Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ВТОРИ

Селете се. девет села!…

И на другия ден, който се пада след Предой, поведе ни Исмаил към долината на Петгласец. Само седмина от Маноловите хора носеха цялото богатство на бежанците. Шерко носеше баба Сребра, а Горан носеше на раменете си виторог овен. И Манол, и аз бяхме с тях.

По едно време тръгнахме нагоре срещу водите на река Струилица. И тогава реката като сребърен нож почна да разрязва гръдта на планината.

Най-отпред се оголи разсечената плодородна пръст и се откриха корените на дърветата. Страшни, сгърчени и силни бяха те, като минаваха пред лицата ни, и разбрах защо дърветата стигат небето, а човек едва се вдига над земята. После пръстта остана над главите ни и се показаха скалите, които крепят света. А тук те бяха пронизани от червени жили, сякаш по тях се беше стичала кръв или сок от червено грозде. И в началото тук-там по тия жили се закрепяха млади ели, крехки и тънки като косъмчета по плешиво чело, после и те изчезнаха. Остана само камъкът. А скалите се надигаха все повече и повече над нас и идваха все по-близо и по-близо от двете ни страни. И слънцето се изгуби, и вода се стичаше по камъка, та стана тъмно и хладно, и страшно, и гласът на водите стана дълбок и глух. А стъпката пръст, на която растяха зелените треви и я огряваше слънцето и в която стърчаха големите корени, тя отиде високо, високо над нас и стана тънка, тънка, като зелената боя на кората на диня, която можеш да остържеш с нокът и само под нокътя ти ще остане зелено, а отдолу ще се покаже бяло; високо остана тая зелена боя, а ние бяхме в червеното сърце на динята, където вече няма дори и семки.

И чух планината да казва:

„Пълзете, дребни хорица. Докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила. Че вашите рала драскат на две педи, а корените на елите достигат до десет крачки и дори соковете на мъртвите слизат само колкото е ръстът на човека. Да, и живи, и мъртви, вие драскате по кората ми и гробовете ви са плитки, и костите ви ги откриват вятърът и дъждът. И основите на селата ви и градовете ви са плитки, и ги отнасят водите, а пясъкът ги засипва. Слезте — надолу, надолу. Тук текат води по-силни от тия, които текат горе. Тук се сплитат жили от злато, сребро и желязо. Нека всеки от вас вземе пълен товар от тях — пак ще ми останат. Хора, докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила.“

Пък ние ставахме все по-дребни и по-дребни и не мислехме за силата на планината, а се молехме да излезем по-скоро на слънце. Слаби са човешките плещи за каменния товар на скалите. И дори Горан с калпака си, с кебето си и косището си стана по-дребен от мравка, а овенът на раменете му — като просено зрънце.

И все ни се струваше, че вървяхме по течението на реката и че тя слиза все по-надолу — а тя идеше насреща ни и извираше оттам, накъдето отивахме.

И вдигахме погледи нагоре, да черпим смелост от светлата черта на синьото небе над нас и от двата ръба осветена пръст горе по краищата на пропастта. А тия зелени и светли крайщници бяха като брегове на дълбока река. И разбрах, че човек живее по бреговете и не му е дадено да слезе до дъното на реката.

Пътеката от страх все повече и повече се прилепваше до лявата скала и върху лицата ни почнаха да капят капки от мокрия камък. И потокът Струилица се прилепваше до дясната скала и ставаше все по-гъст и по-гъст. А на едно място дясната скала се беше разпукала, та зееше дълбока дупка — пещера. Там потокът сякаш се губеше и се простираше страшен, тъмнозелен вир. И над водата се вдигаха зелени мехури. Стори ми се, че през бученето на водата чух клокоченето му. И видях, че водата върти мехурите наляво. За пръв път кучето Шаро заръмжа.

А Исмаил бей извика, ала гласът му дойде слаб и тих:

— Там диша стопанинът на тая вода. Той има рога на овен, мустаци на сом, щипки на рак и опашка на пъстърва. Да знаете, като минавате, да му хвърлите нещо, па макар и камък. Ала да е тежко и да потъне.

И той измъкна от силяха си, та хвърли във вира кован нож. И водата го погълна.

Тогава баба Сребра рече в ръцете на Шерко:

— Толкова много люде да минат оттук, та камъните им да запълнят тоя ляв вир.

И аз казах:

— Амин.

Това бяха първите думи, които се чуха, откак влязохме в гръдта на Родопа.

Тръгнахме пак и от непрестанното гледане на водата, която течеше до нас, и от бученето, а може би и от страх главите ни се замаяха и коленете ни взеха да се подсичат. Тогава изведнъж двете стени на прелома се събраха и нямаше път пред нас. И река Струилица излизаше изпод събраните нозе на двете скали.

А Исмаил бей тръгна наляво и се изгуби в една пещера. И тъй като подът и беше покрит с пясък, а стените гладки, разбрах, че преди много време оттук е минавала вода.

И пещерата свърши, и пред нас се ширна долината Петгласец. Всички се събрахме пред пещерата.

И ни ослепи слънце и ушите ни писнаха от песента на щурци, и замириса ни на пресен пчелен мед. Та ми се стори, че напреде ми има стена от светлина, отляво стена от песен и надясно стена от благоухание.

Исмаил бей рече:

— Погледнете наляво. И ние погледнахме.

— Тия два върха са Свети Яни и Карачан. До големия сив камък на Карачан всеки Петковден се коли курбан.

Пак рече:

— Погледнете надясно. И ние погледнахме.

— Тия два върха са Модър и Светилек. Всеки Петковден там се коли курбан.

И рече още:

— Повдигнете очи и погледнете напреде си.

И видяхме един-единствен връх, целия обрасъл с гора до върха.

— Това е Посестра — рече Исмаил бей. — Там е майката на Струилица. Оттам се вижда блясъкът на Бяло море. Морето се не вижда, ала се вижда сиянието му.

Сто чифта очи на бежанци гледаха върха, от който се виждаше сиянието на морето. Защото бяха от Северните Родопи и не знаеха какво е море.

— Това, което е между Свети Яни, Карачан, Посестра, Модър и Светилек и тая скала зад гърба ни, това е долината Петгласец. С пасищата, горите и водите — рече Исмаил бей.

Тогава разбрах, че блясъкът, който виждам в очите, на бежанците, не беше отражение от сиянието на Бяло море. Това беше тяхната нова земя. Тук щяха да се родят децата им. Тук щяха да заровят костите им. Щях да постоя и да си отида, а те щяха да останат вечно тук. Те и семето им.

Исмаил бей се обърна към Манол, та като му се поклони, рече му:

— Манол кехая, стъпи в долината, твоя е.

А Манол накара Шерко, който носеше баба Сребра, пръв да влезе в долината. Ала баба Сребра му каза да я спусне долу. И нагази във високата трева. Никой друг не беше пристъпил преди нея. Пътека нямаше, защото тая пролет в долината не бяха влизали стада. И като вървяхме през поляните, изпод краката ни скачаха на всички страни щурци, та сякаш газехме река и вдигахме пръски вода под стъпките си. А вървяхме бавно и тържествено, защото бабата едва креташе.

След малко чухме бучене и като надникнахме вдясно, видяхме от стръмния бряг как цялата река Струилица пада в една тъмна дупка и не отива нататък. Въртопът бучеше и над него се вдигаше пяна и воден прах, а в мъглата се извиваше дъга. Ала ние не гледахме дълго това чудо и обърнахме погледи към долината, защото тя беше по-хубава и от дъга.

Полегати поляни се спускаха към Струилица, жълти от жълт равнец, сечена трева и млечок, морави от детелина и магарешки трън, бели от бял равнец и маргаритки. Ограждаха ги тъмнозелени борови гори, а и тук-там по поляните се вдигаха китки тъмни ели, та ги правеха още по-светли и слънчеви. Горите стигаха до върховете и ги загръщаха като с рунтави кожуси. И само тук-там козината беше проскубана, та се виждаха други светли поляни. Пък когато се досетихме да се обърнем назад, видяхме права каменна стена и по върха й ели, дребни и ниски от височината.

А в средата на най-близката поляна се издигаше стара, престара ела и към нея тръгна Манол.

Елата възвишаваше огромна снага, разперила дебели прави клони, като яки ръце. А дребните вейки, шумата и мъхът висяха на дипли, на дипли надолу и нито клонче не се вдигаше нагоре, като че ли се диплеха широките свилени ръкави на зелена риза. Духаше тих вятър, а снагата на елата не трепваше и не трепваше дори и върхът й, макар да беше лек и тънък като пауново перо на калпак. Не се разтреперваха и протегнатите клони, само свилените зелени ръкави се полюляваха и ветрееха.

Когато всички се събраха до невижданото дърво, Исмаил бей; сложи длани около устата си и викна:

— Стопанее!

И екът отговори:

„Стопане! Стопане! Стопане!“

Ала гласовете идваха на талази, та се гонеха и покриваха и се чуваше ту „сто“, ту „пане“, ту най-често само „ааа“ и „еее“. А бежанците се втрещиха от изумление.

— Дойдохме! — викна пак Исмаил бей. „Дойдохме! Ойдохме! Дохме! Хме! Е-е“

— повтаряше планинският ек.

Горан свали овена от раменете си и се прекръсти, макар и друг път да беше чувал тия гласове. А не беше чудото само в екота, а самите гласове кънтяха и звънтяха някак особено, та човек се усещаше не както трябва.

— Под тая ела — рече Исмаил бей — се коли всеки Алинден курбан.

И произнесе той словото Алинден, като натърти на „а“-то, като мислеше, че е ден на Али. Пък нашите, като казват Алинден, удрят на „и“, та се разбира, както си е, денят на свети Илия.

А баба Сребра седна до дънера на елата, между два големи, изпъкнали корена, та ни се стори още по-дребничка и свита. И каза бабата:

— Погледнах ли, помислих си, че тук ще е селото, защото — какво по-хубаво от това, елата да стърчи сред него като камбанария? Ала не може всяка дума в село да я чуваш по пет пъти.

Тогава Манол мълчаливо пое мотиката, която държеше един от овчарите му.

— Тук нека бъде гробището — рече той.

И удари с мотиката. А в земята, която изглеждаше мека под нозете ни, имаше камъни и екотът върна ударите на мотиката.

— Докато изкопаеш гроба — рече Манол, — екът ще звъни вместо камбана.

Стана ми страшно, защото първата копка в тая долина беше за гроб, а не за основи. Исмаил бей ни каза:

— Предадох ви ключа на тая земя и оброците й. Правете така, както ние сме правили, защото това са го научили бащите ни от хората, които някога са живели тук. Дано коренът, що пуснете, стигне до сърцето на земята.

И той се поклони, и си отиде, а синът му Юсуф вървеше след него.

И целия тоя ден бродихме по долината, та обходихме поляните и бреговете на Струилица. Докато избрахме село на завет, нито на равно, нито на стръмно, а гората пазеше гърба му и в нозете му имаше извор. И поръсих поляната с китка от тревите, които откъснах от същата поляна, и я благослових.

Тогава заечаха брадви и екът пак връщаше звънтенето им. И се накладоха огньове на поляната, за да осветят дивата и пуста земя. На един от огньовете се печеше овенът. А баба Сребра взе две шепи пръст и ги прехвърли през главата си. И рече:

— Който вземе шепа пръст от съседа си, тя да е на главата му! Защото тая земя ни е дарена.

После взеха котела, почернял от хилядите огньове, кладени под него, та тръгнаха да бележат крайните дървета на гората, която вардеше гърба на селото. И пред всяко белязано дърво се качваха на котела и викаха:

— Черен да почернее като тоя бакър оня, който рече да зачерни гората.

И стана гората бранище. Защото без нея снеговете и водите щяха да завлекат селото.

А в това време слънцето се скри и сянка падна над Петгласец. Тогава позаглъхна пронизителното свирукане на сивите щурци и почна да се чува приспивното, кротко свирукане на черните щурчета, ония черни щурчета, които са поречнели, защото се въдят зиме край огнищата, та свирукането им напомня за огнище и дом. И хората се събраха край огньовете, и пламъците на огньовете се засилиха, а мракът наоколо се сгъсти.

И когато накършихме печения овен върху прясна елова четуна, Манол рече:

— Давам на новото село една елия овце. А една елия са петдесет овце.

Пък аз извадих от торбата си преписаните свещени книги, които трябваше да дам на манастира и все не намирах време да отида, и рекох:

— Давам ви първите свещени книги, макар че са от стария завет.

И си спомних, че Мирчо се кле върху еклесиаста.

— О-хо! — рече баба Сребра. — Ние си имаме светото писание.

И тя извади от торбата на внучето си едно дебело евангелие със сребърни корици.

— Детето я открадна от черковата. Простено да му е — рече бабата.

И заизважда от торбата други платнени торбички и припяваше над тях, сякаш щеше да прави магия:

— Ето шепа ръж, ето шепа ечемик. Готов е хлябът на хората. Ето леща, ето и бобец, за услада на чревоугодниците. Ето овеса за конете. Ето семе от лен и семе от коноп, да се облечем като царе. Да растете, семенца, да покриете долините, да избийте бурена, да се вдигнете до небето, по вас да се изкачим на месечината.

А като вдигна една торбичка и я залюля, вътре взе да трака и бабата се натъжи:

— А това са костилки от череши за внуците. Защо, боже, не си направил дърветата да растат бързо, като тревите, та и старите хора да дочакат плод от тия костилки?

И хората около нея почнаха също да бленуват, с разтворени от огъня зеници, защото мракът скри нищетата и нещастието им. На светло не смееха нищо да кажат, защото виждаха пусти поляни, диви дървета и буйни води. А сега заприказваха.

— Ето там ще е моята къща с градина отпред — рече жената, която хранеше детето със сламка.

— А на извора ще вдигна за хаир бяла чешма — каза мъжът, чийто брат станал турчин.

— А над реката тук ще има камен мост — обади се от мрака невидим глас.

— И хей там ще вдигнем черковата — рекох и аз. А баба Сребра ми рече:

— Отче, прочети нещо от светите книги. Сетих се, та намерих господнята благословия над Авраама. И зачетох, а наоколо мълчаха и ме слушаха.

— Повдигни сега очите си от мястото, дето си, та погледни! към север и юг, изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и потомството ти, довека. И ще направя потомството ти многочислено, като земния прах…

Тогава Шаро провлечено и зловещо почна да вие и отиде при стопанина си. А Шерко го прегърна през главата и галено му заговори:

— Какво виждат острите ти очи? Какво чуват острите ти уши?, Кучето само скимтеше.

Шерко вдигна глава, взе да души въздуха и да слухти. И рече:

— Прокълната да е тая ръка, дето е хвърлила клетите псета в черната яма. Тях чува Шаро. Гладни са и се страхуват. И не са бесни.

И тогава си спомниха всички, че зад невидимите скали се простира Родопа. И по нея вилнее турчинът, и пожари изпепеляват снагата й, а меч избива хората й. Докато ние стояхме на завет, други ги брулеше вятърът.

Манол рече:

— Горане, Шерко, насечете борина и се пригответе. Тая вечер се връщаме.

И те напуснаха долината и се върнаха в голямата Родопа. Аз с тях. Тъй се засели новото село, наречено по-сетне Момчилово, в долината Петгласец, купена със сребърните чанове на Манол.