каза той, използвайки клишета, както обикновено. — То се знае, вестниците ще раздуят до безкрайност тази история, но вие няма защо да се притеснявате. Като застрахователен агент аз поемам грижата за всички външни вложители и можете да бъдете сигурен, че лично ще избера всеки синдикат, в който ще ви включа. Нарича се разпределение на загубите — добави, отчаяно опитвайки се да внесе някаква по-весела нотка в това, което казваше. — Сред моите вложители това е известно като „разпределяне на печалбите“ — продължи той.

Усмивката му беше измъчена, но достатъчно добра за Франк Уолтърс.

— Точно това исках да чуя! — каза той. — Печалби! И така, в кои синдикати ще ме включите? Морски или не?

— И в едните, и в другите — отвърна Деклан, без да се колебае.

Той можеше да се сети за доста синдикати с висок риск, където вече бяха отчетени загуби, Франк Уолтърс не го знаеше, но преди да е вложил и едно пени, парите му вече бяха загубени, Франк Уолтърс с цялото си състояние може би щеше да представлява капка в океана на общите загуби, които в края на деня биха могли да достигнат двадесет милиарда лири.

Франк вдигна чашата си, приличаше на човек, който смята, че е извадил късмет.

— Да пием за „Лойд“ — със сияещо лице изрече той — и за забогатяването.

— За „Лойд“ — глухо повтори Деклан, мислейки си, че накрая Франк Уолтърс едва ли щеше да може да говори за каквото и да било богатство.

Но не се чувстваше виновен. През последните години той бе включвал все нови и нови вложители, защото така изкарваше комисионата си, особено ако ги насочваше към синдикатите с висок риск. И сега имаха отчаяна нужда и от техните пари, защото иначе хубавата стара камбана на „Лутен“ щеше да забие, и то не само заради ритуала.

 

 

Към три часа следобед той се върна в „Лойд“ и пред главния вход налетя на Лайза, която тъкмо излизаше. Изглеждаше толкова отслабнала и измъчена, че отначало не я позна.

— Лайза! — възкликна той. — За Бога, какво правиш тук? При Чарлс ли си била?

За миг сините й очи объркано се втренчиха в него, като че ли нито го познаваше, нито разбираше какво й казва. После тя се съвзе. Деклан не биваше да знае, че е говорила с Малкълм Блакуел, че е чакала цели четири часа да се освободи, за да се види с него.

— Не, не аз съм ходила при Чарлс, а свекър ми. Аз просто го придружих — бързо отвърна тя. — А при теб как вървят нещата?

— Тази история с Чарлс е истинска катастрофа. Не знам какво ще се случи сега. След като си свърша работата в стаята, сам ще отида да го видя — Деклан се вгледа в лицето й. В държането й имаше нещо особено, беше някак уклончива, което не бе характерно за нея. — Щом вие двамата с Мартин сте ходили при Чарлс, защо сега излизаш от „Лойд“? Синдикатът „Хамкрофт“ се намира на Фенчърч Стрийт.

— Знам това! — тя се засмя кратко и фалшиво. — Просто наминах да видя един наш стар приятел… един от застрахователите — добави тя съвсем ненужно.

Деклан я гледаше и тя разбра, че не вярва на нито една нейна дума.

— Сега трябва да тръгвам, Деклан — Лайза заслиза надолу по стълбите към улицата. — И без това съм закъсняла.

— Някакви новини от Тоби? — попита той напрегнато и я последва.

— Съвсем нищо — с лекота излъга тя.

В този момент наблизо мина едно свободно такси. Лайза го спря, даде адреса си на шофьора и бързо се настани вътре. Деклан остана да зяпа удивено след нея.

— Ще ти се обадя… — извика той, но таксито вече се бе отделило от бордюра. Зърна профила на Лайза. Тя плачеше.

 

 

Минаваше пет часът, когато Джейн Брайър се прибра у дома в Арлингтън Хаус. Време за една хубава баня и за още една чаша чай. После щеше да се приготви за банкета във Фишмонгърс Хол — още една вечер, прекарана с колеги на Чарлс. Може би щеше да облече официалната рокля от морскосиня коприна? Или черната дантелена? Чарлс смяташе, че черната дантела има унил вид, но беше удобна. Пък и доста приятно подчертаваше перлите й. Джейн сложи роклята от черна дантела на леглото и извади черните атлазени пантофки и чантичката.

Реши да се порадва на спокойната атмосфера у дома, знаейки, че след около два часа Чарлс ще пристигне сред водовъртеж от телефонни разговори и резки команди, изгубени златни копчета за ръкавели, ругатни, задето официалната му риза не била достатъчно чиста, и викове по повод на онзи не пристигнал факс от Мексико, дявол го взел. Джейн легна на дивана във всекидневната и като пиеше чай, си припомняше приятния ден, който бе прекарала в компанията на сестра си Присила.

Бяха обядвали в „Клариджис“, където винаги можеше да срещне стари приятелки, а после се разходиха по Бонд Стрийт, докато стигнаха до най-разкошния магазин наоколо — „Асприс“. Тук, сред изобилието от сребърни прибори и бижута, старинни мебели и предмети, достойни за сватбени подаръци, двете бяха купили някои дрънкулки — готови подаръци за следващата Коледа. После, успокоени от изключителната изисканост и старомодната любезност на продавачките, които ги обслужиха, те се разходиха до „Риц“, където Джейн винаги можеше да осигури маса за следобеден чай, защото всички тук я познаваха толкова добре. Сред лъскавата декорация на чаения салон, кристалните полилеи и безкрайния червен килим, подобен на алено езеро, Джейн поглъщаше с очи целия този пищен разкош подобно на просто кафяво врабче, което е попаднало във великолепна градина, но смята, че заслужава само да подскача в канавката. Тя обичаше разкошната обстановка. Като че ли чрез някакъв особен вид осмоза се надяваше да попие в себе си малко от великолепието наоколо. Да, беше прекарала много приятен ден и искаше да запази това чувство на безметежно задоволство, което нежно я обгръщаше от сутринта, откакто Чарлс бе тръгнал на работа.

После включи телевизора, за да гледа новините в шест. Пет минути по-късно й се виеше свят от онова, което бе чула. В един миг целият й живот бе съсипан. Направо не можеше да го проумее. Защо Чарлс не беше й казал нищо? Защо я бе оставил да го научи по този ужасен начин? И какво точно означаваше това? „Отстранен от длъжност“? Не можеше да продължи да се занимава със застраховки? Бог да й е на помощ, не можеше дори да отиде на работа? Да предположим, че тези един милион лири за него не представляваха проблем, ами позорът? „О, Боже мой, какъв позор!“ — мислеше си тя. Как щеше да реагира фризьорката й? Ами всички онези приятни продавачки по магазините, които познаваше? Персоналът на „Риц“? Оберкелнерите на „Клариджис“ и „Конот“?

Джейн седеше на ръба на дивана, вперила невиждащ поглед в телевизионния екран, и се питаше как да се държи на предстоящия банкет. Или през всички предстоящи вечери, проточили се напред като пътепоказатели на бъдещето им?

… Но дали имаха бъдеще? Не знаеше какво я накара да го направи, навярно бе подтикната от някакво непонятно предчувствие, но тя влезе в разхвърляния прашен кабинет на Чарлс. Отиде до сейфа му в ъгъла, където се пазеха важни документи и нейните бижута, и без да се колебае, го отвори, използвайки комбинацията, която бе запаметила преди много години. Знаеше и къде точно да търси. Ръцете й мигновено се насочиха към втората поличка. Точно това бе очаквала. Паспортът на Чарлс липсваше.