Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Куме Богдане, Богдане!

Като ядете, пиете,

та пада ли ви на сърце?

Я излез, куме, навънка —

двора е пълен със турци.

Слънцето изгряваше и залязваше, и падаше нощ, и после идваше нов ден. И ден след ден минаваха дните, дадени от Караибрахим за размисъл. И ден след ден идеше по-близко Маноловата сватба. Цялата Елинденя се готвеше да я празнува, защото Манол щеше да вдигне не вдовишка сватба, и сякаш се женеше за пръв път.

Защо го правеха? Да покажат, че не ги е еня за Караибрахимовите заплахи? Или да задушат страха си? Не зная, а на мене сърцето ми се стягаше и се молех тоя ден да дойде по-рано и да си отиде. А за всеки ден от неделята имаше по някакъв обичай и се пееха някакви песни, та хората имаше какво да гледат и какво да пеят. Ала наред с това, като виеха китки и пееха песни, деляха мъжете, които да пазят пътеките, чистеха пищовите си и остреха ножовете си. И водеха стадата по планината, и дояха овцете си. А Момчил се писа първи, да варди най-далечната пътека.

Най-после слънцето изгря и на тоя ден. И залезе. Сватбата почна.

И като постоях и погледах веселието на хората, не се стърпях, та тръгнах към Заград, да мина край овчарите, завардили пътя. Не можеше да зарадва сърцето ми това трескаво веселие, не бях от тоя край, не ги разбирах. Само се радвах, като гледах с какви очи баба Сребра милва подарените крави, овци и мулета, защото всички щяха да отидат в Момчилово. А подариха 20 крави, 20–430 овци и 40 мулета. И както говорехме с Шерко, изведнъж кучето почна да вие и захапа червената наметка на господаря си, та го задърпа. И чак тогава се стреснахме и чухме — свирнята беше секнала и над планината лежеше тишина. И докато другите стражи се вглеждаха в мрака по пътя, сложили длани над очите си, ние с Шерко и кучето се втурнахме към сватбата.

Излязох от гората и видях на светлината на огньовете сватбарите, а около тях турци с пушки. И в средата стоеше Караибрахим.

А към Манол вървяха шестима прегърбени пехливани. Той вдигна ръка и удари единия, та му очи из глава изпъди. Едного удари, а срещу него се хвърлиха петима. Втория удари, та му зъби на земя изсипа, а срещу него се хвърлиха четирима. Трети удари, та му надве врата прекърши, а срещу него се хвърлиха другите трима, та извиха назад ръцете му.

Тогава кучето прелетя край огньовете и скочи на десния от Маноловите стражи. Манол отърси другите двама и ето — застана до мене и Шерко. Ала се чу Караибрахимовият глас и Елица лежеше на коляното му. И Манол полека се върна. А пък аз се скрих в гората.

И като стигнах горе на пътеката, поех си дъх, та викнах.

— Момчиле, Момчиле, Момчиле!

А от гората излезе Горан и до него Севда. И Горан ме попита като човек, стреснат от хубав сън:

— Отче, защо викаш?

И аз му казах за турците. А той изведнъж се досети, че те са минали по тая пътека, докато той е бил в гората. И като хвана с две огромни ръце огромната си глава, затича надолу по пътеката. И аз му викнах:

— Върни се!

Севда все го държеше за пояса и той я влачеше след себе си. После се обърна, хвана с две ръце шията й, та я притисна в земята. И като се изправи, свиваше и разпущаше страшните си пръсти пред лицето си, все едно че още я душеше. И заплака като дете, ала сякаш се смееше.

Аз го попитах:

— Къде е Момчил?

Той не ме чу, та повторих, и тогава той рече през сълзи:

— Там.

И посочи планината.

— Ела да го намерим — рекох аз, — защото може да се върне по друг път и да падне в ръцете на турците.

Тръгнахме през нощната гора. И аз все виках името на Момчил, ала никой не ми отвръщаше. Само на поляните чувах екота и подплашена птица пляскаше с криле. Викът ми се връщаше при мене, отслабнал и изнурен от лутане по гори и върхове, лягаше в краката ми и казваше „Няма го“ и „Не го намерих“. И гласът ми прегракна, и ушите ми писнаха от виковете ми и от непрестанното пищене на щурците, та рекох на Горан:

— Викни ти, да те чуе.

Той само поклати глава, защото още плачеше и гърлото му беше запушено от сълзи. Тогава Момчил нечуто изскочи пред нас и викна яростно:

— Млъкни!

И притискаше с две ръце ушите си. Приличаше на безумец. А като приближих лицето си до неговото лице, видях, че с все сила стиска клепките си, сякаш искаше да затвори всички врати към себе си и да остане сам. Викнах му:

— Клетнико! Защо избяга от пътеката?

Той ме чу, та смъкна за миг ръце надолу и рече:

— Да не чувам гайдите и кавалите. И виковете на сватбарите.

И както ми говореше, спря, ослуша се и въздъхна с облекчение, като каза:

— Спрели са.Съмва ли вече?

И аз му казах, макар че вече в сърцето ми нямаше гняв, а само жалост, ала все едно, трябваше да научи:

— Турците плениха Елица и баща ти.

Помислих, че ще умре. Че както стои пред мен, тъй ще се вцепени и вкамени, и ще падне като камък на поляната. А той извади с десницата ножа си и го заби в дланта на левицата. И протегна ръка напред с дланта нагоре. Кръвта пълнеше дланта му, та преливаше между пръстите му и течеше на земята. И се чуваше как земята преглъща и я пие. А беше кръвта на светлината на звездите черна като катран.

И когато черната кръв, препълнила сърцето му, изтече на земята и земята я изпи, Момчил се обърна и загледа Горан. И дълго се гледаха двамината, и никой не продума.

Тогава Момчил отстъпи заднишком, та се стопи в гората. А после се чу как тича през планината и съчки се чупят под нозете му.

И Горан хукна на другата страна. Ала не се чуваше плачът му. От страната на Момчил вече нищо не се чуваше.

Останах сам и седнах на поляната, защото плещите ми не издържаха товара на страшните дни, които идеха, а краката ми се подкосиха пред страшния път, който ме чакаше. Мене и людете от Елинденя.

И макар изтощеното ми тяло да стоеше на поляната и да усещах под него мократа от росата трева, духът ми вече преживяваше тия бъдни дни, а нозете ми вече вървяха по тия бъдни пътища.

Момчил щеше да скита по планината, гонен от хората и от мислите си, докато се върнеше при своите или соколът изкълвеше мъртвите му очи някъде из пущинаците.

Караибрахим щеше да затвори първенците в конака и да ги мъчи, докато превие волята им или докато ги избие. Хората от Елинденя щяха да се пръснат по горите, едни щяха да се заселят в Петгласец, други — другаде, трети щяха да се върнат в долината си и да навият чалми, а четвърти нямаше да се върнат и завинаги щяха да останат в своите незнайни гробове из планината.

Много пътища вървяха пред хората от Елинденя и всеки човек щеше да извърви своя път.

И моят път вървеше пред мене. А сега трябваше да се вдигна и да отида в манастира „Свети Илия“, за да разкажа на стареца игумен за злощастната Манолова сватба. За да поеме и той своя път, и с него братята от манастира. И като се скрият из пещерите, да дочакат да мине бурята или да живеят до края на дните си като диви зверове.

После трябваше да сляза долу в черното подземие на манастира и като взема в торбата си ония обковани в сребро стари книги и ония подпечатани със злато хрисовули на българските царе Иваница, Асен и Александър, да тръгна през планината и пожарите. Трябваше да се върна в Светогорската обител, да оставя книгите и да се приготвя с другите монаси да посрещна дивия Мехмед паша, който отиваше към светия полуостров.

Вървях вече по скритите пътеки. Виждах вече долу турските станове, криех се в храсталаците и край мене отминаваше тропотът на турски коне. И за утеха четях на светлината на пожарищата изписаните с пурпурни букви слова, с които великите български царе подаряваха на родопския манастир земи и люде: „Аз, Асен Втори, син на стария Асен, цар и самодържец на всички българи и гърци…“ Тъй пишеше там, и трябваше да скрия тия слова от пламъците, които утре щяха да обхванат прастария манастир, да опушат стените му, да сринат покривите му и да разтопят камбаните му.

Ала нямаше да вървя право на юг, щях да тръгна на запад. Там, в едно село високо в планината, в което има толкова малко пръст, че хората изкачват с мулетата си кошници пръст, за да погребат мъртъвците си, там има каменна къщица и в нея чака беловласа жена. А пред къщицата има стара ябълка и съм й казал: „Чакай ме, когато ябълките на това дърво почервенеят.“ И тя ден след ден е гледала как цъфтят бели цветове, как връзват зелени плодове и е чакала те да почервенеят. И е чакала своя син. Ще склоня глава на рамото й, та ще й кажа: „Мамо.“ И за ден-два няма да бъда смиреният монах Григорий, а ще стана човек като другите. Ще стана Никола, който като дете се е катерил по тая ябълка. Ще сека дърва, ще копая, ще се кача на покрива, за да наместя старите зеленясали плочи, размърдани от снеговете. Преди да надяна избелялото си расо и да метна на рамо тежката торба с книгите. И старата жена ще ме изпрати на прага и ще ми даде червена ябълка, знака на нашия обет с нея.

Нямаше да мина по тоя път. Знаех го още щом краката ми тръгнаха като насън по него. Извървях го в сърцето си, вървях дни и месеци, ала нозете ми не минаха път, дълъг дори колкото ечемичено зрънце.

Щях да остана в Елинденя. Знаех го и ми се плачеше.