Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало — и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек, — пък аз ще в земя да ида…

А тъй като нямаше кога да се къртят камъни и да се градят зидове, хвърлихме се да сечем гората и да вдигаме колиби. Жените пък дълбаеха земята за землянки и често вадеха човешки кости. И някои от скелетите нямаха черепи.

Още първата нощ кучетата лавнаха и разбрах, че в стана идват хора, ала никой не ме потърси. После разбрах, че са идвали хайдутите на Момчил и са донесли одран овен. А сърцето ми се сви, защото за мене не попитали, та нямаше надежда да се отърва от тия мъки и терзания. Пък може и да е за добре, защото щях да имам време да напиша повестта за разорението на Елинденя.

На сутринта дойдоха турци на коне, извиха ръцете ми назад, а на врата ми метнаха въже. И като завързаха въжето за опашката на един кон, поведоха ме при Караибрахим.

И преди да вляза при него, три пъти опипваха с кървавите си ръце дрехите ми, та треперех от погнуса. Добре, че оставих пергамента горе на поляната, иначе щяха да го намерят, защото дори и игла биха намерили. И щом се увериха, че не нося оръжие, рекоха ми:

— Влез при агата.

А Караибрахим лежеше на постеля и до главата му стоеше Караимам Хасан ходжа, прокълнатият, пък до краката му шейхът Шабан Шебил, едноокият.

И Караибрахим ми каза:

— Снощи в новото село е идвал Момчил. Отвърнах му:

— Момчил лежи със счупена нога в планината.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и шейхът Шабан Шебил отвориха уста, та се разсмяха и като се смяха дълго и страшно, Караибрахим се озъби насреща ми и викна:

— Млък, папаз, не те ли е страх от въжето? Аз мислех да те правя кадия на селото, а ти ме лъжеш. Снощи Момчил уби един от хората ни.

Повторих му:

— Момчил не може и да ходи.

И той втренчи змийския си поглед в мене, а белегът от удара на Горан кривеше устата му в зла усмивка. И просъска:

— Снощи Момчил е бил във вашето село. Накъде отиде? Разбрах, че няма полза да го убеждавам, та му рекох:

— И да е идвал, не съм усетил. А на мене той няма да се обади, ами ще влезе с нож в ръка при мене, защото доведох хората в конака.

И тримата вълци опряха глава в глава и нещо си проговориха. Повярваха ми. И Караибрахим се изправи от кръста нагоре, спусна нозе на земята и ми рече:

— Слушай, папаз. След три дни си тръгвам и не зная кога ще се върна. И преди да тръгна, извръщам глава назад и гледам какво съм свършил. За каквото дойдох в Елинденя, сторих го. Отсега нататък над долината няма да се чува чан, а ще пее мюезин. Само едно не можах да сторя, признавам го — да уловя Момчил. Както бълха подскача по гърба на лъв, тъй подскача Момчил по моя гръб. А трябва да знаеш, че и лъвът вдига лапа да убие бълха. Силен съм, затова си признавам — искам да уловя Момчил.

И като спря да говори, кимна с глава на едноокия, а оня му подаде зелена купа. Познах, че вътре има вино. И разбрах по сръчността на едноокия и по треперенето на Караибрахимовите пръсти, че купата често се вдига до устата. Караибрахим пи и рече още:

— Иди при Момчил и му кажи, че си отивам. Ако дойде сам при мене, ще пусна Елица и с нея детето му в нейната утроба. Нека майка му го откърми, както си ще — с Мохамед или с кръста. Иначе ще взема Елица със себе си и ще направя сина му еничарин. И двадесет години да минат, ще го насъскам да дойде в Родопа и да убие баща си. Пък ако е умрял, да оскверни костите му. Ако не иска, ти кажи пред хората от дружината му, че който ми донесе главата на Момчил, същата торба, в която ми я донесе, ще я напълня със злато. И ще му дам Елица за жена.

Гледах го в лицето и видях, че очите му по краищата са червени и пълни с кървави жили. И си помислих, че виното или ще го умори, или ще го накара да побеснее. И му рекох:

— Ами ако не отида, ага? А той се засмя и ми рече:

— Гледам те и виждам през тебе като през облак. Папаз, по тия планини някога живеели хора като тебе. И когато враговете им ги победили, поискали им петдесет деца за залог, че няма да нарушат мира. А твоите хора отговорили: „Нека ви дадем сто мъже.“ Страх ги било врагът да не развали децата им. Гледам те и виждам, че мислиш: „По-добре Момчил да умре, отколкото син да убие баща си.“ Може да се случи дори така, ти да донесеш Момчиловата глава. Хайде, върви.

И аз излязох от одаята, и чух Караибрахим да вика след мене:

— Кажи на дружината му, че който убие Момчил, ще му дам коня си.

А двамата ходжи викнаха от смайване и мъка:

— Аман! Аман!

(Това са все думи на поп Алигорко, ала той говори за себе си, сякаш гледа отстрани.)

Момчил лежеше на тревата, отдолу идеше поп Алигорко. А Момчил държеше в ръце ранения сокол и ногата му беше вързана о прясно одялана борова тояга. Наоколо стояха десетина души хайдути, всички наметнати с черни ямурлуци, с рунтави вълчи калпаци и свъсени вежди. Облягаха се на дълги пушки и голи саби и го гледаха. До Момчил стоеше на колене братчето му Мирчо.

И ставаше това на върха Първенец, дето пролет хайдутите силях стягат, клетва правят, дето лете овчарите с кавал свирят, юди любят, дето подзиме ветровете силно духат, дърве къртят, дето зиме снеговете се белеят и блещят, дето нощем вълковете зъби тракат, страшно вият. Не беше пролет, а на върха стояха хайдути. Подзима беше, ала не духаше вятър. И скоро щеше да дойде зимата, та да се бялнат и блеснат снегове.

Когато попът мълчаливо спря пред Момчил, оня му рече:

— Лъжливи попе, ако идваш да умреш, върви си. Попът му каза:

— Прати ме Караибрахим да ти кажа, че след три дни си отива.

И Момчил пусна сокола и хвана с две ръце главата си. И само рече:

— Отива си.

А соколът грачеше и се мъчеше да плесне с криле. Момчил свали ръце и промълви:

— Говори нататък. И попът му каза:

— Ако сам слезеш при Караибрахим, той ще пусне Елица да отгледа детето си българче.

А той се опита да стане и дори сам се изправи, ала рухна на земята. И падна прав, като отсечен бор, защото не можеше да превие счупения си крак. И с лице в тревата викаше:

— Имам Син! Имам син!

А Мирчо взе соколовото пиле в ръце, та го притисна до гърдите си.

Попът му каза:

— Нямаш, ала ще имаш. Слушай по-нататък.

И другарите му го вдигнаха като дете и го сложиха да седне. И лицето му беше лице на луд от радост. Попът говореше:

— Ако не се предадеш, Караибрахим ще направи сина ти еничарин. И дори двадесет години да мина!, ще го насъска против тебе, да те гони навред по Родопа.

Тогава Момчил цял пребеля и взе да трепере, а хайдутите около него заскърцаха със зъби. И викнаха в един глас:

— Момчиле, всички ще дадем главите си, ала ще стигнем до Караибрахим. Само на една ръка място да стигнем до него и в тая ръка да има нож, пък после нека живи ни насекат.

Момчил мълчеше и попът им каза:

— По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото игла да влезе в конака. Не нож, ами игла няма да занесете до Караибрахим. Сто души го пазят и три пъти ще те съблекат, докато видите лицето на Караибрахим.

Те замълчаха и попът им каза още:

— А Караибрахим заръча да ви кажа, че който занесе главата на Момчил, ще напълни торбата с Момчиловата глава със злато. И ще му даде Елица за жена. И отгоре ще му даде коня си.

И те се опитаха да се засмеят, само че сякаш плачеха. А Момчил мислеше нещо и попита попа, и попът усети в гласа му недоверие и подозрение:

— Кажи ми, отче… (Боже, върни му в рая за това, че отново ме нарече „татко“!)… Кажи ми, отче, защо Караибрахим дава дори коня си за моята глава?

Попът знаеше, че ще го попита, и реши да му каже. И му го каза:

— Защото за всеки турчин, когото намерят убит, думат, че е убит от Момчил, и не вярват, че лежиш ранен в планината.

А Момчил полека огледа хайдутите около него и те един след друг спряха да се смеят и сведоха глави. Сега Момчил почна да се смее. И неговият смях най-много приличаше на плач.

— Прокълнат съм — викаше той. — Прокълнат съм нищо да не сторя. И в ямата не влязох, и турчин не съм убил. Само свиря на кавал. А вие ме безчестите и викате по планината, че Момчил мъсти на турците. Защо ме безчестите? Защо се подигравате със сакатите ми нозе?

И най-старият от хайдутите, чиито слепи очи бяха вече осланени, наведе глава над Момчил, та му каза:

— Прости ни, Момчиле. Ала всеки от нас сторва това, което всеки би сторил. А ти стори това, което никой не е сторвал. Затова избрахме твоето име. И по-добре хората да мислят, че един човек мъсти, защото едно име лесно се помни, а сто имена се забравят. И когато сто души се съберат в един, челото му допира до облаците.

Момчил мълчеше и всички мълчаха, и накрая Момчил им каза:

— Идете в гората и когато сянката на Голямата скала покрие Малката скала, качете се при мене.

И те си тръгнаха, и попът понечи да тръгне след тях, ала Момчил му рече:

— Отче, ти остани.

Когато другите отминаха, той каза на попа и на Мирчо:

— Дайте, да метна ръце на раменете ви, та да ме изнесете до Голямата скала на Първенец.

И те го изнесоха. И той легна по корем на ниската трева, та се загледа напред, в ширналата се планина.

А отдолу, по наведената поляна, полека се изкачи човек. И като приближи, видяха, че е овчарче. А то се примоли на Момчил:

— Бате Момчиле, отиваме на юг. Нека прекарам стадото покрай тебе.

И Момчил се усмихна и му каза:

— Защо ме питаш? Нека мине. А после му каза:

— Ти последното стадо ли водиш? И момчето отговори:

— Последното. След три дни ще падне сняг.

То гледаше Момчил с големи, светли очи и се виждаше, че не вярва на раната му. И навярно мислеше, че щом падне мрак, Момчил скача на крака, а може би и се превръща в сив вълк, та се спуска в долината да къса турци.

И стадото тръгна под тях, под Голямата скала. И като видя, че Момчил затвори очи, и попът ги затвори.

И стадото минаваше в мрака като дъждовен облак, и тропотът на дребните копитца беше като удари на тежки дъждовни капки, а тресенето на гъстите руна — като шумолене на листа под дъжд. И от време на време се чуваше блеене, ала чан не се чу.

Попът чу Момчил да говори:

— Дъжд вали отгоре и всичко се вдига насреща му. Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало: и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек. Пък аз ще в земя да ида.

И попът се стресна, та отвори очи и чакаше да види цъфнали ливади. А стадото течеше под него като бяла река и земя не се виждаше, и белите гърбове се люлееха като вълни. И всичко се залюля пред очите му, та му се стори, че река и мъгла, и облак тече под тях, а после му се стори, че вълните стоят на едно място, пък скалата се люлее и носи нанякъде като кораб. И попът се хвана за големия камък, който стои подпрян с два по-малки камъка на самата скала.

И каза на Момчил:

— Момчиле, ти говориш за пролет, а иде зима.

И попът погледна наоколо тъмните гори и жълтите поляни на папратите, и червените поляни на букаците, кленовете и осените. А Момчил не отвори очи и му рече:

— Зима ли е, пролет ли е — живот е.

Последните овце отминаваха, та ударите на копитата се чуваха още по-ясно и миришеше на трева и прах като след дъжд. И овцете отминаха. Чу се гласът на овчарчето:

— Сбогом, бати Момчиле! До пролет! Чак сега пролая куче.

Момчил отвори очи и му викна тихо:

— Сбогом, овчарче!

И като се огледа, видя попа и Мирчо до себе си, та им рече:

— Вие тук ли сте? Слезте долу и елате със сянката.

А Мирчо още държеше в ръце ранения сокол. И соколът пропляска с криле, та падна върху Момчил. Закрепи се с криви нокти на дясното му рамо и взе да гледа и той към ширналата се планина, над която никога вече нямаше да полети.

Тъй останаха на връх Първенец раненият Момчил и раненият сокол.

А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.

И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:

— На хубаво мирише земята.

А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.

И стояха те — попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата — тринадесетият. Момчил каза:

— Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.

А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:

— Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.

И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:

— Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.

И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци. И Момчил пак рече на попа:

— Отче, ти остани!

И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:

— Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи й, че е свободна като птичка небесна.

Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:

— И да гледа детето ми.

И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“

Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?

И попът му рече:

— Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.

А той го погледна и му рече:

— Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?

И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:

— Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.

А той се засмя и рече:

— Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.

И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше — като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.

Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ — ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.

И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.

Намерих поляната на хайдутите.

Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.

И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:

— Хора са.

А той поклати хубавата си глава и рече:

— Не им се гневя.

И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.

И като отстъпих назад, казах му:

— Не мога.

Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:

— Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.

И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше — дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:

— С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.

Момчил му каза:

— Брате, благословен да си. После ми рече:

— Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.

И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.

И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.

Момчил каза:

— По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си — на изток, на запад, на север и на юг, — накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг — накръст — и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.

Момчил каза още:

— По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, й лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.

И млъкна.

И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.

Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше — преди хиляда години, днес или след хиляда години?

Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.

И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.

Сега в нея имаше само двамина.

И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него — напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.

И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.

Ала той беше далече.

Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.