Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС СЕДМИ

Запяла мома в гора зелена, къде я зачул млад калугерин, той си момата люто кълнеше: — Убил те господ бре, малка моме, че що не запя от отзарана, дорде не бях се покалугерил?

Пусто остало черното рухо…

Дойде първият ден от десетте дни на Караибрахим. И взе да отминава, а след него оставаха още девет дни.

И седнах аз на празната поляна край белите обелени елови стъбла, където бяха седели първенците, край изсъхналата четуна и въглените на изгасналите огньове. А клонаците не бяха догорели, защото тогава ги изгаси дъждът. И водоскокът равно бучеше.

Ни за десет, ни за сто дни бих могъл да ходя, да ходя, та да намеря помощ за Елинденя. Ала духът ми не седеше на едно място и през тоя първи ден се втурна да обикаля, за да дири изход или приятелска ръка.

Най-напред мисълта ми бродеше по Родопа. И тук виждах дори шишарките край пътеките, защото всяка трева беше помилвала ногата ми и всеки трън се беше забил в петите ми. И видях всред цъфналите треви вълненици и везани ризи, и не бяха това захвърлени дрипи, а мъртъвци. Видях разровени коренища не от диви свини, а от детски пръсти. Селата бяха пусти, огнищата угаснали, по праговете имаше кръв. Видях разпрани кореми на непразни жени, за да убият вътре неродените още. Видях непразни жени, които удряха с камъни коремите си, да убият чуждите деца. Видях страдания и кръв, които не са за приказване. И се уплаших, и не исках да гледам повече.

Тогава чух равно биене на тъпани и видях нещо като черен мравуняк, което пълзеше през планината. Доближих се — това беше войската на Мехмед паша. Вгледах се в лицата на войниците — празни очи, празни сърца, празни кореми. Нямаше думи, които да ги напълнят.

И като изходих Родопа накръст, побягнах. Тръгнах на юг и видях морето. А по него ходеха кораби и зад тях оставаше бяла диря. Половината от хората по тях мислеха за Кандия, половината за плячка. Видях и Кандия, някаква гмеж от тела, оръжие, пръст, червеи и дим. А над гмежта видях бяла черта и то бяха бели стени. И като си спомних, че са черни от барутен дим, те почерняха. По стените стояха дребни човечета и викаха нещо, навярно за помощ, ала не различих словата им.

И тръгнах на запад, и вървях през пустота, защото не знаех тия земи, докато видях нещо да се прелива от злато и блясък. Видях царя на франките как яде и пие. И защото не знаех лицата на хората, нито одеждите им, нито къщите им, виждах само позлатени мантии, чаши, бели зъби и бяла плът. И нещо бучеше като кошер и дрънчеше като торба с пари. И макар да виках, никой не ме чу, а и сам оглушах.

Тогава тръгнах на север, та изгазих цялата многострадална! българска земя. И видях сърпове, дикани, мотики, ведра, коси и черни люде, които работеха с Т5тях. И комуто викнех, той ме поглеждаше и аз избягвах от очите му. И още по по север, като минах една дълбока бяла река, а тя беше Дунав, видях степи и снегове и някъде далеч — хора с бради, облечени в кожи, които вървяха след шейни. И като им викнах, викът ми стигна през виелицата до тях и те се обърнаха и тръгнаха към мене. И вървяха, вървяха, и идеха, и ставаха едва-едва по-големи, докато петите ми измръзнаха, та се повърнах назад. И влязох в лагера на султана, да падна пред него и да моля милост. И видях копия, пушки, пищови, ножове, ятагани, червени палатки, зелени знамена, жълти конници. А палатката на султана беше обиколена с колове и на тях имаше набучени хора и глави. И като влязох, той се обърна, та ме погледна и минах през тъмните му зеници навътре, та чух да бучи из главата му: „Искам да убия братята си!“

И се намерих пак на поляната, а край мене стояха наредени край сухата елова шума белите елови стъбла. Изнурен бях, отчаян бях. Тогава си спомних лицата на моите братя, колко хубави бяха те и колко силни, как ечаха гласовете им през бурята и как се ветрееха брадите им. И си казах: „Каквото можем да направим, трябва да го направим сами.“

В това време някой ме докосна по рамото и като се обърнах, видях Елица. А тя ми рече:

— Отче, задрямал си.

Гледах я. И толкова хубава беше, че усетих как гърлото ми се свива, как дъхът ми спира, а челюстите ми се сковават. И като си спомних лицето на Манол, когато я гледаше, разбрах, че не пожелание е имало в сърцето му, а болка. Защото и моето сърце ме заболя.

А тя тихо ми рече:

— Отче, нямам майка, а баща ми посреща и доброто, и злото като пратени от бога. Тежи ми нещо, а нямам пред кого да излея душата си. Чуй ме, моля ти се, и ми бъди като баща и майка.

Гледах я и хубостта й заличи пътищата, по които бродех, а сърцето ме болеше и малко оставаше да прокълна и жребия си, и расото си. И тя ми каза още:

— Отраснали сме заедно с Момчил. Маноловия син. Един ден преди много години се къпахме в реката и видяхме, че сме различни. Оттогава се свенях от него и ме теглеше да го видя. Миналата пролет разбрах как идват децата на света. И оттогава исках той да е баща на децата ми. Хубаво ми беше да го посрещам във воденицата, хубаво ми беше да излизам горе, на високата планина, и да го виждам край овцете му. Когато знаех, че ще дойде, обличах най-милата си руба, когато знаех, че ме слуша, пеех най-милите си песни. А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях. Той дойде при мене, както цар иде при слугинята си, приближи ме, както вълкът приближава агнето. Говореше ми, че къщата му е празна, че животът му минава, че иска да има още синове и дъщери. И аз се преклоних на рамото му. И хем той стоеше над мене и аз не можех да ида против волята му, хем стоях нависоко, а той стоеше под мене и гледаше нагоре. Бях като една, която сънува. Обич ли е това, отче, или магия?

Що можех да й кажа? Що знаех аз за обичта и защо дойде тя при мене? Рекох й, както би рекъл и баща й:

— Всичко е от бога. Питай сърцето си.

А тя ме гледаше с отворени, ясни очи, в които нямаше срам и разкаяние. И ми рече полека:

— Знам, че е грехота, ала ако питах сърцето си, бих ги взела и двамата.

Тогава млъкна и аз видях, че отдолу идат Момчил и братът й Горан. На Момчилово рамо стоеше соколът му. А Момчил беше бял като цвете. Когато спряха пред нас, той рече със задавен глас:

— Елице, вярно ли е, че до неделя ще се жениш за баща ми? А тя му рече:

— Защо ме питаш?

И той пак я попита, и ми се стори, че ще заплаче:

— Елице, кажи ми, вярно ли е?

И стояха един срещу друг, и се гледаха — все едно че нас с Горан ни нямаше. И соколът на Момчиловото рамо гледаше Елица, а очите му бяха кръгли, диви и студени. Пък после соколът стрелна встрани глава и се загледа в Момчиловите очи и аз трепнах, както неведнъж, защото все ми се струваше, че ей сега жестокото пиле ще клъвне и ще изпие черните момкови очи.

И пламна гняв в Елицините зеници, пламнаха страните и устните й, та викна тя на Момчил:

— Помниш ли, когато дойде подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?

А той само я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя пак викна:

— Помниш ли, като дойдох горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?

А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:

— Помниш ли, като ти казах оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „Не бой се, не бой се.“ Не ти ли дойде наум, че всяка вечер без тебе ходя за вода. Защо не ме прегърна?

И чак сега той можа да рече:

— Елице, Елице, Елице…

А тя тропна с крак и му рече с омраза:

— Викай ми сега Елице, защото след неделя ще ми викаш мамо.

И като видя, че той закри лице с длани, рече му тихо:

— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? Един е Манол по цялата планина.

И тъй като Момчил свали длани и я гледаше, все едно че не я познава, а и Горан я гледаше като втрещен, тя пак се ядоса и викна:

— Ей тоя камък го премести Манол от вратата дотук, да се реша на скритом. Ако сте мъже, преместете го да ви видя.

И Момчил се наведе над камъка. Преви се като лък и го обгърна, както бръшлян се извива около дънера на дъб, а белият му врат стана червен. Соколът се впи с нокти върху извития му гръб и пляскаше често с криле, и страшно крещеше. И не се разбираше помага ли му да се вдигне нагоре, или го натиска към земята. И Момчил само можа да обърне камъка. И се дръпна.

Тогава го сграби Горан и като изрева, можа да го вдигне, ала го изтърва и земята се разтърси. И като се изправи задъхан, едва проговори:

— Трябва да не е бил сам, като го е преместил. А го е преместил — преди камъкът беше до вратата. Иначе не бих повярвал.

Щом се каже „не е сам“, то се разбира, че е помагала нечиста сила, както се пее в песента: „Тая жена не е сама, тя ми й мене билки дала…“

А Елица се засмя:

— Не беше сам, аз бях при него. И мене гледаше. А ти, Момчиле, както не можа да вдигнеш камъка, не се знае дали ще можеш да имаш синове, хубави като бащините ти — защото ти си хубав момък. Ала не се знае дали ще са хубави синовете ти.

И го гледаше с омраза и тържество, па се обърна и се затича към вратата на воденицата. Момчил извади тежкия си нож и взе да дялка брезите наоколо, та хвърчаха вейки и трески. И соколът на рамото му пак пляскаше с криле и пищеше. А Елица се обърна на вратата и рече на Момчил:

— Вършите можеш да дялаш, ала камъка не вдигна.

И той, засрамен, прибра ножа си. А от воденицата излезе Манол и дойде при нас. Каза ми, без да поглежда сина си и Горан:

— Отче Алигорко, в неделя ще се женя, остани за сватбата ми. И полека взе да събира с цървула си сечените от сина си вейки.

И когато ги събра на малък зелен огън тук-там с белите пламъчета на вейките, рече, без да вдига глава:

— Зная, Момчиле. Ала не е ли все едно дали децата й ще са твои братя, или твои синове? Все твоя кръв ще са.

А Момчил му каза с несвой глас:

— Не ти ли е на тебе все едно дали ще са твои синове, или твои внуци? Все твоя кръв ще са.

И мина дълго време, преди Манол да отговори. И очите му все гледаха надолу към зеления огнец. А като проговори, каза:

— Така е. Ала ти можеш да разореш всяка нива и където и да хвърлиш зърно, ще излезе клас. А това е последната нива, в която ще нагазя, инак никога няма да се наведа над рало. И това е последното пасбище, на което ще изкарам да пасат овцете ми, иначе никога няма да се кача на високата планина. Ти имаш планини — за мене една поляна. Ти имаш стада — за мене едно агне.

И млъкна. А Момчил втренчено го гледаше и соколът втренчено гледаше Манол, ала бащата не вдигна глава да посрещне погледите им. И чак когато отшумяха стъпките на двамата момци, които се обърнаха и потънаха в гората, чак тогава Манол вдигна глава, та едва познах промененото му лице. Нещо беше се разтворило в него, нещо беше омекнало като буца пръст, попила топъл дъжд. И той ми рече:

— Ако не бяхме ходили тогава с тебе в гробищата, нямаше да видя, че и в гробовете растат корените на тревите. Мислех, че съм изсъхнал, пък то на вейката имало още един цвят.

А помислих, че той видя и кости, и череп, ала не му го казах. И той каза:

— Може и моята жена да е била хубава като Елица. Помня ли? Не помня. Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото.

И двамата тръгнахме полека надолу през гората, за към село Подвис. И ми се стори, че стъпките на Манол са по-тежки, отколкото друг път. По едно време той рече:

— Отче, знаеш ли, има една песен: „Вдовецът е тежка слана, на що падне, попарва го, момъкът е росна роса, на що падне, пониква го.“ Дали е вярно?

И той вървеше пред мене, и плещите му бяха широки, и кръстът корав. Богат беше, силен беше, защо да не му кажа истината? Защо да го щадя, щом господ му беше дал толкова много и още му притуряше?

— Маноле — рекох аз. — Песента ходи от уста на уста. Ако не беше права, все някой щеше да я премълчи.

А той се обърна и ме погледна, и в очите му имаше усмивка.

— Отче — рече той, — ти ме удари нарочно. А не трябваше. Защото има още една песен и ти я знаеш.

И Манол тихо запя:

Кой има майка и татко,

да седи, да се наседи,

кой има рода голяма,

да ходи, да се находи,

кой има либе хубаво,

да люби, да се налюби —

дошло е време разделно.

Забравил бях как пееше Манол. Много хубаво пееше той, все едно че говореше и свиреше на кавал, от едно гърло — двата гласа. А той, като спря да пее, пак ме погледна и повтори:

— Дошло е време разделно.

Аз казах:

— Само за това мисля. И Манол каза:

— Три дни след сватбата ми иде Караибрахимовият ден. Помниш ли, като рекоха вечерта за крайните дървета, които пазят гората? От тях съм. Като ела съм и нямам сили да извадя корените си и да тръгна нанякъде. Ако има сеч, тук ще ме отсекат. Нека ми останат три дни. Не ми завиждай.

И тръгна, а пък аз гледах гърба му.