Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС ШЕСТИ
Ясно си спомням как изкачих едно по едно стъпалата, които ме доведоха до онова страшно решение.
Дойдох в долината Елинденя и исках да се радвам, че съм жив. Не успях. Жив бях, но не се радвах на това. Разбунтувах се против хората, които ми пречеха да се отпусна в блатото си, и поисках да отида при палачите им. Не успях.
Сега търсех. Бях човек, който търси. И трябваше бързо да намеря това, което търсех, защото нямаше много време. Не можех вече да спя. Надеждата ми беше в овчарите и аз всяка нощ подслушвах разговорите им и треперех по десет пъти, като всеки път мислех, че чувам тайната им. Излезех ли на светло, сърцето ми оставаше празно. Не беше това. Не, не беше това.
И тъй, първия ден набиха човек на кол. Втория ден закопаха Вражу кехая жив в мравуняк. Горе над конака имаше огромни мравуняци — купчини пръст и сухи елови игли, почти човешки ръст високи — и в тях живееха едри черни мравки с челюсти като клещи.
На третия ден заровиха до колене в такъв мравуняк третия старец и го рязаха парче по парче — всяко парче мравка да го носи.
Тоя ден Севда прие правата вяра. Най-после в долината на Елинденя се помохамеданчи един човек — хубавата вдовица, кучката на село Подвис.
Забулиха две от слугините на Гюлфие — иначе щеше да е смешно две жени с открито лице да покриват с фередже Севда. Отрязаха й дългата руса коса посред двора, направиха й сколуфи. Сложиха на главата й червен турски фес със сребърен наниз. Закриха лицето й.
И я нарекоха Сафиде.
Караибрахим отдели пустото крило на конака за харем. Ала Сафиде все намираше за какво да мине през нашия вътрешен двор, с двете слугини по петите й. Сто хубави жени имаше в конака, пък ние, мъжете, гледахме след единствената забулена жена. А Севда умееше да върви.
Гюлфие се скри в стаята си. Не ми се искаше да я срещам, ала всяка нощ минавах покрай нея, за да сляза в тайния ход. Подута беше от плач и очите й светеха от ярост, че тая „разпасана кучка“ превзе нейния конак.
Дойде четвъртият ден, в който щяха да изгорят жив четвъртия старец. Но го заклаха.
В тоя ден аз направих нова крачка към голямото решение.
На сутринта турците намериха билюкбашията Берсенджиараб убит пред вратата на конака. Излязъл беше да се облекчи и стрелата го улучила право в гърлото. Лежеше със смъкнати гащи, с лице в изпражненията си.
Турците побесняха. Казвам турци, но това бяха зверове от десет народа и сто породи. Стоенето в конака им омръзваше, роптаеха и скритом псуваха Караибрахим. А пред него гледаха земята.
Сега нищо не можеше да ги спре. Отвориха вратата на конака и се втурнаха в селото. Там имаше безумци, които продължаваха да живеят в къщите си и да се надяват кой знае на какво. Към обед докараха десетина разтреперани, пребити от бой мъже, изловени из селото. Решиха да ги изколят всички.
Режеха им главите не на дръвник, а като ги слагаха да седнат с кръстосани крака сред двора. Надпреварваха се кой ще отсече най-добре с един удар човешка глава.
Гледах. Защо? За да не мога после да го забравя.
Накрая излезе един чер арапин, който бил палач в унгарския град Офен. Той накара стареца овчар да седне с кръстосани крака, но му върза ръцете отпред, така че разтворените шепи лежаха една в друга, между коленете му. Дълго наглася главата му, като че ли щеше да го бръсне, а старецът всеки път покорно стоеше така, както го оставяха.
После му каза:
— Чети сега до десет.
И старецът бавно почна да брои:
— Едно, две, три…
Палачът стоеше прав зад него и опипваше острието на широкия си ятаган.
— Шест, седем, осем…
Мислех, че старецът ще спре да брои. Защо броеше? Всички мълчаха. Чуваше се шуртенето на водата.
— Девет…
Палачът замахна. Блясъкът на острието светна в сребърна плоскост, все едно че във въздуха за миг увисна кръгло огледало. Премина през шията на човека и излезе оттатък — потъмняло.
Главата падна на коленете, в разтворените шепи, с шията надолу. И всички чуха как устните казаха:
— Десет.
Тялото все още седеше изправено. Нагоре се вдигнаха два фонтана ясна пенеста кръв, по-високо от главата на палача, и паднаха надолу.
Гръмнаха викове и пляскане на ръце. Палачът стоеше — тъп, невъзмутим, със зверско лице и кървави очи — и се усмихваше горделиво.
Трупът се наклони, падна встрани и изчезна зад тълпата турци, които заобиколиха другаря си. А той разправяше нещо, все още тъпо засмян, сякаш не разбираше съвсем ясно какво става наоколо му.
„Ще го убия — помислих аз. — Ще го убия.“
И ми олекна. Учудих се, вслушах се в себе си. По-леко ми беше.
Това, значи, е трябвало да направя. Да дам човешка жертва на демоните, които ме мъчеха нощем. Да изкупя греха си, че стоях настрана, докато други умираха в мъки.
Тая нощ със спокойно сърце слушах разговорите на овчарите. После се прибрах и легнах.
Знаех, че ще спя. Утре, след седмица, след месец, при някакъв сгоден случай, щях да убия палача. Демоните вярваха на обещанието ми.
Заспах.
На петия ден забиха накръст четири кола в земята и завързаха за тях ръцете и краката на петата жертва. Овчарят лежеше гол, по гръб, намазан с мед — да го изядат мухите. Клепките му бяха подпрени с клечки, да гледа слънцето.
За пръв път се събудих след човешки сън. Имах сили да продължа да се боря. Проклинах се, че по-рано не се сетих да дам жертва на мъчителите си.
Караибрахим беше разбрал, че бездействието в конака дразни и освирепява хората му. Да се насочеше тая ярост против българите, да, добре. Ала тя можеше да се насочи против него. И той ги прати да прочистят гората над конака. Да се наредят в редица и да вървят нагоре, докато стигнат до поляната. Според мене — безсмислена работа, но добре дошла. Караибрахим остана в конака. Свободен бях.
Кой знае от колко време за пръв път спокойно излизах от конака и тръгвах по поляните. Нагоре по склона се чуваха гласовете на турците, които си подвикваха един други, въпреки че всеки виждаше човека вляво и вдясно.
Съблякох ризата си, постлах я на поляната и легнах.
Лежах по корем на тревата. Слънцето ме напичаше. По мокрия си от пот корем усещах да ме бодат стръкчета трева. Вятърът шумеше горе във върховете на дърветата, а по влажната ми кожа лазеше едва-едва доловим дъх. Миришеше на много треви, най-силно на здравец, може би защото познавах неговата миризма.
Стоях по очи, притворил клепки. Виковете на турците заглъхнаха. Слушах мухите и бръмбарите. Сто гласа. Най-ниско бръмчаха стършелите — не ония жълтите, едрите, прилични на оси, а волските мухи, щръклиците със зелени очи. Най-злобно и тънко пискаха комарите. И между тия два гласа — стоте други гласа, но аз не ги разпознавах. Ето, сега се гонят две мухи, ето, с напрежение познавам, че мухата не лети спокойно, а търси нещо. Може би мене. Моето тяло я привлича сред поляната.
Отворих очи. На малкото осветено парче земя, покрито със стъбла, треви, прелитаха сенки на пеперуди.
Нещо вече кацна по мене. То лазеше по гърба ми. Замахнах — по гърба ми течеше пот. Тя съхнеше на слънцето и се събираше отдолу, на сянка.
Изведнъж почнаха да се обаждат щурци. Някои режеха жица с трион. Други търкаха по гребен. Тогава до главата ми свирна щурецточилар. Завъртя се каменното колело на точило. Ножът се опря в него. И при всяко обръщане набираше скорост, и при всяко обръщане желязото докосваше камъка, и все по-често, и все по-бързо — и над тревите ритмично свистеше металното стържене. Струваше ми се, че виждам как под ясното слънце отвсякъде пръскат искри.
Прекъсване. Непрестанно, бързо въртене. Висок звук, после тихо, слабо, последно докосване на ножа, последно доизпипване, последни искри.
Чух пчелите. На педя пред мен голяма дива пчела кацна на цвят. Черна, с оранжеви ивици по корема. Алчна, груба, тъпче с четинести крака, вре се в цвета. Лочи, задъхва се, дави се. И отлита недоволна.
И гласът на другите, питомните пчели — кротък, пълен със спокойствие, пълен с търпение и доволство.
Задрямах. И усетих как се сливам със земята, как враствам в нея, как тревите ме покриват и се люлеят над мене.
Може би в това беше силата на овчарите? Че те се сливаха с планината? Че ставаха част от нея — скала, дърво, трева.
Нещо ме бодна в ръката. Замахнах. Сега не течеше пот. Муха беше — черна и едра. Гледах я в дланта си.
И видях черен кръст върху земята. То беше тялото на разпънатия овчар. Мухите го покриваха една до друга. Ако някой приближеше , щяха да се вдигнат в черен, звънтящ облак — като черен дим.
Аз лежах и слушах гласовете на насекомите. И той ги слушаше. Те идваха да изпият кръвта му.
Не той, аз лежах разпнат на поляната.
Устните ми се напукаха от жажда. Ако не пийнех вода, щях да се развикам. Поисках да стана — не можех да мръдна. Ръцете ми и краката ми бяха приковани за земята.
Изпитвах такова отчаяние, че за пръв път поисках да умра. Не само за това, което се случваше в мига. За това, което щеше да се случи утре, вдругиден, месеци наред.
Моите мисли намериха нов начин да ме измъчват. Всеки ден заедно с поредната жертва щях да бъда разпъван, посичан, заравян жив, изгарян жив. И нямаше дори да мога да умирам.
Скочих. Как можах да допусна тая мисъл? Защо не я задуших, преди да се роди? Вече нямаше да мога да я победя. Каква изкупителна жертва щеше да ми поиска тя?
Спуснах се към реката. Проснах се по корем и потопих лице в бистрата вода. Пих, пих, докато цялото ми тяло отвътре стана студено и чисто. Обичах да пия вода.
Тоя път водата не ми се услади. Старецът лежеше на слънце и умираше от жажда. Проклетите мисли изсушиха у мене и последната сладост от живота.
Видях по склона ягоди. Времето си беше текло навън от нашия конак — и плодовете зрееха.
Ягодите висяха като червени капки под зелените трилистници. Толкова узрели, че щом ги докоснех, не усещах кога се отронват — като капка — в дланта ми. И когато са вече в устата ти, трябва да затвориш очи, да не би слънчевата светлина да заличи тънкия сладък й тръпчив вкус, който се разтопява — като капка — върху езика ти. Капка. Капка. Капка.
Разпънатият умираше от жажда.
Вечерта турците накладоха огън сред двора, където Караибрахим два пъти срещна първенците.
Застанаха в кръг и гледаха жените, които играеха. Двама надуваха зурли, двама биеха тъпани, двама пееха маане. Останалите пляскаха с ръце.
Само шейхът Шабан Шебил не пляскаше. Бях откъм здравата му ръка, та не се виждаше, че е еднорък, и страшната му неподвижност ме вледеняваше. Струваше ми се, че жените, които се кършеха, огрени от огньовете, потни, разплакани, с всички сили се мъчат да накарат само него и него да плесне с ръце. И не успяват.
Отидох откъм другата му ръка. Там беше сляпото му око. Сега един слепец се навеждаше напред като звяр, един слепец проглеждаше.
Шейхът стана и се изкачи към стаята си.
Гледах турците. Те пляскаха с ръце и пиеха забраненото от пророка вино. Усещах някаква мрачна радост, че съдбата на всеки от тях зависи от мене. Ей сега щях да избера жертвата си. Те се веселяха и не знаеха, че смъртта може да отиде, та да застане зад всеки от тях. Сигурен бях, че когото избера, ще го убия.
Зверски крясъци прекъснаха веселбата. Турците наскачаха и заизваждаха оръжието си.
Мирчо бягаше околовръст чардака, а едноокият ходжа го гонеше и ревеше.
Уловиха го. Ухапал беше ходжата по ръката, до костта.
Хвърлиха детето в тъмницата, при първенците.
Отидох в стаята си и легнах. Знаех кого ще убия. Кого щях да пожертвувам на демона си, за да ми даде една спокойна нощ.
Шейха Шабан Шебил. Едноокия, едноръкия.
Ще те убия, ходжа.
Не можах да заспя. Не можах да си купя сън и спокойна нощ. Трябваше по-голяма жертва, ако исках да живея.
Тогава дойде петият ден за погубването на старците.
Днес трябваше жив да ме одерат — щяха да дерат дядо Кральо. От вчера, когато лежах на поляната, знаех, че ще преживея всяко движение на палача. Усещах болка във върховете на пръстите си, сякаш стържех с нокти по грапав камък. Непрекъснато свивах и разпусках пръстите си.
До утре. Трябваше да изтрая до утре. Петък е утре — денят на почивката.
В одаята ми влезе Караибрахим.
— Защо не си станал още? — попита ме той.
Станах, облякох се. Не бързах. Той търпеливо ме чакаше. Накрая ми каза:
— Ти ще одереш днес стареца.
Нахлузвах ботушите си. Изправих се и го погледнах. Той гледаше право в очите.
Лъжа и глупост беше цялата игра между еничарина и френския благородник. Лъжа бяха фехтовката, язденето стреме до стреме. Глупост беше да вярвам, че уж той уважава миналото ми величие, че се държи с мене като с равен, че отношенията му с мене са като между равни.
Аз бях роб. Той беше господарят.
Той заповядваше и аз трябваше да склоня глава.
Очите му леденееха, стори ми се, че видях в тях злоба и присмех.
„Ти мислеше, че ще останеш настрана. Нали, мислеше си го? Не! Ела при нас, Венецианецо! Окървави ръцете си до лактите.“
Това казаха очите му.
Но той не разбра какво му казаха моите очи. Те казаха:
„Ще те убия.“
Той стоеше и чакаше да се дърпам, да го моля да ми прости, да се унижавам. Решил беше да стане това, което желаеше, но навярно не би се отказал да ме види разтреперан и жалък.
Казах му:
— Да вървим.
И тръгнах след него. По стълбите той ме пропусна да мина пръв, може би да види дали треперя, може би защото мразеше да усеща човек зад гърба си.
Слизах по стъпалата. Едно, две, три. Надолу. Чувах гласа на Сюлейман ага: „И ти си мислеше, че ще останеш настрана! Дойде време разделно. Или вляво, или вдясно!“
Не, ага, не вляво или вдясно, а нагоре или надолу. Светът не лежеше на равно, в тепсия, в света имаше горе и долу. И аз отново различавах това.
Сбогом, дядо, ти, който четеше всяка вечер светото писание и вярваше, че съдбата ще те остави да го дочетеш. Няма да го дочетеш. Няма да се изправиш лице с лице с вечната планина, под безкрайното небе и да пратиш към тях своя слаб човешки глас.
— Свърших — казах аз на Караибрахим.
Той нищо не ми каза, но ми се стори, че видях в очите му възхищение. Само кимна с глава. Но когато си тръгвах, викна след мене:
— Вземи шпагата си и ела. Щяхме да се фехтоваме.
Защо не го убих през тоя ден? Знаех защо отлагах. Не, не исках да се прощавам със света. Не се страхувах. Исках още веднъж да чуя гласовете на овчарите. Да застана от другата страна, зад зида, не като разтреперан подлец, а като равен на тях, като техен брат, от когото ги дели само зидът между две килии.
Бихме се. И всеки път, когато защитеното от предпазителя острие на шпагата опираше до тялото на Караибрахим, виждах как то потъва в него.
Утре.
И като вдигнах глава, видях Елица.
Отново можех да й се радвам. Отново при мене се върна радостта, че светът е хубав, отново можех да се възхищавам от хората, да ги усещам близки и да се влюбвам в тях.
Тя ме повика с незабележимо кимване на главата. Изкачих се по стълбата. Не треперех, както предишния път, не срещнах по стълбите обезумяла девойка. Качвах се нагоре.
Застанах срещу нея и я гледах. Устните й светеха със седефения блясък на побеляла, изхапана кожа. Сините сенки правеха очите й още по-големи. Не мислех за сините петна по тялото й. Нямаше ги. Тя тихо каза:
— Убий го!
Аз поклатих глава. Кое движение значеше „да“ — кимването или завъртането на главата? Тя повтори:
— Убий го!
Можех да й кажа какво съм решил. Можех да поискам от нея благодарност, че ще я спася. Едно обещание, една надежда, която щеше да освети последните ми часове. Щях да зная, че няма да се сбъдне, ала щях да се радвам.
Нищо не й поисках. Гледах я дълго и си отидох.
Вечерта слязох в тайния ход и коленичих до зида на тъмницата. Исках да заудрям с юмруци по камъните. Да им викна:
— Братя!
Да им кажа, че утре ще убия Караибрахим. Че утре Караибрахим ще бъде мъртъв.
Нищо не казах.
Чух детски глас и се стреснах. Забравил бях, че Мирчо е при тях. Той се молеше на Манол.
— Татко, направи се, че ставаш турчин. Нека само те пуснат. А после ще избягаш в планината и ще ги избиеш. Татко, трябва да убиеш двамата ходжи.
Манол тихо му отговори:
— Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна 1 крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хората, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защищавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и ни миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да заприщи вратите между двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава оттатък детският глас запита:
— Татко, какво е зло?
Мълчание. И после — Маноловият глас:
— Зло е това, което разделя хората. И след малко:
— Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата — ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята врата и сега се връщах на нея.
Лежах по гръб и за пръв път не се мъчех да заспя. Това беше моята последна нощ. Знаех, че с убийството на Караибрахим се осъждах на смърт. Аз, който бях разбрал, че единствената ценност в света е животът, сам се отказвах от него. Както мъдрецът Абдуллах, робът, беше заменил слепия френски благородник, така сега един безумец, третият човек, бунтовникът, щеше да замени Абдуллах.
Безсмислено беше. Абсурдно беше.
Животът отричаше сам себе си и с това отричаше всичко, защото животът беше основа на всичко и отвъд него нямаше нищо. Безсмислено беше, но не можеше другояче. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв. Вярно беше, мъдро беше, но каква полза, щом лъвът не можеше да стане куче? Когато умираш, а не се превръщаш в куче? Въпреки че го искаш. Идваше разделното време, когато лъвовете трябваше да измират, а кучетата да живеят.
Жалко, че се бях родил човек, а не куче. Не можех да го променя.
На сутринта станах, огледах внимателно шпагата си — прекрасно парче стомана със знак на Андреа Ферара, — огънах я, размахах я. Нападнах стената. Шпагата се подчиняваше на всяка повеля на волята ми, на всяко движение на ръката ми.
Жив бях още.
Дори острието стомана беше прекрасно. А колко прекрасно е живото човешко тяло, как чудно и страшно е направен човек. Внимателно нагласих предпазителя върху острието така, че да падне при всеки по-силен удар.
Застанах срещу Караибрахим. Наоколо нямаше никакви хора. Караибрахим забраняваше да го гледат, когато се бие. А може би все пак имаше някакъв шанс да се измъкна, след като го пробода?
Чух, че над главата ми нещо прошумоля, ала не вдигнах глава. Елица беше, аз се бях простил с нея.
Щом разменихме няколко удара, Караибрахим свали шпагата си и каза:
— Паднал е предпазителят на шпагата ти.
Още тогава можех да го убия. Прекрачих напред и само опрях голото острие до гърдите му. Той разбра. Пребледня, отстъпи и с бързо движение свали предпазителя на шпагата си.
И ние почнахме да се бием покрай стената, под чардака. А на чардака стоеше Елица и ни гледаше, както след първата нощ, прекарана с Караибрахим.
Бавно и неумолимо притисках Караибрахим до стената. Той можеше да викне за помощ — струва ми се, че веднага щях да го убия.
Изведнъж, за някаква част от секундата, сребърната завеса, изтъкана от острието на Караибрахимовата шпага, се разкъса и аз видях незащитените му гърди. Светкавичен напад — и Караибрахим щеше да лежи на земята с парче студено желязо в сърцето. Щях да видя как искрата живот изгасва в зениците му, как зениците му се вцепеняват и очите му стават стъклени.
Не го прободох. Не можах. Ръката ми не направи това единствено движение. Забави се.
Караибрахим усети, че смъртта беше до него. И побледня съвсем. Но по лицето му не се появи капчица пот.
И втори път завесата се разкъса, и втори път се забавих — а след миг завесата се затвори.
На третия път разбрах. Не можех да го убия.
Тогава пребелях аз. И се изпотих. Почнах да се защищавам. Очите на Караибрахим заблестяха. Винаги гледам очите на противника си, за да отгатна намеренията му. Никога не съм срещал такива остри, твърди очи.
Отчаян бях. Идваше ми да пусна шпагата. Бих заплакал. Не се страхувах от смъртта, а от безсилието си. Ръката ми отмаля.
Отстъпих, препънах се и видях над себе си зелените листа на платан, сини петна небе между тях и лицето на Елица. Паднал бях. След миг ги покри Караибрахимовото лице. Той стоеше над мене като надвесен над кладенец, а аз лежах на дъното на кладенеца. Тялото ми омекна. Коленете ми бяха разтворени, камъните притискаха лактите ми. Не усетих хладината на желязото.
Караибрахим се отдръпна. Видях как Елица се обръща и изчезва. А плитките й се плъзнаха по оградата на чардака като две змии, тръгнали след господарката си.
Чух гласа на Караибрахим:
— Стани!
Той ме гледаше с любопитство. Никой не би отгатнал по лицето му, че преди минута е бил почти мъртъв. Той извика двамина турци, посочи ме и каза:
— Затворете тоя човек в одаята до моята одая. Един да застане на вратата към чардака, другият — на вратата към моята одая. Пазете. Ще дойда.
Той отиваше на голямата петъчна молитва.
Аз тръгнах след пазачите си. Щях да остана за малко сам, за да мога да си помисля.
Напразно одрах стареца. Нечестно купих една спокойна нощ и онова лежане на поляната — нямаше да убия палача с ятагана и едноокия ходжа. Нямах право да стоя снощи до зида и да мисля, че това е зид между две килии, в които са затворени братя.
Нищо не струвах. За нищо не ме биваше. Не можах да протегна ръка и да пробода Караибрахим. Защо? Трябваше да помисля.