Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (1)

I

Лондон, 1991

Лайза разбра, че съпругът й е изчезнал едва когато двама униформени полицаи позвъниха на вратата й един следобед и я попитаха дали не знае къде се намира той и дали е способен да извърши самоубийство.

Тя объркано се вторачи в тях.

— Какво говорите?

Единият извади бележник от задния си джоб и го разтвори.

— Това ли е домът на мистър Тоби Хамкрофт? — погледна към месинговите цифри, монтирани на модерната входна врата в черно. — Това е Холанд Парк Уок, номер 22, нали?

Лайза кимна утвърдително. По гърба й пролазиха студени тръпки, ледените иглици на страха прободоха сърцето й. Нещо се беше случило с Тоби, бе сигурна в това.

— Зло… злополука ли е станала?

— Не, доколкото ни е известно, госпожо.

— Тогава какво се е случило?

— Може ли да влезем за малко, госпожо?

Тя се отдръпна, за да ги пусне да минат. Коридорът бе задръстен с багаж — Лайза, трите й деца и домашната помощничка току-що се бяха върнали от провинцията. Тя ги въведе в просторната всекидневна, френските прозорци бяха отворени към градината, намираща се зад къщата в ранен едуардиански стил.

Изведнъж от дивана изникна кадифена муцунка, тъмни очички блеснаха, изпълнени с очакване. После една копринено пухкава топка с цвят на кехлибар подскочи напред, за да ги поздрави, преливайки от радост.

— Долу, Лоти!

Нямаше смисъл. Бленхаймската болонка потръпваше от вълнение, размахваше опашка, оголила зъби, и лаеше възторжено.

— По-кротко, момичето ми! Долу! — сега гласът на Лайза прозвуча по-сурово.

Лоти още веднъж предизвикателно размаха опашка и скочи обратно на дивана, където отново се сви удобно, поглеждайки ги между пухкавите си златисти лапички.

В настъпилата тишина полицаите се огледаха наоколо, обхващайки с поглед бъркотията от скъпи вещи в богаташкия дом. Бяха им казали, че Тоби Хамкрофт е направил куп пари, сега виждаха как ги е похарчил. В просторната стая преобладаваха бледозелените и жълтите цветове и бяха подредени няколко къта, отделени с масички, върху които бяха поставени саксии с големи орхидеи, изящните им цветове — изваяни като от нефрит. Някои от креслата и диваните бяха тапицирани с бледорозова и небесносиня коприна и ефектът бе удивителен — благодарение на тях обстановката не изглеждаше сладникава. Сред красивите френски старинни мебели се виждаха модерните джунджурии, характерни за един богаташки дом — произведения на изкуството и играчки за възрастни. Виждаха се и играчките на детето на богаташа: два конструктора и купчина видеокасети с анимационни филми. И наред със скъпоценните дреболии, сред които бе поставена и една кутийка от Фаберже, имаше и покъртителна колекция от глинени животинки, с много труд и обич оформени от детските ръчички. Трофеи на успехите в училище, донесени за гордите и любещи родители.

Лайза седна на розовия диван и посочи двете кресла отсреща.

— Какво се е случило със съпруга ми? Защо сте дошли? — разтревожено попита тя.

По-старшият от двамата полицаи — инспектор Робин Бък, погледна в бележника си. Той имаше остри черти на лицето, пронизващи кафяви очи и се държеше малко грубовато.

— Вашият съпруг работи в една застрахователна компания, която се нарича „Мартин И. Л. Хамкрофт“, нали така?

Лайза мълчаливо кимна, чудейки се какво ли ще последва.

— И мистър Деклан Конъли е колега на вашия съпруг, нали така?

— Да. Но аз не разбирам…

— Тази сутрин мистър Конъли се е обадил в Скотланд Ярд и е съобщил, че според него съпругът ви е изчезнал. От събота мистър Конъли се е опитвал да се свърже с вас, но не е успял да ви открие. Дори позвънил на родителите ви в Шотландия и когато те му отговорили, че нямат представа къде се намирате вие и вашият съпруг, още повече се разтревожил.

— Но това е абсурдно! — възкликна Лайза. — Никой не е изчезнал! Моят съпруг отиде в Ню Йорк по работа и Деклан би трябвало да го знае. А аз и децата бяхме в провинцията, на гости у приятели. Моят съпруг с положителност знаеше къде съм.

— Но никой не знае къде е вашият съпруг, мисис Хамкрофт — отбеляза Бък. — Кога за последен път говорихте с него?

Лайза се смути и сърцето й заби тревожно.

— Миналият четвъртък — отговори тя.

— Изминала е почти цяла седмица?

Почти цяла седмица! О, Боже! Защо не бе преглътнала глупавата си гордост и вместо да чака той да й се обади и да се извини, не бе му позвънила първа? Сега тя се чувстваше ужасно, а ставаше въпрос за някаква глупава кавга. Как бе възможно да се разпали толкова много за такова дребно нещо като размера на сумата, която трябваше да похарчат за подаръците за рождения ден на децата? Тоби бе казал, че няма да позволи да се разглезят децата, като им подаряват подаръци за стотици лири, а тя бе казала, че да подарят на децата нещо, което ще ги направи щастливи, съвсем не означава, че ги глезят. Беше късно, двамата бяха изморени и баналната кавга придоби невероятни размери.

— Ще се видим следващата седмица — рязко бе казал Тоби на сутринта, преди да тръгне.

Лайза не му бе отговорила, защото се чувстваше обидена. И той не бе позвънил междувременно… а тя за нищо на света не би му се обадила първа.

Чувството за вина накара Лайза да се изчерви.

— Да, измина почти цяла седмица — призна тя.

— По кое време съпругът ви тръгна оттук миналия четвъртък?

— Към седем часа сутринта. Трябваше да хване самолета за Ню Йорк. Не разбирам какво става. Защо сте дошли?

В стаята се възцари напрегната тишина.

Бък отново заговори:

— Сигурна ли сте, че е заминал за Щатите, мисис Хамкрофт?

Лайза го погледна удивено.

— Разбира се, че замина за Щатите! Трябваше да свърши доста работа в Ню Йорк. Не ви разбирам. Сигурен ли сте, че точно за него става дума?

Не бе възможно такова нещо да се е случило с Тоби. Сигурно бе станала някаква ужасна грешка.

— Не е ли странно, че вие двамата толкова дълго време не сте разговаряли дори по телефона? — попита Бък.

Лайза се поколеба, а после реши да бъде откровена.

— Тоби обикновено винаги ми звъни, щом кацне, но този път се бяхме скарали за нещо съвсем глупаво… и аз реших да не му се обаждам първа. Нищичко не разбирам. Какво става?

Сега я обзе ужасен страх.

— Мистър Деклан Конъли ни съобщи, че съпругът ви е изчезнал, мисис Хамкрофт. Ако можете да ни кажете къде е, повече няма да ви безпокоим. Но ние сме длъжни да проучим случая.

Лайза се изправи на крака.

— Но това е истинско безумие! Аз ви казвам, че Тоби не е изчезнал! Той е по работа в Ню Йорк!

Бък седеше вдървено и не откъсваше поглед от нея, докато тя се бе изправила с гръб към камината и стискаше юмруци.

— Проверихме в хотела и на летището, но макар да си е купил билет за Ню Йорк, той не е пътувал до Ню Йорк. Всъщност дори не успяхме да установим дали съпругът ви е напуснал страната.

— Божичко!

Тя се обърна към прозореца, сякаш търсеше отговора в градината сред слънчевите петна в листака и павираните пътечки. После отново рязко се обърна към Бък.

— Сигурен ли сте? Навярно милиони хора всеки ден пътуват със самолет… Има толкова много въздушни линии. Не е възможно да сте ги проверили всичките, нали?

— Сигурни сме, че той не е напуснал страната — отговори Бък. — Освен ако не е използвал чуждо име и фалшив паспорт. Според нашите проучвания никой не го е виждал от миналата сряда вечерта. Никой, освен вас. Вие казахте, че сте го видели в четвъртък сутринта.

Лайза тежко се отпусна на дивана, като че ли съвсем бе останала без сили.

— Просто не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен — отчаяно изрече тя. — Трябва да има някакво обяснение.

Беше много изплашена. Деклан не би се свързал с полицията, ако не смяташе, че нещо много сериозно не е наред. Тоби познаваше Деклан Конъли от петнадесет години, той бе негов колега и приятел, на когото можеше да се разчита. Но защо, преди да съобщи в полицията, не беше казал на нея, че Тоби не е пристигнал в Ню Йорк? После тя се сети, че бе ходила на гости на бившата си съученичка Ема. Той не знаеше къде се бе преместила тя, след като се бе омъжила.

— Ние се надявахме — продължи Бък, като прекъсна мислите й, — че вие ще можете да ни подскажете някаква следа? Че ще можете да ни кажете къде е отишъл съпругът ви.

Лайза вдигна към него изпълнения си с тревога и отчаяние поглед.

— Не знам! Нямам никаква представа! Трябва да е станала някаква ужасна грешка.

Колегата на Бък за първи път се обади. Беше много по-млад от него, изглеждаше много енергичен и непосредствен.

— Вашият съпруг има частен хеликоптер, нали така? — отбеляза той почти разпалено.

Лайза поклати глава.

— Вече няма. Продаде го. Тъй като много често пътува до Щатите по работа, почти не можеше да го използва.

— Но все още имате яхта, нали? — намеси се Бък.

— Да, „Утринно сияние“. Оставена е на котва в Монте Карло. Стои там, когато не я използваме.

Двамата мъже се спогледаха. Изражението на Бък сякаш говореше: „Някои хора добре си живеят.“ По-младият полицай изглеждаше силно впечатлен.

— О, за Бога, бих искала да знам какво се е случило — възкликна Лайза и едва не избухна в сълзи. — Не вярвам, че Тоби е изчезнал. Това е невъзможно, освен да е преживял някаква злополука и никой да не може да го разпознае.

При тази мисъл я обзе ужас. Ами ако той лежеше в безсъзнание в някоя болница, след като бе загубил документите си? Навярно дори страдаше от амнезия.

— Кажете ми, мисис Хамкрофт — обади се Бък, като внимателно подбираше думите си, — вашият съпруг имал ли е някакви неприятности в бизнеса? Неговият синдикат е част от лондонската компания „Лойд“, нали? Има ли финансови затруднения?

Лайза го изгледа недоверчиво.

— Тоби да има финансови затруднения? — ако положението не беше толкова сериозно, тя щеше да се изсмее. — Той със сигурност няма никакви финансови затруднения — заяви уверено. — Бизнесът му върви чудесно. От двадесет години работи за „Лойд“. В синдиката, който е бил създаден от неговия баща.

В този миг откъм коридора пред всекидневната се чуха викове, бяха детски гласове, пискливи и ядосани:

— Аз не съм ти пипал боите!

— Ти си ги взел! Взел си ги, без да ме питаш… и си оставил тубичките отворени… и си ги съсипал!

— Не лъжи! Нищо им няма!

— Има им!

Чуха се шумни ридания.

Лайза скочи на крака и забърза към коридора.

— Тили! Томас! Веднага престани, Том! — скара се тя на деветгодишния си син, който успя да ритне сестра си по пищяла.

— Майче… Том е взел боичките ми — разплака се Тили, която на единадесет години вече даваше признаци, че ще стане красавица, но в момента изглеждаше доста зле със зачервеното си лице и чорлавата си коса.

— Хайде да не си говорим празни приказки — твърдо каза Лайза. — Дайте ми кутията с боите и идете в кухнята да си изпиете чая.

— Какво смяташ да правиш с боите? — подозрително попита Томас. — А аз само ги взех назаем за минутка.

— Засега ще останат у мен — отвърна Лайза, като го погледна предупредително. Той много добре умееше да дразни сестра си и Тили винаги се хващаше на въдицата му.

— Не си ги взел назаем, ти просто ги взе — пискливо изрече Тили, убедена, че последната дума трябва да е нейна.

— Стига толкова. Тръгвайте. Ингрид ще ви сервира чая.

— С кого говориш, мамо? — попита Том и се плъзна по парапета на стълбището.

— С едни полицаи — нехайно отвърна тя. — Къде е Сара?

— Пие чай. Защо говориш с тези полицаи, мамо?

— Ще ви обясня по-късно. Хайде тичайте веднага в кухнята, иначе Сара ще изяде всичките бисквити.

Четиригодишната й дъщеря имаше невероятен апетит и винаги когато й се удадеше възможност, се тъпчеше до пръсване.

— Искам да зная защо са дошли тези полицаи, мамо — обади се Тили. — Какво искат?

— Просто трябва да зададат някои въпроси — уклончиво отговори Лайза. — Хайде сега побързайте — тя нежно ги побутна към стълбището, което водеше към кухнята на приземния етаж. — Ако ме слушате, преди лягане ще ви позволя да погледате телевизия половин час.

После побърза да се върне във всекидневната.

— Моля да ме извините — каза тя на Бък и неговия колега. — Опасявам се, че не мога да ви помогна. Няма съмнение, че е станала някаква ужасна грешка. Аз въобще не вярвам, че съпругът ми наистина е изчезнал. Той е човек, на когото винаги може да се разчита. Ако беше променил плановете си, щеше да ми го съобщи — „макар че бяхме скарани“, помисли си Лайза. А на глас добави: — Сигурна съм, че е станала някаква грешка.

Бък й подаде нещо, което приличаше на визитна картичка.

— Ако научите нещо, нали ще ми се обадите на този номер? — попита той.

Лайза взе картичката.

— Съпругът ми трябва да се върне утре вечер. Защо не ни се обадите тогава и не попитате самия него къде е бил?

В топлата и уютна кухня с чамова ламперия временно цареше тишина, докато децата ядяха филийки с мед и масло, приготвени от Ингрид, домашната помощничка от Норвегия. Когато Лайза влезе, тя вдигна очи към нея. Момичето имаше невероятна външност с тази руса коса, големия бретон и широката усмивка, показваща равните й зъби.

— Искате ли чаша чай, мисис Хамкрофт? — попита тя.

Лайза безсилно се отпусна на един от чамовите столове.

— Да, моля те, Ингрид.

— Здрасти, майче! — изписка Сара и радостно запляска с ръце, а по устничките й бяха полепнали трошици с мед.

Лайза се усмихна разсеяно, бе прекалено разтревожена, за да й обърне особено внимание. Беше толкова слисана, направо не можеше да си поеме дъх. И се чувстваше ужасно виновна. През целия си семеен живот двамата с Тоби никога не бяха се разделяли скарани. Ами ако нещо ужасно се бе случило с него?

— Мамо, искам кока-кола с чая — жално каза Томас. — Аз не обичам мляко.

— Много добре знаеш, че чаят се пие само с мляко — машинално отвърна Лайза.

— Тогава може ли да получа шоколадов шейк? — сърдито попита той.

— Да, добре.

„Готова съм на всичко, за да има малко мир и спокойствие“, помисли си тя.

Тили погледна до половина пълната си чаша с мляко.

— Може ли и аз да получа млечен шейк?

— Ти почти изпи млякото си — отбеляза Лайза.

— Ама не е честно на него да давате шоколадов шейк, а на мен не — захленчи Тили.

— Ингрид, би ли направила две чаши шоколадов шейк? А после им го занеси в банята — измъчено каза Лайза, като съзнаваше, че децата я манипулират по този начин, но бе прекалено разтревожена за Тоби, за да обръща внимание. Ингрид кимна утвърдително.

— Аз трябва ли да се къпя? — попита Сара.

— Да. И косата ти има нужда от миене.

— Няма начин, Хосе — весело отвърна тя. Винаги повтаряше любимите фрази на Том.

Лайза се изправи и взе чашата чай със себе си.

— Ще се справиш ли, Ингрид? Трябва спешно да се обадя по телефона.

— Разбира се, мисис Хамкрофт. Няма проблеми.

На горния етаж, в уютното уединение на всекидневната, която бе свързана с гостната, тя набра добре познатия номер на фирмата „Мартин И. Л. Хамкрофт“.

— Бихте ли ме свързали с Деклан Конъли, моля? — попита тя телефонистката.

— Един момент, моля.

Настъпи тишина, а после отново се чу гласът на момичето:

— Опасявам се, че мистър Конъли е на събрание в момента — гласът й бе тънък и звучеше напевно. — Да му предам ли да ви се обади по-късно?

— Помолете го да позвъни на мисис Хамкрофт. Много е спешно.

— Непременно.

Чу се изщракване и линията заглъхна.

— По дяволите! — изруга Лайза. Отново набра същия номер и се свърза със същата телефонистка. — Вие прекъснахте разговора — оплака се тя. — Бих искала да ме свържете с мистър Чарлс Брайър.

Това бе шефът на Тоби, председателят на „Мартин И. Л. Хамкрофт“, избран от баща му, преди да се оттегли.

— Съжалявам, мисис Хамкрофт — изчурулика телефонистката, която явно никак не съжаляваше. — Опасявам се, че мистър Брайър вече си тръгна.

За Бога, какво ставаше? Полицаите се бяха появили в дома й, за да й кажат, че Тоби е изчезнал и тя не можеше да се свърже с когото и да било от службата му, за да разбере какво точно е станало.

— Значи мистър Брайър вече си е тръгнал? — попита Лайза. — Сигурна ли сте?

— Е, вече е шест и половина. След малко всички ще си тръгваме оттук — гласът на момичето прозвуча доста обидено.

Лайза не знаеше, че е станало толкова късно. Сега й оставаше само да чака Деклан да й се обади.

 

 

Къщата бе потънала в тишина, децата спяха на горния етаж, а Лоти се бе свила на кълбо върху възглавничката си в ъгъла. Ингрид си беше отишла и Лайза, която дори не си направи труд да си приготви нещо за ядене, седеше зад бюрото и за стотен път прелистваше бележника си. Деклан така и не й се обади, а когато позвъни в дома му, никой не отговори. И домашният телефон на Чарлс Брайър не отговаряше. Вече бе осем часът и на Лайза току-що й бе хрумнала една ужасна мисъл. Тази мисъл изникна от нищото, носена от черните криле на страха, и я завладя напълно, смаза я, накара я да застине от ужас и сърцето й да спре за миг. Не, това не беше възможно! В никакъв случай! Тя и Тоби бяха щастлива семейна двойка. През тринадесетте години, откакто бяха женени, той не бе поглеждал друга жена… и все пак тази мисъл не я напускаше. Ами ако Тоби беше избягал с друга жена? Това й хрумна, когато попадна на името Виктория Бърчфийлд в бележника си. Спомни си как Виктория последна бе научила, че съпругът й има любовна връзка със секретарката си, и то в деня, когато той си тръгнал, като й казал, че няма да се върне повече.

Обзета от страх, Лайза дълбоко си пое дъх. Дали Тоби не бе заминал с друга жена? Затова ли не беше й се обадил цяла седмица? Дали не бе предизвикал кавгата, знаейки, че гордостта няма да й позволи първа да му се обади?

Дълго време тя седя така, взирайки се в пространството, чудейки се какво да прави, неспособна да понесе дори мисълта, че той я е напуснал. Тогава й хрумна, че Деклан не би се обадил в полицията, за да съобщи за изчезването на Тоби… Освен, ако самият той нямаше никаква представа къде е. Лайза си блъскаше главата, чудейки се с коя ли Тоби би могъл да има любовна връзка. Кога ли бе започнало всичко? Той беше ли се променил към нея през последните няколко месеца? Прибираше ли се късно, обяснявайки, че е трябвало да остане в службата? Така се паникьоса, че в главата й започнаха шеметно да се въртят безумни мисли. Нейна ли беше вината?

Лайза се изправи и закрачи напред-назад из стаята по чорапи. Лоти погледна към нея, но реши, че не се очертава нищо вълнуващо от рода на бисквитка или разходка навън, и отново облегна главичка на лапите си.

— Тоби… Тоби — Лайза плачеше и произнасяше на глас името му, сякаш по този начин като с магическа пръчка щеше да го върне. — О, Тоби! Какво става?

Цялата се тресеше, задавяше се от ридания. Той не би могъл да си намери друга, нали?

 

 

Лайза се събуди, след като бе прекарала една много неспокойна нощ. Щом отвори очи, веднага я обзе ужасна тревога. Погледна часовника до леглото. Седем и половина. От горния етаж се чуваше как Ингрид приготвя децата за закуска. Тили пищеше, защото Ингрид се опитваше да разреше дългата й руса коса, а после Том се заоплаква на висок глас:

— Няма ми обувките.

О, Божичко! — помисли си тя. Още един ден. Тоби трябваше да се върне тази вечер…

Лайза се надигна в леглото. Протегна ръка, съзнавайки, че другата му половина е празна и студена.

— О, Тоби! — прошепна, като оглеждаше спалнята в синьо и бяло, която двамата бяха споделяли дълги години. Сърцето й потръпваше от страх, опита се да се овладее — Тоби, ти трябва да се върнеш у дома… Господи, какво ще правя, ако…

Нямаше сили дори да мисли за това. Риданията отново я задавиха, тя скочи от леглото и бързо навлече джинсите и пуловера си. Побърза да отиде в кухнята, за да си направи чашка кафе, защото искаше да седне зад бюрото си, преди децата да са слезли от горния етаж и да са проглушили ушите й с обичайната сутрешна врява, която винаги включваше удивени викове заради недовършена домашна работа или изчезнала училищна униформа, а Тили прекаляваше с грижите за прическата си.

Веднага щом пусна Лоти в градината, Лайза побърза да отиде в малката си всекидневна на приземния етаж, затвори вратата и се приближи до телефона. Минутка по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се Деклан Конъли.

— Лайза! За Бога! Къде беше? Цяла седмица се опитвах да се свържа с теб — гласът му звучеше много тревожно. — Снощи се опитах да ти се обадя, но телефонът ти през цялото време даваше „заето“. Най-накрая ние с Максин трябваше да излезем и се прибрахме чак към три часа през нощта, не ми се искаше да ти звъня по това време. Какво става?

— Заведох децата в Съри, бяхме на гости на Ема Търнбъл. Деклан, какво става? Защо си съобщил в полицията, че Тоби е изчезнал?

— О, Господи! — той беше ужасен. — Полицаите са идвали при теб, нали? Надявах се, че преди това ще мога да поговоря с тебе, ние наистина сме много притеснени за Тоби. Вече от една седмица никой не е чувал нищо за него. Не се е появил в Щатите. Имаш ли някаква представа къде е отишъл?

— Нищо не знам, Деклан. Направо ще полудея от притеснение. Не разбирам какво става.

Лайза не можа да си наложи да му каже за страховете си, че може би става въпрос за друга жена.

— Той трябваше да ни се обади в понеделник — много разтревожено рече Деклан, — за да ни каже как вървят нещата там, но въобще не се е обаждал и честно казано, Лайза, аз съм изплашен до смърт. Преди да се обадя в полицията, говорих с Чарлс Брайър и той се съгласи, че трябва да съобщим за изчезването на Тоби.

— Снощи се опитвах да се свържа с теб и Чарлс, но не успях — каза Лайза.

— О, съжалявам. Чарлс замина за Ню Йорк, за да види какво става там. Лайза, имаш ли някаква представа къде може да е Тоби? Съвсем не е в неговия стил да изчезне по този начин — гласът му звучеше много напрегнато. — Опасявам се, че нещо ужасно се е случило.

— Знам, точно от това ме е страх — гласът на Лайза изведнъж секна.

— Значи нямаш никаква представа къде може да е отишъл?

— Никаква — тя помълча малко. — Преди да тръгне, се скарахме за нещо съвсем нелепо и почти не си говорехме. О! Всичко това беше толкова глупаво, но той не ми позвъни, както обикновено, и… — гласът й отново секна. — Деклан… Възможно ли е да е избягал с друга жена?

— Лайза! — Деклан бе шокиран. — Как можа да си го помислиш? Знаеш, че Тоби не поглежда никоя друга; той те обожава.

— Защо си толкова сигурен? — възкликна тя, като едва сдържаше сълзите си. — Тоби е много привлекателен мъж, а и съпругата винаги последна научава за изневярата.

— Виж какво, Лайза, веднага избий тази мисъл от главата си. Истинско безумие е да си мислиш, че Тоби те е напуснал. Никога не би направил такова нещо, бъди сигурна.

Лайза въздъхна. Не че нямаше доверие на Тоби. Доколкото й беше известно, той никога не бе поглеждал друга жена, но какво друго обяснение можеше да има? Другите две възможности — да се е самоубил или да е бил убит при злополука — й се виждаха още по-ужасни.

— Какво да правя, Деклан? — безпомощно попита тя.

— Засега нищо — посъветва я Деклан — и нека да запазим спокойствие. Не казвай на никого, че Тоби е изчезнал. Последното нещо, което искаме, е тази история да се появи във вестниците. Вече казах на полицаите, че не бива да изтече никаква информация.

Лайза се стъписа.

— За Бога, защо не?

— Защото хората ще започнат да задават въпроси.

— Какви въпроси?

— Така вниманието ще се насочи към синдиката и към „Лойд“, а това не е желателно.

— Защо, по дяволите? Виж какво, Деклан, аз искам да знам какво се е случило с Тоби. Ако не е избягал с някоя друга, тогава трябва да разберем какво става. Може да се е случило какво ли не.

— Разбирам колко много си разстроена и притеснена, с всички ни е така. Но трябва да бъдеш смела, Лайза, и пред другите да се държиш така, сякаш Тоби е заминал някъде по работа. Много е важно никой да не разбере, че нещо не е наред — в гласа му прозвуча скрита заплаха.

— Какво говориш, Деклан?

Сега тя се ядоса и се разстрои от неговото желание да запази всичко в тайна.

— Помисли какво ни очаква, Лайза. Искаш ли да видиш големите заглавия във вестниците и съобщенията по телевизията: „Служител на „Лойд“ е изчезнал!“ Искаш ли журналистите да се настанят на бивак пред вратата ти? Да задават непрекъснато въпроси на теб и на децата ти? Да те следват на всяка стъпка и да излагат на показ личния ти живот?

Сега той изглеждаше вбесен и Лайза избухна в плач.

— Не ме интересува какво ще стане, важното е да го намерят — през сълзи каза тя. — Аз съм отчаяна, Деклан. Трябва да направим всичко възможно, за да го намерим.

— Повярвай ми, полицията и Интерпол ще се справят, не е необходимо да се намесват медиите — сега гласът му звучеше утешително. — Нали разбираш — продължи той, — трябва много да внимаваме, иначе всичко това може да ни унищожи.

— Кого имаш предвид?

— Синдиката „Мартин Хамкрофт“, разбира се.

— Не те разбирам.

— Лайза, трябва да погледнем истината в очите, не е полезно за една компания да бъде свързана със скандал. Тоби заема висок пост в „Лойд“.

— За какво намекваш? Какво смяташ, че се е случило?

Известно време по линията не се чуваше нищо.

— Ти знаеш нещо, нали, Деклан? — попита тя, внезапно осенена от някакво предчувствие.

— Трябва да поговорим — гласът му прозвуча много уморено. — След половин час ще бъда при теб.

И Деклан затвори телефона.