Антон Дончев
Време разделно (17)

ОТКЪС ПЕТИ

Сутринта видях баба Сребра и дядо Галушко. Излязъл бях навън и тъй като нямаше никого, легнах в детелината на слънце. Около мене жужаха пчели, топло беше, миришеше на сено. Задрямал съм. Събудиха ме два старчески гласа — единият на жена, другият на мъж. Изправих се и видях баба Сребра и дядо Галушко.

Дядо Галушко Белия… Целият беше бял той, ала не от брашното на зърната, които не са станали класове, а от старост. Годините му не бяха чак толкова много, той би могъл да бъде син на баба Сребра, ала беше съвсем бял — дългата му брада, косите му, надвисналите вежди. Носеше бяла конопена риза, прихваната през кръста — после ми казаха, че преди много време хората в планината носели бели дрехи. Една странна занесена усмивка светеше в очите му и на устните му.

И баба Сребра…

Чак като умря, разбрахме какъв човек е била — по празнината, която остави след себе си. Тъй бяхме свикнали да я виждаме да крета из Момчилово, да помага всекиму и да утешава всекиго, че си мислехме — винаги е било така, така и ще си остане. Казваха тогава: „Да сме знаели какво ще бъде без нея и какъв човек е била, на ръце щяхме да я носим и всеки ден на колене щяхме да падаме пред нея.“ И когато виждаха сянката и да броди около Старата ела, не се плашеха от нея, защото сянката и пак беше прегърбена и смирена, а бабата още приживе беше останала само една душа.

Както я видях в тая светла пролетна утрин, тъй си и остана до смъртния миг. И къде повече можеше да остарее?

Ходеше винаги прегърбена до земята, а когато се изправяше, опираше длани на кръста си и се повдигаше мъчително бавно, сякаш на раменете й имаше товар камъни. Черен, поизбелял ръченик пребраждаше лицето и, а защото беше приведена, тъничката плитчица бели коси падаше надолу. Не се и опитвам да разкажа за оная доброта и кротост, която се излъчваше от нея, та всеки, който се гневеше или лудуваше, виновно свеждаше пред нея глава. Зъби вече нямаше и бръчките се събираха около хлътналите устни и около тъмните, пълни с любов очи — и макар всяка бръчка да говореше за старост, в лицето и имаше нещо детско.

Цялата се беше стопила и смалила. Само работните и ръце с възлести пръсти си оставаха едри, кокалести и когато опрях длан до нейната ръка, виждаше се, че тя има по-голяма педя. И едното й рамо беше по-високо от другото — може би защото се опираше винаги на тояжка или, както казваше, от тежките кошове, що носила на младини.

От сутрин до вечер тя не оставаше без работа. Ала каквото и да вършеше, три неща лежаха на сърцето и — тъкането с везането, цветята с билките и песните с приказките.

Проснеше ли свое халище на земята, все едно че постилаше цветна поляна. Сама предеше вълната, сама я боядисваше — с разни треви, кори, листа, корени. Радостта и почваше още от багрите. Понякога съм се стряскал посред нощ и съм я виждал — с разпуснатата редичка косица, по бяла риза, като призрак се свежда над стана. Свети борина. „Що правиш, бабо?“ „Сетих се нещо, нагласям багрите…“ Накрая, когато силите я изоставиха, само боядисваше и везеше, и учеше другите. Имаше купища платна с везмо по тях, викаха им зашиви, и те ходеха от село в село, да се учат от тях жените да красят носията си. Щом и поискваха, даваше ги, а и при нея пристигаха отнякъде тия чудни писмена върху пожълтяло, поизцапано платно.

Втората любов на баба Сребра — то бяха билките. За нея във всяка билка беше затворена душата на добро или зло същество, та преди да ги вари или стрива, старицата винаги уговаряше тая душа с ласкави, трогателни слова. Сама береше билки от долината, ала си имаше и помагачи билкари, които диреха билки по гори и планини, а после ги разнасяха по селата. Всички те знаеха баба Сребра. Всеки билкар идеше около някакъв празник, та старата жена отнапред ги чакаше и се готвеше да ги посрещне. „Иде Бранимир от Перин. Той обича заек…“ А един ден старият Бранимир не идваше да изяде заека си. Ту един, ту друг от билкарите не идваше на празника — спрял се някъде да почива навеки, опрян на завет до своя кош за билки.

А билките си баба Сребра държеше окачени по гредите или в писаната ракла до одъра си. Щом вдигаше капака и, лъхваха странни благоухания. Тя слагаше билки и плодове между дрехите — да миришат на хубаво. И цялата и стаичка миришеше тъй хубаво, с прецъфтяло и малко тъжно благоухание, че човек задишваше и по-дълбоко, и по-тихо.

Везмото и билките баба Сребра обичаше — песните бяха частица от самата нея. От ставане до лягане старата жена пееше. Някога гласът и се носел над гори и планини, на старини пееше без глас, сякаш на себе си — като вървеше, като предеше, като вареше билките си. За всяка работа имаше песен, ала най-много обичаше да пее юнашки песни. За стари, отдавна живели люде, оставили дири от цървулите си по Родопа, издълбани като каменни съсъди в скалите, та да се събира в тях дъждовна вода, да пият небесните птици. Песните се носеха около нея, както благоуханието на билки около раклата й. Понякога ми се струваше, че те пърхат като птички около нея. И кацат на рамото и. И кацат на рамото и, а легне ли да спи, те почиват до главата и. Всяка песен можехме да измолим да изпее, само една песен тя пееше веднъж в годината, на гробищата, под Старата ела — нейната песен за Момчил.

Щом затворя очи и си представя Момчилово — и виждам баба Сребра. Роди ли се Манол, тя забрави своята справедливост и грижата си да дава всекиму по равна любов и му стана робиня. „Да го нямаше Манолчо — казваше тя, — не бих познала какво е любов към дете.“ А бе имала четиринадесет синове и дъщери.

Ето я, той се събужда посред нощ и вижда заспалата до себе си баба Сребра. Тя протяга ръка, завива го и тихо се стопява в мрака. Когато го види отдалеч, тя заситнява по-бързо, тояжката по-често чука по пътеката — и му подава скътана под престилката ябълка, сушени сливи, медено колаче. Ето я, бди над него, когато падна в Черната дупка и се преби. Отвори ли очи, тя се стряска, вдига клюмналата си глава и пита с тревога: „А! Що има, Манолчо?“ Когато почнаха да му се привиждат юди и поганци, тя спеше до него и го успокояваше — тя вярваше в призраци, ала не се боеше от тях. Навсякъде, навсякъде, във всеки мой спомен и всеки спомен на Манол, син на Момчил, син на Манол, стои баба Сребра, обичта и, добротата и, песните й.

Сега я виждах за пръв път такава, каквато я запомних завинаги, а Манол, син на Момчил, син на Манол, още не беше заченат.

Дядо Галушко ме попита:

— Ти познаваш ли човека, който дойде преди три дни във воденицата? Яде мед и си отиде.

Сетих се, че говори за Караибрахим.

— Познавам го. Да му нося ли много здраве? Дядото помълча, после рече.

— Недей.

И ме попита:

— А ти откъде си, чужденецо? Не приличаш на турчин.

— Венецианец съм. Откак приех исляма, наричат ме Абдуллах.

Тогава баба Сребра ми каза:

— Проклет да си.

Това бяха първите думи, които чух от баба Сребра. И понеже не ги чаках, а хубостта на утрото беше отворила сърцето ми, много ме заболя. Напразно се мъчех да се усмихна.

Дядо Галушко или не чу думите на бабата, или се направи, че не ги чува. Той беше малко глух, пооглушал от вечното тракане воденицата и от вслушване в себе си, а не в света наоколо му.

— Ти виждал ли си еничари?

— Виждал съм — отговорих аз.

— Вярно ли е, че са свирепи?

— Наричат ги бесните кучета на султанското величие. И наистина са като кучета, болни от бяс, защото никой друг така не се нахвърля да разкъсва себеподобните си, както еничарите.

— Аз имам син еничарин — простичко рече дядото. Обърна се и влезе във воденицата.

Аз останах срещу бабата. А тя ме гледаше втренчено с добрите си очи, та не знаех къде да дяна ръцете си. И след като ме прокле, не казваше повече ни дума. Само ме гледаше. Тъй добросърдечна и тъй мъдра изглеждаше тя, че ако не чух ясно проклятието и, не бих повярвал, че го изрече.

Дядо Галушко излезе от воденицата и носеше в едната си ръка паничка мед, а в другата — дървена купа, пълна с червено вино.

— Дръж, чужденецо — рече ми той. — Снощи ме нямаше тук да те гостя.

Тъй мъчно ми беше от думите на бабата и за моите собствени думи за еничарите, че не посегнах да поема паничката. Дядо Галушко, както бяха пълни ръцете му, протегна ги и посочи нещо нагоре в планината.

— Ей там — рече той — има един съборен град, целият от бели камъни. Преди много време там живеели хората от планината. Виждал съм боговете им, изписани на плочи. Те имали кози крака.

И той почна тихичко да се смее:

— Виждаш ли тия коруби? Знаеш ли колко вода е изтекла? Тече, тече.

Той се приведе, та остави паничката и купата на един мраморен камък.

— Виждаш ли тия ръце? Знаеш ли колко зърно е минало през тях? Хубави, едри зърна. Какви класове можеха да израстат от тях! А камъните ги разкъсаха на брашно. Ръжта я ядоха хората, а овеса, като се случеше хубава година, го ядяха и магаретата. Тече, тече…

Стоях изненадан и трогнат. Когато някой бутне човека и той излезе от равновесие, после лесно се разклаща. Доплака ми се, като гледах унесената, малко тъжна усмивка на дядото.

А той повтаряше тихо и клатеше глава:

— Тече…Тече…

И както го гледах, изведнъж почувствувах, че всичко тече и минава — и облаците, и водата, и гората, и дори камъните. Тогава се обади баба Сребра:

— Всеки камък тежи на мястото си. Ти виждал ли си, дядо, присадено на друго място дърво да даде плод? Където падне семето на дървото, там трябва да пусне корен и там да даде плод. Ти чул ли си някой някога да е изпял песен на език, на който не му е пяла майка му? Когато жребецът забрави своя род и се качи на магарица, роденото муле не ражда. Някога, когато турските султани били умни, те не давали на еничарите си да се женят. А щом се оженили, жените им не зачевали и родените деца се убивали. Какъв е тоя човек, та го утешаваш? Изкъртено дърво, преместен камък. Какво чакаме от него?

— Добро — отвърна дядото. — Всичко е според гърба на човека. Всеки се товари според силата си. Ако се е превил, значи, бог е направил гърба му мек.

— Ти ще простиш всекиму, дядо. По-добре да се счупи, отколкото да се превие.

— Трябва да има хора. И доброто, и злото, и бог е в хората. Ако няма хора, бог няма къде да живее. Той живее и в тревите, и в животните, ала в човека добива своя образ.

— Ала в човека живее и дяволът.

— И дяволът е в бога. Нима ти си мислиш, бабо, че ако бог иска, няма да смачка някакъв си дявол? За бога дяволът е не повече от бълхата за кучето. Скача, скача, ала щракнат зъбите — и я няма.

— Слушай, дядо. Както я караш, ще излезе, че бог е благословил зверовете, които палеха къщите ни. От думите ти главата ми се върти като твоя воденичен камък. Ала много не ти се чудя, защото мъжете са такива — виждат звездите в небето, а пропускат искрата, която ще изгори къщата им. Каквото аз знам — знам го. Това е добро и това е зло. А това, което ти знаеш, е като мъглата. Ти сам ще признаеш, че не го разбираш твърде. Точи се като мъгла и през него се вижда.

Докато говореха, дядо Галушко откърши едно клонче от върбата, която стоеше до него. И както говореше, подаде ми го и с очи ми показа меда.

Погледнах меда и аз. И видях, че в средата му се е спряло слънцето и го разтопява целия. Взех паничката, бръкнах вътре с края на пръчката, която беше откършила малко от стъблото, та приличаше на лопатка. И като завъртях пръчката, разбърках слънцето и го вдигнах към устата си. Вдигнах го бързо, за да не капне, а то блесна жълто пред погледа ми и го лапнах. Затворих очи, а истинското слънце грееше тъкмо пред мене, та под клепките ми имаше жълто, сякаш се наливаше мед — гъст и сладък, — сякаш целият бях пълен с мед.

Отворих очи, слънцето ме .ослепи. Взех дървената купа и пих. Не беше обикновено вино, имаше в него нещо гнило и свежо. От малини беше. Затворих отново очи — сега под клепките ми се наля червен, искрящ сок.

— Бабо — рекох аз. — Ако бях умрял, сега нямаше да ям слънце и да пия сок.

Баба Сребра все тъй замислено ме гледаше с черните си очи. Навярно ме беше гледала, докато ядях меда и пиех виното. Тя поклати глава и каза:

— Ръката му е добра и богата с черти, а е дошъл да върши зло. Ако ние не ги избием, те ще избият хората в планината.

Аз погледнах дланта си, ала не разбрах нищо.

— Бабо — рече дядо Галушко, — хората в тая планина са като един човек. И той е безсмъртен. Двамина умират, двамина издържат, ала то е все едно че големият човек се е посякъл с брадва и кутрето му гноясва, а палецът му оздравява. Така е направено, че той винаги остава жив. Страшно е това, което идва, ала не е чак толкова страшно. И не е чак толкова важно. Планината не умира.

А същата заран, когато ядох слънце и имах мед под клепките си, съдбата ми показа за пръв път Елица. Защото през нощта я видях отдалеч, на месечина, и ми се видя самодива, а не жена.

Сега стоеше пред мен, на поляната пред воденицата, и аз я гледах.

Винаги, щом искам да си представя Елица, спомням си ясно как изглеждаше при три-четири случки. И други неща като си спомням, все тъй ми се явява, а за нито една от тия случки не мислех, че така ще я помня. Само за тая първа заран, видях ли я, знаех, че не ще я забравя.

Пред мене стоеше Родопа планина.

Бяла забрадка светеше на кестенявите и коси като преспите по високите върхове;

Вълненикът и падаше надолу черносин — като оная пропаст от далечни борови гори, които видях от превала. По престилката и се преплитаха зелени и жълточервени ивици като широките ливади, осеяни с цветя.

Терлиците и белееха на нозете като цъфнали плодни дървета в подножието на планината.

А по елека и имаше сребърни обшивки, като че по планината слизаха разперени потоци водопади.

Очите и изглеждаха пронизани от светлина, те бяха съвсем светлокафяви — такива са очите на сърните — на младите сърнета очите са по-тъмни, дори черни. Устните и трептяха, слепваха се и се разлепваха като крилата на кацнала пеперуда.

Когато проговори, гласът и ми се стори много дълбок и много женствен за девичето личице.

— Прости, чужденецо — рече ми Елица, — че не те посрещнахме, както подобава. Агнето не беше за ядене, а оброк, хлябът не стигна за много гости. Прости.

Не отговорих. Само и се поклоних дълбоко, с един забравен поклон, що не бях правил, откак излязох от двора на Людовик Четиринадесети.

— Има ли по вас такива жени, чужденецо? — тихо попита някой до мене Момчил беше, приближил с нечута стъпка и застанал до мене. Без да ща, почнах да му се любувам и да му се радвам. Сега на слънцето се виждаше, че могъщата му красива шия е мургава и загоряла. Устата му беше широка, с тесни и силни устни. Носът — къс и прав, прави и къси бяха и веждите му. Страните му бяха хлътнали, та горната част на лицето му изпъкваше с широките скули и високото чело. Косата му падаше до раменете, като бащината му коса, но изглеждаше по-мека и по-светла. Макар че и лицето му беше загоряло, виждаше се, че е пребледнял, а очите му светеха трескаво.

— Нашите жени са други — отговорих аз и веднага добавих: — Не, такива няма.

Момчил гледаше напред и не ме слушаше.

— Елице — рече той. — Връщам се горе при овцете. Набери китка здравец, дай ми я. Да я натопя в зелено блюдо, в студена вода, да я сложа до вратата си. Като излизам и като се връщам, да ми замирише на здравец, на моминска душа.

— Моята китка, Момчиле, вече е дадена — отвърна Елица. Каза го, все едно че се наведе, взе камък от земята и го удари между двете очи. Устните и още трепкаха, а очите и светеха смело и отчаяно. Ала тя мислеше, че го удря изневиделица, защото не знаеше за снощи, и затова, като постоя така и почака, наведе клепки изненадана. Устните и прилепнаха една до друга и дори червената чертица по средата им се изгуби.

— Тогава ми дай стомна вода да се напия и да си тръгна — тихо рече Момчил.

— Ти сам знаеш къде е водата — издума бързо девойката, обърна се и избяга.

Момчил и аз гледахме след нея.

— Почакай ме да прибера нещо — рече той и се изгуби настрани, ала аз мисля, че искаше да остане сам, защото се задъхваше.

В бистрото утро поляните и гората край воденицата изглеждаха пусти. Стори ми се, през нощта, както спях във воденицата, че наоколо има много хора и нещо гъмжи в мрака, а сега си е отишло и се е пръснало. Гледах как водата скача на човешки ръст високо от земята и пада пак надолу и си мислех за неукротимата и сила. А водата слизаше от езерото към воденицата по един издълбан наклонен дънер, целия позеленял от плесен, а тук-таме по ръба му растяха и цветя. Виждаше се встрани и тънък дървен жлеб, зелен-зеленясал, та се губеше между зелените папрати и здравеца. Не се разбираше, че водата тече по него, тъй гладка и светла беше повърхността на струята. Сякаш беше замръзнал лед. Ала някой сложил напреки на издълбаното стъбло плоско камъче, та водата се блъскаше в него и скачаше сърдито нагоре, също като сред извор — разбира се, слабичка, макар и гневна. Така човек можеше удобно да пие от избухналата струя, която сама влизаше в устата му. Ако го нямаше това камъче, човек не би могъл да разбере колко забързана и силна е водата.

Пих и като вдигнах глава, погледнах голямата коруба, по която водата слизаше за воденицата. И в нея струята светеше гладка и сякаш неподвижна. Отидох, пресегнах се и успях да потопя в нея дланта си. Водата метна ръката ми, скочи нагоре и ме опръска целия.

Момчил се върна сдържан, ала пребледнял.

— Два пътя има до Сюлейманаговите конаци — рече ми той. — Единият е прав, къс и лесен. Оттук ще слезеш до нашето село Подвис, оттам все край реката ще минеш през Заград и ще стигнеш Просойна. Конаците са над село. По тоя път не мога да те изпроводя, а и не те съветвам да минаваш. Вашите стоят само в Просойна, по-нагоре не са посмели да отидат.

Помислих, че не иска да се мярка с мене, турчина, през своите села.

— Другият път обикаля горе по билото. Ти си минал по него. Ако поискаш, ще те придружа до превала с кръстовете, от който се вижда Просойна.

— Защо ще си загубиш деня с мене? — направо го попитах аз.

— А какво ще го правя тоя ден? И ти си гост. Гост на баща ми.

Без да му отговоря, аз мълчаливо тръгнах нагоре по пътеката, която водеше край езерцето на извора. Момчил тръгна след мене.

— Чакай — каза ми той, когато след десетина крачки тръгнахме край водата.

Спря се, извади от силяха си наниз сребърни монети и коленичи на брега. Една по една късаше той паричките и ги хвърляше във водата. Те не потъваха веднага, защото и край брега от дъното извираше вода, а се въртяха като есенни листа, преди да легнат на ръб и да се спуснат надолу. Дъното не беше дълбоко, водата беше бистра, та се виждаше, че и долу не лежат спокойни и струята ги люлее насамнатам, сякаш ги духа вятър. И щом успяваха да застанат с лице към слънцето, хвърляха в Момчиловото лице сребърен блясък.

Момчил се изправи, отърка коленете си и ме попита:

— Когато смени вярата си, болеше ли те? Кимнах му.

— И мене ме боли. Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека — сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното.

Тръгнахме нагоре през гората.