Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ
Даваш ли, даваш, балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра.
А същата вечер, когато първенците се събраха край дядо Галушковата воденица, върна се човекът, пратен да види какво става в Смолен. И доведе един смоленчанин — поп. Кога яде и пи, попът разказа следното:
„С огън и меч турците успяха и потурчиха населението на селата Виево, Смолен, Упорово, Бяла река, Подвис, Витлово и малка част от селата Езерово и Беловидово.
А селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново, Кутлово, Петково, Очиново, Левочево, Пещера, Осиково оказаха голям отпор на насилниците и запазиха вярата си.
Когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите около Смолен, турците направиха много пакости. От селяните“ едни помохамеданчиха, други избиха, а трети прогониха по горите. Турците изгориха черквата „Свети свети апостол Петър и Павел“, митрополията и богословското школо. Всички книги унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.
Турците искаха да заловят епископ Висарион, ала той с много българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там намериха прибежище и много българи от околните села.
Народът, като виждаше, че между него се намира духовният му водач епископът Висарион Смоленски, окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и селото Райково.
А в самия Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици със сирачета, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват в горите, изнемощели от глад и за сън. Те бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само турчин. Тия мръсни дела не мога да опиша — челюстите ми се схващат.
Турците обаче търсеха сгодно време да погубят епископ Висарион, та да няма кой да поддържа вярата на българите, защото те; бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ им не идваше отникъде другаде и само епископ Висарион ги укрепяваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.
И в едно ранно утро Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от десет души телохранители, всички на коне и въоръжени, от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщата на Ревача и воденицата на Сурото, в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители — Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривнински, Дечо Руган, Белчо Мечкаря, Страхил Бойчо, Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжията, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолен, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.
В Смолен по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма.
Тогава турците го съблякоха, оставиха го съвсем голи почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, с които откъсваха парчета живо месо от тялото му. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да поиска милост. Кръв ручеше по тялото на този мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки по тялото, докато епископът падна в несвяст. След като се свести, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, туриха на главата му нажежена пиростия и се гавреха с него. Ала това не им стигна. Поругаха го пред всички и го развеждаха гол из селото за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископ Висарион. Той се повали на земята и почна да се моли. Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни — обезобразиха го и тялото му направиха на пита. И турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина близо до хорището на Смолен и там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски…
А когато попът свърши да говори, пи вино и почна да плаче. И спомних си за епископ Висарион, че обичаше да яде и пие и имаше буйна брада и голям корем. Ала изкупи чревоугодието си с мъченическа смърт. И помолих бог да ми прости, че съм мислил лошо за него.
Тогава Манол разтърси попа и го попита:
— Кои села останаха български?
А попът през сълзи повтори имената им. И Манол рече:
— Десет села. Десет и ние три — тринадесет. Ни много, ни малко.
После рече:
— Родопа е разпната. Дясната и ръка е прикована от Мехмед паша, лявата и ръка е прикована от Абди бей. При краката и, в Беломорието, султанските слуги коват мостове да мине султанската свита. Косата и във Филибе е засмолена за стълба на проклетия гръцки епископ Гаврил. Отникъде не бива да чакаме помощ. Остава ни да изтраем, както други са изтраяли, или да измрем.
Казах му:
— Или да избягаме в Петгласец. А той ми рече:
— Всички не можем и не бива да избягаме. Тук ще се браним. Както еленът се обръща и посреща с рога кучетата и ловците, за да избягат сърните със сърненцата, тъй и ние ще наведем чела срещу Караибрахим. Да тръгваме.
И отидохме при първенците.
Тогава по-първите хора на трите села Просойна, Заград и Подвис се събраха на поляната над дядо Галушковата воденица.
И насядаха на дълга софра край бели платна, проснати на поляната. Седнаха на обелени елови стъбла, тридесет души от едната страна, тридесет души от другата. На единия край седеше дядо Галушко с гъдулката на колене, на другия — баба Сребра. От дясната страна на дядо Галушко седеше Манол, от лявата — дядо Кральо. До Манол беше игуменът на манастира „Свети Илия“, до него — просойненският поп. И седяха после поред Смилец Михо, Дойчо Радул, Радослав Стъпо, Русьо Рожен, Радул Бего, Стоян Дойчин, Рад Драгослав, Стойко Процвет, Никола Саргун, Мануш Секул, Люто Брест, Стан Стан, Рале Добривой, Блажко Пришълец, Тодорче Добре, Нягол Деян, Новак Влад, Янкул Гулия, Вражец Черногор, Георги Лъка, Хран Ясен, Костин Смил, Добрил Грудник, Велко Булчин, Иглавин Врал, Дольо Гробан, Вражу Чилингир, Страхил Савашо и други. А за останалите не се казва кой къде беше седнал. Не помня.
Боже, прости ми, че съм забравил имената на светите твои мъченици. Ала ти ги помниш. Помнят ги и внуците им, който остави внук. Помни ги и планината. Защото и надгробни камъни не оставиха, та човек да прочете имената им.
Над белите платна беше пръсната прясна четуна, та миришеше на смола. А върху четуната имаше мехове с вино и мляко, буци сирене и хляб. И откъм гората идеше мирис на печено агне и пари от варен овен. Канеше се да излезе вятър, ала сега само бучеше скокът в извора и се хвърляше неуморно нагоре.
Над поляната грееше месечина. Гората беше черна, черна беше и поляната, защото цветята се бяха прибрали. Само белият равнец светеше, сякаш върху всяко цвете бяха накацали блестунки и не мигаха.
Светеха и лицата и дланите на хората около трапезата. Не пламтеше огън, не гореше борина, а всеки сам светеше, като елов пън на огнище. А еловият пън не дими като борина, не се топи като свещ, ами цяла нощ свети с топла, ярка светлина — като звезда, паднала от небето.
Хубави хора бяха те. Какви буйни бради имаха, какви жилести ръце, какви яки плещи, какви космати гърди. Нито един не беше млад и нито един не ядеше чужд хляб. И нито един не беше крал и убивал освен овцете на съседа си, ала то е шега работа и всеки, каквото имаше, спечелил го беше с труда на ръцете си и с труда на синовете си. Много хубави бяха моите братя на месечината, със строги лица и стиснати устни. И никой не проговаряше, нито посягаше към трапезата. Защото чакаха да запее дядо Галушко.
Издрънкаха тихо струните и изведнъж дядо Галушко пропя:
Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?
И спря. Тъй пеят често в Родопите — спрат, понякога вземат залък, понякога разменят дума, понякога пият вино. А приличаше дядо Галушковото пеене на плач, на ридание и на стара проточена църковна песен. Когато издигах глас в празна черкова, струваше ми се, че пея родопска песен.
А дядо Галушко повтори:
Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?
Запита събраните първенци и млъкна. А питането му витаеше над трапезата.
Облаци залетяха пред месечината и тя ту се показваше, ту се скриваше отново. И лицата на хората ту светваха, ту потъваха в сянка. Събрани бяха шестдесет души, ала всеки стоеше сам и питаше себе си. Никой към никого не погледна.
И стоеше над поляната тишина. Гората зашепна, лъхна вятър. Изворът бучеше, замириса на смола и печено месо. И всеки знаеше отговора. Защото друго не можеше да се отвърне.
Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.
Месечината съвсем се изгуби. Гората шумеше, около дънерите й дишаха стаени младите люде. Замириса на сено и сняг. И тогава отдалеч се дочу камбаната на манастира „Свети Илия“. Среднощ беше.
И каза дядо Кральо:
— Боже, боже, с какво сгрешихме, та ни отхвърляш от лицето си? Какво ти поискахме? Богатства, власт, зло на съседите ли? Искахме само мир, за да ядем хляба на ръцете си.
А дядо Галушко запя:
Отсякоха му и двете ръце и пак го питат, питат, разпитват: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“
Тъмно беше. Вятърът лумна като огън, който се втурва по комин нагоре или се нахвърля на клада от сухи тръне. Ала беше още мек и гласът на скока от извора го надвиваше.
И когато тихо се обади попът от Просойна, всички го чуха:
— Да се откупим. Да продадем стадата си, чановете си, къщите си. Да съберем нанизи жълтици и торби сребро, та да ги сторим накуп пред агата. Дано погледне към тях, а отвърне поглед от нас. По-добре голи да легнем в гроба, ала над нас да ни пази кръстът.
А дядо Галушко запя:
Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.
Невидимите момци запалиха огньове, замириса на смола и на тамян. И стана по-светло, ала с невярна, игрива светлина. И каза Стан Стан:
— Дошли са не за имането ни, а за душите ни. А от светото писание се знае, че душата цена няма. И откупът за душа е толкова голям, та всеки да се откаже да откупи дори брата си. Как тогава Ще откупим три села?
А дядо Галушко запя:
Отсякоха му и двете нозе
и пак го питат, питат, разпитват:
„Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“
Тогава засвяткаха сини, ала безсилни светкавици, защото гръм не се чу. Вятърът придойде като поройни води, та забуча през гората. Ревът на скока се бореше с него и се чуваше ту водопадът, ту вятърът — и двамата с еднакви гласове. Над планината тревожно летеше разбудено ято птици.
И баба Сребра извика:
— Да избягаме. И вълкът, когато попадне в капан, прегризва лапата си. Да оставим къщи и ниви, да се заврем вдън горите. Корени и треви ще ядем, докато отмине бурята. Пороят минава, пясъкът остава. Нови къщи ще си построим и нови стада ще съберем, ала вяра назад не се връща.
А дядо Галушко запя с все сила, за да надвие вятъра:
Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.
Вятърът размятваше огньовете, а всяка светкавица ги гасеше. Лицата на хората ставаха ту червени, ту сини. Замириса на онова цвете, което цъфти само в дъжд и буря. И отдалеч се чу жалният, проточен вой на хвърлените в черната дупка псета, които си спомняха как са тичали срещу вятъра.
И се обади Никола Саргун, и думите му едва се чуваха:
— Ако избягаме три села, в горите ще има нови три села. И както турчинът дойде дотук, така ще дойде и там. Ако едните бягат, а другите останат, то кой ще остане да даде…
А неумолимият плач на дядо Галушко прекъсна гласа му:
Избодоха му и двете очи. И ни го питат, ни го разпитват. Току качиха хубава Яна, хубава Яна на бърза коня. Тихом говори хубава Яна…
Песента свършваше и нямаше ни отговор, ни помощ отникъде. А бурята едва почваше. И се чу първият гръм, и за пръв път небето проговори. Ала след гърма вятърът затихна и пак се чу гласът на вечната вода.
И викна тогава в тихото Мануш Секул:
— Да стоим за вярата си. Да стоим като гора, дърво до дърво. А първенците да стоят като крайните дървета, които пускат клони до земята. Един да не се отсече, един да не се преклони, защото, вмъкне ли се бурята между елите, изкъртва цялата гора. И целият! гребен се рони, ако се счупи един зъб.
А дядо Галушко едва-едва издума и всички го чуха, защото все още беше тихо:
„Сбогом, прощавай, братец Йоване!“
И се чу скърцане на зъби. И Вражу Чилингир каза:
— Нека стоим като гора… Няма буря да ни събори. Ала гората и огън я гори, и порой я влече, и гръм я изпепелява. Ако се запазим от бурята, кой ще ни запази от огъня, от пороя и от гърма?
Тогава небето се разтвори, та плисна дъжд и засвяткаха светкавици, и заечаха гърмове. А гората така бучеше, че сякаш подемаше всеки гръм от небето и го търкаляше по планината. И на всяка светкавица се виждаше как скача сребърният скок на извора като някой призрак с плът от вода, който всеки миг се стреми да литне в небесата, ала отново тежко пада на земята. И гласът му не се чуваше.
Огньовете изгаснаха. И през мрака, гръмотевицата и рева на гората долетя плачът на дядо Галушко, а дрънкането на мократа гъдулка не се и чу:
„Сбогом, прощавай, хубава Яно! Ръце си нямам да те прегърна, нозе си нямам да те изпратя, очи си нямам да те погледам!“
И песента свърши, а почна бурята. Плискаше дъжд като потоп, бурята свеждаше дърветата до поляната. А те се мятаха и изправяха отново. Ала никой от първенците не стана. В тъмното младите люде, които вардеха около поляната, намятаха бащите си и дядовците си с плъстени овчарски кебета. Видя се на светкавиците как Горан отнесе баба Сребра към воденицата.
Тогава Момчил се наведе над Манол и му викна:
— Сварен е овенът.
И донесоха сварения овен, а дядо Кральо измъкна плешката му, обели от нея месото и погледна кокала. Така гадаеха по овнешка плешка овчарите от този край.
И се чу дядо Кральовият глас:
— На плешката има кръст!
Тръгна още топлата плешка по трапезата и всеки избърсваше с длан водата от лицето си и чакаше светкавица, за да види кръста. Шестдесет пъти светна, докато плешката се върна в ръцете на дядо Кральо. И всички видяха, че на овнешката плешка има изписан кръст. Видях го и аз, макар да не вярвах.; И когато пак хвана плешката, дядо Кральо викна:
— Не ставайте.
Ала никой не ставаше.
Той рече:
— Песен чухме и плешката видяхме. Ала не бива да си разотиваме, без да решим какво да правим. Да накършим чевермето на четуната и да мислим.
А колко пя дядо Галушко и кое време беше, никой не знаеше. Все едно че мина година.
Тогава се изправи Манол, та викна:
— Вървете след мене, ще ви водя на завет. Старите да се приберат във воденицата.
И никой не се почуди, макар да не знаеше наоколо да има сушина или пещера, а пък ако беше светло, щяха да се спогледат, защото всички вярваха, че Манол знае от побащима си съкровища и скрити места из планината.
Затова тръгнаха след него през гората и гърмеше, ала светкавиците избелваха издълбаните по елите кръстове, та страхът им малко минаваше. И тъй като борините не горяха, а можеха да пламнат и горите, всеки отпусна пояса си, та другият зад него се хвана за края му. И вървяхме през мрака час или повече. И все се качвахме нагоре.
И като стигнахме скали, които всички знаехме, и стъпихме на суха пръст, Манол рече:
— Запалете борина.
И с факла в ръка разтвори храсталаците, та се откри вход на пещера. И той пак рече:
— Влизайте и не се бойте.
И първите, които влязоха с борини в ръце, се развикаха, та излязоха, като вървяха заднишком по-бързо, отколкото с лице напред. Влязох и аз.
А пещерата беше пълна с мъртъвци. Ала мъртъвци невиждани — нито трупове, нито скелети. И главите им бяха нито черепи, нито лица. Стояха те навред из пещерата — някои легнали, други седнали край скалата. И един лежеше по очи тъкмо пред отвора.
Когато се окопитихме, видяхме ги на борина. Мъртъвците бяха изсъхнали и кожата им беше прилепнала върху костите, ала кост гола не се виждаше. Голи бяха само белите им зъби, защото устните им се бяха дръпнали назад. И очите им бяха изсъхнали. И главата им беше по-страшна от бял череп. Дрехите им висяха на дрипи по тях и навярно щяха да се разсипят на прах, ако ги докоснехме. Ала кой смееше да ги допре?
Жълти, страшни и мълчаливи клечаха сухите мъртъвци пред нас. И всички бяха жени. Имаше и деца, дребни сухи скелети, седнали и легнали до майките си. А едно — стопено колкото коте, защото костите му са били меки — стоеше до оголената гърда на майка си. И в полата на една жена имаше две.
А Манол ни каза:
— Тия мъртъвци стоят тук триста години.
И не бяха изгнили, защото пещерата беше суха и проветрива, а земята — само пясък, или бог знае защо. А Манол говореше още:
— Тук са седели те, когато турците превзели Елинденя. Утре, на виделото, ще погледнете надолу и ще видите селата си. Тук са седели те и са чакали да се върнат мъжете им, които се биели с турците. Чакали ден, чакали два, чакали неделя и две. Никой не дошъл. Оттука виждали селата си и турците в тях. За два часа път щели да са вкъщи. Никоя не слязла.
И всички мълчаха, а дядо Кральо рече:
— Маноле, Маноле, ти нарочно ни доведе тук. Ала щом сме дошли, да седнем и да говорим.
А какво можеше да се говори, когато около тебе седяха и мълчаха мъртъвците и те гледаха с кухите си очи, а зъбите им светеха на борината като отворена седефена мида в плитка вода? Те бяха жени, а ние — мъже. А който не беше мъж, тая нощ стана.
И реши съветът на първенците, петдесет мъже и петдесет мъртви жени и деца, да браним, както можем, вярата си. В тая пещера, след като се погребат мумиите, да се донесе храна и храна да се занесе и в Петгласец, а и на други места из гората. Ала храна твърде нямаше.
А друго не се реши, защото не се знаеше какво има да става. Според това, каквото стореха турците, щяхме да им отвърнем и ние.
Пък сърцата на всички ни бяха така свити и вятърът тъй свиреше навън, че когато излязохме из пещерата, всички почнаха да въздишат и пъшкат, сякаш обръчи от бъчва се скъсаха около гърдите им.
И навън, ето — беше дошъл денят и дъждът беше спрял, и небето синееше. И слънцето изгря. А мъглите се вдигнаха нагоре и станаха на облаци, и из мъглите наистина излязоха трите села, та мокрите плочи на покривите им заблещяха. Тогава в облаците се изви дъга.
И си помислих, и сега си мисля, че тия мъртъвци са стояли пред пещерата и са гледали плочите на домовете си. И пак е греело слънцето. И сухите им сега очи са блестели от сълзи, и устните им са били меки и червени и са скривали зъбите, и гърдите им са били пълни с мляко, а топлите им утроби — с неродени деца. И пак не бяха слезли. А Елинденя беше отново пълна с хора.
И си спомних господните думи от битието, когато след потопа над света се явила дъгата:
„Ето белега на завета, който поставям до вечни поколения между мене и вас, и всичко живо. Поставям дъгата в облака. Когато докарам облак над земята, дъгата ще се яви в облака. И ще спомня завета си. И водата няма да бъде вече потоп за изтреблението на всяка твар. Дъгата ще бъде в облака.“ А над Елинденя имаше дъга.